Агата Кристи
Убийство по Коледа (19)

VIII

Алфред Лий и жена му влязоха в малкия кабинет, където ги очакваха Поаро, Сагдън и префектът. Джонсън пристъпи напред.

— Как сте, мистър Лий? Ние не сме се срещали досега, но както знаете, аз съм полицейският префект на графството. Казвам се Джонсън. Трудно ми е да изразя колко съм натъжен от това събитие.

Алфред, с очи като на страдащо куче, отговори дрезгаво:

— Благодаря. Това е ужасно… толкова ужасно. Аз… това е жена ми.

Лидия каза с тихия си глас:

— Това беше ужасен удар за съпруга ми. За всички нас, но най-вече за него.

Ръката й беше на рамото му.

Полковник Джонсън заговори:

— Няма ли да седнете, мисис Лий? Позволете да ви представя мосю Еркюл Поаро.

Поаро се поклони. Очите му шареха с интерес от мъжа към жената и обратно.

Лидия нежно натисна съпруга си по рамото.

— Седни, Алфред.

Алфред седна и промърмори:

— Еркюл Поаро? Момент…

Той прекара вяло ръка по челото си.

Лидия каза:

— Полковник Джонсън иска да ти зададе някои въпроси, Алфред.

Префектът я погледна с одобрение. Беше благодарен, че мисис Алфред Лий се оказваше толкова разумна и способна жена.

Алфред отвърна:

— Да, разбира се, разбира се…

Джонсън си помисли: „Шокът изглежда напълно го е извадил от релсите. Дано малко да дойде на себе си.“

На глас той каза:

— Това е списъкът на всички, които са били в къщата тази вечер. Бихте ли потвърдили дали той е верен?

Той леко кимна на Сагдън, който извади бележника си и прочете отново имената.

Баналната и бюрократична операция сякаш извади Алфред от унеса и го върна на земята. Той се посъвзе, очите му загубиха стъкления си поглед и когато Сагдън завърши, той кимна в знак на съгласие:

— Точно така.

— Бихте ли ми разказали нещо повече за гостите си? Доколкото разбирам, мистър и мисис Джордж Лий и мистър и мисис Дейвид Лий са ваши роднини?

— Това са двамата ми по-млади братя и техните съпруги.

— Те не живеят постоянно тук, така ли?

— Да, тук са само за Коледа.

— Мистър Хенри Лий също ви е брат?

— Да.

— А другите ви двама гости — мис Естравадос и мистър Фар?

— Мис Естравадос е моя племенница. Мистър Фар е син на някогашния съдружник на баща ми в Южна Африка.

— Значи стар приятел?

Лидия се намеси.

— Не, всъщност го виждаме за пръв път.

— Разбирам. Но го поканихте да остане с вас за Коледа?

Алфред се поколеба, после погледна към жена си. Тя обясни:

— Мистър Фар се появи най-неочаквано вчера. Просто бил наоколо и решил да се обади на свекъра ми. Когато той разбрал, че мистър Фар е син на неговия някогашен приятел и съдружник, той настоя господинът да остане с нас за Коледа.

Полковник Джонсън каза:

— Ясно. Това обяснява списъка на гостите. Сега прислугата. Мисис Лий, мислите ли, че всички от тях заслужават доверие?

Лидия се замисли за момент, преди да отговори. После каза:

— Да, напълно съм сигурна във всички. Повечето от тях работят тук от много години. Тресилиън, икономът, е в къщата от времето, когато съпругът ми е бил малко дете. Единствените новодошли са камериерката Джоун и личният прислужник на моя свекър.

— Какво ще кажете за тях?

— Джоун е просто една малка глупачка, но това е най-лошото, което мога да кажа за нея. За Хорбъри знам твърде малко. Той е тук от година, но се оказа много добър в работата си и моят свекър беше напълно удовлетворен от него.

Поаро вметна внезапно:

— Но вие, мадам, не сте, нали?

Лидия сви рамене.

— Той няма нищо общо с мен.

— Но вие сте господарката на къщата и прислугата е ваша грижа.

— Да, но Хорбъри беше прислужник на свекъра ми и следователно извън моите компетенции.

— Разбирам.

Полковник Джонсън се намеси:

— Да поговорим за събитията от тази вечер. Страхувам се, че това ще ви причини болка, господин Лий, но бих искал да чуя вашия разказ за случилото се.

Алфред отвърна с тих глас:

— Разбира се.

Джонсън се опита да помогне:

— Кога например видяхте баща си за последен път?

Лек спазъм изкриви лицето на Алфред и той отговори с тих глас:

— Бях при него за кратко след чая. Накрая му казах лека нощ и излязох. Чакайте да си спомня… беше към шест без петнадесет.

Поаро се намеси:

— Казахте му лека нощ ли? Значи не очаквахте да го видите повече през вечерта?

— Не. Вечерята на баща ми, обикновено нещо леко, му се носеше в стаята винаги в седем. След това той или си лягаше рано или седеше в креслото си и никой от членовете на семейството не го безпокоеше, освен ако той сам не повика някого.

— А често ли го правеше?

— Понякога. Ако това беше желанието му.

— Но обикновено не беше така.

— Не.

— Продължете, ако обичате, мистър Лий.

Алфред продължи:

— Нашата вечеря беше в осем. След нея съпругата ми и другите дами се оттеглиха в гостната — тук гласът му изневери. Очите му отново се втренчиха. — Ние седяхме около масата… Изведнаж се чу съвсем необичаен шум. Падаха столове, трошаха се мебели и съдове и после… О, боже — гласът му се задави. — Още го чувам, вика на баща ми — ужасяващ, продължителен, затихващ вик, вик на човек в предсмъртна агония.

Той покри лицето си с треперещи ръце. Лидия протегна пръсти и докосна ръкава му. Полковникът кротко каза:

— И после?

Алфред продължи съкрушено:

— Струва ми се, че за момент всички бяхме като вкаменени. След това скочихме и затичахме навън по стълбите към стаята на баща ми. Вратата беше заключена. Не можехме да влезем. Трябваше да я разбием. После, когато влязохме, видяхме…

Гласът му изчезна съвсем.

Джонсън бързо заговори:

— Не е необходимо да разказвате за това, мистър Лий. Върнете се назад, към времето, когато всички бяхте в трапезарията. Кой беше с вас там, когато чухте вика?

— Кой беше там ли? Ами, всички… не, чакайте. Брат ми беше там, брат ми Хари.

— Никой друг ли?

— Никой.

— Къде бяха другите господа?

Алфред въздъхна и се напрегна.

— Сякаш са минали години… Как беше? А, да! Джордж беше отишъл до телефона. После започнахме да обсъждаме семейни въпроси и Стивън Фар каза, че ще ни остави да си поговорим и излезе. Направи го много възпитано и тактично.

— А брат ви Дейвид?

Алфред сбърчи чело.

— Дейвид? Беше ли там? Не, разбира се, не. Не си спомням точно той кога се измъкна.

Поаро запита меко:

— Обсъждахте семейни въпроси, така ли?

— Ами… да.

— Това значи, че сте обсъждали семейни въпроси с един от членовете на семейството.

Лидия се намеси:

— Какво искате да кажете, мосю Поаро?

Той бързо се обърна към нея.

— Мадам, съпругът ви каза, че Стивън Фар е излязъл, защото разбрал тяхното желание да говорят за свои проблеми. Но това явно не е било семеен съвет, тъй като мосю Дейвид и мосю Джордж не са били там значи дискусията е била само между двама члена на семейството.

Лидия отговори:

— Моят девер Хари се завърна от чужбина след дългогодишно отсъствие. Нима не е естествено той и съпругът ми да имат за какво да говорят?

— Аха, разбирам.

Тя му хвърли бърз поглед и отмести очи.

Джонсън каза:

— Това е ясно. Забелязахте ли някой друг, когато тичахте към стаята на баща си?

— Аз… всъщност не знам. Като че ли да. Ние всички дойдохме от различни посоки. Страхувам се, че не забелязах. Бях толкова разтревожен. Този ужасен вик…

Полковникът бързо смени темата.

— Благодаря ви, мистър Лий. Има и един друг въпрос. Разбрах, че баща ви е притежавал известно количество ценни диаманти.

Алфред погледна доста изненадано.

— Да, така е.

— Къде ги съхраняваше той?

— В сейфа, в стаята си.

— Бихте ли могли да ги опишете?

— Бяха груби камъни, не шлифовани.

— Защо баща ви ги пазеше при себе си?

— Това беше някаква прищявка. Беше ги донесъл със себе си от Южна Африка. Никога не ги е давал да ги обработят. Просто искаше да ги държи при себе си. Нали ви казах, прищявка.

— Аха — каза полковникът.

От тона му ставаше ясно, че не разбира много. После продължи:

— Голяма ли беше стойността им?

— Баща ми ги определяше на около десет хиляди лири.

— Значи са били много ценни.

— Странна приумица — да ги държи в сейфа на спалнята си.

Лидия се намеси:

— Моят свекър, Джонсън, беше доста странен човек. Той не мислеше като обикновените хора. Доставяше му удоволствие да държи тези камъни в ръцете си.

— Сигурно са му припомняли много — каза Поаро.

— Да, така е — потвърди тя.

— Бяха ли застраховани? — попита полковникът.

— Не мисля.

Джонсън се наведе и тихо попита:

— Знаете ли, че тези камъни са били откраднати?

— Какво? — втренчи поглед в него Алфред Лий.

— Баща ви не ви е споменал нищо за тяхното изчезване?

— Нито дума.

— И не знаехте, че баща ви е изпратил да повикат мистър Сагдън тук, за да го уведоми за изчезването на камъните?

— Нямах и най-малка представа!

Джонсън премести погледа си.

— А вие, мисис Лий?

Лидия поклати глава.

— Нищо не съм чула.

— Значи, според вас, камъните са още в сейфа?

— Да.

Тя се поколеба и попита:

— Затова ли са го убили? Заради тези камъни?

Полковник Джонсън отвърна:

— Това смятаме да открием! Мисис Лий, имате ли някаква представа кой би могъл да замисли подобна кражба?

Тя поклати глава.

— Не, наистина. Убедена съм, че слугите са честни хора. Пък и във всеки случай никак не би било лесно да се стигне до сейфа. Моят свекър винаги беше в стаята си. Никога не слизаше долу.

— Кой се грижеше за стаята?

— Хорбъри. Той оправяше леглото и бършеше праха. Една от камериерките идваше всеки ден да почиства камината и да пали огъня, но иначе Хорбъри вършеше всичко.

Поаро каза:

— Значи Хорбъри е човекът с най-добри възможности?

— Да.

— Мислите ли, че той е откраднал диамантите?

— Възможно е. Предполагам… Той би имал най-добра възможност. О, всъщност не знам какво да мисля.

Полковник Джонсън се намеси.

— Съпругът ви вече ни разказа своята версия за случилото се тази вечер. Бихте ли направили същото? Кога, например, видяхте свекъра си за последен път.

— Ние всички бяхме в стаята му днес следобед, преди чая.

— Не го видяхте по-късно, за да му пожелаете лека нощ?

— Не.

Поаро попита:

— Правите ли го обикновено?

Лидия отговори рязко:

— Не.

Джонсън продължи:

— Къде се намирахте по време на извършване на престъплението?

— В гостната.

— Чухте ли шум от борба?

— Струва ми се, че чух нещо тежко да пада, но разбира се, стаята на свекъра ми е над трапезарията, не над гостната, така че надали бих чула твърде много.

— Но чухте вика?

Лидия потръпна.

— Да, това чух. Беше ужасяващо, сякаш викаше някой прокълнат от ада. Веднага разбрах, че се е случило нещо страшно. Избързах навън и последвах съпруга си и Хари нагоре по стълбите.

— Кой друг беше с вас по това време в гостната?

Лидия сбръчи вежди.

— Всъщност… не мога да си спомня. Дейвид беше в съседната стая и свиреше Менделсон. Мисля, че и Хилда отиде при него.

— А другите две дами?

— Магдалин отиде да телефонира. Не мога да си спомня дали Пилар беше там или не.

Поаро каза тихо:

— Значи е възможно да сте останали съвсем сама?

— Да, да, всъщност така беше, доколкото си спомням.

Полковник Джонсън продължи:

— Относно диамантите. Мисля, че е необходимо най-после да се уверим дали са тук или не. Знаете ли комбинацията от сейфа на баща си, мистър Лий? Вижда ми се някак си старомоден.

— Ще я намерите в малкия бележник, който той обикновено носеше в горния джоб на халата си.

— Добре. Веднага ще се занимаем с това. Може би ще бъде по-добре, ако разпитаме първо другите. Дамите може да поискат да си легнат.

Лидия стана.

— Хайде, Алфред. — После се обърна към тях: — Да им кажа ли да дойдат?

— Да, ако обичате, един по един.

— Разбира се.

Тя се отправи към вратата и Алфред я последва. В последния миг той изведнаж се обърна.

— Но, разбира се — каза той и се върна бързо до Поаро. — Вие сте Еркюл Поаро! Как не съобразих. Трябваше веднага да се сетя.

Той заговори бързо и възбудено:

— Господ ви изпраща тук! Открийте истината, мосю Поаро. Цената е без значение. Ще посрещна всички разходи. Само я открийте! Бедният ми баща, убит най-брутално. Трябва да откриете истината. Смъртта на баща ми не може да остане безнаказана.

Поаро отговори тихо:

— Уверявам ви, мистър Лий, че съм готов да направя всичко в помощ на полковник Джонсън и старши полицай Сагдън.

Алфред Лий каза:

— Искам да работите за мен. Смъртта на баща ми трябва да бъде отмъстена.

Той затрепери силно. Лидия се върна и го хвана под ръка.

— Хайде, Алфред, трябва да извикаме другите.

Очите й срещнаха погледа на Поаро. Тези очи пазеха своите тайни. Те не трепваха.

Поаро тихо изрецитира:

— „Кой би помислил, че старецът ще има толкоз много кръв.“

Тя го прекъсна.

— Спрете! Не казвайте това!

— Но вие сте го казали, мадам.

Тя пое дъх.

— Знам… Спомням си… Беше толкова ужасно.

И тя рязко се обърна и излезе от стаята. Съпругът й я последва.