Патрик Ротфус
Името на вятъра (61)

60.
Богатство

На следващия ден отидох на лотарията за приемните изпити, като се перчех с първия в живота си махмурлук. Чувствах се изтощен и леко ми се гадеше, затова се наредих на най-късата опашка и опитах да не обръщам внимание на врявата, вдигана от стотиците студенти, които се въртяха насам-натам, купуваха, продаваха, разменяха и най-вече се оплакваха от поредните номера за явяване, които бяха изтеглили за изпитите си.

— Квоте, син на Арлиден — казах аз, когато накрая ми дойде ред.

Жената, която изглеждаше отегчена, отбеляза името ми и извади една плочка от черната кадифена торба. На нея пишеше „Хептен. Пладне“. Имаше още пет дни — достатъчно време, за да се подготвя.

Но точно когато се обръщах да тръгна обратно към Мюз, внезапно ми мина една мисъл. Колко подготовка ми беше необходима всъщност? И което беше по-важното — какво можех да постигна наистина, без да имам достъп до Архива?

След като обмислих това, вдигнах ръка над главата си с изправен палец и среден пръст, като по този начин дадох знак, че имам дата след пет дни, която искам да продам.

Не след дълго към мен се приближи непозната студентка.

— След четири дни — каза тя и вдигна своята плочка. — Ще ти дам един йот, за да се разменим.

Поклатих глава, тя вдигна рамене и се отдалечи.

Галвен, ре’лар от Медика, се приближи. Той вдигна показалеца си, давайки знак, че времето му за явяване е по-късно този следобед.

От кръговете под очите му и неспокойното изражение на лицето му ми стана ясно, че не гори от желание да се яви на изпит толкова скоро.

— Ще се съгласиш ли за пет йота?

— Бих искал да получа цял талант…

Той кимна, като подхвърляше собствената си плочка между пръстите си.

Цената беше добра. Никой не искаше да отиде на приемните изпити още първия ден.

— Може би по-късно. Първо ще се поогледам наоколо.

Докато го наблюдавах как си тръгва, се замислих колко голяма промяна може да настъпи само за един ден. Вчера пет йота щяха да ми се струват колкото всичките пари на света. Но днес кесията ми беше натежала…

Тъкмо бях потънал в размишления за това колко много пари бях спечелил миналата нощ, когато видях Уилем и Симон да се приближават.

Уил изглеждаше малко блед под тъмния си кеалдишки тен. Предположих, че и той страда от последствията от снощния ни гуляй.

Сим, от друга страна, беше ведър и слънчев както винаги.

— Познай кой изтегли явяване на изпит този следобед? — Той кимна към някого зад гърба ми. — Амброуз и няколко от приятелите му. Това е достатъчно, за да ме накара да повярвам, че във вселената има справедливост.

Когато се обърнах, за да огледам тълпата, чух гласа на Амброуз, преди да го видя:

— … от същата торба, което означава, че много зле са си свършили работата по разбъркването. Трябва да започнат отначало цялата тая несполучлива фалшификация и…

Амброуз вървеше с няколко добре облечени свои приятели и очите им шареха из тълпата в търсене на вдигнати ръце.

Амброуз беше на три-четири метра, когато накрая свали поглед надолу и осъзна, че ръката, към която се бе насочил, е моята.

Той рязко спря, намръщи се и внезапно се засмя с лаещ смях.

— Бедното момче, има цялото време на света и не знае какво да прави с него. Лорен още ли не те пуска вътре?

— Чук и рог — уморено каза Уил зад гърба ми.

— Знаеш ли какво — усмихна ми се Амброуз. — Ще ти дам половин пени и една от старите ми ризи за твоето време за изпит. Така ще имаш какво да носиш, когато ти се налага да изпереш твоята в реката. — Няколко от приятелите зад гърба му се захилиха, като ме оглеждаха от горе до долу.

Изражението на лицето ми остана безгрижно, защото нямах намерение да му позволя да изпита каквото и да е задоволство. Истината беше, че бях напълно наясно, че притежавам само две ризи и че след два месеца постоянно носене те бяха започнали да се износват. Дори и повече от това. Още повече, че наистина ги перях в реката, защото никога не бях разполагал с достатъчно пари, та да дам да ми ги изперат.

— Ще отклоня предложението ти — казах безгрижно аз. — Полите на ризите ти са прекалено оцветени за моя вкус. — Дръпнах предната част на собствената си риза, за да изясня какво имам предвид. Няколко от студентите наблизо се засмяха.

— Нещо не схващам — чух Сим да казва тихо на Уил.

— Намеква, че Амброуз има… — Уил направи пауза — „едамете тас“, болестта, дето я хващаш от уличниците. При нея има секрет…

— Добре, добре — бързо отвърна Сим. — Разбрах, Уил. Затова Амброуз носи зелено.

Междувременно Амброуз се смееше насила на шегата ми заедно с тълпата.

— Предполагам, че си го заслужих — каза той. — Много добре, тогава ще има пенита за бедните. — Той извади кесията си и я разтърси. — Колко искаш?

— Пет таланта — отвърнах аз.

Той ме зяпна и ръката му, която бъркаше в кесията, замръзна. Цената беше безобразно висока. Няколко от зяпачите се сбутаха един друг с лакти, очевидно надявайки се някак да измамя Амброуз да ми плати няколко пъти повече пари, отколкото в действителност струваше моето време за явяване на изпит.

— Съжалявам, искаш ли да ти го пресметна в друга валута? — попитах аз. Всички знаеха, че миналия семестър Амброуз беше оплескал аритметическата част от приемните си изпити.

— Пет е нелепо висока цена — каза той. — Ще си късметлия, ако успееш да вземеш и един талант толкова късно през деня.

Насилих се да свия равнодушно рамене.

— Ще се съглася и за четири.

— Ще се съгласиш и за един — настоя Амброуз. — Аз не съм идиот.

Поех си дълбоко дъх и след това примирено го изпуснах.

— Предполагам, че можеш да си позволиш… един и четири? — попитах, отвратен от това колко жално звучеше гласът ми.

Амброуз се ухили хищно.

— Ще ти предложа следното — великодушно заяви той. — Ще ти дам един и три. От време на време правя подаяния.

— Благодаря ви, господине — смирено казах аз. — Високо ценя това. — Усетих разочарованието на тълпата, когато само дето не завъртях опашка заради парите на Амброуз.

— Няма защо — самодоволно рече Амброуз. — За мен винаги е удоволствие да помагам на онези, които са в нужда.

— Във винтишки монети това прави два нобъла, шест бита, две пенита и четири шима.

— И сам мога да го сметна — отсече той. — Още като момче съм обиколил света със свитата на баща ми. Знам как се харчат пари.

— Разбира се, че знаеш — сведох глава аз. — Колко глупаво от моя страна. — Погледнах го с любопитство. — Тогава значи си бил и в Модег?

— Разбира се — разсеяно отвърна той, докато продължаваше да рови в кесията си и да вади различни монети. — Всъщност съм бил във високия двор на Сершаен. Два пъти.

— Вярно ли е, че модеганските благородници считат пазарлъка за нещо, достойно за презрение за всеки с благороден произход? — невинно попитах аз. — Чувал съм, че според тях това означава, че или този човек не е с чиста кръв, или пък е изпаднал в наистина отчаяно положение…

Амброуз вдигна поглед към мен и замръзна, както ровеше за монети в кесията си. Очите му се присвиха.

— Защото, ако това е истина, ще е ужасно любезно от твоя страна да паднеш до моето ниво, просто за да се позабавляваме с малък пазарлък — ухилих му се аз. — Ние от Рух обожаваме да се пазарим.

От тълпата наоколо се разнесе шепот. Тя вече се бе разраснала до няколко десетки души.

— Изобщо не е така — каза Амброуз.

Лицето ми беше самата загриженост.

— О, простете, милорд. Нямах представа, че сте в затруднено положение… — направих няколко крачки към него и му подадох своята плочка за приемния изпит. — Ето, заповядай, можеш да я получиш само за половин пени. И аз самият правя малки подаяния.

Застанах точно срещу него с плочката в протегната си ръка.

— Моля, настоявам, за мен винаги е удоволствие да помогна на онези, които са в нужда.

Амброуз ми хвърли кръвнишки поглед.

— Задръж си я и дано ти приседне — тихо изсъска той. — И запомни това, когато ядеш боб и се къпеш в реката. Аз все още ще съм тук в деня, когато си тръгваш с празни джобове.

Той се обърна и излезе — самото изражение на накърненото достойнство.

От заобикалящата ни тълпа се разнесоха откъслечни аплодисменти. Направих цветисти поклони във всички посоки.

— Как би оценил това? — Уил попита Сим.

— Две за Амброуз. Три за Квоте — Сим ме погледна. — Всъщност това не беше най-доброто, на което си способен.

— Миналата нощ не можах да се наспя добре — признах аз.

— Всеки път, когато правиш нещо такова, то прави евентуалната разплата по-лоша — рече Уил.

— Не можем да правим нищо друго, освен да се ежим един на друг — казах аз. — Магистрите са се погрижили за това. Ако прекалим, веднага ще ни изключат за „поведение, неподобаващо на член на Арканум“. Защо мислиш не съм направил досега живота му ад?

— Защото си мързелив? — предположи Уил.

— Мързелът е едно от най-добрите ми качества — непринудено се съгласих аз. — Ако не бях мързелив, вероятно щях да си направя труда да преведа „едамете тас“ и щях много да се ядосам, когато разберях, че означава „мокър оток“. — Отново вдигнах ръка с изправен палец и среден пръст. — Вместо това ще предположа, че това се превежда директно като името на болестта — „немсериа“, и така ще избегна всякакво излишно напрежение в нашите приятелски взаимоотношения.

В крайна сметка продадох времето си за изпит на един отчаян ре’лар от Рибарника, който се казваше Джаксим. Пазарихме се дълго и аз му продадох плочката си за шест йота и услуга, която щях да му поискам по-късно.

Приемните изпити минаха толкова добре, колкото и очаквах, като се вземеше предвид това, че не можех да уча. Хеме все така се заяждаше с мен.

Лорен беше спокоен. Елодин беше подпрял главата си на масата и изглеждаше заспал. Таксата ми за обучение се оказа цели шест таланта, което ме постави в интересно положение…

* * *

Дългият път до Имре беше почти пуст. Слънцето напичаше през клоните на дърветата, вятърът носеше в себе си намека за хладното време, което скоро щеше да дойде заедно с есента. Първата причина за отиването ми до „Еолиан“ беше да си взема лютнята. Миналата нощ Станчион беше настоял да я оставя там, за да не я счупя по време на дългата си пиянска разходка до дома.

Когато наближих „Еолиан“, видях Деох, който се мотаеше пред прага и въртеше монета върху кокалчетата на ръката си. Когато ме видя, той се усмихна.

— Здравей! Мислех, че ти и приятелите ти ще свършите в реката, като ви гледах как лъкатушите насам-натам, когато си тръгнахте миналата нощ.

— Клатехме се в различни посоки — обясних аз, — така че накрая постигнахме равновесие.

— Твоята дама е вътре — засмя се Деох.

Опитах се да не се изчервя и се зачудих как ли е разбрал, че се надявах да намеря там Дена.

— Не знам дали бих могъл да я нарека точно своя дама.

В края на краищата Совой ми беше приятел.

— Наричай я както си искаш — сви рамене той, — но тя е при Станчион зад бара. Ако бях на твое място, щях да ида да си я взема, преди да са станали прекалено близки и той да е започнал да упражнява акордите си върху нея.

Почувствах внезапен гняв и едва успях да преглътна острите думи, които ми бяха на езика. Лютнята ми. Той говореше за лютнята ми.

Побързах да се вмъкна вътре, като си помислих, че е по-добре Деох да не забележи изражението на лицето ми.

Обиколих трите нива на „Еолиан“, но никъде не намерих Дена. Обаче срещнах граф Трепе, който ентусиазирано ме покани да седна.

— Надявам се, че ще мога да те убедя да ме посетиш в дома ми някой ден? — стеснително ме попита той. — Мисля да организирам малка вечеря и познавам няколко човека, които много искат да се запознаят с теб. — Трепе ми смигна. — Слуховете за твоето изпълнение вече се носят наоколо.

Усетих пристъп на безпокойство, но знаех, че седенето на една маса с благородниците беше един вид необходимо зло.

— За мен ще бъде чест, милорд.

— Трябва ли непременно да ме наричаш „милорд“? — Трепе направи гримаса.

Животът на член на трупа беше свързан до голяма степен с умението да бъдеш дипломатичен. Същото се отнасяше и за общуването с хора, които имаха титла и високо обществено положение.

— Такъв е етикетът, милорд — отвърнах неохотно аз.

— Пикал съм му на етикета — сприхаво отсече Трепе. — Етикетът е система от правила, които хората използват, за да могат публично да се държат грубо един с друг. Аз съм роден първо като Денаис, после като Трепе и чак най-накрая като граф. — Той ме погледна умолително. — Не може ли да ме наричаш просто Ден?

Поколебах се.

— Поне тук — примоли се той. — Когато някой тук ме титулува, това ме кара да се чувствам като бурен в цветна леха.

— Ако това те прави щастлив, Ден — отстъпих аз.

Той се изчерви, сякаш бях изрекъл някакво ласкателство за него.

— Тогава разкажи ми малко за себе си. Къде живееш?

— От другата страна на реката — уклончиво отвърнах аз.

Леглата в Мюз не бяха кой знае колко лъскаво място за живеене, с което да се хвалиш. Когато Трепе ме погледна озадачено, аз продължих:

— Посещавам Университета.

— Университета ли? — попита ме той, искрено учуден. — Да не би там вече да преподават музика?

Почти се разсмях при тази мисъл.

— Не, не. Аз съм в Арканум.

Веднага съжалих за думите си. Той се облегна назад и ме погледна неловко.

— Ти си магьосник?

— О, не — казах небрежно аз, — просто изучавам граматика, математика… Избрах два от най-невинните си предмети, за които успях да се сетя, и той като че ли се поуспокои малко.

— Предполагам, че реших, че си… — Той не довърши и поклати глава. — Защо учиш там?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Хм… Винаги съм мечтал да уча там. Има толкова много неща за научаване.

— Но ти нямаш нужда от това. Имам предвид… — Той търсеше подходящите думи. — Начинът, по който свириш. Сигурен съм, че твоят покровител те окуражава да се съсредоточиш върху музиката…

— Нямам покровител, Ден — казах с плаха усмивка. — Не че имам нещо против идеята за това.

Реакцията му не беше каквато очаквах.

— Проклетият ми лош късмет. — Той силно плесна с ръка по масата. — Мислех, че някой прекалено скромен покровител те пази в тайна. — Удари с юмрук по масата. — Трижди проклет да съм.

Накрая възстанови донякъде хладнокръвието си и вдигна поглед към мен.

— Съжалявам. Просто… — Направи обезсърчен жест и въздъхна. Чувал ли си какво казват: „С една жена си щастлив, с две си уморен…“

— „… три започват да се мразят една друга…“

— „… четири вече мразят теб“ — довърши Трепе. — Е, същото нещо е дважди по-вярно за покровителите и техните музиканти. Току-що взех своя трети — мизерстващ флейтист. — Той въздъхна и поклати глава. — Те се дърлят като котки в чувал, обезпокоени, че не получават достатъчно внимание. Само ако знаех, че ще се появиш, щях да изчакам.

— Ласкаеш ме, Ден.

— Бих се изритал в задника, ако можех. Това бих направил. — Той въздъхна с виновен вид. — Не е честно. Сефран е добър в онова, което прави. Всички те са добри музиканти и се държат прекалено покровителствено с мен. Точно като истински съпруги. — Той ме погледна извинително. — Ако се опитам да включа и теб, ще настане същински ад. Вече се наложи да излъжа за малкия подарък, който ти дадох миналата нощ.

— Тогава може би ще бъда твоята любовница? — ухилих се аз.

— Дай да не отиваме твърде далеч с тая аналогия — ухили се той в отговор. — По-добре вместо това да стана твой сватовник. Ще ти помогна да си намериш подходящ покровител. Познавам всеки човек с благородна кръв и пари на осемдесет километра околовръст, така че това не би трябвало да е толкова трудно.

— Това наистина би ми помогнало много — отвърнах искрено аз. — Социалните кръгове от тази страна на реката са загадка за мен. — Внезапно ми мина една мисъл. — Като стана дума за това, снощи срещнах една млада дама и не успях да науча много за нея. Ако познаваш града… — Не довърших и го погледнах с надежда.

— Аха, разбирам. — Той ме погледна многозначително.

— Не, не, не — запротестирах аз. — Тя беше момичето, което пя с мен. Моята Алоин. Надявах се да я намеря, за да й изкажа почитанията си.

Трепе ме погледна, сякаш много не ми вярваше, но не искаше да го прави на въпрос.

— Добре, как се казва?

— Диана. — Трепе ме погледна в очакване на повече информация и аз продължих: — Това е всичко, което знам.

— Как изглежда? — изсумтя той. — Ако ти е по-лесно, ми го изпей.

Усетих как страните ми започнаха да се изчервяват.

— Тя е с черна коса, някъде дотук — показах с ръка малко под раменете си, — млада, с хубава кожа. — Трепе продължаваше да ме гледа очаквателно и аз добавих. — Красива.

— Разбирам — унесено рече той и потри устата си. — Тя спечелила ли е сребърните свирки?

— Не знам. Може би.

— В града ли живее?

Тъй като нямах никаква представа, отново свих рамене, като се чувствах все по-глупаво.

— Ще трябва да ми кажеш повече от това — засмя се Трепе и погледна зад гърба ми. — Чакай, ето го Деох. Ако някой може да забележи някое момиче, това е той. — Той вдигна ръка. — Деох!

— Наистина не е чак толкова важно — побързах да кажа аз, но Трепе не ми обърна внимание и помаха на широкоплещестия мъж да дойде на масата ни.

Деох се приближи и се подпря на масата.

— Какво мога да сторя за вас?

— Нашият млад певец се нуждае от малко информация за една млада дама, с която се е запознал миналата нощ.

— Не мога да кажа, че съм изненадан, снощи имаше цял куп очарователни дами. Една или две питаха за теб. — Той ми смигна. — Коя хвана окото ти?

— Не става дума за това — протестирах аз. — Тя беше тази, която пя с мен миналата нощ. Имаше очарователен глас и се надявах да попеем заедно.

— Знам за коя песен става дума. — Той ми се усмихна широко и многозначително.

Усетих, че отново силно се изчервявам, и започнах отново да протестирам.

— О, успокой се. Ще си държа езика зад зъбите. Дори няма да кажа на Станчион, което би означавало все едно да го разкажа на целия град. Когато удари някоя чаша, той клюкарства като ученичка. — Той ме погледна очаквателно.

— Тя беше стройна, с дълбоки очи с цвят на кафе — казах аз още преди да съм обмислил как биха прозвучали думите ми и преди Трепе или Деох да са успели да си направят някоя шега, побързах да добавя: — Името й е Диана.

— Ах — бавно кимна Деох и усмивката му стана малко кисела. — Предполагам, че трябваше да се досетя.

— Тук ли живее? — попита го Трепе. — Не мисля, че я познавам.

— Щеше да я запомниш, ако я познаваше — отвърна Деох. — Но не, не мисля, че е тукашна. Виждам я от време на време. Тя пътува, идва и си отива. — Той се почеса по тила и ми се усмихна загрижено. — Не знам къде можеш да я намериш. Внимавай, момче, тази може да открадне сърцето ти. Мъжете падат в краката на жените като нея както житото под сърпа.

Свих рамене, сякаш такива мисли изобщо не ми бяха минавали през ума, и бях доволен, когато Трепе смени темата с някаква клюка за един от местните членове на съвета. Посмях се, докато те се препираха дали е истина или не и чашата ми се изпразни, след това се сбогувах и си тръгнах.

* * *

Половин час по-късно стоях на стълбите пред вратата на Деви и се опитвах да не обръщам внимание на гранивата воня от месарския магазин отдолу.

За трети път преброих парите си и премислих възможностите, с които разполагах. Можех да изплатя целия си дълг и пак да успея да си платя таксата за обучение, но така щях да остана без пукната пара. Имах и други дългове за уреждане и колкото и да ми се искаше да се измъкна от ръцете на Деви, мисълта да започна семестъра без никакви пари в джоба си не ми се нравеше.

Вратата внезапно се отвори и ме стресна. Лицето на Деви надникна подозрително през тесния процеп, след това, когато ме разпозна, то се проясни и на него се появи усмивка.

— Защо се криеш? — попита ме тя. — Обикновено порядъчните хора чукат.

Тя широко отвори вратата, за да ме пусне да вляза.

— Тъкмо обмислях какво да правя — казах аз, докато тя залостваше вратата зад мен.

Стаята беше горе-долу същата, както си я спомнях, с изключение, че сега миришеше на канела, а не на лавандула.

— Надявам се, че няма да те затрудня, ако този семестър ти платя само лихвата?

— Никак — благосклонно отвърна тя. — Предпочитам да считам това за инвестиция от моя страна. — Тя ми махна да седна на един стол. — Освен това така ще мога пак да те видя. Ще се изненадаш колко малко посетители имам.

— Вероятно е по-скоро заради мястото, а не заради твоята компания — казах аз.

— Знам — набърчи нос тя. — В началото се установих тук, защото беше евтино. Сега се чувствам задължена да остана, защото клиентите ми ме търсят на това място.

Сложих два таланта върху бюрото и ги плъзнах към нея.

— Имаш ли против да ти задам един въпрос?

— Да не е неудобен? — погледна ме тя с дяволито вълнение.

— Малко — признах аз. — Досега някой опитвал ли се е да се оплаче от теб?

— Виж сега. — Тя седна по-напред на стола си. — Това може да се възприеме по няколко различни начина. — Повдигна вежди над ледените си сини очи. — Заплашваш ли ме или си просто любопитен?

— Любопитен съм — побързах да отвърна аз.

— Ще ти предложа следното. — Тя кимна към лютнята ми. — Изсвири ми една песен и ще ти кажа истината.

Усмихнах се, разкопчах калъфа и извадих лютнята си.

— Какво искаш да чуеш?

Тя се замисли за известно време.

— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?

Изсвирих я бързо и лесно. Тя се включи ентусиазирано на припева и накрая се усмихваше и пляскаше като малко момиче — каквото, като се замисля сега, от позицията на времето, наистина беше. Но тогава ми се струваше самоуверена жена с опит, по-голяма от мене. Аз от своя страна още не бях навършил шестнайсет.

— Веднъж — започна тя, когато оставих лютнята си настрани, — преди две години, един млад благородник е’лир реши, че ще е по-добре да се обади на пристава, отколкото, да уреди дълга си.

— И? — вдигнах поглед към нея.

— И това беше. — Тя равнодушно сви рамене. — Дойдоха, задаваха ми въпроси, претърсиха мястото. Разбира се, не намериха нищо, което да ме уличава.

— Разбира се.

— На следващия ден младият благородник призна истината пред пристава. Че е измислил цялата история, защото съм отблъснала романтичното му ухажване. — Тя се ухили. — Приставът не намери това за много забавно и благородникът беше глобен за клевета срещу дама от града.

Не можах да се сдържа да не се усмихна.

— Не бих казал, че съм ужасно… — не довърших, когато забелязах нещо за пръв път. — Това да не е „Основата на цялата материя“ на Малкаф? — посочих аз лавицата й с книги.

— О, да — гордо отвърна тя. — Това е ново. Частично заплащане. — Тя махна с ръка. — Можеш да я разгледаш.

Отидох до полицата и издърпах книгата.

— Ако можех да чета от нея, нямаше да изпусна един от въпросите по време на днешния приемен изпит.

— Мислех, че можете да попълвате знанията си от книгите в Архива — каза тя с глас, натежал от завист.

Поклатих глава.

— Беше ми забранено да ходя там — отвърнах аз. — Прекарал съм общо около два часа в Архива и през половината от това време всъщност ме изхвърляха от там.

— Чух за това — бавно кимна Деви, — но човек никога не знае кои слухове са истина. Значи сме горе-долу в едно и също положение.

— Бих казал, че твоето е малко по-добро — казах аз, като погледнах към лавиците. — Тук имаш Текам и „Хероборика“.

Прегледах всички заглавия в търсене на нещо, което би могло да ми даде информация за амирите или чандрианите, но нищо не изглеждаше особено обещаващо.

— Имаш и „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Точно нея четях, когато ме изритаха от Архива.

— Това е последното издание — гордо каза тя. — Има нови гравюри и раздел, посветен на Фаен-Моите.

Погладих книгата с пръсти и отстъпих назад.

— Хубава колекция.

— Е — подкачи ме тя, — ако ми обещаеш да си държиш ръцете където трябва, можеш да идваш тук и да четеш от време на време. Ако донасяш лютнята си, за да ми посвириш, може дори да ти заема една-две книги, стига да ми ги върнеш навреме. — Тя ми се усмихна мило. — Ние, изгнаниците, трябва да си помагаме един на друг.

Докато вървях по дългия път обратно към Университета, през цялото време се чудех дали Деви флиртуваше с мен или просто се държеше приятелски. В края на разстоянието от близо пет километра още не бях сигурен какъв беше отговорът. Споменавам това, за да изясня нещо. Бях умен — процъфтяващ герой с Алар, здрав като парче рамстонска стомана. Но преди всичко бях само едно петнайсетгодишно момче. Когато ставаше въпрос за жени бях като агне, изгубено в гората.

* * *

Намерих Килвин в кабинета му да гравира руни в една стъклена полусфера за поредната окачена лампа. Почуках леко на отворената врата.

Той вдигна поглед към мен.

— Е’лир Квоте, изглеждаш по-добре.

Отне ми известно време, докато се сетя, че той говори за времето отпреди три цикъла, когато ми беше забранил да работя в Рибарника, след като Уилем ме беше изпортил.

— Благодаря ви, господине. Чувствам се по-добре.

Той многозначително поклати глава.

Бръкнах в кесията си.

— Искам да уредя дълга си към вас.

— Нищо не ми дължиш — изсумтя Килвин и отново сведе поглед към масата и проекта в ръцете си.

— Тогава моя дълг към работилницата — настоях аз. — От известно време се възползвах от добрия ви нрав. Колко дължа за материалите, които използвах за моите занимания с Манет?

Килвин продължи да работи.

— Един талант, седем йота и три пенита.

Точността на цифрата ме порази, тъй като той изобщо не беше проверявал регистъра в склада. Стреснах се при мисълта за всичко онова, което едрият като мечок мъж носи в главата си.

Извадих необходимата сума от кесията си и поставих монетите върху един от ъглите на масата, където нямаше чак толкова много натрупани неща.

Килвин им хвърли един поглед.

— Е’лир Квоте, надявам се почтено да си спечелил тези пари.

Тонът му беше толкова сериозен, че ме накара да се усмихна.

— Спечелих ги, след като свирих в Имре миналата нощ.

— Толкова добре ли се плаща за музиката от другата страна на реката?

Продължих да се усмихвам и безгрижно свих рамене.

— Не знам дали ще правя това всяка вечер. Все пак това беше едва първият ми път.

Килвин издаде звук, който беше нещо средно между пръхтене и пухтене и отново насочи вниманието към работата си.

— Май си се заразил от високомерието на Елкса Дал. — Той внимателно начерта една линия върху стъклото. — Прав ли съм да предположа, че вечерите вече няма да работиш при мен?

Бях толкова изненадан, че ми беше нужно известно време, за да си поема дъх.

— Не… Не бих… Дойдох тук, за да говоря с вас за…

„За това да се върна на работа в работилницата.“ Изобщо не ми беше минала мисълта, че мога да не работя за Килвин.

— Очевидно твоята музика ти носи повече печалба, отколкото работата тук. — Той многозначително погледна монетите върху масата.

— Но аз искам да работя тук! — настоях с нещастен вид.

Лицето на Килвин разцъфна в широка усмивка.

— Добре. Не бих искал да те изгубя от другата страна на реката. Музиката е чудесно нещо, но металът е по-траен.

Той удари масата с два от огромните си пръсти, за да подчертае думите си. След това ми махна да си тръгвам с ръката, с която държеше недовършената си лампа.

— Отивай. Не закъснявай за работа или ще те оставя да лъскаш бутилки и да смилаш руда още цял един семестър.

Когато си тръгнах, се замислих върху онова, което беше споменал Килвин. То беше първото, което той ми бе казал, без да се съглася с него от цялото си сърце.

„Металът ръждясва, а музиката трае вечно“ — помислих си аз.

Времето щеше да покаже кой от двама ни е прав.

* * *

След като напуснах Рибарника, се отправих право към „Кон и четворка“ — без съмнение най-добрата странноприемница от тази страна на реката. Съдържателят беше едър, плешив мъж на име Каверин. Показах му сребърните си свирки и се спазарих за петнайсет приятни минути.

Крайният резултат беше, че за три вечери свирене от всеки цикъл получих безплатна стая и храна. Кухнята на „Четворката“ беше забележително добра и моята стая всъщност беше малък апартамент със спалня, тоалетна и всекидневна. Голяма крачка напред от тясното ми легло в Мюз.

Но най-доброто от всичко беше, че щях да печеля по два сребърни таланта всеки месец.

Това беше едва ли не нелепо огромна сума за човек като мен, който толкова дълго е бил беден. И тя беше в допълнение на всички подаръци или бакшиши, които можех да получа от заможните клиенти.

Като свирех тук, работех в Рибарника и с богат покровител на хоризонта, вече нямаше да съм принуден да живея като бедняк.

Щях да мога да си купя неща, от които отчаяно се нуждаех — още един кат дрехи, няколко сносни пера и хартия, нови обувки…

Ако никога не сте били отчайващо бедни, се съмнявам, че бихте могли да разберете какво облекчение изпитвах. От месеци очаквах да се случи неизбежното, защото знаех, че и най-малката неприятност може да ме разори. Но сега нямаше да се налага всеки ден да се безпокоя за таксата за следващия семестър или лихвата за заема от Деви. Вече не бях заплашен от опасността да бъда принуден да напусна Университета.

Поръчах си възхитителна вечеря — пържола от еленово месо със зелена салата и купа деликатно подправена доматена супа. Освен това хапнах и свежи праскови, сливи и бял хляб със сладко масло.

Макар да не го бях поръчвал, ми сервираха няколко чаши превъзходно тъмно винтишко вино.

След това се оттеглих в стаята си, където спах като мъртъв в новото си широко пухено легло.