Агата Кристи
Убийство по Коледа (14)

III

В осем без петнадесет на вратата се позвъни.

Тресилиън отиде да отвори. Когато се върна обратно в кухнята, намери там Хорбъри да прибира чашите за кафе.

— Кой беше? — попита той.

— Полицейският началник, мистър Сагдън. Внимавай какво правиш!

Хорбъри току-що бе изтървал една от чашите с трясък.

— Как можа! — захока го Тресилиън. — Единадесет години съм ги мил, без да счупя нито една! А сега ти си пъхаш носа, където не ти е работата и погледни какво става.

— Съжалявам, мистър Тресилиън, наистина съжалявам — заизвинява се Хорбъри и челото му се покри с пот. — Просто не знам как се случи. Значи полицейският началник беше на входа?

— Да, мистър Сагдън.

Прислужникът прокара език по бледите си устни.

— И какво искаше той?

— Събираше волни пожертвования за полицейското сиропиталище.

— О! — прислужникът изправи рамене и попита с по-естествен глас: — И получи ли нещо?

— Аз занесох книгата на мистър Лий и той ми каза да поканя началника при него и да поднеса шери на масата. Това време на годината всички просят — каза Хорбъри. — Старият дявол, обаче е щедър, независимо от проклетията си.

Тресилиън отбеляза с достойнство:

— Мистър Лий винаги е бил щедър.

Хорбъри кимна.

— И това му е най-добрата черта в характера. Е, аз ще тръгвам.

— На кино ли?

— Сигурно. До скоро, мистър Тресилиън.

Той излезе през вратата към помещенията на прислугата.

Тресилиън погледна часовника над вратата. После отиде в трапезарията и подреди салфетките. След като се увери, че всичко е както трябва, той удари малкия гонг в преддверието. С отзвучаването на последния звук по стълбите слезе полицейският началник. Сагдън беше едър мъж с привлекателна външност, който се движеше, съзнавайки значимостта на положението си. Тъмносиният му костюм беше закопчан догоре.

Той дружелюбно каза:

— Струва ми се, че тази нощ ще замръзне. И по-добре, времето напоследък не е според сезона.

Тресилиън поклати глава и каза:

— Влагата събужда ревматизма ми.

Полицаят каза, че ревматизмът е болезнено страдание и Тресилиън го изпрати през вратата.

Старият иконом пусна резето и бавно се върна в преддверието, като прекара ръка по челото си и въздъхна. После бързо изправи гръб, като видя Лидия да влиза във всекидневната. След нея по стълбите слезе и Джордж Лий.

Макар и готов отдавна, той изчака и Магдалин, която беше последна от гостите, да влезе в гостната, след което сам се появи и обяви: — Вечерята е сервирана.

Тресилиън беше познавач на дамското облекло по свой начин. Той винаги забелязваше и коментираше наум облеклата на дамите, докато обикаляше около масата с гарафа в ръка.

Мисис Алфред, забеляза той, си беше сложила новата рокля от тафта на бели и черни цветя. Доста дързък модел, който едва ли би стоял добре на всяка, но на нея й отиваше много. Роклята на мисис Джордж беше определено от модна къща, единствен модел. Сигурно струваше доста. Интересно как мистър Джордж е платил за това — той никак не обича да харчи пари, никак. А сега мисис Дейвид — чудесна жена, но няма представа как да се облича. За нейната фигура най-доброто щеше да бъде гладко черно кадифе. Кадифето на фигури, при това яркочервено, беше лош избор. За мис Пилар пък нямаше значение какво носи — с нейната фигура и коса тя винаги щеше да изглежда добре. И все пак бялата й рокличка беше твърде евтина. Но мистър Лий щеше да се погрижи за това. Беше се привързал към нея, наистина чудесно. Дай му да зърне някое по-младо лице и край!

— Бяло или червено? — почтително прошепна Тресилиън в ухото на мистър Джордж. С ъгъла на очите си той забеляза, че Уолтър, сервитьорът, отново поднася гарнитурата преди соса. Колко пъти му го беше повтарял!

Тресилиън обиколи със суфлето. Той усети, че интересът му към тоалетите на дамите и недоволството му от Уолтър бяха някак по инерция; тази вечер гостите бяха мълчаливи. Всъщност не беше точно така — мистър Хари вдигаше шум за двадесет, не, не мистър Хари, това беше господинът от Южна Африка.

Другите също говореха, но някак си на приливи и отливи. Всички изглеждаха някак странно.

Ето, мистър Алфред направо си имаше вид на болен. Сякаш беше в шок или нещо подобно. Само замаяно ровеше в чинията си, без да яде. Жена му явно беше разтревожена. Все поглеждаше скришом към него. Лицето на мистър Джордж беше силно зачервено и той направо поглъщаше храната си, без да я вкуси. Ще получи удар някой ден, ако не внимава. Жена му не ядеше, сигурно пак беше на диета. Само мис Пилар си хапваше с удоволствие и се смееше с господина от Южна Африка, а той явно беше хлътнал по нея до уши.

Те двамата поне нямаха грижи!

Мистър Дейвид? Тресилиън направо беше разтревожен за мистър Дейвид. Досущ като майка си. И все още младееше на вид, но доста нервен — ето, събори чашата си.

Тресилиън я махна настрани и бързо попи малката локвичка. Готово. Дейвид сякаш не забеляза нищо, само гледаше напред с пребледняло лице.

Интересно, Хорбъри също пребледня, когато чу, че полицейският началник е дошъл в къщата. Сякаш…

Тресилиън изведнаж се стресна. Уолтър беше съборил една от крушите от подноса. Днешните сервитьори не ги бива за нищо! Мястото им е само в обора!

Той обиколи масата с портвайна. Даже и мистър Хари изглеждаше отнесен тази вечер. Все мяташе погледи към мистър Алфред. Те никога не са се обичали, още от малки. Е, мистър Хари винаги е бил любимецът на баща им и това дразнеше мистър Алфред. Мистър Лий никога не бе обръщал голямо внимание на мистър Алфред. Колко жалко, той е така привързан към баща си.

Ето, мисис Алфред вече стана и се понесе край масата. Чудесна кройка имаше тази нейна рокля от тафта. И наметалото също й отиваше. Много елегантна жена.

Той тръгна към кухнята, като остави мъжете с портвайна в трапезарията. После поднесе кафето в гостната. Четирите дами седяха в неловко мълчание.

Той отново излезе. Тъкмо влизаше в кухнята, когато чу да се отваря вратата на трапезарията. Дейвид Лий тръгна през преддверието към всекидневната.

Тресилиън отново се прибра в кухнята. Там прочете едно конско на Уолтър, но той не се впечатли много.

Тресилиън остана сам и уморено приседна.

Чувствуваше се подтиснат. Навечерието на Коледа е, а наоколо само напрежение и тревога. Нещо не беше наред!

Той се надигна с усилие и отиде да прибере чашите от кафето. В стаята нямаше никой; само Лидия стоеше полускрита зад завесата на прозореца и гледаше навън в нощта.

От съседната стая се чу пианото.

Мистър Дейвид свиреше. Но защо „Погребалния марш“? Да, това беше. Наистина нещо не беше наред.

Той отново се прибра в кухнята.

И тогава чу шума отгоре — трошене на порцелан, обръщане на мебели, поредица от трясъци и глухи удари.

— Велики боже! — помисли си Тресилиън. — Какво ли прави горе господарят? Какво ли става там?

И после се чу вик, ясен и силен. Ужасяващ и пронизителен писък, който се задави в гъргорене.

Тресилиън застина за момент като парализиран, после изтича в преддверието и се заизкачва по широката стълба. Там вече тичаха и други. Викът беше разтревожил цялата къща.

Те тичаха по стълбата, после по избитата й част, покрай нишата със статуите, бели и призрачни, направо към дъното на коридора, където беше вратата на Симеон Лий. Мистър Фар и мисис Дейвид бяха вече там. Тя беше облегната на стената, а той натискаше дръжката.

— Вратата е заключена! — повтаряше той. — Вратата е заключена!

Хари Лий го избута и на свой ред натисна дръжката.

— Татко! — извика той. — Отвори!

Той вдигна ръка и всички се заслушаха в настъпилото мълчание. Никой не отговори. От стаята не се чуваше нито звук.

На входната врата се позвъни, но никой не обърна внимание.

Стивън Фар каза:

— Налага се да разбием вратата. Няма друг начин.

— Няма да е лесно — каза Хари. — Тези врати са доста солидни.

Те забутаха напразно. Накрая взеха една от дъбовите пейки и я използуваха като таран. Вратата най-после поддаде и с последен трясък пантите се откъртиха и тя падна в стаята.

За миг всички се струпаха на вратата. Надали някой от тях щеше да забрави тази гледка…

Стаята приличаше на бойно поле. Навсякъде се виждаха обърнати тежки мебели, строшени китайски вази. В средата на килима, пред буйния огън в камината, лежеше Симеон Лий сред локва кръв. Кръвта беше оплескала всичко, съвсем като в кланица.

Дочу се как всички поеха въздух и двама проговориха един след друг. Макар и странно, но и двете реплики бяха цитати.

Дейвид Лий каза:

— Господ забавя…

Гласът на Лидия прошепна на пресекулки:

— Кой би помислил, че старецът ще има толкоз много кръв.