Агата Кристи
Убийство по Коледа (7)

I

Тресилиън отиде да отвори вратата. Позвъняването беше рязко и агресивно и преди той да успее да прекоси антрето, на вратата се позвъни отново.

Тресилиън се зачерви от гняв. Колко невъзпитано и безпардонно беше да се звъни така на вратата на един джентълмен! Ако беше някоя нова група от тези, дето пееха коледни песни, щеше да им даде да се разберат.

През заскреженото стъкло на вратата се виждаше силуетът на едър мъж с широка шапка. Както си и мислеше — някакъв зле облечен странник, а десенът на костюма му беше толкова крещящ, просто ужасен! Някакъв нахален просяк!

— Да ме вземат мътните, ако това не е Тресилиън — каза странникът. — Как си, Тресилиън?

Тресилиън се вторачи, пое дълбоко дъх и отново се взря в човека пред себе си. Тази широка, арогантна челюст, гърбавият нос, насмешливият поглед. Да, беше ги виждал като че ли преди три години. Е, не чак толкова ярко изразени, но…

Той зяпна и извика:

— Мистър Хари!

Хари Лий се засмя.

— Май че те стреснах здраво. Че защо? Нали ме очаквате?

— Да, сър. Разбира се, сър.

— Защо тогава се преструваш на изненадан? — Хари направи крачка назад и погледна нагоре към къщата — солидна маса от червени тухли, построена без особено въображение, но солидно.

— Все същата си е — стара и грозна — отбеляза той. — Но още стои, това е най-важното. Как е баща ми, Тресилиън?

— Вече е почти инвалид, сър. Стои в стаята си и не може да излиза много. Но иначе е добре.

— Старият грешник!

Хари Лий влезе в къщата и позволи на Тресилиън да вземе шала му и доста театралната му шапка.

— Как е скъпият ми брат Алфред, Тресилиън?

— Много е добре, сър.

Хари си ухили.

— Умира от нетърпение да ме види, а?

— Предполагам, сър.

— Аз пък не! Точно обратното даже. Обзалагам се, че моето идване го е накарало да подскочи. Ние никога не сме се погаждали. Чел ли си Библията, Тресилиън?

— Ами, да, понякога, сър.

— Нали помниш притчата за блудния син? На добрия брат това никак не се харесало, нали си спомняш? Ама никак! Обзалагам се, че и на нашия домосед Алфред никак не му допада моето пристигане.

Тресилиън не отговори, забил поглед надолу. Само застиналата стойка изразяваше несъгласието му. Хари го тупна по рамото.

— Води ме, стари приятелю. Златният телец ме очаква! Заведи ме право при него.

Тресилиън промърмори:

— Заповядайте оттук в гостната, сър. Не знам точно къде са другите… Нямаше как да изпратят да ви посрещнат, сър, без да знаят кога пристигате.

Хари кимна и последва Тресилиън през антрето, като се оглеждаше наоколо.

— Всички експонати са си по местата, както виждам — каза той. — Май нищо не се е променило, откакто заминах преди двадесет години.

Той влезе след Тресилиън в гостната. Старият човек прошепна отново.

— Ще се опитам да намеря мисис Алфред — и забърза навън.

Хари Лий беше нахълтал в стаята, но спря като закован и се втренчи във фигурата, седнала на един от прозоречните первази. Очите му недоверчиво шареха по черната коса и смуглата кожа на лицето.

— Велики Боже — възкликна той, — вие да не сте седмата и най-красива жена на баща ми?

Пилар скочи на пода и се приближи към него.

— Аз съм Пилар Естравадос — представи се тя, — а вие трябва да сте моят вуйчо Хари.

Хари каза:

— Значи ето коя сте вие! Дъщерята на Джени.

Пилар наивно запита:

— Защо искахте да знаете дали не съм седмата жена на баща ви? Той наистина ли е имал шест жени?

Хари се засмя.

— Не, доколкото знам, е имал само една… официално. Право да си кажа, Пил… как ви беше името?

— Да, Пилар.

— Право да ви кажа, Пилар, наистина се радвам да видя цвете като вас в този мавзолей.

— Този мавзо… не разбирам.

— Този музей на препарирани същества. Винаги съм смятал, че тази къща е грозна. Сега съм уверен, че е по-грозна отвсякога!

Пилар шокирано запротестира.

— О, не, не, много е хубаво тук! Мебелите са хубави и навсякъде има килими, дебели килими и има много украшения. Всичко е първо качество и много скъпо.

— Виж, тук сте права — ухили се Хари. Той я погледна с удивление. — Направо падам, като ви гледам сред…

Той отведнъж млъкна, когато Лидия забързано влезе в стаята. Тя се приближи право към него.

— Здравейте, Хари! Аз съм Лидия, жената на Алфред.

— Здравейте, Лидия! — той се ръкува с нея, като набързо огледа нейното интелигентно и живо лице и наум одобри походката й. Малко жени умееха да се движат добре.

На свой ред Лидия го прецени с поглед и си помисли: „Изглежда груб и безскрупулен, но е много привлекателен все пак. Не бих му се доверила нито на йота.“

А на глас каза усмихнато:

— Как ви изглежда след толкова години? Съвсем различно или все същото?

— Почти непроменено — огледа се той. — Тази стая е различна.

— О, много пъти е пренареждана.

— Исках да кажа, че е различна заради вас, вие сте я променили.

— Ами да, аз…

Той се усмихна широко и дяволитото му изражение изведнаж й напомни за стария човек на горния етаж.

— Сега изглежда някак по-аристократично! Някой ми беше казал, че нашият Алфред се оженил за момиче, чиито предци са дошли в Англия със Завоевателя.

Лидия се засмя и отвърна:

— Май че е било така, но от тях не е останало много след всичките тези години.

Хари каза:

— Как е старият Алфред? Все още ли си натиска парцалите както преди?

— Не знам дали ще откриете някаква промяна в него.

— А другите? Пръснати из цяла Англия, така ли?

— Не, всички ще са тук за Коледа.

Хари отвори очи.

— Семейството се събира за Коледа? Какво му става на стареца? Никога не е бил сантиментален. Не си спомням да го е грижа особено за семейството. Каква промяна!

— Вероятно — отговори Лидия сухо.

Пилар я наблюдаваше с отворени очи.

Хари каза:

— Как е старият Джордж, още ли е същата скръндза? Как само пищеше, когато се налагаше да се раздели с половин пени от джобните си пари.

Лидия го прекъсна.

— Джордж е в парламента. Представител е за Уестрингъм.

— Не може да бъде. Той в парламента? Божичко, не мога да повярвам!

Хари отметна глава и се разсмя.

Смехът му беше гръмогласен и прозвуча неовладяно и грубо в ограниченото пространство на стаята. Пилар зяпна, а Лидия се дръпна назад.

Изведнаж, сякаш усетил движение зад себе си, Хари спря и рязко се обърна. Не беше чул да влиза някой, но там тихо стоеше Алфред и безмълвно го наблюдаваше със странен израз на лицето.

Хари остана така за миг, после бавно разтегли устни в усмивка и пристъпи леко напред.

— Господи — каза той. — Това бил Алфред.

Алфред кимна.

— Здравей, Хари.

Те стояха втренчени един в друг. Лидия затаи дъх, като си помисли: „Каква нелепост! Гледат се като две кучета“

Очите на Пилар се разшириха още повече, а наум тя си каза: „Колко глупаво изглеждат застанали така… Защо не се прегърнат? Е, разбира се, че англичаните не правят така, но можеха поне да кажат нещо. Защо само се гледат?“

Най-сетне Хари наруши мълчанието.

— Е, странно е, че отново съм тук!

— Сигурно е така. Толкова много години откакто се… се изнесе.

Хари пое въздух и прокара пръст по ръба на челюстта си — с този свой обичаен жест изразяваше враждебност.

— Да — каза той, — радвам се, че си дойдох — той направи пауза, за да подчертае важността на думата — у дома.