Патрик Ротфус
Името на вятъра (51)

50.
Преговори

Имре беше малко повече от три километра от Университета, разположен на източния бряг на река Ометхи. Тъй като се намираше на едва два дни път с бърза карета от Тарбеан, много заможни благородници, политици и придворни живееха там. Мястото беше в удобна близост до центъра на Федерацията, като същевременно беше достатъчно далеч от миризмата на развалена риба, горещ катран и повръщано, произвеждана от пияните моряци.

Имре беше център на изкуствата. Имаше музиканти, драматурзи, скулптори, танцьори и представители на десетки други по-незначителни изкуства, дори и най-незначителното от всички — поезията. Изпълнителите идваха тук, защото Имре предлагаше онова, от което всеки артист се нуждае най-много — критична и щедра на оценки публика.

Друго предимство на Имре беше близостта му до Университета. Наличието на канализация и симпатичните лампи допринасяха за това въздухът да е чист. Качественото стъкло също беше в изобилие, така че прозорците и огледалата бяха нещо обикновено. Очила и други видове лещи също се намираха лесно, макар да бяха скъпи.

Въпреки това двете градчета не се обичаха много-много. На по-голямата част от жителите на Имре не им харесваше мисълта за хилядите умове, играещи си с тъмни сили, които беше по-добре да бъдат оставени на мира.

Ако човек се заслушаше в онова, което си говореха обикновените граждани, можеше лесно да забрави, че са минали близо триста години, откакто в тази част на света за последен път са изгорили арканист на клада.

Справедливостта изисква да се спомене, че Университетът също изпитваше известно презрение към жителите на Имре, като ги намираше за самодоволни и упадъчни. Изкуствата, които бяха на такава висока почит в Имре, бяха считани за повърхностни от хората в Университета.

За студентите, напуснали Университета, често използваха израза, „че са минали от другата страна на реката“, с което се намекваше, че умовете, които са твърде слаби за академичните науки, се задоволяват със занимания с изкуство.

И края на краищата и двете страни бяха твърде критични една към друга.

Университетските студенти се оплакваха от лекомислените музиканти и празноглавите актьори и след това стояха на опашка, за да плащат за изпълненията им.

Жителите на Имре пък недоволстваха от това, че само на няколко километра разстояние от тях се практикуват неестествени изкуства, но когато някой акведукт се сгромолясаше или някой внезапно се разболееше, тичаха да повикат инженерите или докторите, обучени в Университета.

Като цяло двете страни поддържаха отдавнашно и неспокойно примирие, докато се оплакваха и неохотно се търпяха едни други.

В крайна сметка тези хора имаха своите ползи, но просто никой не би искал дъщеря му да се ожени за някой от тях…

Тъй като Имре беше рай за музиката и драмата, вероятно бихте си помислили, че аз прекарвах много време там, но нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Бях ходил там само веднъж. Уилем и Симон ме бяха завели в една кръчма, където свиреше трио умели музиканти — лютня, флейта и барабан. Купих си една малка бира за половин пени и се отпуснах, като възнамерявах да се насладя изцяло на вечерта с приятелите си…

Но не успях. Само няколко минути след началото на музиката аз буквално изхвърчах от стаята. Много се съмнявам, че бихте разбрали защо го направих, но предполагам, че ще трябва да се опитам да ви обясня, за да могат нещата да придобият поне някакъв смисъл.

Не можех да търпя да съм близо до музика и да не съм част от нея. Беше нещо като това да видиш жената, която обичаш, да си легне с друг мъж. Не. Не точно това. Беше като…

Беше като сладкоядите, които бях виждал в Тарбеан. Разбира се, смолата денер беше напълно незаконна, но това нямаше особено значение в повечето части на града. Смолата се продаваше във восъчна хартия като бонбоните за смучене или лактата. Дъвченето й те изпълва с еуфория. Блаженство. Доволство.

Но след няколко часа започваш да трепериш, изпълнен с отчаян глад за още и този глад става все по-силен, колкото по-дълго я използваш. В Тарбеан веднъж видях младо момиче на не повече от шестнайсет години с издайнически празни очи и неестествено бялата усмивка на безнадеждно пристрастените. Тя просеше смола от един моряк, който подигравателно я държеше така, че тя да не може да я стигне. Той й каза, че ще й даде, ако тя се съблече гола и му потанцува направо на улицата.

Тя го стори, без да я е грижа кой я гледа, без да мисли, че е насред зима и краката й стъпват в педя сняг.

Свали дрехите си и започна да танцува отчаяно, тънките й крайници бяха бледи и трепереха, а движенията й — жалки и конвулсивни.

След това, когато морякът се разсмя и поклати глава, тя падна на колене в снега и започна да се моли и плаче, като се вкопчваше като обезумяла в краката му и му обещаваше всичко, абсолютно всичко…

Ето така се чувствах, когато гледах как музикантите свирят. Не можех да търпя. Ежедневната липса на възможност да свиря беше за мен като болка в зъба, с която съм свикнал. Можех да живея с нея. Но да видя онова, за което толкова копнеех, пред очите си, беше повече, отколкото можех да понеса.

Затова избягвах Имре, докато проблемът с таксата за втория ми семестър не ме принуди отново да прекося реката. Научих, че Деви е човекът, от когото всеки може да поиска заем, независимо колко безнадеждни са обстоятелствата.

* * *

И така, преминах от другата страна на Ометхи по Каменния мост и се отправих към Имре. Мястото, където Деви сключваше сделките си, беше в една уличка, нагоре по тясното стълбище зад един месарски магазин. Тази част на Имре ми напомни за крайбрежния квартал на Тарбеан. Наситената миризма на гранясала мазнина от месарницата отдолу ме изпълни с благодарност, че подухва хладен есенен бриз.

Пред тежката врата за момент се поколебах и погледнах надолу по уличката. Предстоеше ми да се забъркам в опасна сделка.

Кеалдишките лихвари могат да те изправят пред съда, ако не им върнеш заема. Гаелетът просто ще изпрати да те пребият или ограбят, или и двете. Постъпката ми не беше особено умна. Играех си с огъня.

Но нямах никакъв друг по-добър избор. Поех си дълбоко дъх, изправих рамене и почуках на вратата.

Избърсах потните си длани в наметалото, надявайки се, че ще са достатъчно сухи, когато стисна ръката на Деви. В Тарбеан бях научил, че най-добрият начин да се справиш с тоя вид хора е да се държиш спокойно и самоуверено. Занаятът им се състоеше в това да се възползват от слабостите на останалите.

Чух звука от дръпването на тежко резе, след това вратата се отвори, за да разкрие младо момиче с права жълтеникавочервена коса, обрамчваща палавото лице на малка фея. Тя ми се усмихна сладко като напъпило цвете.

— Да?

— Търся Деви.

— Намери я — отвърна просто тя. — Влизай.

Влязох и тя затвори вратата след себе си, като върна желязното резе обратно на мястото му. Стаята беше без прозорци, но добре осветена и изпълнена с миризмата на лавандула, която ми подейства освежаващо след вонята на улицата. По стените имаше драперии, но единствените истински мебели бяха малко бюро, лавица за книги и широко легло с балдахин, около което завесите бяха дръпнати.

— Моля — каза тя и направи жест към бюрото, — заповядай, седни.

Тя се настани от другата страна и скръсти ръце върху плота. Поведението й ме накара да се усъмня пак във възрастта й. Бях я преценил погрешно заради дребния й ръст, но при всички положения не можеше да е по-възрастна от двайсетина години — и определено не беше това, което бях очаквал да открия.

Деви примигна разтапящо към мен.

— Нужен ми е заем — казах аз.

— А какво ще кажеш преди това да ми се представиш? — усмихна се тя. — Ти вече знаеш как се казвам аз.

— Квоте.

— Наистина ли? — Тя повдигна вежди. — Чувала съм едно-друго за теб. — Измери ме с поглед от горе до долу. — Представях си те по-висок.

И аз можех да кажа същото. Ситуацията ме беше объркала.

Бях се подготвил за мускулест главорез и преговори, изпълнени с прикрити заплахи и перчене. Не знаех как да се държа с това усмихнато момиче.

— Какво си чувала? — попитах, за да запълня мълчанието. — Надявам се да не е нещо лошо.

— И добро, и лошо — ухили се тя, — но не и отегчително.

Скръстих ръце, за да ги държа на едно място.

— И как точно ще направим сделката?

— Май не си много по задявките, а? — отвърна тя и въздъхна леко разочаровано. — Добре тогава, да пристъпим направо към работата. Колко ти трябват?

— Само около талант — отговорих аз, — по-точно осем йота.

Тя сериозно поклати глава и жълтеникавочервената й коса се разлюля напред-назад.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Не си заслужава да си губя времето с дребни заеми.

— И за колко си заслужава да си загубиш времето? — намръщих се аз.

— Четири таланта — отвърна тя, — това е минимумът.

— А лихвата?

— Петдесет процента всеки два месеца. Така че, ако искаш да заемеш парите за възможно най-кратко време, тя ще бъде два таланта в края на срока. Ако искаш, можеш да платиш целия дълг от шест таланта. Но докато не си получа цялата главница обратно, лихвата ще си остане два таланта всеки два месеца.

Кимнах, без да съм особено изненадан. Това беше около четири пъти повече, отколкото вземаше и най-алчният лихвар.

— Но така аз ще плащам лихва върху пари, от които всъщност нямам нужда.

— Не — каза тя и ме погледна сериозно в очите, — плащаш лихва на парите, които си заел. Такава е сделката.

— Какво ще кажеш за два таланта? — попитах аз. — Тогава в края…

— Не сме тук, за да се пазарим — прекъсна ме Деви с махване на ръка. — Просто те информирам какви са условията на заема. — Тя се усмихна извинително. — Съжалявам, че не бях достатъчно ясна още в началото.

Погледнах я — държеше раменете си изправени и ме гледаше право в очите.

— Добре. Къде да се подпиша? — казах след малко.

Тя ме изгледа с известно недоумение и леко сбърчи чело.

— Няма нужда да подписваш каквото и да било.

Отвори едно чекмедже и извади кафяво шишенце със стъклена запушалка. След това сложи на бюрото до нея дълга игла.

— Трябва ми само малко кръв.

Вкамених се на стола, отпуснал ръце покрай тялото си.

— Не се безпокой, иглата е чиста. Трябват ми само три хубави капки.

Най-накрая успях да си възвърна гласа:

— Сигурно се шегуваш.

Деви наклони главата си на една страна и в ъгълчето на устата й заигра лека усмивка.

— Не го ли знаеше? — попита изненадано. — Рядко се случва някой да дойде тук, без да е наясно за какво става дума.

— Не мога да повярвам, че някой наистина… — не довърших, защото не можех да намеря точните думи.

— Не всеки го прави — каза тя. — Обикновено клиентите ми са студенти или бивши студенти. Хората от тая страна на реката биха ме помислили за вещица или демон, или някаква подобна глупост. Членовете на Арканум знаят много добре защо искам кръв и какво мога да направя с нея.

— И ти ли си член на Арканум?

— Бивш — отвърна тя и усмивката й леко помръкна. — Успях да стана ре’лар, преди да напусна. Знам достатъчно, та с малко от твоята кръв да не можеш никога да се скриеш от мен. Мога да те открия навсякъде.

— И освен това — добавих аз, докато скептично си мислех за восъчната кукла на Хеме, която направих в началото на семестъра, това беше само един косъм, кръвта беше много по-ефективна за създаване на връзка — можеш да ме убиеш.

— Ужасно глупав си, за да си новата блестяща звезда на Арканум. Помисли отново. Щях ли да остана в занаята, ако се занимавах с престъпления?

— Магистрите знаят ли за това?

— В името на божието тяло, разбира се, че не — засмя се тя. — Както не знаят и полицаят, свещеникът или пък майка ми. — Тя посочи себе си и след това мен. — Знаем аз и ти. Обикновено това е достатъчно за осигуряването на добри делови взаимоотношения.

— А необикновено? — попитах. — Ако нямам парите в края на срока? Какво тогава?

— Тогава ще намерим някакво решение помежду си. — Тя разпери ръце и безгрижно сви рамене. — Като разумни хора. Може би ще работиш за мен. Ще ми казваш тайни. Ще ми правиш услуги.

Тя се усмихна на смущението ми и ми хвърли бавен, насмешлив и развратен поглед.

— Ако се случи най-лошото и се окаже, че ти си крайно неотзивчив, вероятно бих могла да продам кръвта ти, за да си покрия загубите. Всеки има врагове — тя спокойно сви рамене, — но нещата никога не са стигали чак дотам. Заплахата обикновено е достатъчна, за да накара хората да внимават.

Тя видя изражението на лицето ми и раменете й се отпуснаха леко.

— Хайде сега — меко каза тя, — ти дойде тук, очаквайки да се изправиш срещу някой дебеловрат гаелет със страховити юмруци. Беше готов да сключиш сделка с някой, който щеше да те пребие от бой, ако закъснееш и един ден. Моят начин е по-добър. По-прост.

— Това е лудост — заявих аз и се изправих, — изобщо не съм съгласен.

Веселото изражение на Деви помръкна.

— Я се вземи в ръце — каза тя, очевидно раздразнена. — Държиш се като фермер, който си мисли, че се опитвам да му купя душата. Това е просто малко кръв, за да не те изпускам от поглед. Нещо като гаранция. — Тя направи успокоителен жест с двете ръце, сякаш приглаждаше въздуха. — Добре, виж какво ще ти кажа. Ще ти позволя да заемеш половината от минимума. — Тя ме погледна очаквателно. — Два таланта. Това прави ли нещата по-лесни за теб?

— Не — отказах аз, — съжалявам, че ти изгубих времето, но не мога да го направя. Има ли други гаелети наоколо?

— Разбира се — хладно отвърна тя, — но не съм особено склонна да ти дам тази информация. — Тя насмешливо наклони глава. — Между другото, днес е Сендлинг, нали? Не трябва ли да платиш таксата си до утре на обяд?

— Тогава сам ще ги открия — отсякох.

— Сигурна съм, че умно момче като теб ще се справи. — Деви ме отпрати с махване на ръка. — Можеш и сам да намериш изхода. Ще си спомняш с копнеж за мен след два месеца, докато някой главорез избива зъбите от хубавата ти малка глава.

* * *

След като напуснах Деви, закрачих нервно и раздразнено по улиците на Имре. Опитвах се да измисля решение на проблема си.

Имах доста добър шанс да върна заема от два таланта. Надявах се скоро да се издигна в йерархията на Рибарника. Позволяха ли ми веднъж да се занимавам със собствени проекти, можех да започна наистина да изкарвам пари. Всичко, което трябваше да направя, беше да посещавам заниманията достатъчно дълго. Беше просто въпрос на време.

Точно това се опитвах да направя — да получа време назаем. Още един семестър.

Кой можеше да предвиди какви възможности можеха да ми се открият през следващите два месеца?

Но макар да се опитвах да убедя сам себе си, знаех истината. Идеята не беше добра. Просто си просех неприятности по този начин. Можех да преглътна гордостта си и да видя дали Уил или Сим, или Совой няма да ми заемат осемте йота, от които се нуждаех. Въздъхнах, примирен с мисълта, че този семестър ще се наложи да спя навън и да се храня с каквото намеря. Поне се утешавах, че няма начин да е толкова зле, колкото в Тарбеан.

Тъкмо се готвех да тръгна обратно към Университета, когато неспокойната ми разходка ме отведе пред прозореца на една заложна къща. Пръстите ме засърбяха и ми напомниха за старата болка…

— Колко искате за седемструнната лютня? — попитах.

И до ден-днешен не мога да си спомня как се озовах в магазина.

— Точно четири таланта — весело отвърна собственикът.

Предположих, че или беше нов в занаята, или пиян. Съдържателите на заложни къщи никога не са весели, дори и в богатите градове като Имре.

— А — казах аз, без да се опитвам да скрия разочарованието си. — Мога ли да й хвърля един поглед?

Той ми я подаде. Нямаше много за гледане. Линиите на дървото бяха неравни, лакът груб и издраскан. Прагчетата бяха направени от черва и се нуждаеха от замяна, но това не ме безпокоеше особено, защото и без това обикновено свирех без прагчета.

Тялото беше от палисандрово дърво, така че звукът й едва ли щеше да е много изтънчен. Но, от друга страна, палисандърът щеше да се чува по-добре в някоя претъпкана кръчма, преминавайки през шума от неспиращите разговори. Почуках с пръст върху корпуса и той издаде звънлив звук. Плътен, но не хубав. Започнах да настройвам инструмента, за да имам извинение да го подържа малко по-дълго.

— Мога да ти сваля до три и половина — каза мъжът зад щанда.

Наострих уши, защото ми се стори, че долових в гласа му отчаяние.

Дойде ми наум, че една грозна, употребявана лютня може и да не е толкова лесна за продаване в град, пълен с благородници и преуспяващи музиканти.

— Струните са стари — поклатих глава аз.

Всъщност те си бяха добри, но аз се надявах, че той не го знае.

— Така е — каза той и затвърди убеждението ми, че нищо не разбира, — но струните са евтини.

— Предполагам — казах аз със съмнение в гласа.

Целенасочено настроих струните така, че тоновете леко да се разминават един с друг. Изсвирих един акорд и се заслушах в стържещия звук. Огледах грифа на лютнята с кисел и несигурен поглед.

— Мисля, че грифът е напукан — ударих един минорен акорд, който прозвуча още по-зле. — Не ти ли звучи като напукан? — дръннах акорда отново, този път по-силно.

— Три таланта и два йота? — с надежда ме попита той.

— Не е за мен. За по-малкия ми брат е. Копеленцето не оставя моята лютня на мира.

Отново дръпнах струните и направих гримаса.

— Може и да не харесвам много малкия досадник, но не съм чак толкова жесток, че да му купя лютня с некачествен гриф. — Направих многозначителна пауза и когато той не предложи нищо, добавих: — Не и за три таланта и два йота.

— А за три?

Отстрани изглеждаше, че държа лютнята небрежно и незаинтересовано, но в сърцето си аз я стисках ожесточено, чак пръстите ми бяха побелели. Не мога да се надявам, че ще ме разберете. Когато чандрианите избиха моята трупа, те разрушиха всичко, което за мен представляваше семейство и дом. Но по някакъв начин, когато в Тарбеан лютнята на баща ми беше счупена, това ме бе накарало да се почувствам още по-зле. Сякаш бях загубил крайник или око, или друг жизненоважен орган. Без моята музика се бях скитал полужив в продължение на години из Тарбеан, като осакатен ветеран или жив мъртвец.

— Виж сега — казах му аз направо, — имам два таланта и два йота, които мога да ти дам — извадих кесията си. — Можеш да ги вземеш или това грозно нещо ще събира прах на най-горния рафт още десет години.

Погледнах го право в очите, като внимавах да не си проличи колко силна нужда имам от инструмента. Бих направил всичко, за да задържа тази лютня. Бих танцувал гол в снега. Бих се вкопчвал треперещ и обезумял в краката му, готов да му обещая всичко, абсолютно всичко…

Отброих два таланта и два йота на щанда между нас — това бяха почти всичките пари, които бях спестил за таксата за този семестър. Всяка монета изщракваше с остър звук, когато я притисках върху масата.

Той ме изгледа дълго, преценяваше ме. Оставих още един йот и зачаках. И продължих да чакам. Когато накрая той протегна ръка, за да вземе парите, на лицето му имаше измъчено изражение — същото, което бях виждал и на лицата на останалите съдържатели на заложни къщи.

* * *

Деви отвори вратата и се усмихна.

— Виж ти, честно казано, не очаквах да те видя отново. Влизай. — Тя залости вратата след мен и се отправи към бюрото си. — Но не мога да кажа, че съм разочарована. — Тя ме погледна през рамо и дяволитата й усмивка отново проблесна. — Очаквам с нетърпение да направя някоя малка сделка с теб. — Седна. — Значи два таланта?

— Всъщност по-добре да са четири — отвърнах.

Тъкмо щяха да ми стигнат, за да си платя таксата и легло в Мюз. Аз можех да спя навън на дъжда и вятъра. Лютнята ми обаче заслужаваше нещо по-добро.

— Чудесно — каза тя и извади шишенцето и иглата.

Не трябваше да наранявам върховете на пръстите си, защото ми бяха нужни, затова убодох опаката страна на дланта си, оставих трите капки кръв бавно да се съберат и да паднат в малкото шишенце. Подадох го на Деви.

— Пусни вътре и иглата.

Сторих го.

Деви намаза запушалката на бутилката с някакво прозрачно вещество и затвори с нея гърлото на шишето.

— Малко хитроумно лепило от твоите приятели от другата страна на реката — обясни тя. — Така не мога да отворя шишето без да го счупя. Когато си изплатиш дълга, ще си го получиш обратно непокътнато и ще можеш да спиш спокойно, като знаеш че не съм запазила кръвта ти за себе си.

— Освен ако нямаш и разтворител за лепилото — отбелязах аз.

Деви ми хвърли остър поглед.

— Май не ми се доверяваш особено, а?

Тя порови из чекмеджето, извади малко восък за запечатване и започна да го нагрява върху лампата на бюрото.

— Предполагам, че нямаш печат, пръстен или нещо подобно? — попита тя, докато мажеше с восък запушалката на шишенцето.

— Ако имах скъпоценности за продаване, нямаше да съм тук — откровено отвърнах аз и притиснах палеца си върху восъка, оставяйки ясно различим отпечатък, — но това би трябвало да свърши работа.

Деви изгравира номер отстрани на шишето с диамантено острие и след това извади лист хартия. Писа известно време и след това го размаха във въздуха, докато чакаше мастилото да изсъхне.

— Можеш да занесеш това на който и да е лихвар и от двете страни на реката — весело каза тя и ми подаде листа. — Беше ми приятно да сключа сделка с теб. Не ме забравяй.

* * *

Тръгнах обратно към Университета с парите в кесията си и успокоително натежаващата лютня, която висеше на ремък от рамото ми. Беше втора ръка, грозна и ми струваше скъпо като пари, кръв и нарушено душевно спокойствие.

Обичах я като свое дете, като дишането, като своята собствена дясна ръка.