Патрик Ротфус
Името на вятъра (91)

90.
Недостроени къщи

Всяка нощ ходех да изследвам подземието заедно с Аури. Видях много интересни неща, за някои от които може би ще си струва да спомена по-късно, но засега е достатъчно да кажа, че тя ми показа всички многобройни и разнообразни кътчета на Онова долу. Тя ме отведе до Падината, Подскоците, Гората, Изкопа, Щурчово поточе, Десетките, Мечата свещ…

Имената, с които тя наричаше тези места, на пръв поглед изглеждаха безсмислени, но когато накрая виждах онова, което описваха, те му пасваха като ръка на ръкавица. Гората по никакъв начин не приличаше на гора. Беше просто поредица от рухнали зали и стаи, чиито тавани бяха укрепени с дебели дървени подпори. Щурчово поточе беше тънка струйка вода, която течеше покрай една стена. Влагата привличаше щурци, които изпълваха дългата ниска стая с тихите си песни. Подскоците пък беше тесен коридор с три дълбоки пукнатини в пода. Разбрах смисъла на името едва след като наблюдавах как Аури бързо ги прескочи и трите една след друга, за да стигне до отсрещния край.

Минаха няколко дни, преди Аури да ме отведе в Дуало — лабиринт от взаимно пресичащи се тунели. Макар че бяхме поне на трийсет метра под земята, те бяха изпълнени с неспирно духащ вятър, който миришеше на прах и кожа.

Вятърът беше следата, която ми бе нужна. Той ми подсказваше, че се доближавах до онова, което търсех. Въпреки това не разбирах името, което Аури беше дала на това място и това ме тревожеше. Разбирах, че имаше нещо, което пропусках.

— Защо наричаш това място Дуало? — попитах Аури.

— Това му е името — непринудено отвърна тя, докато вятърът караше тънката й коса да се вее зад нея като някакво прозрачно знаме. — Наричаме нещата с техните имена. Нали имената са за това.

Неволно се усмихнах на думите й.

— А защо името на това място е такова? Дуало от „долу“ ли идва? Защото се намира долу?

— Не е Дуалу — отвърна тя, — а Духало.

Пак не успях да я чуя добре.

— Моля, Дуално ли каза, от две? — попитах аз и вдигнах два пръста във въздуха.

Аури се засмя възхитено.

— Ами да, добър опит — ухили се тя. — Опитай пак.

Замислих се за нещо друго, което да е подходящо.

— Да не е от „духам“ — Духало! Заради вятъра! — размахах ръце, сякаш задвижвам ковашки мех.

Аури ме погледна ухилена и доволна. Усмихнах се в отговор и после започнах да се смея. След като успяхме да разрешим тази малка загадка, двамата с Аури започнахме щателно да изследваме Духалото. След няколко часа започнах да усещам мястото и да разбирам накъде трябва да свърна. Само трябваше да открия тунела, който водеше натам.

Беше влудяващо. Тунелите се извиваха и водеха до широки безполезни отклонения. В редките случаи, когато откривах тунел, който продължаваше в посоката, в която беше тръгнал в началото, се оказваше, че пътят е затворен. Няколко прохода водеха право нагоре или надолу и не ми оставяха никаква възможност да продължа по тях. Единият от тунелите беше препречен с дебели железни пръти, вкопани дълбоко в околния камък. Друг пък постепенно се стесняваше, докато накрая ставаше широк едва една педя.

Трети свършваше до едно хлътване, пълно с купчина пръст, примесена с парчета дърво.

След като търсихме дни наред, накрая открихме една древна, прогнила врата. Влажното дърво се разпадна на парчета, когато се опитах да я отворя.

— Ще си одера коленете. — Аури сбърчи нос и поклати глава.

Когато светнах през вратата със симпатичната си лампа, разбрах какво имаше предвид. Таванът на стаята от другата страна вървеше под наклон надолу и краят му беше висок по-малко от метър.

— Ще ме изчакаш ли тук? — попитах я аз, свалих плаща си и навих ръкави. — Не знам дали ще намеря пътя обратно до горе без теб.

— Да влезеш е по-лесно, отколкото да излезеш, да знаеш — разтревожено кимна Аури. — Има тесни места. Можеш да се заклещиш.

— Само ще вляза да хвърля един поглед — опитах се да не мисля за това. — Ще се върна след половин час.

— А ако не го направиш? — вдигна глава тя.

— Тогава ще трябва да дойдеш и да ме спасиш — усмихнах се аз.

Тя кимна сериозно и искрено като малко дете.

Сложих симпатичната лампа в устата си и червената й светлина осветяваше пълния мрак пред мен. След това застанах на четири крака и тръгнах напред, а коленете ми се триеха в грубия камък на пода.

След няколко завоя таванът продължаваше да се снижава все повече и стана твърде нисък, за да пълзя по-нататък. След дълги размишления легнах по корем и продължих, като държах лампата пред себе си.

Всяко извиване на тялото ми опъваше редиците от шевове по гърба ми.

Съмнявам се, че разбирате за какво става дума, ако никога не сте слизали дълбоко под земята. Мракът е толкова пълен, че сякаш можеш да го пипнеш с ръка. Таи се встрани от светлината и само дебне мига, в който да се втурне към теб като някакъв внезапен потоп. Въздухът е неподвижен и спарен. Не се чува никакъв шум освен този, който издаваш ти самият. Дишането ти става все по-оглушително в собствените ти уши. Сърцето ти бие лудо. И внезапно се появява непреодолимото усещане, че хилядите тонове пръст и камък над теб те притискат.

Въпреки това, извивайки се като червей, продължавах напред, макар да се придвижвах с по-малко от десетина сантиметра наведнъж.

Ръцете ми бяха мръсни, а в очите ми капеше пот. Отворът стана още по-тесен и аз глупаво позволих едната ми ръка да се притисне към тялото. Изпаднах в паника и тялото ми се обля в студена пот. Борех се, опитвайки се да извадя ръката си пред себе си…

След няколко ужасяващи минути успях да я освободя. После, след като полежах така, треперещ в мрака, отново продължих напред.

И намерих каквото търсех…

* * *

След като излязох от Онова долу, внимателно се промъкнах през един прозорец и затворена врата в женското крило на Мюз. Тихо почуках на вратата на Фела, защото не исках случайно да събудя някой друг. Мъжете не бяха допускани без придружител в женското крило на Мюз, особено в късните часове на нощта.

Почуках три пъти, преди да чуя леко раздвижване в стаята й. Малко след това Фела отвори вратата, а дългата й коса беше ужасно разчорлена. Очите й бяха все още полузатворени, докато надничаше в коридора с озадачено изражение. Примигна, когато ме видя, сякаш не бе очаквала да види когото и да било.

Нямаше съмнение, че бе съвсем гола, само с чаршаф, увит около тялото. Ще призная, че гледката на красивата полугола Фела и откритите й гърди беше един от най-изумително еротичните моменти в младежкия ми живот.

— Квоте? — попита тя, като запази завидно хладнокръвие.

Тя опита не особено успешно да се прикрие, придърпвайки чаршафа до брадичката си, като в замяна на това откри голяма част от дългите си, добре оформени крака.

— Колко е часът? Как влезе тук?

— Каза ми, че ако ми потрябва нещо, мога да ти поискам услуга — бързо казах аз. — Наистина ли го мислеше?

— Ами, да. Разбира се — отвърна тя. — В името на Бога! Изглеждаш ужасно. Какво ти се е случило?

Сведох поглед към себе си и едва сега осъзнах в какво състояние бях. Бях мръсен, цялото ми тяло отпред беше покрито с кал от плъзгането по пода. Бях скъсал панталоните си на едното коляно и то кървеше. Бях толкова развълнуван, че дори не бях забелязал това. Нито пък ми беше дошло наум да облека новите си дрехи, преди да дойда.

Фела отстъпи назад и отвори вратата по-широко, за да мога да вляза. При отварянето й въздухът се раздвижи и притисна чаршафа към тялото на Фела, като с това за миг очерта идеално голия й профил.

— Искаш ли да влезеш?

— Не мога да остана — отвърнах аз, без да се замислям, опитвайки се да не я зяпам открито като някой глупак. — Утре вечер трябва да се срещна с един мой приятел в Архива. При петата камбана, до вратата с четирите плочи. Можеш ли да ми помогнеш?

— Имам занимания — отвърна тя, — но ако е важно, мога да ги пропусна.

— Благодаря ти — тихо казах аз и си тръгнах.

За значението на онова, което бях открил в тунелите под Университета, говореше това, че вече бях изминал половината път до стаята си в „При Анкер“, преди да осъзная, че бях отклонил поканата на полуголата Фела да остана в стаята й.

* * *

На следващия ден Фела пропусна лекциите си по геометрия за напреднали и отиде в Архива. Слезе няколко стълбища надолу и мина през лабиринта от коридори и рафтове, за да открие единствената част от каменната сграда, върху която не бяха наредени книги. Вратата с четирите плочи стоеше там, тиха и неподвижна като планина — Валаритас.

Фела нервно се огледа наоколо, пристъпвайки от крак на крак.

След миг на дълго очакване една закачулена фигура се появи от мрака и пристъпи под червеникавата светлина на ръчната й лампа.

Фела се усмихна неспокойно.

— Здравей — тихо каза тя. — Един приятел ме помоли да… — Тя не довърши и леко наклони глава, опитвайки се да зърне лицето под сянката на качулката.

Вероятно няма да се изненадате кого видя тя.

— Квоте? — възкликна невярващо и започна панически да се оглежда наоколо. — В името на Бога! Какво правиш тук?

— Извършавам нарушение — отвърнах закачливо аз.

Тя ме сграбчи и ме задърпа през лабиринта от рафтове, докато стигнахме до едно от местата за четене, разпръснати в целия Архив. Тя ме избута вътре, затвори здраво вратата зад нас и се облегна върху нея.

— Как влезе тук? Лорен ще получи удар! Искаш да изключат и двама ни ли?

— Няма да те изключат — успокоих я аз. — В най-лошия случай можеш да бъдеш обвинена в „доброволно помагачество“. За това не могат да те изключат. Вероятно ще се разминеш с глоба, тъй като не бият жените с камшик. — Леко размърдах рамене и усетих тъпото придърпване на шевовете по гърба ми. — Което, ако питаш мен, е малко нечестно.

— Как влезе тук? — повтори тя. — Покрай бюрото в чакалнята ли се промъкна?

— По-добре да не знаеш — избегнах отговора аз.

Разбира се, бе се оказало, че Духалото беше разковничето. Щом като усетих миризмата на прах и кожа, веднага разбрах, че съм близо до целта. В лабиринта от тунели беше скрита врата, която водеше направо до най-долния етаж на книгохранилището. Тя беше поставена, за да имат писарите лесен достъп до вентилационната система. Разбира се, вратата беше заключена, но заключените врати никога не са били пречка за мен. Толкова по-зле.

Обаче аз не разказах нищо от това на Фела. Знаех, че тайният ми път щеше да ми е полезен само ако остане таен. Да разкажа за него на някой писар, дори и на писар, който ми дължеше услуга, просто не беше добра идея.

— Чуй ме — бързо казах аз. — Чувствам се в такава безопасност, все едно съм си у дома. Тук съм от часове и никой дори не се доближи до мен. Всеки носи своя собствена светлина, затова е лесно да бъде избегнат.

— Просто ме изненада — каза Фела и приглади тъмната си коса назад към раменете. — Все пак си прав, тук вероятно си в по-голяма безопасност. — Тя отвори вратата и надникна навън, за да се убеди, че там няма никой. — Писарите периодично проверяват местата за четене, за да се уверят, че никой вътре не спи или пък не прави любов.

— Какво?

— Има много неща, които не знаеш за Архива. — Тя се усмихна и отвори вратата докрай.

— Точно затова имам нужда от помощта ти — казах аз, докато тръгвахме към книгохранилището. — Това място изобщо не ми е познато.

— Какво търсиш? — попита Фела.

— Хиляди неща — отвърнах честно аз, — но можем да започнем с историята на амирите или всякакви документални разкази за чандрианите. Всъщност всичко, свързано и с едните, и с другите. Аз самият нищо не успях да намеря.

Дори не се и опитах да скрия разочарованието в гласа си.

След толкова време накрая да успея да вляза в Архива и да не мога да открия нито един от отговорите, които търсех — това ме подлудяваше.

— Мислех, че нещата ще са по-добре подредени — промърморих аз.

— И как би направил това самият ти? — засмя се гърлено Фела. — Имам предвид как би подредил всичко?

— Всъщност обмислям това през последните два часа — отвърнах аз. — По-добре е нещата да са подредени по теми. Нали се сещаш — истории, мемоари, учебници по граматика…

Фела спря да върви и въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че ще трябва да се справим с това. — Тя извади наслуки тънка книжка от един от рафтовете. — Каква е темата на тази книга?

Отворих я и прегледах набързо страниците. Беше написана от ръката на някой стар писар — с тънък и труден за разчитане почерк.

— Прилича на биография.

— Какъв тип биография? Къде би я поставил във връзка с останалите биографии?

Докато продължавах да прелиствам страниците, забелязах внимателно изрисувана карта.

— Всъщност прилича по-скоро на пътен дневник.

— Много добре — рече тя. — Къде би го сложил в раздела за биографии и пътни дневници?

— Бих ги подредил по географски признак — отвърнах аз, наслаждавайки се на тази малка игра. — Атур, Модег и… Винт? — намръщих се и погледнах корицата отстрани на книгата. — Колко старо е това нещо? Атуранската империя е погълнала Винт преди повече от триста години.

— Преди повече от четиристотин години — поправи ме тя. — И така, къде би поставил пътен дневник, който се отнася до място, което вече не съществува?

— В действителност това би се отнасяло по-скоро към историята — отвърнах аз този път по-бавно.

— А ако не е исторически точен — настоя Фела. — Ако е базиран по-скоро на слухове, отколкото на личен опит? Или пък ако е напълно измислен? Романи под формата на пътни дневници, са били доста модерни в Модег преди двеста години.

Затворих книгата и бавно я мушнах обратно на мястото й на рафта.

— Започвам да разбирам какъв е проблемът — замислено казах аз.

— Не, не го разбираш — откровено каза Фела. — Виждаш само една малка частица от него. — Тя махна към лавиците с книги около нас. — Да речем, че утре станеш магистър на Архива. Колко време би ти било необходимо, за да подредиш всичко това?

Огледах безбройните рафтове, които постепенно се губеха в мрака.

— Това ще е работа за цял един живот.

— Фактите показват, че е нужен повече от един човешки живот — сухо рече Фела. — Тук има седемстотин и петдесет хиляди тома и това е без да се вземат предвид глинените плочки, свитъците или фрагментите от Калуптена. — Тя махна презрително с ръка. — И така прекарваш години в разработването на съвършената система за подреждане, в която дори има подходящо място за твоя собствен исторически измислен пътен дневник биография. Ти и писарите прекарвате десетилетия в бавно идентифициране, сортиране и преподреждане на десетки хиляди книги. — Тя ме погледна право в очите. — И след това ти умираш. Какво се случва тогава?

Започвах да разбирам какво имаше предвид тя.

— Ами, в идеалния случай следващият магистър на Архива би продължил от там, докъдето си стигнал ти самият — отвърнах аз.

— Да живее идеалният случай — саркастично ме сряза Фела, след това се обърна и отново ме поведе покрай рафтовете.

— Предполагам, че новият магистър на Архива обикновено има своите собствени идеи как да подреди нещата.

— Не обикновено — призна Фела. — Понякога няколко магистри подред работят за изглаждането на една и съща система. Но рано или късно се появява някой, който е убеден, че е измислил по-добър начин как да се организират нещата и всичко започва отначало.

— Колко различни системи е имало досега? — забелязах слаба червена светлина, която подскачаше върху далечните рафтове и я посочих на Фела.

Тя смени посоката, за да ни отведе встрани от светлината и онзи, който я носеше.

— Зависи от това как ги броиш — меко отвърна тя. — Поне девет през последните триста години. Най-лошо е било преди около петдесет години, когато е имало пет нови магистри на Архива през пет години един след друг. Резултатът е бил три различни фракции измежду писарите, всяка от които е използвала различна система за каталогизиране и твърдо е вярвала, че нейният начин е най-добрият.

— Звучи като гражданска война — рекох аз.

— Свещена война — каза Фела, — много тиха, предпазлива кампания, при която всяка страна е била сигурна, че защитава безсмъртната душа на Архива. Те са крадели книги, които вече са били каталогизирани по чуждата система. Криели са книги едни от други или пък са обърквали реда им по рафтовете.

— Колко дълго е продължило това?

— Почти петнайсет години — отвърна Фела. — Вероятно е щяло да продължава и до днес, ако писарите на магистър Толем накрая не успели да откраднат регистрите на Ларкин и да ги изгорят. Привържениците на Ларкин нямало как да продължат след това.

— И поуката на историята е, че страстите на хората се развихрят около книгите, така ли? — леко я подкачих аз. — И оттам идва необходимостта да се проверяват местата за четене?

— Поуката от историята е, че тук е истинска бъркотия — изплези ми се в отговор Фела. — Ние наистина сме изгубили почти двеста книги, когато Толем изгорил регистрите на Ларкин. Те са били единствените архиви, в които тези книги са можели да бъдат открити. След това, пет години по-късно, Толем умрял. Познай какво се случило тогава?

— Появил се нов магистър на Архива, който искал да започне на чисто?

— Всичко това прилича на една безкрайна поредица от недостроени къщи — каза тя ядосано. — Със старата система книгите лесно могат да бъдат открити и по този начин те изграждат новата система. Този, който работи върху новата къща, продължава да използва материал от построеното преди него. Части от старите системи продължават да стоят, разхвърляни тук и там. Ние все още намираме торби с книги, които писарите са скрили едни от други преди години.

Стигнахме до едно стълбище и Фела се обърна да ме погледне.

— Това е болезнена тема за всеки писар, който остане да работи в Архива повече от два дни — обясни тя. — Хората, които отиват долу в „Томове“, се оплакват, че е нужен повече от час, за да им донесат онова, което искат. Те не осъзнават, че нещата не са толкова прости, като да отидеш до рафта с „история на Амир“ и да издърпаш нужната ти книга.

Тя се обърна и заслиза надолу по стълбите. Последвах я мълчаливо, обмисляйки тази нова гледна точка.