Патрик Ротфус
Името на вятъра (65)

64.
Девет в огъня

На следващия ден, за късмет, ходих до Имре. След това, тъй като случайно се оказах наблизо, се отбих в „Дъбовото гребло“.

Собственикът не беше чувал Дена или Диана, но едно очарователно тъмнокосо момиче на име Динах било наело стая там. В момента я нямало, но ако имам желание да й оставя бележка. Отклоних предложението му, успокоен от това, че сега, когато знаех къде е отседнала Дена, можех сравнително лесно да я намеря.

Обаче през следващите два дена нямах късмета да я открия в „Дъбовото гребло“. На третия ден собственикът ме уведоми, че си е тръгнала посред нощ, като е взела всичките си вещи и не си е платила сметката. След като наслуки се отбих в няколко кръчми и не я намерих, се върнах в Университета, като не знаех дали трябваше да съм обезпокоен или раздразнен.

Минаха още три дни и пет безплодни пътувания до Имре. Нито Деох, нито Трепе бяха чували някакви новини за нея. Деох ми каза, че за нея било характерно да изчезва по този начин и можех да я търся със същия успех, както някоя котка би обръщала внимание, когато я викат по име. Знаех, че това е добър съвет, и въпреки това не му обърнах внимание.

* * *

Седях в кабинета на Килвин и се опитвах да изглеждам спокоен, докато едрият космат магистър включваше симпатичната ми лампа с огромните си ръце. Това беше първият ми самостоятелен проект като изобретател. Бях отлял плочите и шлифовал лещите. Бях смазал излъчвателя, без да се отровя с арсеник. И най-важното, Аларът и хитроумната сигалдрия, които превръщаха отделните части във функционираща ръчна симпатична лампа, също бяха мои.

Ако Килвин одобреше завършеното изделие, щеше да го продаде и аз щях да получа част от парите като комисионна.

Което беше по-важно, аз самият щях да стана изобретател, макар и все още новак. Щеше да ми бъде дадена възможност да правя свои собствени проекти с голяма доза свобода. Това беше голяма крачка напред в йерархията на Рибарника, стъпка към това да получа ранга на ре’лар и, което беше най-важното, към моята финансова независимост.

Накрая той вдигна поглед.

— Това е чудесна работа, е’лир Квоте, но конструкцията не е типична.

— Направих някои промени — кимнах аз. — Ако я включите, ще видите…

Килвин издаде някакъв нисък звук, който можеше да е развеселен кикот или раздразнено сумтене. Постави лампата на масата. Обиколи стаята и загаси всички лампи без една.

— Знаеш ли колко симпатични лампи са избухнали в ръцете ми през всичките тези години, е’лир Квоте?

Мъчително преглътнах.

— Колко?

— Нито една — тържествено отвърна той. — Защото винаги внимавам. Винаги съм абсолютно сигурен в това какво държа в ръцете си. Трябва да се научиш на търпение, е’лир Квоте. Един миг обмисляне може да ти спести много мигове в огъня.

Сведох поглед и се опитах да изглеждам смирен като човек, когото току-що са наказали.

Килвин се протегна и изгаси последната лампа, след което стаята потъна в почти пълна тъмнина. Мина известно време и след това от ръчната лампа върху стената се отрази ясно различима червеникава светлина. Тя беше слаба — по-слаба от светлината на една-единствена обикновена свещ.

— Превключвателят е на няколко степени — побързах да кажи аз. — Всъщност това е по-скоро нещо като реостат, отколкото ключ.

— Хитро измислено — кимна Килвин. — Това е нещо, което повечето хора не биха си направили труда да сложат на толкова малка лампа. — Светлината ту ставаше по-силна, ту по-слаба, ту отново по-силна. — Самата сигалдрия изглежда доста добре направена — бавно рече Килвин и сложи лампата върху масата, — но фокусът на лещата ти нещо не е наред. Има твърде малко разсейване.

Това беше истина. Вместо да осветява цялата стая, както би трябвало, лампата ми осветяваше само малка част от помещението — ъгъла на работната маса и половината от голямата черна плоча, която беше изправена до стената. Останалата част от стаята си оставаше тъмна.

— Нарочно е — обясних. — Има такива фенери, наричат ги „биволско око“.

От Килвин не се виждаше нищо повече от тъмна сянка от другата страна на масата.

— Тези неща са ми известни, е’лир Квоте. — В гласа му се прокрадна лек укор. — Те обикновено се използват за нечисти дела. Арканистите от занаята не трябва да имат вземане-даване с тях.

— Мислех, че моряците ги използват.

— Използват ги крадците — сериозно рече Килвин. — И шпионите, и други хора, които не искат да се вижда какво точно правят в тъмните часове на нощта.

Лекото безпокойство, което ме беше обхванало, внезапно стана по-силно. Мислех, че тази среща е по-скоро формалност. Знаех, че съм умел изобретател — по-добър от мнозина, които са работили много по-дълго в работилницата на Килвин. Сега внезапно се притесних, че може би съм сбъркал и пропилял близо трийсетте часа работа по лампата, да не споменаваме почти целия талант от моите собствени пари, който бях вложил в материали.

Килвин изсумтя неопределено и измърмори нещо под носа си. Шестте маслени лампи с пращене се запалиха отново и изпълниха стаята с естествена светлина. Възхитих се на това как магистърът небрежно беше направил шестпосочно обвързване. Нямах никаква представа откъде е почерпил енергията.

— Просто всеки прави симпатична лампа за своя първи проект — казах аз, за да запълня мълчанието. — Всички винаги следват една и съща стара схема. Исках да направя нещо различно. Исках да видя дали ще мога да направя нещо ново.

— Предполагам, че онова, което си искал да демонстрираш, е твоята изключителна интелигентност — сухо каза Килвин. — Искал си не само да завършиш чиракуването си за половината от обичайното време, но и да ми покажеш своя собствена подобрена конструкция. Нека бъдем откровени един с друг, е’лир Квоте. Изработката на тази лампа е опит да покажеш, че си по-добър от обикновения чирак, не е ли така? — След като изрече тези думи, Килвин погледна право в мен и за момент в очите му нямаше и следа от обичайната разсеяност.

Усетих как устата ми пресъхва. Под рунтавата му брада и тежкия му атурански акцент умът на Килвин беше остър като диамант.

Какво въобще ме бе накарало да мисля, че мога да го измамя и накрая да ми се размине?

— Разбира се, че исках да ви впечатля, магистър Килвин — казах аз с наведен поглед. — Мисля, че това се подразбира.

— Недей да ми угодничиш. Фалшивата скромност не ме впечатлява.

Вдигнах поглед и изправих рамене.

— В този случай, магистър Килвин, аз наистина съм по-добър. Уча по-бързо. Работя по-усилено. Ръцете ми са по-чевръсти. Умът ми — по-любопитен. Обаче също така бих очаквал вие сам да сте го разбрали това и без да е необходимо да ви го казвам.

— Така е по-добре — кимна Килвин. — И си прав, наистина знам тези неща. — Той включваше и изключваше лампата, като я насочваше към различни предмети в стаята. — И което си е право, съм наистина впечатлен от твоето умение. Лампата е направена спретнато. Сигалдрията е доста хитро направена. Гравировката е прецизна. Хитроумна изработка като цяло.

Изчервих се от удоволствие при тези комплименти.

— Но в изобретяването има неща, които надхвърлят простото умение — рече Килвин, остави лампата върху масата и разпери встрани огромните си ръце. — Не мога да продам тази лампа. Накрая тя ще попадне в ръцете на неподходящите хора. Ако хванат крадец с такъв инструмент, това ще се отрази зле върху всички арканисти. Ти завърши чиракуването си и се отличи с високо умение. — Думите му ме успокоиха донякъде. — Но по-важната ти оценка все още е под въпрос. Предполагам, че ще претопим самата лампа, за да използваме метала.

— Ще претопите лампата ми? — Бях работил върху нея в продължение на цял цикъл и бях вложил почти всичките си пари и покупката на материалите. Надявах се на значителна печалба, когато Килвин я продадеше, но сега…

— Всички ние сме отговорни за поддържането на репутацията на Университета, е’лир Квоте. — Изражението на лицето му беше непоколебимо. — Ако някой такъв предмет попадне в погрешните ръце, това би се отразило зле на всички нас.

Опитвах се да измисля някакъв начин да го убедя, когато той махна с ръка към вратата.

— Отиди да кажеш своите добри новини на Манет.

Отправих се към работилницата с натежало сърце и бях посрещнат от звука на стотици ръце, които сечаха дърво, дялаха камък и чукаха метал. Въздухът беше натежал от миризмата ни киселини за гравиране, нагорещено желязо и пот. Забелязах Манет зад ъгъла, където редеше керемиди в една пещ. Изчаках, докато затвори вратата, отдръпна се назад и изтри потта от челото си с ръкава на ризата.

— Как мина? Взе ли изпита или ще трябва да те държа за ръката още цял един семестър?

— Взех го — казах аз, без да обръщам внимание на думите му. — Беше прав за промените. Те не го впечатлиха.

— Казах ти — вдигна рамене той без всякакво задоволство в гласа. — Не забравяй, че съм тук по-дълго от всички други студенти. Когато ти казвам, че магистрите са консервативни до мозъка на костите си, не говоря празни приказки. Просто го знам. — Манет разсеяно прокара ръка през рошавата си черна брада, докато следеше топлината, която се излъчваше от тухлената пещ. — Някакви идеи какво ще правиш сега, когато вече си волна птица?

— Мислех да смажа една партида излъчватели за сини лампи — казах аз.

— Парите са добри — бавно рече Манет, — макар че това е рискована работа.

— Знаеш, че съм внимателен — уверих го аз.

— Рискът си е риск — настоя Манет. — Може би преди около десет години обучавах едно момче, как му беше името…? — Той се чеса по главата известно време и след това сви рамене. — Та той допусна малка грешка. — Манет остро щракна с пръсти. — Но това се оказа напълно достатъчно. Изгори се доста лошо и загуби няколко пръста. След това от него не ставаше кой знае какъв изобретател.

Погледнах към другия край на помещението, където беше Камар с липсващото му око и плешива, покрита с белези, глава.

— Ще го имам предвид — неспокойно прибрах ръцете си, докато наблюдавах лъскавата метална кутия.

След демонстрацията на Килвин хората минаваха край придобивката доста нервно в продължение на ден-два, но скоро след това се превърна просто в поредното оборудване. Истината беше, че имаше сигурно десет хиляди различни начина да умреш в Рибарника, ако не си внимателен. Костеният катран просто беше най-новият и най-вълнуващ начин да се убиеш.

Реших да сменя темата.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Давай, пали смело — каза той и хвърли поглед към близката пещ. — Схващаш ли майтапа — „пали смело“?

Вдигнах очи и въздъхнах.

— Би ли казал, че познаваш Университета по-добре от всеки друг?

— По-добре от всеки друг жив човек — кимна той. — Знам всички малки мръсни тайни.

— Значи, стига да искаш — сниших глас аз, — можеш да влезеш в Архива, без никой да разбере?

Манет присви очи.

— Бих могъл, но няма да го направя.

Опитах се да кажа нещо в отговор, но той ме прекъсна с лека нотка на раздразнение:

— Слушай, момчето ми, говорихме за това и преди. Просто бъди търпелив. Трябва да дадеш на Лорен достатъчно време, за да се успокои. Мина само малко повече от семестър…

— Мина половин година!

— Струва ти се, че това е много време, само защото си млад — поклати глава той. — Повярвай ми, в съзнанието на Лорен споменът все още е пресен. Прави добро впечатление на Килвин още един семестър и след това го помоли да се застъпи за теб. Повярвай ми, това ще свърши работа.

Направих възможно най-засрамената си физиономия.

— Не би ли могъл само да…

— Не. Не и не — твърдо поклати глава той. — Няма да ти покажа. И няма да ти кажа. Няма да ти начертая карта. — Изражението му омекна и той сложи ръка на рамото ми, като очевидно се опитваше да смекчи огорчението, което ми бе причинил с резкия си отказ. — В името на Техлу, така или иначе не мога да разбера за какво е цялото това бързане? Ти си млад. Разполагаш с цялото време на света. — Той размаха пръст. — Но ако те изключат, ще е завинаги. И точно това ще ти се случи, ако стане така, че те хванат, когато се опитваш да се промъкнеш в Архива.

— Предполагам, че си прав — обезсърчено казах аз и раменете ми се отпуснаха.

— Точно така, прав съм — рече Манет и се обърна отново да погледне пещта. — Бягай сега, че от теб ще получа някоя язва.

Отдалечих се, обмисляйки трескаво думите на Манет и онова, което неволно му се бе изплъзнало по време на разговора ни. По принцип знаех, че съветът му е добър. Ако пазех добро поведение един-два семестъра, щях да получа достъп до Архива. Това беше простият и безопасен път към онова, което исках да постигна.

За съжаление, не можех да си позволя да съм търпелив. Бях съвсем наясно, че този семестър може да ми е последният, освен ако не успеех да намеря начин да спечеля доста бързо значителна сума пари. Не. Търпението не беше за мен.

Преди да изляза, надникнах в кабинета на Килвин и го видях да седи на работната си маса и безцелно да включва и изключва моята лампа. Изражението му отново беше разсеяно и в мен не остана никакво съмнение, че огромната машина в мозъка му бе заета да мисли за десетки неща едновременно.

Почуках на рамката на вратата, за да привлека вниманието му.

— Магистър Килвин?

— Да? — без да се обръща, отвърна той.

— Мога ли аз да купя лампата? — попитах го аз. — Мога да я използвам, за да чета нощно време. В момента продължавам да харча пари за свещи. — Думите ми прозвучаха твърде мелодраматично и ме се прииска да си прехапя езика, но беше твърде късно.

Килвин мълча дълго и замислено. Лампата в ръката му тихо щракаше, когато той я включваше и изключваше отново и отново.

— Не можеш да купиш това, което си направил със собствените си ръце — рече той. — Времето и материалите, които си похарчил за направата й, са твои.

Той ми подаде лампата.

Пристъпих в стаята, за да я взема, но Килвин дръпна ръката си обратно и ме погледна в очите.

— Трябва да си изясним едно нещо — каза той със сериозен глас. — Не можеш да я продаваш или заемаш на някой друг. Дори и на човек, на когото имаш доверие. Ако лампата се изгуби, накрая ще попадне в неподходящи ръце и ще бъде използвана в тъмното за потайни и нечисти дела.

— Давам ви думата си, магистър Килвин. Никой друг освен мен няма да я използва.

Когато излизах от работилницата, внимавах изражението на лицето ми да не ме издава, но вътрешно се бях ухилил доволно до уши. Манет ми беше казал точно онова, което исках да знам. Имаше друг път към Архива. Скрит път. И ако той съществуваше, аз можех да го открия.