Патрик Ротфус
Името на вятъра (72)

71.
Странно привличане

Три минути по-късно крачех към вратите на най-близката конюшня. Добре облечен кеалдишец се усмихна, когато се приближих, и пристъпи да ме посрещне.

— А, млади господине — каза той и протегна ръка да се здрависа. — Името ми е Каерва. Мога ли да попитам…?

— Нужен ми е кон — прекъснах го аз, докато набързо се ръкувах с него. — Здрав, добре отпочинал и добре хранен. Такъв, който да може да издържи шест часа езда днес.

— Разбира се, разбира се — каза Каерва, потри ръце и кимна. — Всичко е възможно с божията воля. За мен ще бъде удоволствие да…

— Слушай — прекъснах го отново. — Бързам, така че нека да минем по същество. Няма да се преструвам на незаинтересован. А ти няма да ми губиш времето с разни кончета и преуморени кранти. Ако не купя кон за десет минути, ще си тръгна и ще го купя от друго място. — Погледнах го право в очите — Лхинсатва?

Кеалдишецът остана слисан.

— Господине, покупката на кон никога не трябва да е толкова прибързана. Не бихте си избрали жена за десет минути, а когато сте на път, един кон е по-важен от жена. — Той се усмихна плахо. — Дори самият Бог не би…

— Не Бог купува кон днес, а аз — отсякох.

Слабият кеалдишец млъкна и опита да събере мислите си.

— Добре — меко каза той по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Лхин, елате да видим какво мога да ви предложа.

Той ме поведе около външната стена на конюшнята към едно малко оградено място за добитък. Посочи към оградата.

— Тази пъстра кобила е най-добрият кон, на който можете да се надявате. Тя ще ви откара…

Не му обърнах внимание и огледах крантите, които лениво пасяха зад оградата. Макар никога да не бях имал нито възможност, нито нужда да гледам кон, можех да отлича добрия от лошия и нищо от онова, което виждах, дори не се доближаваше до онова, от което имах нужда.

Виждате ли, членовете на трупи живеят и умират край конете, които дърпат фургоните им, и родителите ми не бяха пропуснали да ме образоват в тази област. Докато станах на осем, вече можех да преценя един кон, и то доста добре. Хората от градчетата редовно се опитваха да ни пробутат полумъртви или посъживени кранти, като знаеха, че докато открием грешката си, ще сме на километри и дни разстояние от тях. Много неприятности очакваха човек, който се опиташе да продаде на съседа си болен и окуцял кон, но какво лошо има да измамиш някой от мръсните и крадливи Рух?

— Току-що загуби две минути от ценното ми време — обърнах се намръщен към търговеца на коне, — така че предполагам все още не разбираш какво искам. Нека се опитам да съм възможно най-ясен. Искам бърз кон, готов за тежка езда още днес. За това ще заплатя бързо, в брой и без да се оплаквам — извадих наскоро натежалата си кесия в ръка и я раздрусах, като знаех, че той ще различи звънтенето на чистото кеалдишко сребро вътре.

— Ако ми продадеш кон, на който му пада подковата или е на път да окуцее, или се плаши от сенките, ще пропусна ценна за мен възможност. Възможност, каквато няма да получа отново. Ако това се случи, няма просто да се върна и да си поискам парите обратно. Няма да отида и да се жалвам на пристава.

— Ще се върна обратно в Имре още същата нощ и ще ти запаля къщата. После, когато изтичаш през вратата по нощница и с нощна шапка на главата, ще те убия, ще те сготвя и ще те изям. Още там, на моравата, пред къщата ти, докато всичките ти съседи гледат.

— Това е сделката, която ти предлагам, Каерва — изгледах го аз с мъртвешка сериозност. — Ако не ти се вижда приемлива, кажи ми и аз ще отида другаде. Ако ли не, зарежи тоя каруцарски парад и ми покажи истински кон.

Нисичкият кеалдишец ме изгледа по-скоро смаян, отколкото ужасѐн. Сигурно ме помисли или за някакъв бълнуващ луд, или за син на важен благородник. Или и двете.

— Много добре. — В гласа му вече нямаше подкупващ чар. — Като казвате тежка езда, колко тежка имате предвид?

— Много тежка — отвърнах аз. — Трябва да измина сто и петнайсет километра днес. По черни пътища.

— Ще ви трябва ли седло и юзда?

— Не е нужно да са лъскави — кимнах аз, — нито пък нови.

— Чудесно. — Той си пое дълбоко дъх. — И колко можете да похарчите?

— Покажи ми коня и назови цената си — поклатих глава аз и се усмихнах напрегнато. — Един волдер би свършил добра работа. Дори и да е малко див, нямам против, стига да има достатъчно енергия. Дори и нечистокръвен волдер пак би могъл да ми свърши работа. Или пък четвърто поколение кон кершаенска порода.

Каерва кимна и ме поведе обратно към широката врата на конюшнята.

— Имам кершаенски. Дори е чистокръвен. — Той махна на един от конярите. — Бързо, доведи нашия черен благородник.

Момчето се затича да изпълни заръката му.

— Великолепно животно — обърна се отново към мен търговецът. — Преди да го купя, просто за да съм сигурен, го пояздих с хамут. Галопирах с него цели два километра и той почти не се изпоти. Има най-добрата походка, която някога съм виждал, а не бих излъгал ваша светлост за това.

Кимнах в отговор — един чистокръвен кершаенски кон беше съвсем подходящ за целта. Те притежаваха легендарна издръжливост, но бяха и доста скъпи. Добре обучен кон четвърто поколение струваше дванайсет таланта.

— Колко искаш за него?

— Две масивни марки — отвърна той без каквато и да е нотка на извинение или увещание в гласа.

Милостиви Техлу — двайсет таланта. За тая цена подковите му трябваше да са от сребро.

— Не съм в настроение за дълъг пазарлък, Каерва — отсякох аз.

— Дадохте ми да разбера това много добре — рече той. — Казвам ви честната си цена. Ето, ще видите защо.

Момчето се върна бързо, водейки един лъскав грамаден кон. Беше висок най-малко осемнайсет педи, с горда глава и напълно черен от върха на муцуната, до края на опашката си.

— Обича да тича — каза Каерва с неподправена привързаност в гласа.

Той прокара ръка по дългия му черен врат.

— И погледнете този цвят. Не е някое бледо подобие на черно. Ето затова струва двайсет таланта и всеки шим от тях си заслужава.

— Цветът не ме интересува — казах разсеяно аз, докато оглеждах животното за следи от наранявания или старост.

Нямаше нищо такова. Беше лъскаво, младо и силно.

— Просто ми е необходимо да се движа бързо — добавих аз.

— Разбирам — каза търговецът. — Но не мога просто да не отбележа цвета. Ако изчакам един-два цикъла, някой млад лорд може да плати и само заради елегантния му вид.

Знаех, че това беше самата истина.

— Има ли си име? — попитах и бавно се доближих до коня, като му позволих да помирише ръцете ми и да свикне с мен. Пазарлъкът можеше да бъде претупан, но не и сприятеляването с коня. Само глупак би се доверил на първите си впечатления от буен кершаенски кон.

— Няма още постоянно име — отвърна той.

— Какво е името ти, момче? — попитах го тихо, така че да може да свикне и с гласа ми.

Той деликатно помириса ръката ми и продължи внимателно да ме наблюдава с голямото си умно око. Не се дръпна, но не беше и спокоен. Продължих да му говоря, докато се приближавах все по-близо, като се надявах, че звукът на гласа ми ще го успокои:

— Заслужаваш добро име. Не ми се иска да видя как някой благороднически син, който се мисли за много умен, те оседлава с някое ужасно име като Полунощ, Сажди или Къса опашка.

Приближих се още и сложих ръка върху шията му. Кожата му потрепна, но той не се дръпна. Трябваше да съм също толкова сигурен за нрава му, колкото и за издръжливостта му. Не можех да рискувам да скоча на гърба на някой пъзльо.

— Някой недотам умен би те кръстил Катран или Мрак, все грозновати имена. Или пък Базалт, което е твърде статично. Не дай боже, да те нарекат Черньо — абсолютно неподходящо име за принц като теб.

Баща ми винаги говореше на новите коне по този начин — с равен, успокояващ глас. Погалих шията му и продължих да говоря, без да се замислям върху онова, което казвам. За коня думите нямат значение, важен е тонът, с който са изречени.

— Изминал си дълъг път. Името ти трябва да бъде гордо, така че хората да не мислят, че си обикновен. Предишният ти собственик кеалдиш ли беше? — попитах го аз. — Ве ваналои. Ту териам кета. Палан те?

Усетих, че животното се успокои при звука на познатия език. Отидох от другата му страна, като продължих внимателно да го наблюдавам, за да му позволя да свикне с присъствието ми.

— Ту Кетха? — попитах го отново. — Въглен ли си? Ту Махне? Сянка ли си?

Исках да кажа „здрач“, но не можах да се сетя за думата на сиару. Вместо да замълча, продължих да изреждам всички подобни думи, които можех да се сетя, докато оглеждах копитата му, за да видя дали не бяха нащърбени или напукани.

— Ту Кетх-Селхан? Първа нощ?

Голямото черно животно наведе глава и потърка муцуната си в ръката ми.

— Това име ти харесва, нали? — казах аз и леко се засмях, защото знаех, че онова, което в действителност се бе случило, беше, че конят беше уловил миризмата на изсушената ябълка, напъхана в един от джобовете на плаща ми. Важното беше, че вече свикваше с мен. Щом се бе почувствал достатъчно спокоен, за да потърси храна в ръката ми, значи щяхме да се разбираме достатъчно добре, за да издържим заедно един ден усилено яздене.

— Кетх-Селхан, изглежда, му подхожда за име — казах аз, като се обърнах отново към Каерва. — Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Каерва изглеждаше смутен.

— Малко е плашлив от дясната си страна.

— Малко?

— Съвсем малко. Което ме навежда на мисълта, че може да е склонен да се стряска от тая страна, но не съм го видял да го прави.

— Как е обучен? С къса юзда или по начина, използван от трупите?

— С къса.

— Чудесно. Остава ти една минута, за да сключиш тая сделка. Животното си го бива, но няма да платя двайсет таланта за него. — Гласът ми беше твърд, но в сърцето си не таях много надежда.

Конят беше великолепен и заради цвета си струваше най-малко двайсет таланта. Все пак щях да се опитам да притисна мъжа да ми го даде за деветнайсет. Така поне щяха да ми останат малко пари за храна и спане, когато пристигнех в Требон.

— Много добре — рече Каерва — Шестнайсет тогава.

Единствено годините сценично обучение ми помогнаха да не зяпна учудено при внезапното му сваляне на цената.

— Петнайсет — казах, като се престорих на раздразнен — и това ще включва седло, юзда и чувал овес. — Започнах да вадя парите от кесията си, все едно сделката беше вече приключена.

Не беше за вярване, но Каерва кимна и извика на едно от момчетата да донесе седло и юзда.

Отброих парите в ръката на търговеца, докато помощникът му оседлаваше големия черен кон. Кеалдишецът избягваше погледа ми.

Ако не познавах толкова добре конете, щях да си помисля, че ме е измамил. Може би конят беше откраднат или мъжът отчаяно се нуждаеше от пари.

Каквато и да беше причината, тя не ме интересуваше. Време беше и на мен да ми излезе малко късметът. Най-хубавото беше, че щях да мога да продам коня с малка печалба, след като стигнех до Требон. Честно казано, щях да го продам веднага щом ми се отдадеше случай, дори и да загубех пари от сделката. Конюшнята, храната и грижите за кон като този щяха да ми струват по едно пени на ден. Не можех да си позволя да го задържа.

Пристегнах пътната си торба към дисагите, проверих ремъците и стремената и се метнах на гърба на Кетх-Селхан. Той затанцува насам-натам, нетърпелив да препусне. Дръпнах юздите и се отправихме на път.

* * *

Повечето проблеми с конете нямат нищо общо със самите коне. Те произтичат от невежеството на ездача. Хората не подковават както трябва конете си, оседлават ги неправилно, хранят ги лошо и след това се оплакват, че са им продали полусакати, раздразнителни кранти с изкривен гръбнак.

Познавах конете. Родителите ми ме бяха научили да ги яздя и да се грижа за тях. Макар да имах повече опит с по-яките породи, отглеждани по-скоро за впрегатни животни, отколкото за състезания, знаех как да препускам бързо, когато се налага.

Когато бързат, повечето хора пришпорват конете си твърде ненавреме и твърде силно. Препускат в пълен галоп и след това за по-малко от час се оказват с кон, който е окуцял или полумъртъв.

Това е голяма дивотия. Само абсолютен глупак би постъпил с коня си по този начин.

Но ако трябва да съм съвсем честен, бих яздил Кетх-Селхан до смърт, за да ме закара навреме до Требон. Понякога се налага да постъпваш гадно. Бих убил и десет коня, стига това да ми помогнеше да получа повече информация за чандрианите и да ми помогне да разбера защо те убиха родителите ми.

Но в крайна сметка нямаше смисъл да разсъждавам по този начин. Един мъртъв кон не може да ме отведе до Требон. Докато живият можеше да го направи.

Затова подкарах Кетх-Селхан в спокоен, бавен ход, за да го загрея. Той беше нетърпелив да препуска по-бързо, вероятно усещайки моето собствено нетърпение, и това щеше да е чудесно, ако трябваше да измина само четири-пет километра. Но той ми трябваше за пътуване от най-малко осемдесет, а може би дори и над сто километра, и това означаваше, че бе нужно търпение. Трябваше да опъвам на два пъти юздите, та да го накарам да върви по-бавно, преди да се примири с това.

След близо два километра го пришпорих в лек тръс. Походката му беше плавна дори и за кершаенски кон, но независимо от това тръсът доста друсаше и опъваше новите шевове по ребрата ми. След някой и друг километър го пуснах в лек галоп. Едва след като бяхме изминали шест-седем километра извън Имре и стигнахме до равен и прав участък, го пришпорих в пълен галоп.

Когато накрая получи възможност да препусне, конят се втурна напред. Слънцето тъкмо беше пресушило сутрешната роса и фермерите, които жънеха пшеница и ечемик в полята, вдигаха погледи, когато профучавахме покрай тях. Кетх-Селхан беше бърз, толкова бърз, че вятърът разгъна плаща зад гърба ми като знаме. Придърпването около врата ми бързо ме умори и макар да знаех, че това щеше доста да развали драматичния ми външен вид, откопчах наметалото и го прибрах в дисагите.

Когато навлязохме в една горичка, накарах Селхан отново да премине в тръс. Така щеше да си почине малко и нямаше да рискуваме след някой завой да се натъкнем на повалено дърво или на някоя бавна каруца. Когато излязохме на полето и можехме да виждаме ясно пътя напред, отново му отпуснах юздите и той направо полетя.

След час и половина такава езда Селхан започна да се поти и да диша тежко, но въпреки това се справяше по-добре от мен. Краката ми бяха станали като гумени. Бях млад и в добра форма, но не бях яздил от години. Ездата натоварва различни мускули в сравнение с ходенето, а язденето в галоп е точно толкова трудно, колкото и тичането, освен ако не искаш да накараш коня си да се уморява двойно повече на всеки изминат километър.

Достатъчно е да кажа, че следващата гориста местност беше добре дошла за мен. Скочих от седлото и закрачих пеша, за да осигуря и на двама ни заслужена почивка. Разрязах на две една от ябълките и дадох на коня по-голямото парче. Пресметнах, че сме изминали около петдесет километра, а слънцето още дори не бе стигнало до зенита.

— Това беше по-лесната част — казах аз на Селхан и нежно го потупах по шията. — В името на Бога, ама ти си просто прекрасен. Още не си се уморил и наполовина, нали?

Повървяхме така около десетина минути и след това имахме късмета да попаднем на малка рекичка, над която минаваше дървен мост. Оставих го да пие цяла минута, след което го дръпнах, преди да е поел твърде много вода.

Възседнах го и постепенно го отпусках във все по-бърз галоп. Краката ми горяха и ме боляха, докато се навеждах над врата му. Тропотът на копитата му контрастираше с бавната песен на вятъра, който свиреше безспир покрай ушите ми.

Първото неочаквано препятствие се появи след около час, когато се наложи да пресечем широк поток. Потокът не криеше никаква опасност, но се наложи да разседлая коня и да пренеса всичко сам на другия бряг, вместо да рискувам да намокря нещата си. Не можех да го яздя в продължение на часове с влажна сбруя.

От другата страна на реката подсуших Селхан с одеялото си и го оседлах наново. За това ми беше нужен половин час, което означаваше, че конят вече не беше отпочинал, а изстинал, тъй че се наложи да го подгрявам полека отново — от бавен ход през тръс до лек галоп. В крайна сметка преминаването на потока ми коства един час. Безпокоях се, че ако това се наложи пак, мускулите му ще се вкочанят от студ. Ако това се случеше, и самият Техлу нямаше да може да го накара да галопира отново.

Час по-късно минавах през малък град, в който единственото по-забележително беше малка църква и кръчма, които бяха разположени една до друга. Спрях само колкото да напоя Селхан от близкото корито. Протегнах вдървените си крака и погледнах с безпокойство към слънцето.

След това обработваемите полета и фермите станаха все по-редки и по-отдалечени едни от други.

Дърветата ставаха все по-големи и все по̀ на гъсто. Пътят се стесни и не беше в добро състояние — на места осеян с камъни, а на други отмит от дъждовете.

Това ме принуди да се движа все по-бавно и по-бавно. Но право да си кажа, нито на мен самия, нито на Кетх-Селхан ни бяха останали много сили за галопиране.

Накрая стигнахме до друг поток, който пресичаше пътя.

Беше дълбок не повече от трийсетина сантиметра. От водата се носеше остра, неприятна миризма, която ми подсказа, че нагоре по течението има работилница за щавене на кожи или рафинерия. Нямаше мост и Кетх-Селхан бавно мина през реката, като поставяше предпазливо копитата си върху каменистото дъно. Разсеяно се зачудих дали за него усещането е приятно, както би било за човек, потопил крака във водата след дълъг ден ходене пеш.

Потокът не ни забави много, но през следващия половин час се наложи да преминем през него още на три места, защото пресичаше пътя отново и отново. Беше по-скоро неудобство, отколкото нещо друго, и дълбочината му не надвишаваше четирийсет-петдесет сантиметра. При всяко следващо преминаване острата миризма на водата ставаше все по-неприятна. Разтворители и киселини. Ако не беше рафинерия, то беше поне мина. Държах ръцете си непрекъснато върху юздите, готов да дръпна главата на Селхан нагоре, ако се опита да пие, но той се оказа достатъчни умен да не го направи.

След като доста време препускахме в лек галоп, накрая стигнахме до върха на един хълм и от там можех да видя кръстопът долу, на дъното на една тревиста долчинка. Точно под пътепоказателя беше спрял един калайджия с две магарета, едното толкова претоварено с чували и вързопи, че изглеждаше готово всеки момент да се катурне, а другото — видимо без всякакъв товар върху него. То стоеше отстрани на черния път и пасеше, а до него беше натрупана цяла камара принадлежности.

Калайджията седеше с обезсърчен вид на ниско столче отстрани на пътя. Лицето му се разведри, когато ме видя да се спускам надолу по хълма.

Когато се приближих, прочетох пътепоказателя. Требон беше на север, а Темфолс на юг. Щом приближих, дръпнах юздите. И двамата с Кетх-Селхан имахме нужда от почивка, а и не бързах чак толкова, че да бъда груб с един калайджия. В никакъв случай. Ако не друго, то поне човекът можеше да ми каже още колко път ми остава до Требон.

— Ей ти, там! — извика той и ме погледна, като заслони очите си с ръка. — Имаш вид на момче, което търси нещо. — Мъжът беше възрастен, оплешивяващ, с кръгло приятелско лице.

— Търся много неща, калайджийо — засмях се аз, — но не мисля, че имаш което и да е от тях в денковете си.

— Не бъди толкова сигурен… — усмихна ми се подкупващо той.

Не довърши и сведе замислено поглед. Когато отново срещна очите ми, изражението му бе все така любезно, но по-сериозно от преди.

— Виж сега, синко, ще бъда честен с теб. Малкото ми магаре нарани предното си копито в един камък и не може да носи товара си. Ще трябва да остана тук, докато не намеря помощ.

— Обичайно нищо не би ме направило по-щастлив от това да ти помогна, калайджийо — казах аз. — Но трябва да стигна колкото се може по-бързо до Требон.

— Няма да ти отнеме много време. — Той кимна към хълма на север. — Остава ти по-малко от километър. Ако вятърът духаше към юг, щеше да помиришеш дима.

Погледнах в указаната от него посока и видях стълб от дим, който се издигаше иззад хълма. Заля ме вълна на облекчение. Бях успял — часът бе едва един следобед.

— Трябва да стигна до доковете Ийвсдаун — продължи калайджията и кимна на изток. — Договорил съм се един кораб да ме свали надолу по реката и за мен ще е много важно да не го изпусна. — Той погледна многозначително коня ми. — Но ще ми е нужно ново товарно животно, което да носи багажа ми…

Изглежда късметът най-сетне ми се бе усмихнал. Селхан беше чудесен кон, но сега, когато бях стигнал до Требон, той щеше да бъде причината за постоянното намаляване на ограничените ми средства.

От друга страна, не беше особено мъдро да изглежда, че нямам търпение да го продам.

— Конят е прекалено добър, за да бъде използван за товарно животно — потупах врата на Кетх-Селхан аз. — Той е чистокръвна кершаенска порода и трябва да ти кажа, че през живота си не съм виждал по-добър кон.

Калайджията огледа скептично животното.

— Като гледам, бил е приготвен за някоя кланица — рече той. — Едва ли може да измине и няколко километра.

Слязох от седлото и леко се олюлях, когато вдървените ми крака се огънаха под тежестта ми.

— Трябва да имаш по-голямо уважение към него, калайджийо. Днес измина целия път от Имре дотук.

— Не си лош лъжец, момче, но трябва да знаеш кога да спреш. Ако стръвта е твърде голяма, рибата няма да я захапе — засмя се под мустак калайджията.

Нямаше нужда да се преструвам на възмутен.

— Съжалявам, че не се представих както си му е редът — протегнах ръка. — Казвам се Квоте, член на трупа съм, от рода Едема Рух. Никога, дори и в най-лошия си ден, не бих излъгал един калайджия.

Мъжът стисна ръката ми.

— Е — каза той, леко изненадан, — моите искрени извинения на теб и семейството ти. Рядкост е да се види някой от вас сам на път. — Той погледна коня критично. — Казваш, че е изминал целия път от Имре?

Кимнах.

— Това са колко, почти сто километра? Дяволски дълга езда… — Той ме погледна с многозначителна усмивка. — Как са краката ти?

— Нека просто да кажем, че съм доволен да стоя отново върху собствените си крака — ухилих му се аз в отговор. — Предполагам, че той ще издържи още петнайсетина километра, но не мога да кажа същото за себе си.

Калайджията огледа коня отново и въздъхна отривисто.

— Е, както вече казах, хващаш ме в малко неизгодно положение. Колко искаш за него?

— Ами — отвърнах аз, — Кетх-Селхан е чистокръвен кершаенски кон и трябва да признаеш, че цветът му е възхитителен. По него няма и петънце, което да не черно. И косъм дори…

Калайджията избухна в смях.

— Вземам си думите обратно — каза той. — Всъщност си много лош лъжец.

— Не виждам какво е толкова смешно — рекох малко остро аз.

Калайджията ме изгледа странно.

— Няма и един бял косъм, а? — Той кимна към задницата на Селхан. — Но ако той е изцяло черен, то тогава аз съм Орен Велситер.

Обърнах се и видях, че задният ляв крак на Кетх-Селхан има ясно различим бял чорап, който стигаше почти до средата.

Смаян от видяното, аз отидох до задницата му и се наведох да погледна. Цветът не беше чисто бял, по-скоро избледняло сиво. Можех да усетя слабата миризма на потока, през който бяхме преминали в последната част на пътуването ни. Миризмата на разтворители.

— Тоя мошеник — казах аз невярващо. — Продал ми е боядисан кон.

— Името не ти ли го подсказа? — изкикоти се калайджията. — Кетх-Селхан? Бога ми, момче, някой се е подиграл с теб.

— Името му означава „първа нощ“ — казах аз.

— Сиаруто ти е малко поръждясал — поклати глава мъжът. — Кет-Селем е „първа нощ“. Селхан означава „чорап“. Името му е „Един чорап“.

Припомних си реакцията на търговеца, когато избрах името. Нищо чудно, че изглеждаше толкова смутен.

Нищо чудно и че свали цената толкова бързо и лесно. Мислел е, че знам малката му тайна.

Калайджията се засмя на изражението на лицето ми и ме потупа по гърба.

— Не се ядосвай, момче. От време на време се случва и на най-добрите от нас. — Той се обърна и взе да тършува из вързопите си. — Мисля, че имам нещо, което ще ти хареса. Нека ти предложа замяна. — Той се обърна и ми подаде нещо черно и възлесто като парче плавей.

Взех го от него и го разгледах. Беше тежко и студено на пипане.

— Буца желязна шлака? Да не би да ти е свършил магическият боб?

Калайджията извади с другата си ръка една карфица. Той я доближи на около педя разстояние и след това я пусна. Вместо да падне, карфицата отлетя встрани и залепна към гладката топка черно желязо.

Поех си възхитено дъх.

— Камък от Лоден? Никога не съм виждал такъв.

— Строго погледнато, е камък от Требон — простичко каза той, — тъй като никога не съм бил в Лоден, но си близо до истината. Долу, в Имре, всякакви хора биха се заинтересували от това красиво нещо…

Кимнах разсеяно, докато го въртях в ръцете си. Винаги съм искал да видя притеглящ камък, още от дете. Отлепих карфицата, усещайки странното привличане между нея и гладкия черен метал. Изпитах удивление — в ръцете си държах парче желязо от звездите.

— Колко мислиш, че струва? — попитах аз.

Калайджията леко примлясна с уста.

— Ами, точно в момента си мисля, че струва горе-долу колкото един чистокръвен кершаенски товарен кон…

Завъртях парчето в ръката си, отлепих карфицата и я оставих да залепне отново върху него.

— Проблемът, калайджийо, е в това, че за да купя този кон, се наложи да задлъжнея към една опасна жена. Ако не го продам на добра цена, ще изпадна в отчаяно положение.

Той кимна разбиращо.

— Ако вземеш по-малко от осемнайсет таланта за парче небесно желязо с такъв размер, значи хич не умееш да се пазариш. Бижутерите веднага ще го купят или пък богаташи, които ще искат да го имат заради това, че е нещо необикновено. — Той потупа с пръст носа си отстрани. — Но ще направиш още по-добре, ако отидеш в Университета. Изобретателите ценят много магнита. Алхимиците също. Ако свариш някой от тях в подходящото настроение, ще го продадеш дори за повече.

Сделката беше добра. От Манет бях научил, че този камък е ценен и трудно се намира. Не само заради галваничните му свойства, но и защото в парчетата небесно желязо като това често има примеси на други редки метали.

— Готов съм да сключим сделка — казах и протегнах ръка.

Тържествено си стиснахме ръцете. След това, докато калайджията се протягаше да хване юздите, го попитах:

— А какво ще ми дадеш в замяна за седлото и юздите?

Малко се безпокоях, че можеше да се обиди от опита ми да измъкна колкото се може повече от него, но вместо това той се усмихна лукаво.

— Ето това се казва умно момче — засмя се той. — Харесвам човек, който не се страхува да ме притисне малко, за да получи нещо отгоре. Какво би искал да ти дам? Тук имам чудесно вълнено одеяло. Или пък малко хубаво въже? — Той измъкна намотано въже от денковете на магарето. — Винаги е добре да имаш парче здраво въже в себе си. О, а какво ще кажеш за това? — Той се обърна и ми смигна, а в ръцете си държеше бутилка. — Имам малко превъзходно авенишко плодово вино. Ще ти дам и трите неща за принадлежностите на коня.

— Резервно одеяло би ми свършило работа — признах аз и в този момент ми мина една мисъл. — Имаш ли някакви дрехи с горе-долу моя размер? Напоследък нещо не ми стигат ризите.

Възрастният мъж спря, както държеше въжето и бутилката с вино, след това сви рамене и започна да рови из денковете си.

— Чул ли си нещо за някаква сватба по тези места? — попитах го аз. Калайджиите винаги чуваха за всичко, което се случваше.

— Сватбата на Маутхен? — Привърза един денк и започна да тършува в друг. — Неприятно ми е да го кажа, но си я изпуснал. Беше вчера.

От небрежния му тон ме присви стомах. Ако е имало такова масово избиване, калайджията със сигурност щеше да е чул. Внезапно ми мина ужасната мисъл, че напразно бях задлъжнял и препускал половината път до планините.

— Ти беше ли там? Случи ли се нещо странно?

— Ето! — Калайджията се обърна, вдигнал риза от обикновено сиво домашно тъкано платно. — Страхувам се, че не е кой знае какво, но е нова. Е, почти нова.

Той я сложи върху гърдите ми, за да я премери.

— А сватбата? — подканих го аз.

— Какво? О, не. Не бях там. Но от онова, което чух, е било нещо като важно събитие. Това била единствената дъщеря на Маутхен и те държали да го отпразнуват по подобаващ начин. Подготовката траяла месеци.

— Значи не си чул да се е случило нещо странно? — попитах аз с неприятно вътрешно усещане.

Той безпомощно сви рамене.

— Както казах, не съм бил там. През последните няколко дни обикалях металургичните работилници наоколо. — Той кимна в посока на запад. — Търгувах с миньорите и други хора по високите скали. — Удари се отстрани по главата, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Това ми напомня, че нагоре по хълмовете открих браси. — Мъжът затършува пак из денковете си и извади плоска, дебела бутилка. — Ако не харесваш вино, то може би предпочиташ нещо малко по-силно…?

Тъкмо се готвех да поклатя глава, когато осъзнах, че малко домашно приготвен алкохол би могъл да ми е полезен, за да почистя раната на ребрата си довечера.

— Може и така да е… — отвърнах аз. — Зависи какво точно предлагаш.

— На честен млад господин като теб — с важен глас каза той — ще дам одеялото, двете бутилки и въжето.

— Щедър си, калайджийо. Но бих предпочел ризата вместо въжето и плодовото вино. Само ще ми тежат в торбата, а имам още доста да повървя.

— Това си е твое решение, разбира се. — Изражението му стана малко кисело, но той сви рамене. — Одеялото, ризата, бутилката с алкохол и три йота.

Стиснахме си ръцете и отделих време да му помогна да натовари Кетх-Селхан, защото имах смътното усещане, че го бях обидил, като отклоних предишното му предложение. Десет минути по-късно той тръгна на изток, а аз се отправих на север през зелените хълмове към Требон.

Бях доволен да извървя пеша последния километър, защото това ми помогна да раздвижа кръста си и схванатите си крака. След като превалих хълма, под мен се разпростря Требон, обгърнат от всички страни от баири, които образуваха нещо като чаша около него. Не можеше да се нарече голям град — около стотина сгради, разпилени край десетина лъкатушещи улици от трамбована пръст.

В първите ми години с трупата се научих как да преценявам един град. Доста прилича на това да усещаш желанията на публиката в някоя кръчма. Разбира се, залозите са по-високи — ако в кръчмата изсвириш погрешната песен, хората ще те освиркат, а ако не прецениш както трябва цял един град, нещата могат да загрубеят повече.

Така че аз прецених внимателно Требон. Беше встрани от оживените пътища — нещо средно между миньорски и фермерски град. Най-вероятно жителите му не приемаха с подозрение непознатите, но мястото беше достатъчно малко, за да може всеки още щом те погледне, да разбере, че не си от местните.

С изненада видях, че има хора, които слагат шамбъли от слама пред домовете си. Това означаваше, че въпреки близостта си до Имре и Университета Требон всъщност беше затънтено място. Всеки град има някакъв празник на жътвата, но напоследък повечето хора се задоволяват с това да запалят голям огън на открито и да се напият. Това, че местните жители следваха старите народни поверия, означаваше, че хората в Требон бяха по-суеверни, отколкото нормално бих очаквал.

Въпреки това чучелата на шамбълите ми харесаха. Обичах традиционните празници на жътвата, суеверията и всички тези неща.

Всъщност те бяха един вид театър.

Храмът на техлините беше най-хубавата сграда в града — висока три етажа и построена от дялан камък. В това нямаше нищо странно, но над входа й високо над земята беше закачено едно от най-големите железни колела, които някога бях виждал. Беше направено от истинско желязо, а не просто боядисано дърво. Беше високо повече от три метра и сигурно тежеше цял тон. Обикновено такава показност би ме накарала да се почувствам неспокоен, но тъй като Требон беше миньорски град, предположих, че това е по-скоро проява на гражданска гордост, отколкото на фанатична набожност.

Повечето от останалите сгради в града не бяха високи и бяха построени от дърво с покриви от кедрови плочи. Все пак странноприемницата беше доста голяма, висока два етажа, с измазани стени и керемиди от червена глина на покрива. Там все щях да открия някого, който да знае повече за сватбата.

Оказа се, че вътре има едва шепа хора, което не бе изненадващо, тъй като жътвата беше в разгара си и оставаха още пет-шест часа дневна светлина. Сложих най-загриженото изражение на лицето си, което успях да си докарам, и се отправих към тезгяха, където стоеше съдържателят.

— Извинете ме — казах аз. — Извинете, че ви безпокоя, но търся един човек.

Кръчмарят беше тъмнокос мъж, който изглеждаше постоянно намръщен.

— И кой ще да е този човек?

— Братовчедка ми беше тук за сватбата — рекох аз. — А чух, че имало някакви неприятности.

При думата „сватба“ намръщеното лице на съдържателя се вкамени. Усетих как двамата мъже, които седяха малко по-нататък на бара, демонстративно извърнаха поглед встрани, за да не гледат в моята посока. Значи бе истина. Беше се случило нещо ужасно.

Видях как кръчмарят се протегна и притисна пръстите си върху тезгяха. Отне ми известно време, докато разбера, че докосва желязната глава на пирона, забит в дървото.

— Лоша работа — каза той. — Нямам какво друго да кажа.

— Моля ви — казах аз с изпълнен с безпокойство глас. — Бях на гости на мои роднини в Темфолс, когато се разчу, че нещо се е случило. Там всички са заети да прибират последното останало жито и аз обещах да се кача дотук и да видя какво е станало.

Съдържателят ме измери с поглед. Можеше да отпрати човек, който разпитва от празно любопитство, но не би могъл да откаже на член от семейството правото да разбере какво се е случило.

— Горе можеш да намериш един, който е бил там — рязко отвърна той. — Не е местен. Може да е твоята братовчедка.

Свидетел! Отворих уста да задам още някой въпрос, но онзи само поклати глава.

— Не знам нищо за това — твърдо рече. — А и не ме интересува. — Обърна се внезапно, загрижен за запушалките на бъчвите с бира. — Горе, в дъното на коридора, вляво.

Прекосих залата и се качих по стълбите. Усетих как всички извръщат очи от мен. Мълчанието им и тонът на съдържателя ми подсказаха, че който и да бе човекът горе, не беше от многото останали сред присъстващите, а единственият. Единственият оцелял.

Отидох в дъното на коридора и почуках на вратата.

Първо тихичко, после отново, по-силно. Отворих вратата бавно, за да не стресна човека вътре.

Стаята беше миниатюрна, с тясно легло. На него лежеше жена, изцяло облечена, а едната й ръка беше превързана. Главата й беше извърната към прозореца, така че можех да видя само профила й.

Все пак я познах. Беше Дена.

— Чух, че имаш неприятности — казах безгрижно. — Затова реших да дойда и да помогна с каквото мога.

Очите й се разшириха за миг и след това се присвиха.

— Лъжеш — каза тя с иронично извита уста.

— Така е — признах аз. — Но пък лъжата е красива.

Пристъпих в стаята и тихо затворих вратата.

— Ако знаех, щях да дойда.

— Всеки може да дойде, след като научи новините — каза тя, без да обръща внимание на думите ми. — Но трябва да си особен тип човек, за да се появиш, без да знаеш за бедата.

Тя седна, спусна краката си отстрани на леглото и се обърна с лице към мен.

Сега, когато я погледнах по-отблизо, забелязах, че освен превръзката на ръката имаше и натъртване високо върху едното слепоочие. Направих още една крачка към нея.

— Добре ли си?

— Не — отвърна тя без заобикалки. — Но можеше да съм и дяволски по-зле.

Тя се изправи бавно на крака, сякаш не беше сигурна в стабилността си. Направи една-две крачки и, изглежда, резултатът, общо взето, я задоволи.

— Добре. Мога да вървя. Да се махаме оттук.