Стела Камерън
Само твоето докосване (6)

6

Проклетата алчна маймуна!

Хъксли наблюдаваше Роджър Лачет през полуспуснатите си ресници. Той беше един надут пуяк, достоен за презрение! Този следобед носеше яркожълта жилетка, обшита със злато. Вратовръзката му беше несръчно копие на едно от майсторските произведения на Брумел, на всичкото отгоре изработена от жълт муселин на цветчета.

— Чувстваме се почетени от вашето внимание, милорд — протръби тържествено Лачет. — Какъв съседски жест! Трябваше да тръгнем към града още преди няколко часа. Но когато получихме вестта, че Ваша Милост има намерение да удостои дома ни с посещението си… ами, бяхме прещастливи, че не сме заели места в каретата. Вярвайте, милорд, мама споделя мнението ми.

Бел Лачет-Гранвил, пълна, обилно гримирана, бързо увяхваща блондинка на средна възраст, наклони сложната си фризура. Опитва се да се държи като дама, помисли си Хъксли. Но отрупаните с пръстени ръце, които непрекъснато мачкаха дантелена кърпичка, издаваха крайна нервност.

— Оценявам гостоприемството ви, госпожо Гранвил! — Хъксли кимна в посока на домакинята. Много му се искаше да попита каква част от накитите на Бел Гранвил бяха „заети“ от наследството на Линдзи. — С ваше съгласие — и разбира се, с това на сина ви — аз се надявам да уредя едно доста деликатно дело.

Бледосините очи на Бел Лачет, обкръжени от почернени ресници, се стрелнаха към лицето на сина й. Роджър изкриви устни в жалко подобие на усмивка.

— Наредих на адвоката си да се свърже с вашия, милорд. Сигурен съм, че ще постигнем споразумение за Пойнт Котидж, което ще удовлетвори и двете страни.

— Напълно сте прав — усмихна се с осъзнато превъзходство Хъксли. — Имението съответства на желанията ми. Отдавна не съм имал такова приятно убежище. — Приятно и практично, и най-вече достатъчно близо до Трегонита, за да може постоянно да държи под око тази лепкава костенурка, дори без официално да присъства в имението му.

— Пойнт Котидж наистина е привлекателно местенце — продължи Роджър, втренчил поглед в месестата си ръка с грижливо направен маникюр.

Хъксли преглътна отвращението си. За да скрие нарастващата си омраза, той направи кратка разходка в салона като симулираше силен интерес към обстановката и украсите, които бяха подбрани с много вкус, без съмнение от мъртвия Бродерик Гранвил и първата му съпруга.

— Раклата е много ценна вещ — оповести тържествено Лачет. — Принадлежала е на първата съпруга на несъщия ми баща.

— Истинска скъпоценност! — Хъксли спря пред скрина от черен лак със златни украси, който беше отворен и по рафтовете се виждаха игли, конци и бродерии.

Лачет се покашля многозначително.

— Сигурен ли сте, че не желаете чашка бренди, милорд? — Той вече си наливаше втора порция.

— Абсолютно сигурен — отвърна Хъксли и се опита да формулира на ум следващите си думи. През това време оглеждаше една недовършена бродерия. Дори за неопитното му око стана ясно, че бодовете бяха направени от търпелива ръка.

Шумно охкане привлече вниманието му към Бел Лачет. Огромният й бюст, пристегнат от тъмносинята брокатена рокля, заплашваше да се пръсне. Бялото шифонено фишу трепереше при всяко движение на могъщите гърди.

— Искахте да кажете нещо ли, мадам? — Хъксли дори се усмихна.

— Няма значение. — Бел извади ветрило от слонова кост и когато започна да си вее, изкуствените къдрици покрай страните й затрепериха. — Линдзи — това е заварената ми дъщеря — непрестанно ме засрамва пред хората. Още преди четири години започнах да я уча да бродира, но не постигнах никакъв успех. Това момиче не умее да се съсредоточава. Безнадеждно е!

— Напълно си права — съгласи се Роджър. — Безнадеждно, но без капчица злоба в себе си. Сигурен съм, че с радост ще я приемат и в най-добрия манастир.

Хъксли усети съчувствие към бедната Линдзи. Тя беше само инструмент в сложната му игра, но мисълта, че това крехко момиче е живяло толкова време с двамата лешояди, още повече развали настроението му.

Без да коментира той остави кърпичката в скрина.

— Дойдох именно заради госпожица Гранвил — заговори той, стараейки се гласът му да звучи безразлично.

— Линдзи? — Роджър докосна ъглите на месестата си уста с върховете на късите си пръсти. — О, аз не мога да си представя…

— Това момиче е същинска дивачка — прекъсна го Бел и заработи още по-енергично с ветрилото. — Препуска из горите като селско хлапе… няма представа от добри маниери. Колко пъти съм ти казвала, Роджър, че трябва да я затвориш вкъщи! Няма съмнение, че е научила за пристигането на виконта и е отишла да му досажда. Крайно време е да накараш онзи стар глупак Уинслоу…

— Млъкни, мамо! — Роджър присви очи. Видя, че Хъксли го наблюдава и направи опит да се усмихне. — Мама все още не е преодоляла напълно тежката загуба. Не понася и най-лекото натоварване и е много загрижена за Линдзи. И двамата сме загрижени. Но нека не говорим повече за нея. Моля, продължавайте.

— Как смятате, мадам, какво по-точно трябва да предприеме пастор Уинслоу по отношение на завареницата ви? — Хъксли спря и се загледа в прекрасния гоблен на стената. Имаше неприятното чувство, че вече знае отговора на този въпрос.

— Моята заварена дъщеря ще се посвети на религията. Мъдро решение, тъй като тя е неподходяща за каквото и да било. Уинслоу е тукашният свещеник. Той е длъжен да поведе Линдзи по пътя, който е избрала. Но той продължава да се колебае и това е ужасно!

Викарият е мъдър човек, реши Хъксли. Въпреки това не биваше да губи време.

— Трябва да помоля за търпението ви. — Той се обърна отново към Лачет и майка му. — Въпросът е много… деликатен. За всички нас. Дошъл съм да направя предложение на госпожица Гранвил.

Ледено мълчание легна над помещението. Но само след секунди Роджър тресна чашата си на перваза на камината с такава сила, че крехкото стъкло се пръсна на хиляди парченца. Бел Лачет изпищя.

Роджър изрита парчетата и заекна възбудено:

— Правилно ли ви разбрах, сър? Сигурно не съм чул добре!

Хъксли го погледна с подкупваща усмивка.

— Много добре ме разбрахте. Проявявам пълно разбиране към учудването ви. Знам, че предложението ми идва съвсем неочаквано. Но съм сигурен, че светски човек като вас е посветен в бързите и неочаквани хрумвания на сърцето. Бъдете уверен, че не действам лекомислено, без подобаващия размисъл — точно обратното! — Най-после примамката беше хвърлена и Хъксли едва удържаше възбудата си. Чувстваше се като на игралната маса, когато противникът беше в ръцете му — триумф с главна буква!

— Роджър! — изграчи Бел. — Какво иска той? Какво ти каза?

— Млъкни, мамо — заповяда сърдито Лачет. — Не се излагай. Сигурен съм, че сме ви разбрали погрешно, милорд.

— В никакъв случай! — отговори Хъксли. — Много добре ме разбрахте. Но преди да помолим госпожица Гранвил да се присъедини към нас, трябва да уредим още някои неща.

Бел пребледня и се отпусна тежко на възглавниците.

— Зле ми е — прошепна тя.

— Мадам, уверявам ви, че женитбата ми с госпожица Гранвил ще донесе изгоди на всички засегнати страни. Без съмнение, вие ще сте ми благодарни, че съм ви освободил от допълнителния товар, който представлява завареницата ви. И двамата ми признахте, че след смъртта на баща си тя е тежко изпитание за вас.

— Линдзи не би могла да бъде товар за нас — проговори лицемерно Роджър. — Лъжете се, милорд!

Хъксли едва успя да запази равнодушното изражение на лицето си. Той вдигна ръка и изобрази нещо като поклон.

— Много сте великодушен. Но ви моля да ме оставите да довърша. Моите планове включват не само Линдзи, но и вас двамата, и се надявам, че предложенията ми ще ви се понравят.

— Предложения? — пошепна слисано Бел. — Роджър, трябва да го спреш, преди да…

— Млъкни, мамо — заповяда за трети път Роджър. Воднистите му очи изведнъж станаха студени. — Боя се, че не разбирате, милорд. Моята несъща сестра е решена да влезе в манастир. Не мога да си представя какво ви е тласнало към тази безумна стъпка — да молите за ръката й, но Линдзи няма никакво намерение да се омъжи.

Този слабак трябваше да бъде поставен на място. Но още малко можеше да си повъобразява, че всичко зависи от него.

— Мисля — заговори Хъксли със сведен поглед, — че след като изслушате предложението ми, ще се съгласите с решаващите му предимства за всички нас.

Бел полегна на възглавниците и отново разтвори ветрилото си.

— Ако се чувстваш зле, мамо, имай добрината да се прибереш в стаята си — скастри я Лачет.

— Скъпи съседи! — Хъксли скръсти ръце под гърдите си. — Аз съм дълбоко трогнат от вашата загриженост за човек, който в крайна сметка не е от вашата кръв. Но съм убеден, че сте привързани към Линдзи и през следващите седмици ще имам нужда от вашата помощ… за да се подготвим за сватбата.

Бел затвори очи.

— Моята леля, контеса Балард, по-голямата сестра на отдавна починалата ми майка, ще приеме Линдзи в дома си на „Брайънстън Скуеър“ и ще въведе младата дама в обществото.

— „Брайънстън Скуеър“ — пошепна със замиращ глас Бел. — Най-доброто общество.

— И дума не може да става — възрази нагло Лачет.

Хъксли го потупа снизходително по рамото.

— О, я стига, добри човече. Не се притеснявайте за нищо. Аз не ви правя услуга, ставащото е и в мой интерес. Госпожица Гранвил е най-подходящата партия за мен и аз възнамерявам да я направя своя съпруга.

— Няма да стане — повтори едва чуто Лачет.

— Престанете най-после, драги! — Хъксли избухна в смях. — Не бъдете толкова скромен. Познавам дълга си и никога не съм се отклонявал от правия път. Ясно ми е, че вие и скъпата ви майка ще направите голяма жертва, като прекарате целия сезон в Лондон и изпълните всички досадни, но необходими формалности около сватбата. Но съм убеден, че разбирате колко е полезно да се покажете в обществото — като хора, избрани от мъж с моя ранг да му станат роднини.

Хъксли хвърли бегъл поглед към Лачет. Промяната в израза на лицето му беше направо гротескна: от диво отчаяние към жадно очакване.

— Наистина ли предлагате мама и аз да дойдем в Лондон?

— Напълно разбирам какви неприятности ви създавам — отговори съчувствено Хъксли. — Но това е необходимо, поне докато Линдзи и аз се оженим. После ще можете да се върнете към задълженията си в Корнуол.

— Роджър!

— Моля те, мамо! — Роджър едва скриваше нетърпението си. — Не бихте ли могли да изложите в подробности плана си, милорд?

— Нима не ви е ясно? — Хъксли се поклони и отиде до сребърната табла с бутилките. Взе гарафата с бренди и я показа на Роджър. — Може ли?

Лачет кимна и Хъксли си наля солидна порция. Тлъстата муха беше готова да падне в мрежата на паяка.

— Чуйте ме добре: аз желая да се оженя за госпожица Гранвил. Леля ми ще обучи младата дама как да се движи във висшето общество, а също така какви са задълженията на една виконтеса. Вие, Лачет, и вие, мадам, ще бъдете посрещнати с дължимото внимание и уважение като най-близките роднини на бъдещата ми съпруга и ще имате възможност да участвате в приготовленията за сватбата. Естествено, ще имате на разположение удобно жилище. Очаквайки съгласието ви, вече съм взел мерки да го осигуря. Възхитителна малка къща в Челси с отличен персонал! — Персоналът беше под ръководството на умната госпожа Филинг, която знаеше как да задоволява низките страсти на подобни негодници. Без това да му струва особени усилия, Хъксли беше разкрил повечето от отвратителните предпочитания на Лачет. Щом дойдеше времето, госпожа Филинг щеше да даде своя принос за унищожаването му.

Погледът на Лачет беше устремен към някакво далечно, завладяващо видение.

— А после ще се върна отново в Трегонита — прошепна той, навлажни устните си и опря длани като за молитва.

Хъксли сведе поглед.

— Трегонита е бисер — но както можете да си представите, аз имам достатъчно грижи с управлението на собствените си имения. Ако получа още едно, няма да имам сили да се справя. Тъй че ви моля да приемете Трегонита в знак на благодарност за всички благодеяния, които сте направили на бъдещата ми съпруга.

— Нима сте готов да подарите наследството на жена си… да го оставите на мен, след като се ожените за нея?

— Моля, не мислете, че не оценявам стойността на Трегонита. Точно обратното. Но ми се струва, че това е единствената правилна стъпка, като се има предвид какво сте сторили за Линдзи. Да, ще ви предоставя имението.

Хъксли забеляза, че Бел Лачет се е надигнала и почти виси от ръба на креслото. Роджър потриваше ръце. Този човек беше лишен от каквато и да е изисканост. Не умееше да играе, хващаше се на номерата на добрите играчи и непрекъснато губеше. Виконтът потисна усмивката си и отпи голяма глътка бренди. Поне питиетата му бяха отлични. Знаеше, че Лачет е страстен комарджия, и беше включил пагубната му страст в плана си. Хазартът играеше съществена роля в бъдещите събития.

— Съзнавам, че желаете да се върнете тук колкото се може по-скоро — продължи с мек глас той, обърнат към Лачет. — Но се надявам, че докато пребивавате в града, ще ми позволите да ви представя в някой от клубовете си, например в Будълс. Естествено разходите ще бъдат за моя сметка.

— Много почтено от ваша страна — заекна Лачет.

В момента за Хъксли нямаше никакво значение какво ще си помислят приятелите му в Будълс за приемането на Лачет, който напразно се беше домогвал до благоволението на редица други клубове.

— Защо искате да се ожените за Линдзи? — Острият глас на Бел Лачет прекъсна приятните мечтания на Хъксли. — Кога се запознахте с момичето? Какво е станало зад гърба ни?

— Мамо! — проговори предупредително Роджър и пристъпи към креслото й. — Мисля, че не е нужно да разпитваме за подробности. Както виждаш, Негово Благородие е…

— Отговорете ми — настоя Бел. — Кога за първи път видяхте заварената ми дъщеря?

Хъксли изпита неволно уважение към острия й ум.

— Съзнавам какво дължа на младата дама, госпожо. Достатъчно е да кажа, че един джентълмен не говори за някои неща.

Лицето на Бел стана не червено, а лилаво.

— Винаги съм знаела, че това момиче е потайно. Никога не си стои вкъщи. Нищо не разбира от домакинство. И все твърди, че била на уроци при пастор Уинслоу. Глупости!

— Мамо! — Роджър изохка задавено. — Негово Благородие е при нас едва от вчера. Нима намекваш…

— … че госпожица Гранвил е била компрометирана? — довърши полугласно Хъксли. Че се е „изгубила“. Струваше му свръхчовешки усилия да не избухне в смях.

— Така ли е? — Бел вдигна вежди.

Наистина ли очарователната госпожица Гранвил беше компрометирана? Е, не в пълния смисъл на думата. Но „изгубването“ с красивата Линдзи беше се оказало достатъчно, за да го лиши от сън миналата нощ. Хъксли се обърна към огъня и се загледа в пламъците. За кой ли път си представи пищните млади гърди, разголени за негово удоволствие. Споменът за тях го накара да се мята неспокойно цяла нощ. Тялото му жадуваше за нейното. Трябваше да я има, всяка частица от нея. Щеше да я вземе бавно и с удоволствие. Под вещите му ръце невинността й щеше да разцъфти в зряла женственост. Това момиче беше способно на дълбоки изживявания и само той беше способен да събуди чувствеността му.

— Лорд Хъксли?

— Не, госпожо Гранвил. В това отношение мога да ви успокоя. — Крачетата в бели чорапи бяха отворени, за да го приемат. Тя не можеше да обясни какво изпитва или защо — но беше напълно готова да стигне докрай.

— Кога желаете да пристигнем в Лондон? — попита усърдно Лачет.

Над белите чорапи кожата й беше толкова мека и гладка… А когато докосна интимните й места…

— Ако ще останем в столицата няколко седмици, ще имаме нужда от време, за да се приготвим.

Плътта й тръпнеше под милувките на опитните му ръце. Хъксли затвори очи и стисна зъби. Радваше се, че бе обърнал гръб на онези двамата и те не можеха да забележат състоянието му.

— Много бих желал да видя госпожица Гранвил. Тя също трябва да бъде тук по време на разискванията ни.

— О, не! — извика сърдито Бел. — Аз ще й кажа какво предстои.

— Не е ли по-добре да й го кажем заедно, мадам? — Тази отвратителна жена беше способна дори на убийство.

По заповед на Лачет старият приведен иконом Дедс отиде да търси госпожица Линдзи Гранвил. Само след минути икономът отвори вратата на салона и пропусна момичето да влезе.

Хъксли се изправи и стисна ръце в юмруци. Тя беше още по-красива, отколкото в трескавите му спомени.

Но милата млада дама не пристъпи към бъдещия си съпруг, а остана до вратата.

— Искали сте да ме видите — проговори колебливо тя.

Едва тогава Хъксли разбра, че не бе забелязала присъствието му. Неподвижната фигура в тъмен костюм се губеше в сенките на стената.

— Къде беше, ти… ти…

— Стига, мамо — прекъсна я остро Роджър и на устните му изгря сияеща усмивка. — Това е много специален ден за теб, Линдзи. Най-големият ден в живота ти. Трябва да бъдем внимателни с нея, мамо, да не я вълнуваме. Ела тук, мила. Седни до мама.

Линдзи отвори уста и Хъксли беше сигурен, че се готви да протестира. За съжаление явно се беше издал с някакво неволно движение, защото тя отстъпи назад и ръцете й затърсиха бравата.

— Ела тук, Линдзи — заповяда Лачет, забравил добрите маниери. — Имаме високопоставен посетител.

Момичето не се помръдна.

— Какви си ги забъркала пак? — изсъска Бел Гранвил. После разпери ръце и на лицето й се изписа примирение. — Не мога да си представя какво намира в теб Негово Благородие.

Хъксли хвърли остър поглед към жената. Бел беше доста по-умна от сина си и по-недоверчива. Все още подозираше, че сватбата на заварената й дъщеря ще й отнеме всичко, до което се беше добрала с толкова труд. Трябваше веднага да я убеди, че напразно се тревожи.

— Той не намира нищо в мен. — Необичайно дрезгавият глас на Линдзи изпълни претопленото помещение. Големите тъмносини очи потърсиха неговите и в тях нямаше и капчица страх. — Нямате причина да продължавате да мислите за мен, милорд. Никаква!

Роджър направи крачка към несъщата си сестра.

— Линдзи!

— Няма нищо, Лачет — намеси се бързо Хъксли и пристъпи напред. — Госпожица Гранвил е плаха и сдържана млада дама. Разбирам, че не иска да бъде в центъра на вниманието. — Особено пък в този ужасен дом.

— Хмм… — Бел скръсти ръце под гърдите. — Прическата ти е изкривена, момиче. Роклята ти е ужасно измачкана. Къде беше? Пак ли си препускала из къпинаците?

Без да обръща внимание на мащехата си, Линдзи продължаваше да гледа втренчено Хъксли. Бел Лачет беше напълно права, момичето изглеждаше раздърпано, но Хъксли беше омагьосан от вида му. Русата коса висеше на кичури покрай лицето и по раменете, като че беше тичала часове наред срещу вятъра, който виеше между хълмовете. На всяко друго момиче очевидно преправеният костюм за езда от кафява вълна щеше да изглежда износен и мръсен. Ала избелелият плат обгръщаше крехката фигура на Линдзи като фина коприна и сякаш го подканяше да види съдържанието. Погледът му обходи хълбоците и гърдите и се вдигна към устата. Госпожица Гранвил плъзна език по пълните си розови устни и срещна погледа му.

Този поглед го улучи като удар в стомаха. Тя беше млада и невинна, но дори в невинността си разпознаваше мъжа, който изгаряше по нея.

Роджър Лачет се покашля и с това прекъсна мълчанието, което Хъксли с удоволствие щеше да продължи цяла вечност, стига да може да гледа Линдзи.

— Негово Благородие дойде при нас с предложение. Той…

— Не!

Бел размаха ветрилото си, за да спре изблика на Линдзи.

— Млъкни, момиче! Мисли за добрите си маниери. Седни!

Линдзи не се помръдна от мястото си до вратата и Хъксли очакваше, че тя всеки миг ще се обърне и ще избяга. В този случай трябваше да я догони и да я подчини на волята си. Каква приятна перспектива!

— Ти ще се омъжиш — заяви без предисловия Роджър и се изду като паун във вулгарната си жилетка. — Намерението на Негово Благородие е да заминеш за Лондон и да живееш в дома на леля му, контеса… — Той хвърли въпросителен поглед към Хъксли.

— Балард — помогна му виконтът. — Антония, контеса Балард. Тя ще ви подготви за дебюта ви в обществото и за ролята ви като моя съпруга.

— Трябва да поговорим за гардероба й — намеси се със скърцащ глас Бел. — Момичето има нужда от нов гардероб.

— Това ще бъде един от сватбените подаръци — побърза да я увери Хъксли. Това бяха добре вложени в плана му пари!

— Вие сте изключително великодушен господин — промърмори Бел, продължавайки да го наблюдава подозрително. — Ще предприемем необходимите стъпки още тук. Имам чудесна шивачка, която ще свърши цялата работа. Кога трябва да пристигнем в Лондон?

Хъксли забеляза как годеницата му побледня и очите й потъмняха, очевидно от страх.

— Най-много след две седмици. Дебютът на Линдзи ще бъде на бала у семейство Къмбърланд. Преди това леля има нужда от известно време, за да се занимае с нея. — Той протегна ръка към Линдзи и продължи тихо: — Елате, скъпа моя. С настойника ви обсъдихме бъдещето ви без вас, но въпреки това ще бъда много щастлив да видя на лицето ви нещо като радостно очакване.

Вперила поглед в него, Линдзи направи няколко крачки напред и Хъксли стисна студената й малка ръка. Той смръщи чело и се приведе към нея. Тя се надигна на пръсти и пошепна нещо в ухото му. Хъксли сведе глава и с мъка се пребори с импулса да я притисне до гърдите си.

— Не го правете, милорд — помоли настойчиво тя. — Умолявам ви, заради самия вас, не го правете.

Той се отдели от нея със сериозно изражение и вдъхна дълбоко свежия й аромат. Полски цветя и солен морски вятър.

— Няма нищо лошо, когато едно момиче е плахо — усмихна се знаещо Роджър Лачет. — С времето ще свикне.

Тази свиня явно имаше опит в това отношение и Хъксли стисна здраво зъби. Линдзи издърпа ръката си.

— Няма да се омъжа за този човек — обяви тя високо и ясно.

Виконтът пое дълбоко въздух. Не искаше да прибягва до крайни мерки, но нямаше да се побои да ги приложи.

— Той е джентълмен — обясни задъхано Линдзи. — Винаги и на първо място джентълмен. Каза ми това, когато…

— Когато какво? — Бел се надигна рязко. — Знаех си, че зад тази история се крие повече, отколкото ни разправяте. Кога се запознахте? Какво се случи между вас? Не, Роджър! — Тя размаха величествено ръка и синът й замлъкна. — Не се намесвай. Никога няма да повярвам, че този човек, един от най-желаните лондонски ергени, е избрал Линдзи само за да задоволи един свой каприз. Очевидно иска да ни хвърли пясък в очите и да се изплъзне от последствията на позорните си дела с минимум неприятности за себе си.

— Мамо…

— Млъкни, казах. Ако този светски лъв е опозорил моето невинно агънце, предопределено за манастира, това ще му струва много повече, отколкото предлага. Не е достатъчно да ни затвори устата, като ни остави онова, което и без това ни принадлежи. Не е достатъчно и да ни предостави на разположение някаква си къщичка в Челси, преди отново да ни отпрати в провинцията. В никакъв случай няма да се съглася!

Думите на тази фурия предизвикаха у Хъксли неволно и неохотно уважение — но само в първата минута. Линдзи отстъпи крачка назад и се изправи в целия си ръст. Лачет и проклетата му майка я зяпнаха жадно.

— Избийте си тези глупави мисли от главата, мащехо — заяви тихо, но недвусмислено Линдзи. — Трябва да разберете, че напълно се заблуждавате.

— Хайде, хайде — намеси се помирително Роджър.

— Искам да сме наясно. — Линдзи отметна глава. — Някой наистина извърши грешка, но това не е виконтът. Вината е само моя.

— Госпожице Гранвил…

— Моля ви, позволете ми да довърша — прекъсна го спокойно Линдзи. — Истината е, че аз съм паднала жена.

Бел отвори уста като риба на сухо и се отпусна със стон в креслото си.

— Знаех си аз!

— Сър, вие сте негодник! — излая Роджър, но очите му светнаха доволно.

— Не си прав, Роджър — отговори все така спокойно Линдзи. — Негово Благородие няма никаква вина за падението ми. Вината е единствено моя. Аз бях тази, която предизвика случилото се между нас. — Тя огледа предизвикателно мащеха си и сина й и искрящият й поглед спря върху Лачет. — Изненадах виконта, докато спеше и го накарах да се изгубим. Аз… аз изкуших един замаян от съня мъж да ме опозори. Затова сега се извинявам и го освобождавам от всякаква отговорност. Роджър, моля те незабавно да ме отведеш в най-близкия манастир.

Хъксли, разкъсван между срама и страхотното забавление, което преживяваше, обърна гръб на присъстващите и се загледа в потъмнялото, гневно небе навън.

— Аз съм виновна за всичко — повтори упорито Линдзи.

Мъжът отметна глава назад, затвори очи и се помоли да запази самообладание.

— Хъксли? — В гласа на Лачет имаше нетипично за него съчувствие.

— Тя е още много млада — проговори виконтът и изведнъж усети странно изтощение. — И наивна. Така и трябва да бъде. Леля ми ще я очаква в близките четиринадесет дни, както се уговорихме.

От този ден нататък Линдзи Гранвил, бъдещата виконтеса Хъксли, беше длъжна да говори и върши само онова, което й наредеше съпругът й.