Патрик Ротфус
Името на вятъра (89)

88.
Антракт — търсене

Звукът от тежки ботуши върху дървената площадка пред странноприемницата сепна мъжете, които седяха в „Пътният камък“. Квоте се изправи насред изречението си и беше вече на половината разстояние до бара, когато входната врата се отвори и първата тълпа за нощта на Фелинг се изсипа вътре.

— Тука има гладни мъже, Коте! — извика Коб още докато отваряше вратата.

Шеп, Джейк и Греъм го последваха вътре.

— Отзад може и да е останало нещо — отвърна Коте. — Мога веднага да ида и да го донеса, освен ако първо не искате да пийнете.

Отвърна му хор от одобрителни гласове, докато мъжете се настаняваха на столовете край бара. Разменените думи бяха добре познати на всички и изтрити от употреба като чифт стари, удобни обувки.

Летописеца се вгледа внимателно в червенокосия мъж зад тезгяха.

В него не беше останало нищо от Квоте. Сега това беше просто един кръчмар — приятелски настроен, угодничещ и толкова непретенциозен, че изглеждаше почти незабележим.

Джейк отпи дълга глътка от напитката си, преди да забележи Летописеца, който седеше в далечния край на стаята.

— О, виж ти, Коте! Имаш нов клиент. Проклет да съм! Извадихме късмет, че въобще има свободни места.

Шеп се ухили. Коб се завъртя на стола си и хвърли поглед към мястото, където Летописеца седеше до Баст и все още държеше в ръка перото си над листа.

— Той да не е писар или нещо таквоз?

— Такъв е — бързо отвърна Коте. — Снощи дойде в града.

— Какво пише? — Коб погледна към тях и присви очи.

Коте леко снижи глас и отклони вниманието на клиентите от новия гост обратно към бара и него самия.

— Спомняте ли си онова пътуване на Баст до Баедн? — Те закимаха с внимание. — Е, тогава той се срещнал с чумата и доста се поуплашил. Оттогава все си мисли, че не се знае колко години му остават и затова решил да си запише завещанието, докато все още може.

— В днешните времена това май изглежда доста разумна постъпка — мрачно рече Шеп, допи остатъка от бирата си и удари празната халба о тезгяха. — Ще обърна още едно.

— Каквито пари имам спестени, след моята смърт да отидат за вдовицата Сейдж. — Гласът на Баст прокънтя в стаята. — За да й помогнат да отгледа трите си дъщери и да им послужат за зестра, тъй като скоро ще станат на възраст за сватбуване. — Той смутено погледна Летописеца. — Има ли такава дума — „сватбуване“?

— Тая година малката Кати наистина попорасна, а? — замислено каза Греъм.

Останалите се съгласиха с кимане.

— На своя работодател оставям най-добрите си ботуши — великодушно продължи Баст, — както и панталоните, които му станат.

— Момчето има чифт чудесни ботуши — каза Коб на Коте, — винаги съм ги харесвал.

— Оставям на отец Леоден да разпредели останалата част от материалните ми вещи измежду бедните, защото безпътната ми душа няма да има нужда от тях.

— Имаш предвид безсмъртната, нали? — несигурно попита Летописеца.

— Това е всичко, за което се сещам в момента — сви рамене Баст.

Летописеца кимна и набързо прибра хартията, перата и мастилото в плоската си кожена чанта.

— Я ела насам — повика го Коб. — Дай да се запознаем. — Летописеца замръзна и след това бавно тръгна към бара. — Как те викат, момче?

— Деван — отвърна писарят с нещастен вид и след това се прокашля. — Извинете ме, Карверсон. Деван Карверсон.

Коб представи всички наоколо и след това отново се обърна към новодошлия:

— Откъде идваш, Деван? — попита Коб.

— Откъм Абътс Форд.

— Има ли някакви новини оттам?

Летописеца се размърда неспокойно върху стола си, докато Коте го наблюдаваше мрачно от другата страна на тезгяха.

— Ами… пътищата са доста лоши…

Това предизвика хор от до болка познати оплаквания и Летописеца се отпусна. Докато всички още мърмореха, вратата се отвори и влезе чиракът на ковача с момчешкия си вид и широките си рамене, както и с коса, вмирисана на пушек. Докато той държеше вратата отворена, та да влезе Картър, всички видяха дългия железен прът, метнат през рамото му.

— Изглеждаш като глупак, момче — измърмори Картър, докато бавно мина през вратата, като ходеше със скованата предпазливост на човек, който има пресни наранявания. — Продължавай да мъкнеш това насам-натам и хората ще започнат да говорят за теб като за Лудия Мартин. Ще те наричат „онова смахнатото от Раниш“. Това ли искаш да слушаш през следващите петдесет години?

Чиракът опипа смутено железния прът.

— Нека си говорят — отвърна той с нотка на предизвикателство. — Откакто ходих да се погрижа за Нели, не спирам да сънувам кошмари за онова паякоподобно нещо. — Той поклати глава. — Пусто да опустее! Мислех си, че ти самият ще носиш по един прът във всяка ръка. Та то за малко не те уби!

Картър не му обърна внимание, докато вървеше предпазливо и вдървено към бара.

— Добре е да те видя отново на крака, Картър — извика Шеп и вдигна халбата си. — Мислех, че няма да ставаш от леглото поне ден-два.

— За това ще са нужни повече от няколко шева — рече Картър.

Баст демонстративно предложи стола си на ранения мъж и след това тихо седна възможно най-далеч от чирака. Всички посрещнаха Картър радушно и топло.

Съдържателят се шмугна в задната стаичка и се върна обратно след няколко минути с поднос, отрупан с топъл хляб и паници със задушено, от които се вдигаше пара.

По това време всички вече слушаха Летописеца.

— … ако си спомням добре, когато това се е случило с Квоте, той е бил в Северин. Прибирал се е у дома…

— Не е станало в Северин — възрази Стария Коб. — Случило се е край Университета.

— Може и така да е — отстъпи Летописеца. — Както и да е, той се прибирал у дома късно през нощта и в една уличка му скочили някакви бандити.

— Било посред бял ден — сопна се Коб — и насред града. Наоколо било пълно с всякакви хора, които го видели.

— Спомням си, че е станало в някаква уличка — упорито поклати глава Летописеца. — Както и да е, разбойниците изненадали Квоте. Искали да му вземат коня. — Той направи пауза и разтри чело с върховете на пръстите си. — Чакай, не беше така. Не може да е бил на кон в някаква си малка уличка. Може би е станало на пътя към Северин.

— Казах ти, че Северин няма нищо общо! — настоя Коб и удари с ръка по тезгяха, очевидно раздразнен. — В името на Техлу! Просто спри! Само объркваш всичко.

— Чул съм тази история само веднъж преди години. — Летописеца се изчерви от смущение.

Като стрелна Летописеца с намръщен поглед, Коте тропна подноса върху тезгяха и историята беше забравена на мига.

Стария Коб започна да яде толкова бързо, че за малко да се задави, та се наложи да прокара храната с голяма глътка бира.

— Като гледам, още си хапваш вечерята — уж небрежно каза той на Летописеца, докато избърсваше с ръкав устата си. — Ще имаш ли нещо против аз да продължа историята вместо теб? Та да може момчето да я чуе цялата?

— Ако си сигурен, че я знаеш… — колебливо отвърна Летописеца.

— Разбира се, че я знам — рече Коб и завъртя стола си така, че да може да се обърне към по-голяма публика. — Добре. Да се върнем към времето, когато Квоте бил още пале и учел в Университета. Виждате ли, той обаче не живеел в самия Университет, тъй като бил обикновено момче. Не можел да си позволи скъпия живот там.

— Как така? — запита чиракът. — Преди каза, че Квоте бил толкова умен, че му плащали да остане там, макар да бил едва десетгодишен. Дали му кесия, пълна със злато, и диамант, голям колкото палец, чисто нов кон с ново седло и юзда, както и нови обувки, пълна торба овес и какво ли не още.

— Така е, това е истина — помирително кимна Коб. — Но това се случило една-две години след като Квоте получил всичко това. И виждате ли, той раздал голяма част от това злато на едни бедни хорица, чиито къщи били изгорели до основи.

— Изгорели по време на сватбата им — намеси се Греъм.

— А Квоте трябвало да яде — кимна Коб — и да си наеме стая и да купи още овес за своя кон. Така че дотогава вече бил похарчил всичкото си злато. И така той…

— А диамантът? — настоя момчето.

— Ако толкова държиш да знаеш — Стария Коб го погледна с открито неодобрение, — той подарил този диамант на една негова много специална приятелка. Специална дама. Но това е съвсем различна история от тази, която ви разказвам в момента. — Той хвърли ядосан поглед на момчето, което разкаяно сведе поглед и загреба с лъжицата си от вареното.

Коб продължи.

— Тъй като Квоте не можел да си позволи скъпия живот в Университета, вместо това отседнал в близкия град, наречен Амари. — Той хвърли остър поглед на Летописеца. — Там Квоте имал стая в една странноприемница, в която живеел безплатно, защото мястото било притежание на една вдовица, която го харесвала, а и той вършел някои дребни неща, за да заработва престоя си.

— Освен това и свирел там — добави Джейк. — С лютнята си можел да изсвири всичко.

— Гледай си вечерята и ме остави да довърша, Джейкъб — сопна се Коб. — Всеки знае, че Квоте го бивало с лютнята. Точно затова го била харесала вдовицата и да свири музика всяка нощ било част от задълженията му.

Коб отпи една бърза глътка и продължи:

— И така, един ден Квоте изпълнявал поръчки на вдовицата, когато един мъж му извадил нож и му рекъл, че ако не му даде парите на вдовицата, ще разпилее червата му по цялата улица. — Коб насочи въображаем нож към момчето и го погледна заплашително. — Не трябва да забравяте, че това се случило, когато Квоте бил малко пале. Нямал меч, а дори и да имал, още не бил научен от Адем как да го използва.

— Какво тогава сторил Квоте? — попита чиракът на ковача.

— Ами — облегна се назад Коб, — било посред бял ден и те били насред градския площад на Амари. Квоте тъкмо щял да повика пристава, но виждате ли, понеже винаги виждал всичко, той забелязал, че зъбите на тоя мъж били много, ама много бели…

— Бил е сладкояд? — очите на момчето се облещиха.

— Дори по-лошо — кимна Коб, — мъжът започнал да се поти като преуморен кон, очите му били обезумели, а ръцете му… — Коб се ококори, протегна ръцете си и ги накара да треперят. — И тъй, Квоте разбрал, че тоя човек изпитва жестокия глад и това означавало, че би наръгал и собствената си майка за едно криво пени. — Коб отново отпи дълга глътка, за да увеличи напрежението.

— Е, и какво сторил той? — избухна нетърпеливо Баст от далечния край на бара, като размаха драматично ръце.

Съдържателят хвърли гневен поглед на своя ученик.

— Ами — продължи Коб, — в началото той се поколебал, но мъжът се приближил още и тогава Квоте разбрал, че той нямало да го пита повече. И така Квоте използвал една тъмна магия, която бил открил заключена в една тайна книга в Университета. Той изрекъл три ужасни, тайни слова и призовал един демон…

— Демон ли? — почти изскимтя чиракът. — Да не е бил като онзи…

— О, не — бавно поклати глава Коб, — този никак не приличал на паяк. По-лошо от това. Бил направен от сенки и когато се спуснал върху мъжа, захапал гърдите му точно над сърцето и изсмукал всичката му кръв, тъй както човек изсмуква сока от някоя слива.

— В името на овъглените божии ръце, Коб! — укори го Картър. — Ще докараш на момчето кошмари. С тия глупости, дето му напълни главата, има цяла година да носи тая проклета желязна пръчка.

— Аз съм чул тая история другояче — бавно рече Греъм. — Чувал съм, че някаква жена била попаднала в капана на горяща къща и Квоте призовал демон, който да го защити от огъня. След това изтичал вътре и извадил жената от огъня и тя изобщо не била обгорена.

— Чуйте се само — възмути се Джейк. — Приличате на някои дечурлига по време на празника за средата на зимата. — „Демоните ми откраднаха куклата“, „Демоните ми разсипаха млякото“. Квоте не се е замесвал с демони. Той е бил в Университета, за да научи всички имена, нали така? Оня мъж му скочил с нож и той призовал огън и светкавица точно както Таборлин Велики.

— Било е демон, Джейк — ядосано настоя Коб. — Иначе историята не би имала никакъв смисъл. Той призовал демон, който изпил кръвта на оня нещастник, и всички, които видели това, били разтърсени до мозъка на костите си. Някой разказал случката на един свещеник. След това свещениците отишли при пристава, а приставът го измъкнал от странноприемницата на вдовицата посред нощ. След това го хвърлили в затвора за съюз с тъмните сили и тям подобни.

— Сигурно хората просто са видели огъня и са помислили, че е демон — упорстваше Джейк. — Знаеш какви са хората.

— Не, не знам, Джейкъб — сопна се Коб, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на тезгяха. — Защо ти не ми кажеш какви са хората? Защо просто не вземеш да продължиш и да разкажеш цялата тая проклета история, докато…

Коб спря при звука от трополенето на тежки ботуши върху дървената площадка отвън. Малко след това някой започна да тропа с резето.

Всички обърнаха с любопитство погледи към вратата, тъй като всички редовни клиенти вече бяха дошли.

— Две нови лица за един ден — внимателно рече Греъм, защото знаеше, че подхваща деликатна тема. — Изглежда, че май с твоята лоша орисия, както и със сухите времена, е свършено, Коте.

— Сигурно пътищата са станали по-добри — каза Шеп, докато отпиваше от напитката си с нотка на облекчение в гласа. — Крайно време е да имаме малко късмет.

Резето щракна и вратата бавно се отвори и описа дъга, докато накрая се удари в стената. Отвън в тъмното стоеше мъж, който сякаш все още не можеше да реши дали да влезе.

— Добре дошъл в „Пътният камък“ — извика съдържателят иззад тезгяха. — Какво можем да сторим за теб?

Мъжът пристъпи на светлото и вълнението на фермерите угасна при вида на кожената ризница и тежкия меч, които показваха, че мъжът е наемник. Самотният наемник никога не беше успокоителна гледка, дори и в по-добри времена. Всеки знаеше, че разликата между безработния наемник и разбойника е доста размита.

Още повече, че беше очевидно ясно, че за този наемник времената не бяха добри. По задната част на панталоните му и грубите кожени връзки на ботушите му се бяха полепили кафяви репеи. Ризата му от фино ленено платно, боядисано в кралско синьо, беше изпръскана с кал и изподрана от тръните. Косата му беше мазна и чорлава. Очите му бяха мрачни и хлътнали, сякаш не бе спал от дни. Той направи още няколко крачки навътре, като остави вратата след себе си отворена.

— Изглежда, от доста време си на път — весело каза Квоте. — Желаеш ли нещо за пиене или вечеря? — Когато наемникът не му отговори, той добави: — Никой не би те обвинил, ако преди това искаш да поспиш малко. Май си изкарал няколко доста тежки дни.

Квоте хвърли поглед на Баст, който стана от стола си и отиде да затвори входната врата на странноприемницата.

След като бавно огледа всички, които седяха край бара, наемникът застана в празното пространство между Летописеца и Стария Коб. Квоте го дари с най-добрата си кръчмарска усмивка, докато мъжът тежко се облегна на тезгяха и смотолеви нещо.

В другия край на стаята Баст замръзна с ръка на дръжката на вратата.

— Не те разбрах? — попита Квоте и се наведе напред.

Наемникът вдигна поглед, очите му срещнаха тези на Квоте и след това заоглеждаха зад тезгяха. Движеха се мудно, сякаш съзнанието на мъжа беше размътено от някой удар по главата.

— Аетхин тсех стхистои сцтхаивен веи.

Квоте се приведе още по-напред.

— Съжалявам, може ли да повториш? — когато от наемника не последва никакъв отговор, той погледна към останалите мъже около бара. — Някой разбра ли нещо?

Летописеца внимателно оглеждаше наемника, хвърляйки поглед към ризницата на мъжа, празния колчан за стрели и синята му риза от фино ленено платно. Погледът на писаря беше напрегнат, но наемникът, изглежда, не го забелязваше.

— Това е сиару — компетентно рече Коб. — Странно, не прилича на шим.

— Не — засмя се Шеп и поклати глава. — Просто е пиян. Чичо ми говореше така. — Той смушка Греъм с лакът. — Помниш ли чичо ми Там? Бога ми! Никога не съм виждал друг да кърка така.

От мястото си близо до вратата, където стоеше, Баст трескаво размаха ръце, но Квоте беше твърде зает да се опитва да привлече вниманието на наемника.

— Говориш ли атурански? — бавно го попита той. — Какво искаш?

Очите на наемника мигновено се приковаха върху съдържателя.

— Авои… — започна той, след това затвори очи и наклони глава, сякаш заслушан в нещо.

Отново отвори очи.

— Искам… — започна той с бавен и натежал глас. — Търся… — Не довърши и разфокусираният му поглед започна да блуждае безцелно из стаята.

— Познавам го — каза Летописеца.

Всички обърнаха погледи към писаря.

— Какво? — попита Шеп.

Лицето на Летописеца беше гневно.

— Този тук и четирима негови приятелчета ме обраха преди около пет дни. В началото не го познах. Тогава беше гладко избръснат. Но съм сигурен, че е той.

Баст продължаваше настоятелно да размахва ръце зад гърба на мъжа, като се опитваше да привлече вниманието на господаря си, но Квоте беше изцяло погълнат от мъжа, който не беше на себе си.

— Сигурен ли си?

Летописеца се засмя с остър и мрачен смях.

— Носи моята риза. На всичкото отгоре я е съсипал. Тя ми струваше цял талант. Така и не успях да я облека.

— И преди ли се държеше така?

— Съвсем не — поклати глава Летописеца. — Беше почти любезен, дотолкова, доколкото може да е любезен един разбойник. Реших, че преди да дезертира, е бил офицер с нисък ранг.

Баст се отказа да дава знаци.

— Реши! — извика той с нотка на отчаяние в гласа.

— Един момент, Баст — отвърна Квоте, като се опитваше да привлече вниманието на замаяния наемник. Той махна с ръка пред лицето на мъжа и след това щракна с пръсти.

— Ехо?

Очите на наемника проследиха движението на ръката на Квоте, но мъжът, изглежда, не осъзнаваше, че му говорят нещо.

— Търся… един — бавно повтори той. — Искам…

— Какво? — сприхаво попита Коб. — Какво искаш?

— Искам… — неопределено повтори наемникът.

— Предполагам, че иска да ми върне обратно коня — спокойно каза Летописеца, пристъпи към мъжа и хвана дръжката на меча му.

След това с внезапно движение той го извади от ножницата или по-скоро се опита да го направи. Вместо да излезе с лекота, мечът се подаде наполовина и запъна.

— Не! — изкрещя Баст от другия край на стаята.

Наемникът погледна безизразно Летописеца, но не направи опит да го спре. Писарят стоеше смутено, все още хванал дръжката на меча. Накрая той дръпна по-силно и оръжието бавно се освободи и излезе. Широкото острие беше покрито със засъхнала кръв и ръжда.

Летописеца отстъпи крачка назад, възвърна хладнокръвието си и вдигна меча към наемника.

— И конят ми е само началото. След това мисля, че той би искал да ми върне парите и да си поприказва любезно с пристава.

Наемникът погледна към върха на меча, който несигурно се люлееше пред гърдите му. Очите му проследяваха лекото люлеене на острието в продължение на един дълъг миг.

— Просто го остави на мира! — гласът на Баст беше станал писклив. — Моля те!

— Момчето е право, Деван — кимна Коб. — Тоя тип не е наред с главата. Недей да насочваш това срещу него. Изглежда сякаш всеки момент може да припадне и да се наниже на него.

Наемникът разсеяно вдигна ръка.

— Търся… — рече той и бутна меча встрани, сякаш беше някоя клонка, препречила му пътя.

Летописеца пое рязко дъх и дръпна меча, когато ръката на мъжа се плъзна по ръба на острието и остави кървава следа.

— Виждаш ли? — натърти Стария Коб. — Какво ти казвах? Тоя мръсник е опасен за самия себе си.

Наемникът наклони глава встрани. Той вдигна ръката си и започна да я разглежда. От палеца му бавно се процеждаше тъмна кръв, събираше се на капка и падаше върху пода. Наемникът си пое дълбоко дъх през носа и хлътналите му изцъклени очи внезапно се фокусираха.

Той се усмихна широко на Летописеца и от изражението му изчезна всякаква замаяност.

— Те вараийн арои Сеатхалои веи мела — каза той с дълбок глас.

— Не… те… разбирам — объркано рече Летописеца.

Усмивката на мъжа изчезна. Очите му се втвърдиха и в тях се появи гняв.

— Те-таурен сцийрлоет? Амауен.

— Не мога да разбера какво казваш — повтори Летописеца. — Но тонът ти не ми харесва.

Той отново вдигна меча между двамата и го насочи към гърдите на мъжа.

Наемникът сведе поглед към тежкото, назъбено острие и челото му се набръчка от объркване. След това в очите му проблесна внезапно разбиране и широката усмивка се върна на лицето му.

Главата му се изметна назад и той се разсмя.

Смехът не беше човешки. Беше див и ликуващ като острия крясък на ястреб.

Наемникът вдигна наранената си ръка и сграбчи върха на меча. Движението му беше толкова бързо, че металът глухо иззвънтя при допира. Като продължаваше да се усмихва, той стегна хватката си и наведе острието надолу. От ръката му по ръба на меча се стичаше кръв и капеше на пода.

Всички в стаята гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Единственият звук, който се чуваше в стаята, беше лекото стържене, издавано от костите на пръстите на наемника, когато се плъзгаха върху оголеното острие.

Като гледаше Летописеца право в очите, мъжът изви остро ръката си и мечът се строши със звук, подобен на звънтенето на счупена камбана. Докато Летописеца гледаше глуповато към вече безполезното оръжие в ръцете си, наемникът пристъпи напред и сложи безгрижно свободната си ръка върху рамото на писаря.

Летописеца изкрещя задавено и отскочи встрани, сякаш някой го бе мушнал с нагорещен ръжен. Той лудо размаха счупения меч, събори ръката от рамото си и заби строшеното острие дълбоко в нея. Лицето на мъжа не показваше никаква болка или страх, нито пък какъвто и да е признак, че изобщо беше усетил, че е наранен.

Като продължаваше да държи счупения връх на меча в окървавената си ръка, наемникът пристъпи още една крачка към Летописеца.

В следващия миг там внезапно се озова Баст, който удари с рамо наемника с такава сила, че тялото на мъжа строши на парчета един от тежките столове край бара, преди да се удари в махагоновия тезгях. Преди някой да успее да мигне, Баст сграбчи главата на наемника с двете си ръце и започна да я блъска в ръба на бара. С уста, разкривена в гримаса, Баст безмилостно удари главата на мъжа в махагона веднъж, после отново…

После, сякаш постъпката на Баст беше събудила всички, в стаята настана хаос. Стария Коб се избута от тезгяха и при отдръпването си преобърна стола си. Греъм започна да крещи нещо за пристава. Джейк се опита да се втурне към вратата, но се спъна в падналия стол на Коб и се просна на пода. Ковашкият чирак посегна да сграбчи железния си прът, изпусна го и желязото се завъртя на пода в широка дъга, преди да се мушне под масата.

Баст изскимтя уплашено и скочи през цялата стая, приземявайки се върху една от тежките дървени маси. Тя се строши под тежестта му и той се просна върху останките й, отпуснат като парцалена кукла. Наемникът се изправи на крака, по лявата част на лицето му се стичаше кръв. Той изглеждаше съвършено безучастен към ставащото. Обърна се отново към Летописеца, като продължаваше да стиска върха на меча в кървящата си ръка.

Зад него Шеп взе един нож, който лежеше до полуизядения резен сирене. Беше обикновен кухненски нож с острие, дълго колкото една човешка длан. Фермерът пристъпи зад гърба на наемника с неумолимо лице и го намушка с всичка сила, като вкара цялата дължина на късото острие дълбоко в тялото на мъжа, там където рамото се съединява с врата.

Вместо да се сгромоляса, наемникът се извъртя и удари Шеп през лицето с назъбеното острие на меча. Пръсна кръв и фермерът вдигна ръце към лицето си.

След това, движейки се с такава бързина, че изглеждаше просто като трептене във въздуха, наемникът заби острието в гърдите на Шеп. Фермерът се олюля назад, опирайки се в тезгяха, и след това се сгромоляса на пода, а счупеният край на меча продължаваше да стърчи между ребрата му.

Наемникът се протегна и докосна с любопитство дръжката на ножа, забит в собствения му врат. Той го дръпна с по-скоро озадачено, отколкото ядосано изражение на лицето. Когато ножът не помръдна, той отново се засмя с дивия си птичи смях.

Докато фермерът дишаше тежко, окървавен на пода, вниманието на наемника започна да блуждае, сякаш бе забравил какво правеше в момента. Очите му бавно и мързеливо обхождаха стаята, местейки се от счупените маси към камината от черен камък и огромните дъбови бъчви. Накрая погледът му се спря на червенокосия мъж зад тезгяха. Квоте не пребледня, нито пък се отдръпна, когато вниманието на мъжа се насочи към него. Очите им се срещнаха.

Очите на наемника отново се изостриха и се фокусираха върху Квоте. Широката му, невесела усмивка се появи отново, този път страховита от стичащата се по лицето му кръв.

— Те аитхийн Сеатхалои? — попита той. — Те Рхинтае?

С почти небрежно движение Квоте сграбчи една тъмна бутилка от тезгяха и я хвърли. Тя удари наемника в устата и се разби на парчета. Въздухът се изпълни с острия мирис на бъз, а течността измокри все още ухилената физиономия и раменете на мъжа.

Квоте протегна ръка и я потопи в алкохола, който беше опръскал тезгяха. Той прошепна нещо едва доловимо и челото му се сбърчи съсредоточено. Той гледаше настойчиво към окървавения мъж от другата страна на бара.

Нищо не се случи.

Наемникът се пресегна през бара и хвана Квоте за ръкава. Съдържателят просто стоеше и в този миг на лицето му нямаше нито страх, нито гняв или пък изненада. Той изглеждаше само уморен, вцепенен и леко смутен.

Преди наемникът да успее да сграбчи ръката на Квоте, той залитна, когато Баст го нападна изотзад. Баст успя да обвие едната си ръка около шията на мъжа, докато с другата започна да драска лицето му. Наемникът пусна Квоте и хвана и с двете си ръце ръката, която се опитваше да извие врата му. Когато ръцете на мъжа го докоснаха, лицето на Баст се превърна в маска от болка. Той оголи зъби и започна диво да забива ноктите на свободната си ръка в очите на наемника.

В далечния край на бара чиракът най-накрая успя да вземе обратно железния си прът изпод масата и се изправи на крака. Той нападна, като прескачаше падналите столове и телата по пода. Момчето изрева и вдигна железния прът високо над главата си.

Както беше все още вкопчен в наемника, очите на Баст се разшириха от внезапна паника при вида на приближаващия се чирак. Той отпусна хватката си и отстъпи, но се спъна в останките от счупения стол. При падането си назад Баст трескаво се опитваше да се отдръпне колкото можеше повече от приближаващия се чирак.

Наемникът се обърна и видя нападението на високото момче. Той се усмихна и протегна напред окървавената си ръка. Движението му беше грациозно, почти мързеливо.

Ковашкият чирак замахна. Когато железният прът го удари, усмивката на наемника помръкна. Той се вкопчи в ръката на чирака, като съскаше и плюеше като разгневена котка.

Момчето замахна отново с железния прът и удари наемника право в ребрата. Силата на удара изхвърли мъжа встрани от бара и той падна на ръце и колене, квичейки като агне, което колят.

Ковашкият чирак стисна здраво пръта с двете си ръце и го стовари върху гърба на наемника, като дървар, който цепи дърва. Чу се хрущенето на чупещи се кости. Железният пръст тихо иззвънтя като далечна, заглушена от мъглата камбана.

Макар и със счупен гръбнак, окървавеният мъж все пак се опитваше да пропълзи до вратата на странноприемницата. Сега лицето му беше безизразно, а устата му беше отворена и от нея излизаше нисък вой, подобен на звука на вятъра, промъкващ се през зимните дървета. Чиракът го удряше отново и отново, размахвайки тежкия железен прът с такава лекота, сякаш беше някоя върбова клонка. Единият удар остави дълбока следа в дървения под, вторият счупи крака на мъжа, третият — ръката, а следващият — още ребра. Въпреки това наемникът продължаваше да пълзи с нокти и зъби към вратата, като пищеше и стенеше и звучеше по-скоро като някое животно, отколкото като човек.

Накрая момчето стовари един удар върху главата му и тялото на наемника се отпусна неподвижно. Настъпи пълна тишина, след което наемникът се закашля с влажна кашлица и повърна някаква отвратителна течност, която беше гъста като катран и черна като мастило.

Мина известно време, преди момчето да спре да сипе удари върху безжизненото тяло и дори когато го направи, продължи да държи пръта вдигнат над рамото си, като дишаше тежко и неравномерно и се оглеждаше като обезумял наоколо. Когато накрая чиракът успя да си поеме дъх, от другия край на стаята, където Стария Коб беше коленичил срещу черния камък на камината, се дочу звукът на тихите молитви на стареца.

След няколко минути дори и молитвите спряха и тишината се върна в „Пътният камък“.

* * *

През следващите няколко часа цялото внимание на града беше насочено към „Пътният камък“. Общата стая беше претъпкана с хора и изпълнена с шепот, тихи въпроси и сподавени ридания. Хората, които не бяха толкова любопитни и повече спазваха благоприличието, стояха отвън, надничаха през широките прозорци и клюкарстваха за онова, което бяха чули.

Все още не се знаеше каква беше историята, имаше само множество неясни слухове. Мъртвецът бил бандит, дошъл да ограби странноприемницата. Бил дошъл да си отмъсти на Летописеца, който обезчестил сестра му в Абътс Форд. Бил обзет от бяс дървар. Бил стар познат на съдържателя, дошъл да си прибере стар дълг. Бил бивш войник, полудял по време на битките с бунтовниците в Ресавек.

Джейк и Картър обърнаха внимание на усмивката на наемника и макар пристрастеността към денера да беше обикновено проблем на големите градове, и тук хората бяха чували за сладкоядите. Трипръстия Том беше научил за тези неща, докато бил войник при стария крал преди близо трийсет години. Той обясняваше, че с четири грана денерова смола на човек може да му ампутират крака, без той дори да трепне от болка. А с осем грана би отрязал сам крака си. Ако ли пък вземел дванайсет грана, след това дори щял да тича, да се смее и да пее „Калайджията Танер“.

Тялото на Шеп беше покрито с одеяло и опято от свещеник. По-късно го погледна и приставът, но направи това по-скоро защото мислеше, че така е редно, а не защото беше наясно какво трябва да гледа. Случилото се очевидно не беше лъжица за неговата уста.

След час и нещо тълпата започна да намалява. Братята на Шеп дойдоха с каруца, за да приберат тялото. Мрачните им зачервени очи прогониха по-голямата част от зяпачите, които още се мотаеха наоколо.

Все пак имаше още много работа за вършене. Приставът се опитваше да разбере какво се бе случило от свидетелите. След часове обсъждане историята накрая започна да се оформя. Всички се съгласиха, че мъжът е дезертьор, пристрастен към денера, който по съвпадение бил полудял точно в момента, когато стигнал до техния градец.

За всички беше ясно, че ковашкият чирак беше постъпил правилно — по-точно постъпката му беше направо храбра. Въпреки това законът за желязото изискваше да има съдебен процес и бе решено той да се състои следващия месец, когато тримесечният съд минаваше на обиколката си по тия места.

Приставът се прибра у дома при жената и децата си. Свещеникът отнесе останките на наемника в църквата. Баст събра изпотрошените мебели и ги нареди до кухненската врата, за да бъдат използвани като дърва за горене. Съдържателят забърса дървеното дюшеме седем пъти, докато накрая водата във ведрото спря да розовее, когато изплакваше парцала. Накрая дори и най-големите заплеси си тръгнаха и оставиха в странноприемницата обичайната тълпа за нощта на Фелинг, но с един човек по-малко.

Джейк, Коб и останалите разговаряха колебливо за всичко друго освен за онова, което се бе случило, и търсеха утеха един в друг.

Умората ги накара един по един да напуснат „Пътният камък“.

Накрая остана само чиракът на ковача, който се беше втренчил в чашата в ръцете си. Железният прът лежеше близо до лакътя му върху махагоновия тезгях.

Мина близо половин час, без да проговори никой.

Летописеца седеше на близката маса и се преструваше, че довършва паницата си с варено. Квоте и Баст се суетяха наоколо и се преструваха на заети. В стаята се натрупваше някакво неясно напрежение, докато те се поглеждаха крадешком един друг, в очакване момчето да си тръгне.

Съдържателят се приближи към чирака и избърса ръцете си с чиста ленена кърпа.

— Е, момче, предполагам…

— Аарон — прекъсна го чиракът, без да вдига поглед от чашата си. — Името ми е Аарон.

— Аарон да бъде тогава — кимна сериозно Квоте. — Предполагам, че го заслужаваш.

— Не мисля, че беше денер — внезапно каза Аарон.

Квоте замълча за момент.

— Не те разбирам?

— Не мисля, че тоя мъж беше сладкоядец.

— Значи си съгласен с Коб? — попита Квоте. — Мислиш, че е имал бяс?

— Мисля, че в него имаше демон — изрече момчето с предпазлива убеденост, сякаш дълго бе обмислял точните думи. — Не казах нищо преди, щото не исках хората да мислят, че ми се е разхлопала дъската като на Лудия Мартин. — Той вдигна поглед от напитката си. — Но въпреки това мисля, че в него имаше демон.

Квоте меко се усмихна и махна към Баст и Летописеца.

— Не се ли безпокоиш, че ние може и да не мислим като теб?

— Вие не сте оттук — сериозно поклати глава Аарон. — Били сте на много места. Знаете какви неща има по света. — Той погледна решително Квоте. — Мисля, че и вие знаете, че това беше демон.

Застаналият до камината Баст замръзна.

— Защо мислиш така? — Квоте наклони глава с любопитство, без да отмества поглед от момчето.

— Знам, че под тезгяха имаш голяма дървена тояга срещу нахалните пияници. — Чиракът махна неопределено към бара. — И… — Очите на момчето примигнаха към меча, който заплашително висеше зад тезгяха. — Има само една причина, поради която смятам, че би посегнал към бутилка вместо към това. Ти не се опитваше да избиеш зъбите на тоя тип, а да го запалиш. Макар никъде наблизо около теб да нямаше кибрит или пък свещи. Мама често ми четеше от „Книгата за пътя“ — продължи Аарон. — В нея е пълно с демони. Някои се крият в човешките тела, така както ние се крием под овча кожа. Мисля, че това беше просто някакъв обикновен човек, в когото се бе вселил демон. Точно затова нищо не го нараняваше. Все едно някой да пробива дупки в ризата ти. Затова и в думите му нямаше никакъв смисъл. Той говореше на езика на демоните. — Аарон кимна сякаш на себе си и очите му се плъзнаха обратно към чашата в ръцете му. — Колкото повече мисля, толкова повече смисъл виждам в това. Желязо и огън. Това се използва срещу демони.

— Сладкоядите са по-силни, отколкото си мислиш — каза Баст от другия край на стаята. — Веднъж видях…

— Прав си — рече Квоте, — това беше демон.

Аарон вдигна поглед и срещна очите на Квоте. След това кимна и отново се загледа в чашата си.

— И не каза нищо, защото си нов в града и напоследък занаятът ти и без това не върви много добре.

— И да кажа на хората, това няма да ми донесе нищо добро, нали? — кимна Квоте, пое си дълбоко дъх и след това бавно го изпусна. — Най-вероятно няма.

Аарон допи последната глътка от бирата си и бутна празната халба настрани.

— Добре. Просто имах нужда да го чуя. Трябваше да знам, че не съм напълно полудял. — Той се изправи, вдигна с една ръка тежкия железен прът, метна го върху рамото си и се отправи към вратата.

Никой не проговори, докато той пресече стаята, излезе и затвори вратата след себе си. Тежките му ботуши тропаха глухо върху дървената площадка отвън. След това настъпи тишина.

— В това момче се крие повече, отколкото човек би предположил на пръв поглед — каза накрая Квоте.

— Защото е едър — сухо рече Баст и спря да се преструва, че мете. — Вие, хората, лесно се подвеждате по външния вид. От доста време го наблюдавам. Той е по-умен, отколкото хората мислят. Винаги преценява нещата и задава въпроси. — Отнесе метлата обратно при тезгяха. — Изнервя ме.

— Изнервя те? Теб? — развесели се Квоте.

— Момчето направо вони на желязо. Цял ден го обработва, калява го, вдишва дима от него. И след това се появява тук с умните си очи. — Погледът на Баст изразяваше дълбоко неодобрение. — Това не е естествено.

— Естествено ли? — накрая проговори Летописеца с нотка на истерия в гласа. — Ти пък какво знаеш за това, което е естествено? Току-що видях демон да убива един мъж. Какво му е естественото на това? — Летописеца се обърна към Квоте: — Изобщо какво правеше тук това нещо?

— Очевидно търсеше — отвърна Квоте. — Май само това успях да разбера. А ти, Баст? Успя ли да разбереш нещо?

— Разпознах по-скоро звученето, Реши — поклати глава Баст. — Думите бяха много древни, архаични. Не можах да ги разбера.

— Много добре. Значи е търсило — остро каза Летописеца. — Търсило какво?

— Вероятно мен — мрачно отвърна Квоте.

— Реши — смъмри го Баст, — просто ставаш сантиментален. Вината не беше твоя.

— Знаеш това много добре, Баст — Квоте хвърли дълъг уморен поглед на своя ученик. — За всичко съм виновен аз. За скраела, за войната. Вината за всичко това е моя.

Баст се готвеше да възрази, но не можа да намери подходящите думи. След дълго мълчание той извърна поглед встрани, предал се.

— Както и да е, какво мислиш, че беше това? — Квоте въздъхна и облегна лакти върху тезгяха.

— Приличаше на някой от махаелуретите, Реши — поклати глава Баст. — „Танцьор в кожа“. — Докато казваше това, той се намръщи, несигурен в собствените си думи.

— Те не са ли от твоята раса? — повдигна вежди Квоте.

Обикновено приветливото изражение на Баст се изостри и той хвърли гневен поглед на съдържателя.

— Не беше от „моята раса“ — възмути се той. — С маелите нямаме дори обща граница. Те са толкова отдалечени от нас, колкото изобщо е възможно във Фае.

— Просто предположих, че знаеш какво е било. — Квоте кимна извинително. — Не се поколеба да го нападнеш.

— Всички змии хапят, Реши. Не е необходимо да науча имената им, за да разбера, че са опасни. Разпознах, че е от маелите. Това беше достатъчно.

— Значи вероятно е „танцьор в кожа“. — Квоте се замисли. — Не си ли ми казвал, че те са изчезнали от много, много векове?

Баст кимна.

— И то изглеждаше някак… глупаво и не се опита да избяга в ново тяло. — Той сви рамене. — Освен това всички ние сме все още живи. Изглежда това означава, че е било нещо друго.

Летописеца следеше разговора с невярващ вид.

— Искате да кажете, че нито единият от двама ви не знае какво беше това? — Той погледна Квоте. — Та ти каза на момчето, че е демон!

— За момчето е демон — обясни Квоте, — защото това е нещото, което то би разбрало най-лесно и е достатъчно близо до истината. — Той започна бавно да лъска тезгяха. — За всички останали в града е сладкояд, защото това ще им позволи да спят спокойно тази нощ.

— Е, тогава и за мен е демон — рязко рече Летописеца, — защото усещам рамото си ледено на мястото, където ме докосна.

— Забравих, че сложи ръката си върху теб — Баст се завтече към него. — Дай да видя.

Квоте затвори кепенците на прозорците, докато Летописеца сваляше ризата си. Отзад на ръцете му имаше превръзки на местата, където преди три нощи го беше наранил скраелът.

Баст погледна рамото му отблизо.

— Можеш ли да го движиш?

Летописеца кимна и размърда рамото си нагоре-надолу.

— Когато ме докосна, ужасно ме заболя — сякаш нещо вътре се късаше. — Той поклати глава, раздразнен от собственото си описание. — Сега просто го усещам странно. Сковано. Сякаш тази част от тялото ми е заспала.

Баст мушна рамото му с пръст и го погледна с подозрение.

— Момчето беше право за огъня, нали? — обърна се Летописеца към Квоте. — Преди да го спомене, не разбираааааааггххххх! — писарят изкрещя и отскочи встрани от Баст. — В името на Бога! Какво беше това? — попита той.

— Предполагам нервът на раменния ти плексус — сухо отвърна Квоте.

— Трябваше да видя колко дълбоко е успял да стигне — невъзмутимо додаде Баст. — Реши? Би ли ми подал малко гъша мас, чесън, синап… Имаме ли още от онези зелените неща, дето миришат като лук, ама не са?

— Кеверал? — кимна Квоте. — Мисля, че са останали няколко.

— Донеси ги, както и превръзка. Трябва да приготвя мехлем.

Квоте кимна и излезе през вратата зад бара. Веднага щом се скри от погледа им, Баст се наведе над ухото на Летописеца.

— Не го питай за това — изсъска той бързо. — Дори не го споменавай.

Летописеца изглеждаше объркан.

— За какво говориш?

— За бутилката. За симпатията, която се опита да направи.

— Значи той наистина се е опитал да запали това нещо? Защо не се получи? Каква…

Баст стегна хватката си и палецът му се заби в кухината под ключицата на Летописеца. Писарят отново изскимтя уплашено.

— Не говори за това — изсъска Баст в ухото му. — Не задавай въпроси.

Той хвана писаря за раменете и го разтърси, както би направил ядосан родител с непослушното си дете.

— В името на добрия Бог! Баст, през цялото време го чувам как реве — извика Квоте от кухнята.

Баст се надигна и изправи Летописеца на стола му миг преди съдържателят да влезе в стаята.

— В името на Техлу! Пребледнял е като платно. Ще се оправи ли?

— Не е по-сериозно от измръзване — пренебрежително отвърна Баст. — Аз не съм виновен, че пищи като момиченце.

— Е, все пак внимавай с него — рече Квоте и сложи върху масата буркан с мас и шепа чеснови скилидки. — Тая ръка ще му трябва поне още два дни.

Квоте обели и счука чесъна. Баст приготви мехлема и намаза противно миришещата смес върху рамото на писаря, преди да го превърже. Летописеца седеше, без да помръдва.

— Готов ли си да попишеш още малко тази вечер? — попита Квоте, след като писарят отново облече ризата си. — Остават ни доста дни до истинския край, но мога да доразкажа някои неща, преди да приключим за тази вечер.

— Мога да продължа още часове. — Летописеца побърза да отвори чантата си, като хвърли един бърз поглед към Баст.

— Аз също — обърна се Баст към Квоте със сияещо от нетърпение лице. — Искам да науча какво си открил под Университета.

На лицето на Квоте се мярна подобие на усмивка.

— Предполагах, че ще кажеш това, Баст. — Той се приближи до масата и седна. — Под Университета открих онова, което най-много търсех, макар и да не беше онова, което очаквах. — Той махна на Летописеца да вземе перото си. — Както често се случва, когато получиш това, което сърцето ти желае.