Агата Кристи
Убийство по Коледа (6)

VI

На първия етаж в Горстън Хол дълъг коридор водеше към голяма стая с прозорци към входната алея. Обстановката в тази стая се характеризираше със старомоден блясък. Тежките тапети от брокат, кожените кресла, огромните вази с дракони, бронзовите скулптори — всичко в нея изглеждаше голямо, скъпо и масивно.

В огромно старинно кресло, което беше най-голямото и най-импозантното от всички в стаята, се беше разположила мършавата сгърбена фигура на възрастен човек. Ръцете му, подобни на птичи крака, лежаха върху облегалките. Отстрани беше подпрян бастун със златна топка на върха. Старецът беше облечен в износен син халат, а нозете му бяха обути в домашни пантофи. Кожата на лицето му беше жълтеникава, а косите — бели.

Една повяхнала фигура — би си помислил човек, ала гордият орлов нос, тъмните и невероятно живи очи биха го накарали да промени мнението си. В стареца имаше порив за живот.

Симеон Лий се изсмя с висок и кудкудякащ смях. После каза:

— Предаде посланието ми на мисис Алфред, нали?

Застанал до креслото, Хорбъри отговори меко и почтително.

— Да, сър.

— Точно както ти казах, дума по дума?

— Да, сър, точно както ми казахте.

— Ти всъщност не правиш грешки. Добре ще е да не правиш и занапред, защото ще съжаляваш! И какво каза тя, Хорбъри? Какво каза мистър Алфред?

Тихичко, без излишни емоции, Хорбъри повтори разговора. Старецът отново се изхили и потри ръце.

— Чудесно… Прекрасно… Сигурно са мислили и гадали цял следобед! Чудесно! Сега ще ги повикам при себе си. Иди да ги доведеш!

Прислужникът пресече безшумно стаята и излезе.

— И, Хорбъри…

Старецът се огледа и изруга.

— Този човек се движи като котка. Никога не знаеш къде е.

Той остана неподвижен в креслото си, поглаждайки брадичката си с пръсти, докато на вратата не се почука и Алфред и Лидия влязоха вътре.

— А, ето ви и вас. Седни тук, скъпа Лидия, тук до мен. Лицето ти има чудесен цвят.

— Бях навън на студа, от това почервеняват бузите.

Алфред добави:

— Как си, татко, добре ли си почина следобяд?

— Чудесно, прекрасно. Сънувах отминалите дни! Времето преди да се установя на едно място и да стана стълб на обществото.

Той отново се изхили.

Снаха му седна и се усмихна мълчаливо и тактично.

Алфред отново заговори:

— Татко, чух, че за Коледа очакваме още двама души, така ли?

— Ах, това ли било. Ей сега ще ви кажа. За мен тази Коледа ще бъде нещо наистина велико. И така, пристигат Джордж и Магдалин…

Лидия се намеси:

— Да, пристигат утре с влака в пет и двадесет.

Старият Симеон продължи:

— Горкият Джордж, толкова е празен и надут, чак ще се пръсне! Но какво да се прави, нали ми е син.

Алфред се опита да защити брат си:

— Избирателите му го харесват.

— Сигурно си мислят, че е честен — изхили се отново старецът. — В семейство Лий честни хора няма.

— Защо говориш така, татко?

— Ти си изключение, момчето ми, ти си изключение.

— А Дейвид? — попита Лидия.

— Аха, Дейвид. Любопитен съм да го видя това момче след всичките тези години. Той беше сантиментален младок. Интересно как ли изглежда жена му? Той поне не се ожени за момиче с двадесет години по-младо, както онзи глупак Джордж.

— Хилда се обади с едно чудесно писмо — каза Лидия. — Току-що получих телеграма от нея, че пристигат утре.

Старецът я прониза с поглед и после се засмя.

— Все същата Лидия. Винаги е толкова добре възпитана, направо е родена с добри маниери. Наследствеността е странно нещо. Ето моите деца — само един се е метнал на мен, само един от цялото котило.

Очите му затанцуваха.

— А сега познайте кой ще дойде за Коледа. Давам ви три опита и се обзалагам на пет лири, че няма да отгатнете.

Той погледна първо единия, после другия. Алфред намръщено каза:

— Хорбъри спомена нещо за някаква млада дама?

— Това ви заинтригува, нали? Сигурен бях. Пилар ще се появи всеки момент. Наредих колата да отиде да я посрещне.

Алфред стреснато попита:

— Пилар?

Симеон отговори:

— Пилар Естравадос, дъщерята на Дженифър, моята внучка. Любопитен съм да я видя каква е.

Алфред извика:

— За бога, тате, изобщо не си ни казал…

Старецът се усмихваше.

— Не, реших да го запазя в тайна. Накарах Чарлтън да пише и да уреди нещата.

Алфред обидено повтори:

— Изобщо не си ми казал…

Усмивката на стареца излъчваше коварство.

— Нямаше да има изненада! Мисля си какво ли ще бъде, ако под този покрив се появи отново млада кръв? Не съм виждал Естравадос. Интересно на кого ли прилича момичето? На баща си или на майка си?

— Татко — започна Алфред, — мислиш ли, че е разумно? Като се вземе предвид всичко…

Старецът го прекъсна.

— Разумно, разумно — само това знаеш. Твърде много мислиш за безопасност, Алфред! Винаги си бил такъв! Но не и аз! Прави каквото ти се иска и по дяволите всичко! Аз така казвам. Това момиче е моя плът и кръв, единствената ми внучка! Не ме е грижа кой е баща й и какво е правил. Тя ще живее в моя дом.

Лидия остро попита:

— Значи тя ще живее тук?

Той я стрелна с поглед.

— Нима имаш нищо против?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Нима бих могла да се противя, щом каните някого в собствения си дом. Не, просто се чудех за нея…

— Какво се чудиш?

— Дали ще е щастлива тук.

Симеон Лий тръсна глава.

— Тя няма пукната пара. Би трябвало да бъде благодарна!

Лидия сви рамене.

Симеон се обърна към Алфред:

— Е, нали виждаш, ще бъде една велика Коледа. Всичките ми деца край мен. Всичките ми деца! Ето, Алфред, подсказах ти! Сети ли се сега кой е другият гост?

Алфред го гледаше втренчено.

— Всичките ми деца! Сети се, момче! Хари, разбира се! Брат ти Хари!

Алфред беше пребледнял. Той заекна:

— Не може да бъде! Хари…

— Той лично!

— Но нали мислехме, че е мъртъв?

— Ами, той!

— И ти ще го приемеш след всичко, което направи?

— Блудния син, а? Прав си, златния телец. Трябва да заколим този златен телец, Алфред! Трябва да поздравим с добре дошъл блудния син у дома.

Алфред каза:

— Той се отнесе с теб… с всички нас така ужасно! Той…

— Не е необходимо да изброяваме престъпленията му! Списъкът е дълъг. Но да не забравяме, че Коледа е времето за прошка. Нека посрещнем блудния син с добре дошъл.

Алфред се надигна и каза:

— Това е истински шок! Никога не съм допускал, че Хари може да прекрачи отново прага на този дом…

Симеон се наведе напред.

— Ти никога не си харесвал Хари, нали?

— След начина, по който се отнесе с теб…

Симеон се захили и каза:

— Е, станалото — станало. Нали това е духът на Коледа, Лидия?

Пребледняла на свой ред, тя отвърна сухо:

— Виждам, че тази година доста сте мислили за Коледа.

— Искам семейството ми да е край мен. Мир и доброжелателство. Аз съм стар човек. Тръгваш ли си, скъпа?

Алфред се беше отправил към изхода. Лидия се поколеба за момент. Симеон кимна с глава след отдалечаващата се фигура.

— Явно това го разстрои. Той и Хари не се погаждаха. Хари му се подиграваше, наричаше го „мистър Бав-но-но-Сигурно“.

Устните на Лидия се отвориха и отговорът беше на върха на езика й, но като видя очаквателната физиономия на стареца, тя се овладя. Самообладанието й явно го разочарова и този факт й помогна да проговори.

— Заекът и костенурката, нали? Е, костенурката все пак печели състезанието.

— Не винаги — каза Симеон. — Не винаги, скъпа Лидия.

Тя добави, все още усмихвайки се:

— Извинете ме, но трябва да отида при Алфред. Внезапните събития винаги го разстройват.

Симеон се засмя.

— Да, Алфред не обича промените. Винаги е бил трезвомислещ.

— Но винаги ви е обичал.

— Това ти изглежда странно, нали?

— Понякога — да.

Тя излезе от стаята. Симеон се загледа след нея. Той отново се изхили и потри длани. „Страхотно, чудесно — каза той, — тази Коледа ще се забавлявам чудесно.“

Изправи се с мъка, като се подпираше на бастуна си и провлачи крака през стаята.

Отиде до големия сейф, поставен в ъгъла и набра комбинацията. Вратата се отвори и той затършува вътре с треперещи пръсти.

Извади чантичка от щавена кожа и като я отвори, през пръстите му се посипаха нешлифовани диаманти.

— Ах, хубавиците ми, още сте ми приятелки, още сте непроменени. Ах, какви времена бяха, какви времена… Вас няма да ви режат и полират, приятелчета мои, няма да висите по вратовете на разни жени, да седите по пръстите им или по ушите им. Вие сте си мои. Моите стари приятелчета! Ние си знаем по нещо един за друг, нали? Може да казват, че съм стар и болен, но още не ми е дошло времето. Старото куче още хапе. И има още да се забавляваме. Да, още ще се забавляваме…