Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (20)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Murder for Christmas [=Hercule Poirot’s Christmas], 1938 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- i_tonyy(2013)
Издание:
Агата Кристи. Убийство по Коледа
Превод: Васил Антонов, Пламен Ставрев
Издателство „Селекта“, Бургас, 1992
Печат и подвързия: ДФ „Абагар“ — Ямбол
История
- —Добавяне
III
— Вас търсех, мосю Поаро.
Сагдън се извини и пое обратно към къщата. Хилда се загледа след него и каза:
— Не знаех, че е с вас. Мислех, че е при Пилар. Изглежда симпатичен човек, доста внимателен.
Гласът й беше приятен, нисък и успокояващ.
Поаро попита:
— Казахте, че сте търсели мен?
Тя наведе напред глава.
— Да. Мисля, че вие можете да ми помогнете.
— С удоволствие, мадам.
Тя каза:
— Вие сте много интелигентен човек, мосю Поаро. Забелязах го снощи. Има неща, които, струва ми се, ще разберете съвсем лесно. Бих искала да проявите разбиране към моя съпруг.
— Да, мадам?
— Не бих се обърнала за това към мистър Сагдън. Той не би разбрал. Вие сте различен.
Поаро се поклони.
— Поласкан съм, мадам.
Хилда продължи спокойно:
— От много години моят съпруг, още откакто се оженихме, е в положението на, бих казала, психически инвалид.
— А!
— Когато човек страда от силна физическа болка, това е мъчително, но постепенно болката отминава, раната зараства, костта се възстановява. Може да остане известна слабост, някой белег, но това е всичко. Моят съпруг, мосю Поаро, е станал жертва на огромна психическа травма в най-уязвимата си възраст. Той е обожавал майка си и е видял нейната смърт. Вярвал е, че баща му носи моралната вина за нейната смърт. И досега не се е възстановил напълно от този шок. Ненавистта към баща му съвсем не е преминала. Аз успях да убедя Дейвид да дойдем тук за Коледа — заради него — аз исках тази психическа рана да зарасне. Сега обаче разбирам, че идването ни тук е било грешка. Симеон Лий реши да се забавлява, като сложи пръст в старата рана. Това беше… Това беше нещо опасно…
Поаро попита:
— Да не би да искате да ми кажете, мадам, че вашият съпруг е убил баща си?
— Искам да ви кажа, мосю Поаро, че съвсем лесно би могъл да го направи… Ще ви кажа и това — че не го е направил! Когато Симеон Лий е бил убит, неговият син свиреше „Погребалния марш“. Желанието за убийство е било в душата му. Преминавало е през неговите пръсти и се е удавяло във вълните на звуците — това е истината.
Поаро помълча минута-две, а после каза:
— А каква е вашата присъда за отминалата драма, мадам?
— Имате предвид смъртта на Симеон Лий?
— Да.
Хилда изрече бавно:
— Познавам добре живота, за да зная, че не може да се съди за един случай по неговите външни признаци. По всичко изглежда, че вината изцяло е била на Симеон Лий и че той се е отнасял с жена си по един ужасен начин. Същевременно смятам съвсем искрено, че съществува известна покорност, известно предразположение към мъченичество, което е в състояние да предизвика най-лошите инстинкти в определен тип хора. Симеон Лий, предполагам, би приветствувал един по-силен и корав характер. Него просто са го дразнели покорността и сълзите.
Поаро кимна, а после каза:
— Вашият съпруг каза снощи: „Майка ми никога не се е оплаквала“. Вярно ли е това?
Хилда Лий каза припряно:
— Естествено, че не е! През цялото време се е оплаквала на Дейвид! Стоварила е цялото бреме на своето нещастие върху неговите плещи. Той е бил много млад — прекалено млад, за да понесе всичко!
Поаро я изгледа замислено. Тя поаленя под погледа му и прехапа устни.
Той каза:
— Разбирам.
Тя рече остро:
— Какво разбирате?
Той отвърна:
— Разбирам, че сте били майка за съпруга си, докато всъщност сте искали да му бъдете жена.
Тя се извърна.
В този момент Дейвид Лий излезе от къщата и тръгна по терасата към тях. Той каза с глас, изпълнен с радостни нотки:
— Хилда, какъв прекрасен ден, нали? Почти като пролет, вместо да е зима.
Той се приближи. Главата му бе вирната нагоре, кичур руса коса падаше на челото му, сините му очи сияеха. Изглеждаше удивително млад, почти момче. От него се излъчваше някаква момчешка сила. Еркюл Поаро сдържа дъха си…
Дейвид каза:
— Хайде да слезем до езерото, Хилда.
Тя се усмихна, хвана го за ръката и двамата се отдалечиха.
Поаро още гледаше след тях, когато тя се обърна и му хвърли бърз поглед. Той долови за миг някаква тревога — а не беше ли страх?
Докато бавно се придвижваше към другия край на терасата, Поаро измърмори на себе си: „Както винаги, аз пак станах изповедник! И тъй като жените по-често ходят да се изповядват, затова и те дойдоха при мен тази сутрин. Дали още някой ще ги последва?“
Когато стигна края на терасата и се обърна, той разбра, че въпросът му вече има своя отговор. Към него се приближаваше Лидия Лий.