Агата Кристи
Убийство по Коледа (20)

IX

Джордж Лий гледаше със сериозно изражение.

— Ужасна работа — каза той, поклащайки глава. — Наистина ужасна работа. Според мен това е работа единствено на някой луд!

Полковник Джонсън каза с любезен глас:

— Така ли смятате?

— Да. Наистина така смятам. Някой вманиачен убиец. Сигурно е избягал от някой дом за душевно болни в околността.

Полицейският началник Сагдън се намеси:

— А как, според вас, този… ъ-ъ-ъ… луд е проникнал в къщата, мистър Лий? И как я е напуснал?

Джордж поклати глава.

— По този въпрос — каза той — трябва да се произнесе полицията.

Сагдън отвърна:

— Ние веднага обходихме къщата. Всички прозорци бяха затворени и залостени. Страничният вход беше заключен, както и предната врата. Никой не е могъл да мине през кухненските помещения, без да бъде забелязан от прислугата.

Джордж Лий извика:

— Но това е абсурд! Остава само да кажете, че баща ми не е убит!

— Убит е — в това няма съмнение — каза Сагдън.

Полковник Джонсън се покашля и пое инициативата:

— А къде бяхте вие, мистър Лий, по време на убийството?

— Бях в трапезарията. Тъкмо бяхме приключили с вечерята. Не, всъщност като че ли бях тук, в тази стая. Бях телефонирал малко преди това.

— Телефонирали сте?

— Да. Обадих се на секретаря на консерваторите в Уестрингъм, в моя изборен район. Проблемът не търпеше отлагане.

— Значи чухте вика след това?

Джордж Лий потрепери.

— Да, направо смразяващо. Кръвта ми изстина. Викът заглъхна и се превърна в нещо като къркорене.

Той извади носна кърпичка и изтри потта от челото си.

— Ужасно нещо — промърмори той.

— И след това се втурнахте нагоре?

— Да.

— Видяхте ли братята си — мистър Алфред и мистър Хари Лий?

— Не. Сигурно ме бяха изпреварили.

— Кога за последен път видяхте баща си, мистър Лий?

— Днес следобед. Всички бяхме при него.

— И не сте го виждали след това?

— Не.

Полковник Джонсън помълча, а после попита:

— Знаехте ли, че баща ви е държал известно количество скъпоценни нешлифовани диаманти в сейфа на спалнята си?

Джордж Лий кимна.

— Доста лекомислена постъпка — надуто каза той. — Често съм му го казвал. Може да са го убили заради тях — искам да кажа… значи…

Полковник Джонсън го прекъсна:

— А знаете ли, че тези диаманти са изчезнали?

Долната устна на Джордж увисна надолу. Очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Значи наистина са го убили заради тях?

Полковник Джонсън изрече бавно:

— Той е знаел за изчезването им и е уведомил полицията няколко часа преди смъртта си.

Джордж каза:

— Но тогава… Не разбирам… аз…

Еркюл Поаро каза внимателно:

— Ние също не разбираме…