Патрик Ротфус
Името на вятъра (47)

46.
Вечно променящият се вятър

Оказа се, че не е лесно Елодин да бъде открит. Той имаше кабинет в Холоус, но, изглежда, никога не го използваше. Когато порових в „Регистри и списъци“, открих, че преподава само един предмет: „Неправдоподобна математика“. Обаче това не ми помагаше много, защото според регистъра времето за провеждане на часовете беше „сега“, а мястото „навсякъде“.

Накрая просто извадих късмет и го забелязах в препълнен с хора двор. Носеше своята мантия на магистър, което си беше рядкост. Бях тръгнал към Медика, за да наблюдавам, но реших, че по-скоро бих закъснял за часовете си, отколкото да пропусна възможност да говоря с него.

Докато успея да се преборя с обедната тълпа и да го настигна, вече бяхме отишли до северния край на Университета и вървяхме по широк черен път, който водеше към гората.

— Магистър Елодин — извиках аз, докато подтичвах след него. — Надявах се да успея да разговарям с вас.

— Малка и тъжна надежда — отвърна той, без да забавя крачката си или да поглежда към мен. — Трябва да се целиш по-високо. Един млад мъж би трябвало да пламти с пламъците на високи амбиции.

— Тогава надявам се да мога да изучавам даването на имената — бързо изрекох аз и успях да вляза в крачка с него.

— Твърде високо — сухо каза той. — Опитай отново. Нещо по средата. — Черният път завиваше и дърветата скриха от погледа ни сградите на Университета зад нас.

— Надявам се да ме приемете за ваш студент — опитах отново аз. — И да ме научите на онова, което сметнете за най-добре.

Елодин рязко спря и се обърна към мен.

— Чудесно, отиди и ми намери три борови шишарки. — Той направи кръг с палеца и показалеца си. — Ей толкова големи, без никакви отчупени парченца. — Седна насред пътя и ми махна с ръка да вървя. — Хайде, побързай.

Хукнах към близките дървета. Нужни ми бяха около пет минути, за да намеря три подходящи шишарки.

Докато успея да се върна на пътя, вече бях целият разчорлен и изподран от храсталаците. Елодин не се виждаше никъде.

Огледах се глупаво наоколо, след това изругах, захвърлих шишарките и се затичах по пътя на север. Настигнах го доста бързо, защото той вървеше полека и оглеждаше дърветата.

— Е, какво научи? — попита ме Елодин.

— Че искате да ви оставят на мира.

— Наистина бързо схващаш. — Той вдигна драматично ръце и изрече напевно: — Тук приключва урокът! Тук приключва задълбоченото ми обучение на е’лир Квоте!

Въздъхнах. Ако си тръгнех сега, можех още да хвана часовете си в Медика, но частица от мен подозираше, че всичко това може би е част от някакво изпитание. Вероятно Елодин просто искаше да се увери, че наистина имам силно желание, преди да ме приеме за студент. В историите обикновено става така — младежът трябва да докаже на стария отшелник в гората своята преданост, преди той да го вземе под своето крило.

— Ще ми отговорите ли на няколко въпроса? — попитах го аз.

— Добре — отвърна той и вдигна ръка със свит палец и показалец, — три въпроса. Ако се съгласиш след това да ме оставиш на мира.

Замислих се за момент.

— Защо не искате да ме обучавате?

— Защото Едема Рух са изключително лоши студенти — грубо отвърна той. — Те са добри в механичното запаметяване, но изучаването на имената изисква посвещение, което разбъркани хора като теб самия рядко притежават.

Обзе ме толкова внезапен и разгорещен гняв, че направо усетих как кожата ми се зачервява. Усещането тръгна от лицето ми и се разпространи по гърдите и ръцете. То накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

Поех си дълбоко дъх.

— Съжалявам, че опитът ви с Рух е бил незадоволителен — внимателно започнах да подбирам думите си аз. — Позволете ми да ви уверя, че…

— Богове! — въздъхна с досада Елодин. — Че и гъзолизец на всичкото отгоре. Липсват ти здрави топки и читав гръбнак, за да се обучаваш при мен.

Отвътре ми напираше да го залея с поток от жлъчни думи в отговор. Възпрях се да не ги изрека. Опитваше се да ме провокира.

— Не ми казвате истината — казах аз. — Защо не искате да ме обучавате?

— По същата причина, поради която не искам да имам и кутре! — изкрещя Елодин и размаха ръце във въздуха, сякаш беше фермер, който се опитва да разгони ято гарги от полето си. — Защото си твърде нисък, за да даваш имена. Очите ти са твърде зелени. Пръстите ти не са колкото трябва. Върни се, когато станеш по-висок или си намериш по-свестни очи.

Дълго се гледахме втренчено един друг. Накрая той сви рамене и продължи да крачи.

— Добре. Ще ти покажа защо.

Продължихме по пътя на север. Елодин се разхождаше безцелно, понякога вземаше камъни и ги хвърляше по дърветата. Подскачаше и откъсваше листа от ниско висналите клони, а магистърската му мантия се издуваше смеховато. По едно време спря и остана неподвижен и напрегнат в продължение на близо половин час, гледайки втренчено една папрат, която бавно се полюляваше на вятъра.

Но аз продължавах да държа езика си здраво заключен зад зъбите. Не попитах: „Къде отиваме?“ или „Какво гледате?“. Знаех стотици истории за малки момчета, които пропилели въпросите или желанията си, защото били твърде бъбриви. Имах два останали въпроса и исках те да са значими.

Накрая излязохме от гората и пътят се превърна в пътека, която водеше през широка поляна към една огромна като имение къща.

Беше по-голяма от работилницата за изобретения. Имаше елегантен силует, червен керемиден покрив, високи прозорци, сводести врати и колони. Фонтани, цветя, живи плетове…

Но нещо не беше съвсем наред. Колкото повече се доближавахме до вратите, толкова повече ме обземаше съмнение, че това е имението на някой благородник.

Може би имаше нещо в оформлението на градините или в това, че оградата от ковано желязо, която заобикаляше моравите, беше висока близо три метра и невъзможна за преодоляване според опитното ми око на крадец.

Двама мъже със сериозни очи отвориха портата и ние продължихме нагоре по пътеката към входната врата. Елодин ме погледна.

— Още ли не си чувал за Убежището?

Поклатих глава.

— Има и други имена — Колонията, Грънчарницата…

Университетската лудница.

— Огромна е. Как… — спрях, преди да съм задал въпроса.

Елодин се ухили, защото знаеше, че почти беше успял да ме подведе.

— Джереми — повика той едрия мъж, който стоеше пред входната врата. — Колко гости имаме днес?

— На бюрото могат да ви кажат бройката — отвърна той с чувство на неудобство.

— Предположи — настоя Елодин. — Тук всички сме свои хора.

— Трийсет и двама — сви рамене мъжът. — Трийсет и пет може би.

Елодин почука върху масивната дървена врата и мъжът побърза да я отвори.

— Колко още можем да съберем, ако е необходимо? — попита го Елодин.

— Няма да е трудно да съберем още сто и петдесет — отвърна Джереми и отвори с усилие огромната врата. — Ако ги посместим, може и повече.

— Виждаш ли, Квоте? — смигна ми Елодин. — Готови сме.

Фоайето беше внушително, с цветни стъкла и сводести тавани. Подът беше от полиран до огледален блясък мрамор.

Мястото беше зловещо тихо. Не можех да разбера защо. Лудницата „Рефтвю“ в Тарбеан представляваше само една малка част от това място, а въпреки това звучеше като бордей, пълен с ядосани котки. Чуваше се на повече от километър разстояние, независимо от градската врява.

Елодин бавно се отправи към едно голямо бюро, зад което седеше млада жена.

— Защо няма никой навън, Еми?

— Днес са твърде буйни, господине — усмихна му се смутено тя. — Мислим, че наближава буря. — Тя свали от полицата един регистър. — Освен това наближава и пълнолуние. Знаете как е тогава.

— Разбира се, че знам. — Елодин се наведе и започна да си развързва обувките. — Къде са прибрали Уин този път?

Тя прехвърли няколко страници в регистъра.

— На втория етаж, източното крило. Двеста четирийсет и седма стая.

Елодин се изправи и сложи обувките си върху бюрото.

— Би ли ги наглеждала?

Тя му се усмихна колебливо и кимна.

Преглътнах още цяла серия от въпроси, които ми бяха на върха на езика.

— Изглежда, Университетът е похарчил доста средства тук — изкоментирах.

Елодин не ми обърна внимание, обърна се и се заизкачва по чорапи по едно широко мраморно стълбище. След това влязохме в дълъг бял коридор с дървени врати. За пръв път можех да чуя звуците, които очаквах от място като това. Стенания, плач, непрекъснато бърборене и крясъци. Но всички те бяха едва доловими.

Елодин изкачи тичешком няколко стъпала, след това спря, обутите му в чорапи крака продължиха да се пързалят по гладкия мраморен под, а магистърската му мантия се вееше след него. После той повтори всичко отначало — няколко бързи крачки и след това дълго пързаляне с протегнати встрани за равновесие ръце.

Продължих да крача редом до него.

— Мислех, че магистрите биха намерили други, по-академични приложения за средствата на Университета.

Елодин не ме погледна. Крачка, втора, трета, четвърта.

— Опитваш се да ме накараш да отговоря на въпроси, които не си задал.

Плъзгане.

— Номерът ти няма да мине.

— Вие се опитвате да ме подмамите да задавам въпроси — посочих аз. — Така че реакцията ми изглежда съвсем справедлива.

Крачка, втора, трета. Плъзгане.

— Тогава защо изобщо се занимаваш с мен? Килвин доста те харесва. Защо не закачиш своята звезда в неговата каруца?

— Мисля, че знаете неща, които не мога да науча никъде другаде.

— Неща като например?

— Неща, които искам да науча, откакто за пръв път видях някой да вика вятъра.

— Името на вятъра, така ли? — повдигна вежди Елодин.

Крачка. Втора. Трета.

— Това е трудно.

Плъзгане.

— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за това как се вика вятърът?

— По метода на елиминирането — отвърнах аз. — Нито един от останалите магистри не прави такива неща, така че това трябва да е вашето поле на действие.

— По твоята логика аз също би трябвало да се занимавам и с танцуване на солинада, ръкоделие и конекрадство.

Стигнахме до края на коридора. Докато се пързаляше, Елодин почти събори един огромен широкоплещест мъж, който носеше книга с дебела корица.

— Моля за извинението ви, господине — каза той, макар да беше очевидно, че грешката не е негова.

— Тимъти — посочи го с дългия си пръст Елодин. — Ела с нас.

Елодин ни поведе през няколко по-къси коридора, докато накрая стигнахме до една тежка дървена врата с плъзгащ се панел на нивото на очите. Елодин го отвори и надникна вътре.

— Как е той?

— Тих — отвърна едрият мъж. — Не мисля, че е спал много.

Елодин натисна дръжката на вратата, след това се обърна към широкоплещестия мъж и лицето му стана строго.

— Заключили сте го вътре?

Мъжът беше с цяла глава по-висок от Елодин и вероятно тежеше два пъти повече от него, но когато магистърът по чорапи го погледа гневно, кръвта се оттегли от лицето му.

— Не аз, магистър Елодин. Това е…

Елодин го прекъсна с остър жест:

— Отключи я.

Тимъти затършува в една връзка с ключове.

Елодин продължи да го наблюдава втренчено.

— Алдер Уин няма да бъде затварян. Той може да влиза и излиза когато пожелае. В храната му няма да слагате нищо, освен ако той самият изрично не го пожелае. Ти ще отговаряш за това пред мен, Тимъти Дженерой. — Елодин мушна дългия си пръст в гърдите му. — Ако разбера, че Уин е бил упояван или затварян, ще те яздя по улиците на Имре като малко розово пони. — Той му хвърли свиреп поглед. — Тръгвай.

Мъжът си тръгна толкова бързо, колкото можеше, без да започне да бяга.

— Можеш да влезеш — обърна се към мен Елодин, — но не вдигай никакъв шум и не прави резки движения. Не говори, освен ако той не те заговори. Ако говориш, говори тихо. Разбра ли ме?

Кимнах и той отвори вратата.

Стаята не беше каквато очаквах. Високите прозорци позволяваха на светлината да влезе вътре и да разкрие доста голямо легло и маса със столове. Стените, таванът и подът бяха изцяло облицовани с дебел бял плат и приглушаваха дори и най-слабите шумове от коридора. Одеялата бяха дръпнати от леглото и в тях, свит до стената, се бе омотал един слаб около трийсетгодишен мъж.

Елодин затвори вратата и свитият като мишка мъж леко потръпна.

— Уин? — меко каза той, като се приближи до него. — Какво се е случило?

Алдер погледна нагоре, ококорен като бухал. Беше слаб като върлина, гърдите му под одеялото бяха голи, косата му беше в пълен безпорядък, а очите широко отворени и кръгли. Той заговори тихо и с леко дрезгав глас:

— Бях добре. Чувствах се добре. Но всички тези хора, които говореха, кучета, калдъръми… Точно сега искам да съм далеч от това.

Уин се притисна към стената и одеялото падна от костеливото му рамо. Изненадах се, когато видях около врата му оловен гилдер. Мъжът беше напълно квалифициран арканист.

— Защо си на пода? — кимна Елодин.

Уин хвърли поглед към леглото, а в очите му се четеше паника.

— Защото ще падна — тихо отговори той с глас, изпълнен донякъде с ужас, донякъде със смущение. — И там има пружини и летви. Пирони.

— Сега как се чувстваш? — меко го попита Елодин. — Би ли искал да се върнеш с мен?

— Не-е-е. — Уин нададе отчаян и изпълнен с безнадеждност вик, стисна здраво очите си и придърпа одеялото по-плътно около себе си.

Тънкият му писклив гласец направи молбата му по-сърцераздирателна, отколкото ако я бе изревал с всичка сила.

— Всичко е наред. Можеш да останеш — меко го успокои Елодин. — Ще се върна да те посетя.

В отговор Уин отвори очите си. Изглеждаше внезапно възбуден.

— Не донасяй със себе си гръмотевицата — бързо изрече той. Протегна ръка изпод одеялото и сграбчи Елодин за ризата. — Но ми трябват свирка за котки, синьо надолу, също и кости. — Тонът на гласа му звучеше неотложно. — Кости за палатка.

— Ще ти донеса — успокои го Елодин и ми махна да излизам от стаята. Направих го.

Елодин затвори вратата след нас с мрачно изражение на лицето.

— Уин знаеше с какво се захваща, когато стана мой гилер. — Той се обърна и закрачи надолу по коридора. — Ти нямаш представа. Не знаеш нищо за Университета. За рисковете, свързани с това. Мислиш си, че това е едно приказно място — място за игра. А то не е.

— Точно така — сопнах се аз, — това е място за игра и всички други деца ми завиждат, защото успях да играя на „ще бъдеш бит с камшик до кръв и след това ще ти забраним да влизаш в Архива“, а те не можаха да го направят.

Елодин спря и се обърна да ме погледне.

— Много добре. Докажи, че не съм прав. Докажи ми, че внимателно си обмислил това. Защо Университетът с по-малко от хиляда и петстотин студенти има нужда от лудница с размера на кралски дворец?

Мисълта ми започна бързо да препуска.

— Повечето студенти са от заможни семейства — отвърнах аз. — Водили са лесен живот и когато са принудени да…

— Грешка — презрително ме прекъсна Елодин и отново тръгна надолу по коридора. — Причината е в онова, което изучаваме. Заради начина, по който обучаваме съзнанието си да се движи.

— Значи смятането и граматиката подлудяват хората — казах аз, като се постарах думите ми да прозвучат като твърдение.

Елодин спря отново и отвори най-близката врата. В коридора нахлуха панически крясъци:

— … В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН!

През отворената врата успях да видя млад мъж, мятащ се бясно върху кожените ремъци, които го притискаха в леглото, през китките, кръста, врата и глезените.

— Тригонометрията и диаграмите за логика не правят такива неща — каза Елодин и ме погледна право в очите.

— ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В…

Виковете продължаваха като непрекъснат напев, като безкраен и безсмислен вой на куче в нощта.

— … МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА…

Елодин затвори вратата. Макар че все още можех много слабо да доловя виковете през затворената врата, почти пълната тишина, която настъпи, беше слисваща.

— Знаеш ли защо наричат това място Колонията? — попита ме Елодин.

Поклатих глава.

— Защото там отиваш, ако чувстваш, че животът те е пронизал с кол.

Той се усмихна с безумна усмивка. Отекна смразяващ смях.

* * *

Елодин ме поведе през лабиринт от коридори към друго крило на Грънчарницата. Накрая завихме зад един ъгъл и аз видях нещо ново — врата, направена изцяло от мед.

Елодин извади от джоба си ключ и я отключи.

— Харесва ми да се отбивам тук, когато съм наоколо — каза той небрежно, докато отваряше вратата. — Да си проверя пощата. Да полея цветята — такива неща.

Той си свали единия чорап, върза го на възел и го напъха в процепа на вратата, за да я задържи отворена.

— Мястото е приятно за посещаване, но знаеш ли… — Той дръпна вратата, за да е сигурен, че няма да се затвори. — Не отново.

Първото, което ми направи впечатление в стаята, беше, че въздухът бе някак странен. В началото помислих, че мястото е звукоизолирано като стаята на Алдер Уин, но когато се огледах, видях, че стените и таваните са от гол сив камък. След това си рекох, че може би въздухът просто е застоял, но когато си поех дъх, усетих, че ухае на лавандула и чисто ленено платно. Имах чувството, че усещам някакво налягане в ушите си, сякаш се намирах дълбоко под водата, само дето, разбира се, не бях под вода. Размахах ръка пред себе си, като почти очаквах да усетя въздуха по различен начин — по-плътен може би. Но нямаше такова нещо.

— Доста дразнещо, а?

Обърнах се и видях Елодин, който ме наблюдаваше.

— Всъщност съм изненадан, че изобщо го забеляза. Повечето не забелязват.

Стаята определено беше по-добра от тази на Алдер Уин. Имаше легло с четири стълба, заобиколено от завеси, затрупан с вещи диван, празна библиотека и голяма маса с няколко стола. Най-забележимото бяха огромните прозорци, които гледаха към моравите и градините.

Отвън се виждаше балкон, но, изглежда, нямаше начин да се стигне до него.

— Гледай сега — рече Елодин. Взе един от дървените столове с високи облегалки, вдигна го с двете си ръце, завъртя го в кръг и го запрати с всичка сила към прозореца. Свих се, но вместо страшен трясък, се чу само глухият звук от сцепено дърво. Столът падна на пода сред купчина трески и тапицерия.

— Преди правех това в продължение на часове — каза Елодин, докато си поемаше дълбоко дъх и оглеждаше с нежност стаята. — Добри времена бяха.

Отидох да огледам прозорците. Бяха по-дебели от обичайното, но не чак толкова дебели. Изглеждаха нормално, с изключение на бледите червеникави черти, които минаваха през тях. Погледнах рамката на прозореца. Тя също беше от мед. Бавно огледах стаята, отбелязвайки голите й каменни стени и все още усещайки странно тежкия въздух в нея. Забелязах също и че вратата нямаше дръжка от вътрешната страна, нито пък брава. Защо някой би си направил целия този труд да направи масивна врата от мед?

Реших да задам втория си въпрос:

— Как се излиза оттук?

— Най-сетне — рече Елодин с нотка на раздразнение.

Той се отпусна на дивана.

— Знаеш ли, някога преди много време Елодин Великия се оказал заключен в една висока кула. — Той направи жест към стаята около нас. — Били му взели всичките инструменти — монетите, ключа и свещта. Освен това килията му изобщо нямала дори подобие на врата. Нямало и прозорци, които да бъдат счупени. — Той направи презрителен жест към вратата и прозореца. — Дори и името на вятъра било скрито от него благодарение на хитрите интриги на неговите тъмничари.

Елодин се надигна от дивана и започна да крачи из стаята.

— Около него имало само гладък и твърд камък. Това била килия, от която досега никой не бил успял да избяга. — Той спря и вдигна драматично пръст нагоре. — Но Елодин Великия знаел имената на всички неща и така всички неща му били подвластни. — Изправи се срещу сивата стена до прозорците. — Той казал на камъка „СЧУПИ СЕ“ и… — Елодин не довърши, само килна с любопитство главата си на една страна, а очите му се присвиха. — Какъв съм глупак, те са я променили — тихо, сякаш на самия себе си, каза той. — Хм.

Той се доближи до стената и сложи ръка върху нея.

Мислите ми започнаха да блуждаят. Уил и Сим бяха прави — нещо не беше наред с главата на тоя човек. Какво ли щеше да стане, ако избягах от стаята, отворех вратата и я затръшнех след себе си? Дали останалите магистри щяха да ми благодарят?

— О — внезапно се засмя Елодин, — това е доста хитро от тяхна страна. Той отстъпи две крачки назад от стената: — СИАЕРБАСАЛИЕН.

Видях как стената се раздвижи. По нея преминаха вълнички, сякаш бе килим, който някой тупа с тупалка. След това тя просто… се свлече. Като тъмна вода, изсипана от ведро върху пода, внезапно плисна вълна от тонове ситен сив пясък и покри краката на Елодин до пищялите.

В стаята нахлу слънчева светлина и птичи песни. Там, където преди малко беше основата от солиден сив камък, сега зееше дупка, достатъчно голяма през нея да мине каруца.

Но отворът не беше съвсем прозрачен — през него преминаваше някаква зелена материя. Бегло наподобяваше мръсна заплетена мрежа, но беше твърде неравномерна, за да е наистина мрежа. По-скоро нещо като дебела опърпана паяжина.

— Това го нямаше тук преди — извинително каза Елодин, докато освобождаваше краката си от сивия пясък. — Мога да те уверя, че първия път беше много по-драматично.

Просто стоях неподвижно, зашеметен от онова, което току-що бях видял. Това не беше симпатия. Не беше нищо, което бях виждал. Единственото, за което можех да се сетя, беше оня стар стих от стотиците полузабравени истории: „И Таборлин Великия каза на камъка: «СЧУПИ СЕ!», и камъкът се счупил…“

Елодин дръпна силно един от краката на стола и го използва да пробие заплетената зелена паяжина, която покриваше отвора.

Части от нея се отчупиха лесно и се посипаха на пода. Там, където тя беше по-дебела, той използва крака като лост, за да огъне парчетата встрани. На местата, където паяжината се огъваше или чупеше, започваше ярко да блести на слънчевата светлина. „Отново мед — помислих си аз, — жилки мед, които минават през каменните блокове, от които е изградена стената.“

Елодин захвърли крака на стола, наведе се и се промуши през цепнатината.

През прозореца го видях да се навежда през белия каменен парапет на балкона.

Последвах го отвън. Веднага щом стъпих на балкона, въздухът вече не изглеждаше така странно тежък и неподвижен.

— Две години — каза той, като гледаше към градините — можех да виждам този балкон, но не и да застана на него. Можех да видя вятъра, но не и да го чуя или да го усетя върху лицето си.

Той прехвърли единия си крак през парапета и след това скочи върху плоския покрив, който беше на около метър точно под него. Започна да върви по покрива, отдалечавайки се от сградата.

Аз самият също прескочих парапета и го последвах до ръба на покрива. Бяхме на не повече от пет-шест метра височина, но гледката на градините и фонтаните, които се простираха във всички посоки, беше впечатляваща. Елодин стоеше опасно близо до ръба, а магистърската му мантия се развяваше около него като черно знаме. Всъщност той изглеждаше доста впечатляващо, като изключим факта, че продължаваше да е само с един чорап.

Доближих се и застанах до него на покрива. Знаех какъв ще е третият ми въпрос.

— Какво трябва да направя — попитах, — за да изучавам даването на имена при вас?

Той ме погледна спокойно, измери ме с поглед.

— Скачай — отвърна Елодин. — Скочи от този покрив.

В този момент аз осъзнах, че всичко случило се е било част от изпитанието ми.

Елодин ме преценяваше още от момента, когато се срещнахме. Той изпитваше неохотно уважение към моята упоритост и беше изненадан, че съм забелязал особеното във въздуха на неговата стая.

Беше почти готов да ме приеме за студент.

Но се нуждаеше от нещо повече — от доказателство за моята преданост. Демонстрация.

Скок във вярата.

И както стоях там, се сетих за една част от историята: „И така, Таборлин паднал, но не се отчаял, защото знаел името на вятъра и вятърът му се подчинявал. Той го залюлял и погалил в прегръдката си. Отнесъл го до земята леко като пух от магарешки трън и го изправил на крака нежно като майчина целувка.“

Елодин знаеше името на вятъра.

Като продължавах да го гледам в очите, аз пристъпих извън ръба на покрива.

Изражението му беше изумително. Никога преди това не бях виждал такова удивление, изписано на нечие лице. Докато падах, леко се завъртях, така че продължавах да го виждам. Видях как леко повдигна ръка, сякаш в закъснял опит да ме сграбчи и задържи.

Почувствах се в безтегловност, сякаш се носех във въздуха.

След това се ударих в земята. Не леко като спускащо се перо. Силно. Като тухла, която пада върху паважа на улицата. Приземих се на гърба си, с лявата ръка, свита под мен. Причерня ми, когато задната част на главата ми се удари в земята и ударът изкара всичкия въздух от тялото ми.

Не загубих съзнание. Просто си лежах там, останал без дъх, неспособен да се движа. Спомням си, че бях почти сигурен, че съм умрял. Че съм ослепял.

Накрая зрението ми се възвърна и ме накара да примигвам срещу синьото небе, което внезапно беше станало ослепителни ярко. Болка проряза рамото ми и усетих в устата си вкус на кръв. Не можех да дишам. Опитах да се претърколя върху ръката си, но тялото не ме слушаше. Бях си счупил врата… гръбнака…

След един ужасяващо дълъг миг успях да си поема дъх за кратко, след това още веднъж. Въздъхнах облекчено и осъзнах, че имам поне едно счупено ребро в допълнение към всичко останало, но успях леко да размърдам пръстите на ръцете си, а след това и на краката си. Движеха се. Не си бях счупил гръбнака.

Както си лежах и преброявах нараняванията и счупените ребра, в полезрението ми се появи Елодин.

Той погледна надолу към мен и каза:

— Поздравления. Това беше най-глупавото нещо, което някога съм виждал. — На лицето му имаше смесица от благоговение и недоверие. — През целия си живот.

* * *

И така, аз реших да се занимавам с благородното изкуство на изобретяването.

Не че имах много други възможности. Преди да ми помогне да докуцукам до Медика, Елодин ми даде ясно да разбера, че всеки, който е достатъчно глупав да скочи от покрив, е твърде безразсъден, за да му бъде позволено дори и да държи лъжица в негово присъствие, камо ли пък да изучава нещо толкова „задълбочено и опасно“ като даването на имена.

Въпреки това аз не бях чак толкова обезпокоен от отказа на Елодин.

Независимо дали ставаше дума за магията от приказките или не, не горях от желание да уча при човек, чиито първи уроци ми бяха докарали три счупени ребра, леко сътресение на мозъка и изкълчено рамо.