Патрик Ротфус
Името на вятъра (80)

79.
Сладки приказки

Бяха ни необходими около два часа, за да се върнем на хълма със сивия камък. Щяхме да стигнем по-бързо, но маниакалното поведение на Дена ставаше все по-обсебващо и цялата й допълнителна енергия по-скоро пречеше, отколкото помагаше. Тя се разсейваше твърде лесно и бе склонна да тръгне в някаква нейна си посока, щом забележи нещо интересно.

Пресякохме малкия поток, през който бяхме минали и преди, и макар той да беше дълбок едва до глезените, Дена настоя да се изкъпем. Аз се поизмих, след това се преместих на дискретно разстояние и се заслушах в няколкото доста цветисти песни, които тя изпя. После ми отправи и няколко не дотам изтънчени покани да се присъединя към нея във водата.

Излишно е да казвам, че останах резервиран. Има определени думи, назоваващи хората, склонни да се възползват от жените, които не са способни да се контролират напълно, и нито една от тези думи никога няма да бъде използвана с основание за мен.

* * *

Щом стигнахме до върха на хълма със сивия камък, се възползвах от енергията, която Дена имаше в излишък, и я изпратих да събере дърва, докато аз направя огнище още по-голямо от предишното. Колкото по-голям беше огънят, толкова по-бързо щеше да привлече дракуса.

Седнах до мушамения чувал и го отворих. От смолата се носеше миризма на пръст, нещо като сладникав, опушен мирис на тор.

Дена се върна на върха на баира и хвърли на земята наръч дърва.

— Колко от смолата смяташ да използваш? — попита ме тя.

— Още не съм решил. Ще трябва да налучквам.

— Сложи я всичката. По-добре да си сигурен, отколкото да съжаляваш после.

— Не е нужно да слагам чак толкова много — поклатих глава аз. — Това ще е просто прахосничество. Освен това смолата е силно болкоуспокояващо, когато се пречисти както трябва. Хората биха могли да я използват като лекарство…

— … а на теб биха ти свършили добра работа парите — довърши Дена.

— Така е — признах аз. — Но, честно казано, по-скоро си мислех за твоята музика. Изгуби лирата си в онзи пожар. Знам какво е да останеш без инструмент.

— Чувал ли си историята за момчето със златните стрели? — попита Дена. — Като малка винаги съм се чудела на тази история. Трябва наистина много да искаш да убиеш някого, та да стреляш по него със златна стрела. Защо просто да не задържиш златото и да не се прибереш у дома?

— Това несъмнено поставя историята в различна светлина — казах аз и погледнах надолу към чувала.

Предположих, че такова количество денерова смола би струвало поне петдесет таланта при някой аптекар. Може би дори и сто, в зависимост от това колко пречистена е.

Дена сви рамене и се отправи обратно към дърветата, за да потърси още съчки, а аз започнах внимателно да обмислям колко денер ще е нужен, за да отровя един петтонен гущер.

Беше ужасно трудно да се отгатне това, като нещата се усложняваха допълнително от факта, че нямах точна мярка. Започнах със зърно с големината на върха на малкия ми пръст — предположих, че в действителност Дена е погълнала горе-долу толкова.

Обаче после получи и щедра доза въглен, който ефективно беше намалил количеството денер наполовина. Значи оставаше топче черна смола малко по-голямо от грахово зърно.

Но това беше дозата, достатъчна, за да накара едно момиче да стане еуфорично и енергично. А аз исках да убия дракуса. Затова утроих дозата и след това я утроих още веднъж, за да съм сигурен. Крайният резултат беше топче с големината на едро узряло гроздово зърно.

Предположих, че дракусът тежи пет тона или осемстотин камъка. Предположих също и че теглото на Дена е осем-девет камъка — за по-сигурно осем. Това означаваше, че за да убия дракуса, ми трябваше доза сто пъти по-голяма от това топче с размера на грозде. Направих десет топчета с размера на грозде, след това ги смачках в едно голямо топче с размера на кайсия.

Направих още девет топчета колкото кайсия и ги сложих и дървеното ведро, което бяхме взели от денеровата плантация.

Дена хвърли на земята още един наръч дърва и надникна в кофата.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Не изглежда толкова много.

Беше права. Изобщо не изглеждаше много в сравнение с огромните размери на дракуса. Обясних й как бях стигнал до това количество.

— Предполагам, че сметките ти са горе-долу верни — кимна тя. — Но не забравяй, че това нещо яде дървета почти цял месец. Сигурно има определена доза, която може да понесе.

Кимнах и добавих още пет топчета с големината на кайсия вън ведрото.

— Освен това може да е по-издръжливо, отколкото си мислиш. Смолата може да действа по различен начин на гущерите.

Отново кимнах и добавих още пет топчета в кофата.

След известно размишление добавих и още едно.

— Така стават двайсет и едно — обясних аз. — Добро число — три седмици.

— Няма нищо лошо в това и късметът да е на наша страна — съгласи се Дена.

— Освен това искаме и да умре бързо. Ще е по-милосърдно за дракуса и по-безопасно за нас.

— Тогава да го удвоим — погледна ме Дена.

Кимнах и тя отново тръгна към дърветата, а аз приготвих още двайсет и едно топчета и ги пуснах във ведрото. Тя се върна с още дърва за горене точно когато търкалях между пръстите си последното топче.

Натъпках смолата в дъното на кофата.

— Това би трябвало да е повече от достатъчно — рекох аз. — Толкова офалум би бил достатъчен да убие два пъти цялото население на Требон.

И двамата с Дена погледнахме в кофата. В нея беше около една трета от цялата смола, която бяхме намерили. Онова, което беше останало в найлоновия чувал, беше достатъчно, за да купим полуарфа за Дена, да изплатя дълга си към Деви и пак да ни остане толкова, че да живеем охолно в продължение на месеци. Помислих си, че можех да си купя нови дрехи, пълен комплект нови струни за лютнята си, бутилка авенишко плодово вино…

После се сетих как дракусът разхвърляше дърветата насам-натам, все едно бяха житни класове, и небрежно ги трошеше на трески с тежестта си.

— Трябва да удвоим количеството още веднъж — каза Дена, сякаш в отражение на собствените ми мисли, — ей така, за всеки случай.

Удвоих дозата още веднъж и изтъркалях още четирийсет и две топчета, докато Дена донасяше наръч след наръч дърва.

Успях да разпаля огъня точно когато започнаха да падат първите дъждовни капки.

Огънят, който стъкнахме, беше по-голям от предишния, с надеждата, че по-ярките пламъци ще привлекат дракуса по-бързо. Исках да върна Дена възможно най-бързо в относителната безопасност на Требон.

Накрая измайсторих набързо една стълба с помощта на брадвичката и канапа, които бях намерил. Беше грозна, но вършеше работа и аз я подпрях отстрани върху арката от сив камък. Този път с Дена щяхме да разполагаме с лесен начин да стигнем до безопасно място.

* * *

Вечерята ни беше далеч по-скромна от тази през миналата нощ. Трябваше да се задоволим с последните остатъци от вече баятия хляб, сушено месо и последните картофи, които изпекохме на края на огъня.

Докато се хранехме, разказах на Дена цялата история с пожара в Рибарника. Донякъде защото бях млад, бях момче и отчаяно исках да я впечатля, но и също защото исках да изясня, че съм пропуснал обяда с нея поради обстоятелства, които бяха изцяло извън моя контрол. Тя беше съвършеният слушател — внимаваше и ахкаше точно в моментите, когато трябваше.

Вече не се безпокоях, че е погълнала свръхдоза от наркотика. След като беше насъбрала цели купища дърва за горене, маниакалното й държане постепенно се уталожваше, оставяйки я в състояние на доволна, почти замечтана летаргия. Въпреки това знаех, че последствията от смолата щяха да я накарат да се чувства изтощена и слаба. Исках да е в безопасност в някое легло в Требон, за да може да се възстанови.

След като приключихме с храненето, отидох до мястото, където тя седеше, облегната на един от сивите камъни. Навих нагоре ръкавите на ризата си.

— Добре. Трябва да проверя как си — важно казах аз.

— Май наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче? — лениво, с полузатворени очи се усмихна тя.

Опипах за пулса й в извивката на деликатната й шия. Беше бавен, но равномерен. Тя леко се дръпна, когато я докоснах.

— Гъделичкаш ме.

— Как се чувстваш?

— Уморена — отвърна тя, като леко заваляше думите. — Добре съм, но съм уморена и ми е малко студено…

Макар да очаквах това, все пак беше леко изненадващо, като се има предвид, че бяхме само на няколко крачки от пламтящата клада. Отидох да взема допълнителното одеяло от торбата си и й го донесох. Тя се уви в него.

Наведох се съвсем близо до лицето й, така че да мога да погледна в очите й. Зениците й все още бяха разширени и реагираха бавно, но не повече от преди.

Тя протегна ръка и я сложи върху бузата ми.

— Имаш най-милото лице — каза тя и ме погледна замечтано. — То е като съвършената кухня.

Сдържах усмивката си. Беше започнала да бълнува. Щеше да влиза и излиза от делириума, преди накрая да изпадне в безсъзнание от силното изтощение. Ако видите човек, който сам си говори безсмислици някъде в уличките на Тарбеан, твърде вероятно е той да не е наистина луд, а просто някой сладкояд, побъркал се от твърде много денер.

— Кухня ли?

— Да — отвърна тя. — Всичко съвпада и захарницата е точно там, където трябва да бъде.

— Как се чувстваш, когато си поемаш дъх?

— Нормално — спокойно отвърна тя. — Трудно ми е, но се чувствам нормално.

— Какво точно имаш предвид? — сърцето ми започна да бие малко по-бързо при нейните думи.

— Трудно ми е да дишам. Понякога гърдите ми се стягат, все едно се опитвам да вдишам пудинг. — Тя се засмя. — Пудинг ли казах? Исках да кажа меласа. Като пудинг от сладка меласа.

Сдържах внезапното си желание да й се скарам, че я бях предупредил да ми каже, ако нещо не е наред с дишането й.

— Сега продължава ли да ти е трудно да дишаш?

Тя сви рамене с безразличие.

— Трябва да чуя дишането ти — казах аз. — Но тук не разполагам с никакви инструменти, така че би ли могла да разкопчаеш малко ризата си — трябва да допра ухо до гърдите ти.

Дена вдигна очи нагоре и разкопча ризата си повече, отколкото беше необходимо.

— Е, това вече е нещо съвсем ново — игриво каза тя, като за момент звучеше нормално, като самата себе си. — Никой досега не се е пробвал по тоя начин.

Завъртях се и притиснах ухо към гръдната й кост.

— Как звучи сърцето ми?

— Бавно, но силно — отвърнах аз. — Имаш добро сърце.

— Казва ли ти нещо?

— Нищо, което да мога да чуя.

— Слушай по-внимателно.

— Поеми си дълбоко въздух няколко пъти и недей да говориш. Трябва да чуя дишането ти.

Слушах. Въздухът влетя вътре и аз почувствах как едната й гърда се притисна в ръката ми. Тя издиша и аз усетих топлия й дъх върху врата си. Цялото ми тяло настръхна.

Можех да си представя неодобрителния поглед на Аруил. Затворих очи и опитах да се съсредоточа в онова, което правех. Вдишване, издишване — беше като да се вслушваш във вятъра между дърветата. Вдишване, издишване — успях да чуя слабо пукане като шумолене на хартия, като тиха въздишка. Но нямаше влага, нито кипене.

— Косата ти ухае наистина приятно — каза тя.

Седнах.

— Добре си. Ако стане по-зле или започнеш да се чувстват различно, трябва непременно да ми кажеш.

Тя кимна любезно и се усмихна унесено.

Раздразнен от това, че дракусът, изглежда, не бързаше да се появи, нахвърлях още дърва в огъня.

Погледнах към северните зъбери, но там нямаше нищо за гледане освен очертанията на дърветата и скалите на слабата светлина.

Дена внезапно се разсмя.

— Нарекох ли лицето ти захарница или нещо подобно? — попита ме тя, леко примижала. — Въобще и в момента говоря ли смислено?

— Просто малко бълнуваш — успокоих я аз. — Ще се унасяш в бълнуване и ще излизаш от него, докато накрая не заспиш.

— Надявам се, че и на теб ти е толкова забавно, колкото и на мен — каза тя и уви одеялото по-плътно около себе си. — Прилича на сънища от памук, но не е толкова топло.

Изкачих се по стълбата до върха на сивия камък, където бяхме скрили вещите си. Взех шепа денерова смола от мушамения чувал, свалих я долу и я хвърлих в края на огъня. Тя изгоря бавно, като изпусна лютив дим, който вятърът разнесе на север и на запад към невидимите зъбери. Надявах се дракусът да усети миризмата и бързо да дотича.

— Когато бях съвсем малко бебе, се разболях от пневмония — каза Дена без някакво особено вълнение. — Затова дробовете ми не са добри. Ужасно е, когато понякога не можеш да дишаш — когато продължи, очите й бяха полупритворени, сякаш говореше по-скоро на себе си. — Спрях да дишам и бях мъртва в продължение на две минути. Понякога се чудя дали това не е било някаква грешка, дали всъщност не трябва да съм мъртва. Но ако не е грешка, тогава трябва да съм тук по някаква причина. Но ако има такава причина, аз не знам каква е тя.

Беше твърде вероятно тя дори да не осъзнаваше, че в момента говори, и дори още по-голяма беше вероятността част от съзнанието й вече да спеше и на другия ден тя да не си спомня изобщо за онова, което се случваше сега. Тъй като не знаех какво да отговоря, просто кимнах.

— Това е първото нещо, което ми каза — Просто се чудех ти какво правиш тук? Моите седем думи. И аз отдавна се чудя същото.

Слънцето, вече скрито от облаци, накрая залезе зад западните планини. Докато околният пейзаж потъваше в мрак, върхът на този малък хълм изглеждаше като остров сред огромния океан на нощта.

Дена започваше да клюма на мястото, където беше седнала. Отпускаше глава върху гърдите си и после пак я вдигаше. Отидох при нея и протегнах ръка.

— Хайде, дракусът скоро ще бъде тук. Трябва да се качим върху камъните.

Тя кимна и се изправи с одеялото, все още увито около нея. Последвах я до стълбата и тя бавно, неуверено се изкачи до върха на сивия камък.

Горе върху скалата и далеч от огъня беше хладно. Духаше вятър, който правеше лекия хлад още по-неприятен. Постлах едното одеяло върху камъка и тя седна върху него, завита в другото одеяло. Изглеждаше, че студът я беше поразбудил и тя раздразнено се оглеждаше наоколо, докато трепереше.

— Проклета кокошка! Ела си изяж вечерята. Студено ми е.

— Надявах се досега вече да те бях напъхал в някое топло легло в Требон — признах аз. — Дотук бяхме с блестящия ми план.

— Винаги знаеш накъде отиват нещата — каза тя смутено. — Гледаш ме важно със зелените си очи, така сякаш означавам нещо. Добре е, че имаш по-добри неща за правене. Достатъчно е, че понякога мога да получа частица от теб. От време на време. Знам, че съм голяма късметлийка — дори и за малко да те имам.

Кимнах любезно, докато наблюдавах хълма за появата на дракуса. Поседяхме още известно време, загледани в мрака.

Дена кимна леко, след това събра сили да се изправи отново и да се пребори със силното треперене.

— Знам, че не мислиш за мен… — Тя не довърши.

Най-добре е човек да угажда на хората, изпаднали в делириум, за да не започнат да буйстват.

— Мисля за теб през цялото време, Дена.

— Не се дръж снизходително с мен — каза тя ядосано, а след това тонът й отново омекна. — Не мислиш за мен по този начин. Разбирам това. Но ако и на теб ти е студено, ще дойдеш при мен и ще ме прегърнеш. Поне малко.

Сърцето ми се качи в гърлото. Приближих се, седнах зад нея и я обгърнах с ръцете си.

— Така е хубаво — каза тя и се отпусна. — Имам чувството, че винаги ми е било студено.

Седяхме така и гледахме на север. Тя се облегна върху мен. Изглеждаше възхитителна в прегръдките ми. Боях се да си поема дъх от страх да не я обезпокоя по някакъв начин.

Дена леко се размърда и прошепна:

— Толкова си деликатен. Никога не настояваш… — Отново не довърши изречението си и се отпусна по-тежко върху гърдите ми.

После внезапно се раздвижи.

— Знаеш ли, би могъл да бъдеш по-настоятелен. Съвсем малко повече.

Седях така в мрака и държах спящото й тяло в прегръдките си. Тя беше мека и топла, неописуемо скъпа за мен. Никога преди не бях държал в ръцете си жена. След известно време гърбът започна да ме боли от напрежението да поддържам нейното тегло и моето собствено. Единият ми крак започна да изтръпва. Косата й гъделичкаше носа ми. И въпреки това не смеех да помръдна от страх да не разваля този най-прекрасен момент от живота си.

Дена се размърда насън, след това започна да се плъзга встрани, трепна и се събуди.

— Ела да легнеш — каза тя с отново ясен глас.

Хвана непохватно одеялото и го издърпа, та да не е вече между нас.

— Хайде. И на теб сигурно ти е студено. Не си свещеник, така че няма да си имаш неприятности заради това. Ще се почувстваме добре, малко по-добре на тоя студ.

Обгърнах я с ръцете си и тя придърпа одеялото върху двама ни.

Лежахме настрани като лъжици, подредени в чекмедже. Ръката ми се оказа под главата й като възглавница. Тя се сгуши в извивката на тялото ми толкова просто и естествено, сякаш мястото й винаги е било там.

Докато лежах така, осъзнах, че преди малко бях сбъркал — това беше най-прекрасният момент в живота ми.

Дена отново се размърда в съня си.

— Знам, че не би го направил — с ясен глас каза тя.

— Кое?

Гласът й беше различен, вече не беше сънен и уморен. Зачудих се дали не говореше насън.

— Преди малко, когато каза, че ако трябва, ще ме събориш на земята и ще ме накараш да изям въглените насила. Ти никога не би ме ударил. — Тя леко извърна глава. — Не би го направил, нали? Дори и ако е за мое собствено добро?

— Какво искаш да кажеш? — усетих как по тялото ми пробяга хлад.

Настъпи дълго мълчание и тъкмо започвах да си мисля, че беше заспала, когато тя заговори отново:

— Не ти казах всичко. Знам, че Ясен не е умрял във фермата. Той ме откри, докато вървях към пожара. Върна се и ми каза, че всички са мъртви. Каза ми, че хората ще станат подозрителни, ако аз съм единствената оцеляла…

Почувствах как в мен се надига мрачен, тежък гняв. Знаех какво ще последва, но я оставих да говори. Не исках да го чувам, но знаех, че тя има нужда да го сподели с някого.

— Той не го направи просто така, неочаквано — каза тя. — Трябваше да се увери, че аз съм тази, която го иска. Знаех, че нямаше да изглежда убедително, ако си го бях направила сама. Преди това се убеди, че аз искам той да го направи. Накара ме да го помоля да ме удари. Просто за да е сигурен. И беше прав. — Тя не помръдваше, докато разказваше. — Дори и така, те пак си помислиха, че аз имам нещо общо с това. Ако не го беше сторил, сега можеше да съм в затвора. Щяха да ме обесят.

Стомахът ми се сви.

— Дена — казах аз, — мъж, който би могъл да стори това, не заслужава да му отделяш от времето си. Дори и един миг от него. Той не е просто половин самун хляб. Той е прогнил отвътре. Ти заслужаваш нещо по-добро.

— Кой може да каже какво заслужавам? Той не е най-добрият ми избор. Той е единственият. Или трябва да избера него, или да остана гладна.

— Имаш и други възможности — настоях аз, но след това, когато се сетих за разговора си с Деох, се запънах. — Ти… Ти имаш…

— Имам теб — каза тя унесено и аз можех да чуя топлата, сънена усмивка в гласа й като на приспивано дете. — Ще бъдеш ли моят тъмноок и храбър принц, който ще ме защити от прасетата? Ще ми пееш ли? Ще ме отнесеш ли на някое високо дърво… — Тя млъкна и не довърши.

— Ще го направя — отвърнах аз, но по натежалото й в прегръдките ми тяло усетих, че най-сетне тя беше потънала в сън.