Патрик Ротфус
Името на вятъра (63)

62.
Сбогувания

След като получих съвет от няколко различни места, аз се ограничих до изучаването на три предмета за предстоящия семестър. Продължих със симпатията за напреднали при Елкса Дал, работех една смяна в Медика и чиракувах при Манет.

Времето ми беше приятно запълнено, без да е претоварено, както беше миналия семестър.

Изучавах изобретяването по-упорито от всичко останало.

Тъй като моето търсене на покровител беше стигнало до задънена улица, знаех, че най-добрата възможност да постигна самостоятелност беше да стана изобретател.

Понастоящем работех за Килвин и получавах, общо взето, черна работа, за която ми заплащаха сравнително малко. Но веднъж след като приключех с чиракуването си, това щеше да се подобри. Дори и повече от това — щях да мога да се занимавам със свои собствени проекти и след това да ги продавам на печалба срещу комисионна.

Ако това се случеше. Ако успеех да се справя с дълга си към Деви. Ако можех някак да събера достатъчно пари за таксата си за обучение. Ако успеех да завърша чиракуването си при Манет, без да се убия или нараня при опасната работа, която всеки ден се вършеше в Рибарника…

В работилницата се бяхме събрали четиридесет-петдесет човека в очакване да видим новополученото оборудване. Някои седяха на каменните работни маси, за да виждат по-добре, а десетина студенти се бяха събрали на железните пътеки под покривните греди между висящите лампи на Килвин.

Видях, че и Манет беше там, горе. Трудно можеше да не го забележи човек — беше три пъти по-стар от всеки от останалите студенти с чорлавата си коса и прошарената си брада. Качих се по стълбите и отидох при него. Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. — Мислех, че това е само за младоците, които не са виждали нещо такова преди.

— Реших днес да се покажа като загрижен наставник — сви рамене той. — Освен това точно тази демонстрация си заслужава да се гледа ако не за друго, то поне за да види човек израженията на лицата на всички.

Върху една от тежките работни маси на работилницата стоеше масивен цилиндричен контейнер, висок около метър и нещо и с диаметър шейсетина сантиметра. Ръбовете бяха заварени без видими груби заварки, а металът имаше матов отблясък, което ме накара да предположа, че е нещо повече от обикновена стомана.

Заоглеждах стаята и с изненада видях Фела, която чакаше началото на демонстрацията заедно с останалите студенти.

— Не знаех, че Фела работи тук — казах на Манет.

— О, така е — кимна Манет. — Май вече станаха два семестъра?

— Изненадан съм, че не съм я забелязал — унесено казах аз, докато я наблюдавах да разговаря с една от другите жени в тълпата.

— Аз също — каза Манет и се изкикоти тихо и многозначително. — Но тя не идва тук много често. Тук е заради оборудването, а не за сигалдрията.

Камбаната на кулата отвън удари точния час и Килвин огледа и запамети лицата на всички наоколо. И за момент не се усъмних, че си е отбелязал кой точно отсъства.

— От няколко цикъла имаме това нещо в работилницата — простичко каза той и посочи контейнера, който стоеше наблизо. — Близо четиридесет и пет литра летливо транспортно вещество „регим игнаул нератум“.

— Само той го нарича така — тихо каза Манет. — Това е „костен катран“.

— Костен катран ли?

— Силно разяждащ е — кимна той. — Ако го капнеш върху ръката си, ще стигне до костта за около десет секунди.

Докато всички наблюдаваха, Килвин си сложи дебела кожена ръкавица и преля около трийсетина грама от металната кутия в една стъкленица.

— Важно е преди преливането стъклото да се охлади, тъй като веществото кипи при стайна температура.

Той бързо затвори стъкленицата и я вдигна, за да могат всички да я видят.

— Също така е много важно запушалката да издържа на налягане, тъй като течността е изключително летлива. Под формата на газ тя има повърхностно напрежение и вискозитет, подобни на живака. Този газ е по-тежък от въздуха и не се разсейва. Частиците му остават заедно.

Без повече предисловия Килвин хвърли стъкленицата в близката пещ и оттам се чу ясният остър звук на пръсващо се стъкло. От височината, на която бях, можех да видя, че пещта вероятно е била почистена специално за този случай. Беше празна — просто една плитка кръгла яма от голи камъни.

— Жалко, че той не си пада повече по зрелищните представления — тихо ми рече Манет. — Елкса Дал щеше да направи това с малко повече нюх.

Стаята се изпълни с остър пукот и съскане, когато тъмната течност се загря от стените на камъните в пещта и започна да кипи. От високото можех да видя как дъното на кладенеца бавно се изпълва с гъст мазен дим. Всъщност не приличаше нито на дим, нито на мъгла. Краищата не се разсейваха. Стоеше и висеше на едно място като малък тъмен облак.

Манет ме потупа по рамото и аз се обърнах към него точно навреме, за да избегна ослепителния първоначален блясък, когато облакът се възпламени. Отвсякъде наоколо се чуха уплашени възгласи и аз предположих, че по-голямата част от останалите зрители се бяха оказали неподготвени. Манет се ухили и ми смигна многозначително.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да наблюдавам.

По повърхността на мъглата танцуваха острите върхове на пламъци, оцветени в яркочервено.

Допълнителната топлина накара тъмната мъгла да закипи по-бързо и да се разрасне, докато пламъците не започнаха да облизват високия до кръста ръб на пещта. Дори от мястото, където стоях на металната пътека, можех да почувствам лека топлина върху лицето си.

— Как се нарича това? — попитах го аз. — Огнена мъгла?

— Бихме могли да го наречем така — отговори той. — Килвин вероятно би го нарекъл атмосферно активирано запалително действие.

Огънят примигна и спря изведнъж и стаята остана изпълнена с острата миризма на нагорещен камък.

— Освен че е със силно разяждащо действие — каза Килвин, — в газообразното си състояние реактивът е силно запалим. Щом се нагрее достатъчно, той изгаря при досег с въздуха. Създадената топлина може да предизвика каскадна екзотермична реакция.

— Голям проклет каскаден огън — рече Манет.

— Бива те да припяваш — тихо казах аз, като се опитвах да запазя сериозно изражение на лицето си.

— Този контейнер — Килвин посочи кутията — е проектиран да запази веществото студено и под налягане. Не забравяйте това, докато той стои тук, в работилницата. Избягвайте прекалената топлина в близост до него.

След тези думи Килвин се обърна и се отправи обратно към кабинета си.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Какво повече има за казване? — сви рамене Манет. — Килвин не позволява на никой да работи тук, освен ако не е внимателен, а сега всички знаят за какво трябва да внимават.

— Защо въобще е тук това? — попитах отново. — За какво служи?

— Да изкара акъла на първокурсниците — ухили се той.

— А някакво по-практично приложение от това няма ли?

— Страхът е нещо твърде практично. Но можеш да го използваш и за да направиш различен вид излъчвател за симпатични лампи. Получаваш синкава светлина вместо обичайната червена. По-малко дразни очите. И цената му е безбожно висока.

Погледнах надолу към работилницата, но не можах да видя Фела никъде измежду тълпата от хора. Отново се обърнах към Манет:

— Искаш ли да продължиш да играеш ролята на загрижен наставник и да ми покажеш как става това?

Той разсеяно прокара ръка през рошавата си коса и сви рамене.

— Разбира се.

* * *

По-късно същата нощ свирех в „При Анкер“, когато погледът ми беше привлечен от красиво момиче, което седеше на една от претъпканите маси в дъното на заведението.

Много ми заприлича на Дена, но знаех, че приликата е само плод на собственото ми въображение. Надявах се да успея да я разгледам по-добре, след като от няколко дни я наблюдавах само с крайчето на окото си.

Когато я погледнах отново, разбрах истината…

Наистина беше Дена, която припяваше на „Дъщерите на търговеца на говеда“ заедно с половината от останалите посетители на „При Анкер“. Тя видя, че я гледам, и ми махна.

Появата й толкова ме изненада, че пръстите ми се оплетоха и песента се разпадна. Всички се засмяха и аз направих дълбок поклон, за да скрия объркването си. Публиката се смя и ме освирква около минута, като се наслаждаваше повече на грешката ми, отколкото на самата песен. Такава е човешката природа.

Изчаках вниманието им да се насочи другаде и след това небрежно се отправих към мястото, където седеше Дена.

Тя се изправи, за да ме поздрави.

— Чух, че свириш от тая страна на реката. Но се чудя как ще си запазиш работата, ако бъркаш всеки път, когато някое момиче ти намигне.

— Това не се случва толкова често — леко се изчервих аз.

— Намигването или това, че бъркаш?

Не успях да измисля какво да отговоря и се изчервих още повече, а тя се засмя.

— Колко дълго ще свириш тази нощ?

— Не много — излъгах, защото уговорката ми с Анкер беше да свиря още поне час.

— Чудесно — лицето й просветна. — Ела с мен след това, имам нужда да се разходя с някого.

Поклоних й се, като не можех да повярвам на късмета си.

— На твое разположение съм, разбира се. Нека отида да довърша ангажимента си — отправих се към бара, където Анкер и две от сервитьорките му бяха заети да разливат напитките.

След като не успях да привлека вниманието му, го дръпнах за престилката, когато минаваше покрай мен. Той рязко спря и едва не разля подноса с напитките върху една маса с клиенти.

— В името на божиите зъби, момче. Какво те е прихванало?

— Анкер, трябва да тръгвам. Тази вечер не мога да остана до края.

Лицето му се вкисна.

— Тълпи като тази не идват тук от любезност. И няма да останат, освен ако не чуят някоя песен или нещо, което да ги забавлява.

— Ще изсвиря още една дълга песен. Но след това трябва да тръгвам — погледнах го отчаяно. — Кълна се, че ще ти се отплатя за това.

— Да нямаш неприятности? — Той се вгледа по-внимателно в мен и когато поклатих глава, добави: — Значи е момиче. — Той обърна глава към гласовете, които настояваха за още напитки, след това енергично ми махна с ръка да вървя. — Добре, отивай. Но се постарай песента да е хубава и дълга. И ще ми дължиш услуга.

Отидох в предната част на залата и плеснах с ръце, за да привлека всеобщото внимание. Когато стаята утихна достатъчно, започнах да свиря. Още на третия акорд всички вече знаеха коя е песента — „Калайджията Танер“. Най-старата песен на света. Вдигнах ръцете си от лютнята и започнах да пляскам. Скоро след това всички тропаха с крака върху пода и с халбите си върху масите в ритъма на песента.

Шумът беше почти оглушителен, но стихна достатъчно, когато започнах да пея първия куплет. След това на припева подканих всички да пеят с мен — някои си измисляха думите, други пък пееха в различна тоналност. Когато свърших втория куплет се преместих на близката маса и отново поведох тълпата да пее на припева.

След това подканих всеки на масата да изпее свой собствен стих. Нужни им бяха няколко секунди, за да схванат какво искам от тях, но очакването на цялата зала се оказа достатъчно да окуражи един от студентите, който беше пийнал повечко, да изпее своя куплет. Това му спечели оглушителни ръкопляскания и наздравици. След това, докато всички отново пееха припева, аз се преместих на друга маса и повторих същото.

Не след дълго хората сами започнаха да пеят свои собствени куплети, когато свършеше припевът. Отправих се към мястото до външната врата, където ме чакаше Дена, и ние заедно се измъкнахме навън в ранния вечерен здрач.

— Това беше хитро — каза тя, когато се отдалечихме от кръчмата. — Колко дълго мислиш, че ще продължат?

— Всичко зависи от това колко бързо ще успява Анкер да им носи пиене. — Спрях на ъгъла на тясната уличка между задната част на кръчмата и съседната пекарна. — Би ли ме извинила за момент, трябва да си прибера лютнята.

— На улицата? — учуди се тя.

— В стаята си.

Като стъпвах тихо, аз бързо се придвижих отстрани на сградата. Стъпих с десния си крак върху кацата, в която се събираше дъждовна вода, с левия върху ръба на прозореца. Хванах се за улука с лявата ръка и се прехвърлих през ръба на покрива на първия етаж. Прескочих алеята към покрива на пекарната и се усмихнах, когато тя уплашено си пое дъх. От тук до горе не беше далеч и аз скочих обратно към покрива на втория етаж на „При Анкер“. Отворих резето на прозореца си, протегнах се и внимателно поставих лютнята върху леглото си, преди да се върна обратно долу на уличката по пътя, по който бях дошъл.

— Да не би Анкер да иска да му плащаш по пени всеки път, когато използваш стълбището му? — попита тя, когато вече почти бях слязъл на земята.

Скочих от кацата с вода и избърсах ръце от панталоните си.

— Влизам и излизам в странни часове — обясних непринудено аз и закрачих до нея. — Правилно ли разбрах, че си търсиш благороден господин, с когото да се разходиш тази вечер?

Устните й се извиха в усмивка, когато тя ми хвърли кос поглед.

— Съвсем правилно.

— Това е много жалко — въздъхнах аз, — защото аз не съм благородник.

— Мисля, че си доста близо до това — усмивката й се разшири.

— Бих желал да съм по-близо.

— Тогава ела да се разходиш с мен.

— Това би ми доставило огромно удоволствие. Обаче… — забавих крачка. — Какво ще стане със Совой?

— Да не би да е заявил право на собственост върху мен? — стисна устни тя.

— Ами, не точно. Но трябва да се спазват определени правила…

— Нещо като споразумение между благородни млади мъже ли? — кисело ме попита тя.

— По-скоро го наречи чувство за чест между крадци.

Тя ме погледна право в очите.

— Квоте — сериозно каза тя, — открадни ме.

Поклоних се и направих широк жест към света около нас.

— На вашите заповеди.

Продължихме да се разхождаме. Луната блестеше и правеше къщите около нас да изглеждат бледи и безцветни.

— Как е Совой между другото? Не съм го виждал от доста време.

Тя махна с ръка, сякаш за да пропъди мисълта за него.

— Аз също. Не че той не се опитваше да се срещне с мен.

— Така ли? — настроението ми леко се подобри.

— Рози! — Тя забели очи. — Кълна се, че вие, мъжете, май се учите на романтика от една и съща книга. Цветята са нещо хубаво и очарователно, прекрасен подарък за една жена. Но те винаги са рози, винаги червени и винаги идеално разцъфнали парникови цветя. — Тя се обърна с лице срещу мен. — Когато ме гледаш, за рози ли мислиш?

Достатъчно разбирах от жени, за да поклатя глава и да се усмихна.

— А за какво тогава? Ако не роза, какво си представяш?

Почувствах се в капан. Изгледах я от горе до долу, сякаш се колебаех.

— Е — бавно отвърнах аз, — трябва да простиш на нас, мъжете. Виждаш ли, не е лесно да избереш цвете, което да подхожда на някое момиче, извини ме за израза…

— Да избереш цвете — повтори тя и направи гримаса. — Добре, засега ще ти простя.

— Проблемът е, че когато подаряваш цветя на момиче, изборът ти може да бъде тълкуван по толкова много различни начини. Един мъж може да ти поднесе роза, защото мисли, че си красива или защото в представите му нейният цвят и мекота са подобни на устните ти. Розите са скъпи и вероятно той иска да ти покаже чрез ценния си подарък колко ценна си за него.

— Добре защитаваш розите. Но истината е, че аз продължавам да не ги харесвам. Избери друго цвете, което да ми подхожда.

— Но какво значи да ти подхожда? Когато един мъж ти подари роза, онова, което ти виждаш, може да не е онова, което той е възнамерявал да видиш. Може да си помислиш, че те счита за деликатна и крехка. Вероятно няма да ти хареса ухажор, който те смята за очарователна и нищо повече. Може стъблото да е с тръни и ти да предположиш, че той смята за твърде вероятно да се нараниш, защото си прекалено прибързана. Но ако почистя тръните, може да решиш, че не харесва неща, които сами могат да се защитават с остротата си. Има толкова начини, по които може да бъде тълкувано едно нещо — казах аз. — Какво трябва да стори един предпазлив мъж?

Тя ми хвърли кос поглед.

— Ако мъжът си ти, предполагам, че ще трябва да се измъкне с хитри думи и да се надява, че въпросът ще бъде забравен — тя наклони глава. — Но не е. Какво цвете би избрал за мен?

— Много добре, нека да помисля — обърнах се да я погледна и след това отклоних погледа си. — Да ги изброим. Глухарчето може да е подходящо — то е ярко и в теб също има нещо ярко. Но глухарчето е много обикновено, а ти не си обикновено създание. Споменахме розите и ти вече ги отхвърли. Беладона… Не, не става. Може би… коприва.

Тя направи физиономия на престорена обида и след това ми се изплези. Потупах устните си с пръст, сякаш премислях отново възможностите.

— Права си, като изключим острия ти език, май не ти подхожда много. Див овес! — възкликнах, като я стреснах и я накарах да се засмее. — Дивото ти подхожда, но цветът е твърде малък и срамежлив. Поради тази и други по-очевидни причини — прокашлях се аз, — мисля, че ще трябва да подминем дивия овес.

— Жалко.

— Маргаритката е подходяща — продължих да говоря врели-некипели аз, като не й позволих да отклони вниманието ми. — Висока и стройна, готова да расте край пътищата. Упорита и не твърде деликатна. Маргаритката е уверена в себе си. Мисля, че може и да е подходяща за теб… Но нека продължим с изброяването. Перуника? Твърде ярка. Магарешки бодил — твърде сдържан. Теменуга — твърде краткотрайна. Трилиум? Хм, виж това е интересна идея. Красиво цвете. Не може да бъде култивирано. Структурата на венчелистчетата… — направих най-смелата си постъпка в дотогавашния си младежки живот и леко докоснах едната страна на шията й с върховете на пръстите си — … е достатъчно гладка, за да напомни леко за мекотата на кожата ти. Но е твърде близо до земята.

— Поднесе ми доста богат букет — тихо каза Дена.

Тя несъзнателно вдигна ръка към мястото на шията си, където я бях докоснал, задържа я там за момент и след това я отпусна.

Дали това беше добър или лош знак? Дали тя искаше да изтрие докосването ми или да го притисне по-близо до себе си? Изпълни ме по-голяма неувереност от преди и аз реших да продължа, без да поемам повече очевидни рискове. Спрях се.

— Цветето селас.

Тя също спря и се обърна да ме погледне.

— След всички тези думи накрая избираш цвете, което дори не познавам? Какво е това цвете „селас“? И защо то?

— Това е тъмночервено цвете, което расте върху здрава лоза. Листата му са тъмни и деликатни. Те обичат сенчести места, но самото цвете успява да открие заблудени слънчеви лъчи, под които да разцъфне — погледнах я. — Това ти подхожда. В теб има и светлина, и сянка. Цветето расте в тъмни гори и е много рядко, защото само много умели хора могат да се грижат за него, без да го наранят. Уханието му е прекрасно и то е много търсено, но рядко откривано. — Направих пауза и я погледнах внимателно. — Да, тъй като съм принуден да избирам, бих избрал селас.

Тя ме погледна и след това извърна очи.

— Надценяваш ме.

— Може би ти се подценяваш — усмихнах се аз.

Тя ми се усмихна в отговор.

— Преди малко беше по-близо до истината. Маргаритките са прости и очарователни. Маргаритките са пътят към сърцето ми.

— Ще го запомня — продължихме разходката. — А ти какво цвете би донесла на мен? — подразних я аз, като мислех, че този въпрос ще я завари неподготвена.

— Върбов цвят — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг.

Останах замислен за един дълъг момент, преди да попитам:

— Върбите имат ли цветове?

— Не мисля — отнесено отвърна тя.

— Тогава ще е рядък дар да получиш такъв цвят — изкикотих се аз. — Защо точно върбов цвят?

— Напомняш ми за върба — непринудено отвърна тя. — Силни, с дълбоки, скрити корени. Когато дойде бурята, лесно се огъваш, но никога повече от това, което ти самият пожелаеш.

Вдигнах ръце сякаш да се предпазя.

— Престани с тези твои сладки слова — запротестирах. — Искаш да се огъна пред волята ти, но няма да стане. Ласкателството ти не е нищо повече от празни думи!

Тя ме наблюдава известно време, сякаш за да се увери, че тирадата ми е приключила.

— „Отвъд всички други дървета — каза тя с лек намек за усмивка върху елегантните си устни — върбата подчинява се на волята на вятъра.“

* * *

Звездите ми подсказаха, че са минали пет часа. Но сякаш беше изминал само един миг, когато стигнахме до „Дъбовото гребло“, където тя беше отседнала в Имре. Сигурно беше минал цял час, откакто обмислях дали да я целуна на вратата. Мисълта за това ме беше изкушавала поне десетина пъти, докато разговаряхме по пътя — когато спряхме на Каменния мост, за да се любуваме на реката под лунната светлина, под лимоновото дърво в един от парковете на Имре…

В тези мигове аз усещах как между нас се натрупва почти осезаемо напрежение. Когато тя погледнеше встрани към мен с потайната си усмивка, начинът, по който накланяше главата си, това, как обръщаше лице към мен, ме караше да мисля, че тя сякаш се надяваше аз да направя… нещо.

Да я взема в прегръдките си? Да я целуна? Как можеше да разбере човек?

Не знаех. Така че устоях на привличането й. Не исках да си въобразя твърде много и да я обидя или да поставя себе си в неудобно положение. Още повече, че предупреждението на Деох ме караше да се чувствам несигурен.

Може би онова, което усещах, беше естественият чар на Дена, нейната харизма.

Като всички момчета на моята възраст аз бях като идиот, когато ставаше въпрос за жени. Разликата между мен и останалите беше, че аз бях болезнено наясно за своето невежество, докато другите като Симон просто постъпваха нетактично и се правеха на глупаци пред жените с недодяланото си ухажване. Не можех да се сетя за нищо по-лошо от това да ухажвам Дена, без тя да го желае, и да я накарам да се смее на несръчните ми опити. Едно от нещата, които мразех най-много, беше да направя нещо не както трябва.

И така, ние се сбогувахме и аз я изпратих с поглед, докато тя влизаше през страничната врата на „Дъбовото гребло“. Поех си дълбоко дъх и едва се сдържах да не започна да се смея и да танцувам. Мисълта за Дена ме бе обсебила изцяло — уханието на вятъра, който си играеше с косата й, звукът на гласа й, начинът, по който лунната светлина хвърляше сенки върху лицето й.

След това бавно се върнах на земята. Преди да направя и няколко крачки, радостта ми увисна като платно в безветрие. Докато се връщах обратно през града, покрай спящите къщи и тъмните странноприемници, въодушевеното ми настроение много бързо беше заменено от съмнение.

Бях развалил всичко. Всички неща, които бях казал, неща, които тогава ми се струваха много остроумни, сега ми изглеждаха като най-безсмислените брътвежи, които само един глупак би изрекъл. Вероятно се беше прибрала с въздишка на облекчение, че най-накрая се е отървала от мен.

Но тя се усмихваше, дори се смееше.

Не си бе спомнила първата ни среща по пътя от Тарбеан. Вероятно не й бях направил особено впечатление.

Открадни ме — това бяха думите й.

Трябваше да проявя повече смелост и да я целуна накрая. Трябваше да съм по-предпазлив. Говорих твърде много, но казах твърде малко.