Патрик Ротфус
Името на вятъра (36)

35.
Пътищата се разделят

Времето се задържа хубаво, което означава, че фургоните стигнаха до Имре точно когато слънцето залязваше. Бях мрачен и обиден. Дена споделяше една каруца с Джосн през целия ден, а аз, понеже бях глупав и горд, се държах на разстояние от тях.

Веднага щом каруците спряха, се разрази трескава активност. Още преди фургонът му да беше спрял, Роент започна да спори с един гладко избръснат мъж с кадифена шапка.

След приключването на пазарлъка десетина мъже започнаха да разтоварват топове с плат, бъчви с меласа и конопени чували с кафе. Рета наблюдаваше цялата група със строг поглед. Джосн се въртеше наоколо, като внимаваше да не му повредят или откраднат багажа.

Моят собствен багаж беше по-лесен за опазване, тъй като имах само пътната си торба. Взех я измежду два топа с плат и се отдалечих от каруците. Метнах я на рамо и се огледах за Дена.

Вместо нея намерих Рета.

— Много ни помогна по пътя — каза тя с ясен глас, а атуранският й беше доста по-добър от този на Роент — почти без следи от сиару акцент. — Хубаво е да имаш някой подръка, който да разпрегне кон, без да се налага през цялото време да му показваш.

Тя ми подаде една монета.

Взех я, без да се замислям. Беше рефлекс, изграден от годините ми опит като просяк и обратен на това да отдръпнеш ръка от огъня. Едва след като монетата беше вече в ръката ми, я разгледах по-внимателно. Беше цял меден йот — половината на онова, което бях платил, за да пътувам с тях до Имре. Когато вдигнах поглед, Рета вече се бе отправила обратно към каруците.

Тъй като не знаех какво да мисля за това, отидох при Дерик, който седеше на ръба на едно корито за водопой на коне. Той заслони очи срещу вечерното слънце, докато гледаше към мен.

— Май тръгваш по пътя си, а? Мислех си, че може да останеш с нас известно време.

Поклатих глава.

— Рета току-що ми даде един йот.

— Не съм много изненадан — кимна той. — Повечето хора, които пътуват с нас, са ни само в тежест. — Той сви рамене. — Освен това тя хареса свиренето ти. Замислял ли си се някога да се пробваш като музикант? Казват, че Имре е добро място за тях.

Насочих разговора обратно към Рета.

— Не искам Роент да й се ядоса. Той май се отнася доста сериозно към парите си.

— А тя не го ли прави? — разсмя се Дерик.

— Платих на Роент — поясних аз. — Ако искаше да ми върне част от парите, мисля, че щеше да го направи самият той.

— Те не правят така — кимна Дерик. — Мъжът при тях не дава пари.

— Точно това имах предвид — отвърнах аз. — Не искам да я въвличам в неприятности.

Дерик размаха ръце, за да ме прекъсне.

— Не си ме разбрал правилно — каза той. — Роент знае. Може дори той да й е заръчал да го направи. Но възрастните кеалдишки мъже не дават пари. Смята се за женско поведение. Ако могат, дори не купуват неща. Не забеляза ли, че Рета беше тази, която се пазари за стаите и храната в хана преди няколко нощи?

Сега, като го споменаваше, се сетих, че наистина беше така.

— Но защо? — попитах го аз.

— Не мога да ти кажа защо — сви рамене Дерик. — Просто при тях нещата стоят така. Затова в толкова много от кеалдишките кервани има екипи от мъж и съпругата му.

— Дерик! — разнесе се гласът на Роент иззад каруците.

Той въздъхна и се изправи.

— Дългът ме зове — рече младият мъж. — Надявам се да се видим пак.

Напъхах йота в джоба си и се замислих за онова, което Дерик ми беше казал. Истината беше, че моята трупа никога не беше стигала до Шалд. Беше обезпокоително да разбера, че не познавах света толкова добре, колкото си мислех.

Метнах пътната си торба на рамо и се огледах за последен път, като си мислех, че може и да е по-добре да избегна трудните сбогувания. Дена не се виждаше никъде. Това решаваше въпроса. Обърнах се да си тръгвам…

… и открих, че тя стои зад мен. Усмихна ми се неловко с ръце, сключени зад гърба. Беше очарователна като цвете, но никак не го осъзнаваше. Внезапно дъхът ми спря и забравих себе си, яда и обидата, които бях изпитал.

— Все още ли искаш да си тръгнеш? — попита ме тя.

Кимнах.

— Можеш да дойдеш до Анилин заедно с нас — предложи ми тя. — Казват, че улиците там са постлани със злато. Можеш да научиш Джосн да свири на тая лютня, дето я разнася насам-натам — усмихна се. — Попитах го и той не би имал нищо против.

Замислих се върху предложението й. За миг бях почти готов да зарежа целия си план, само за да остана с нея малко по-дълго. Но този миг отмина и аз поклатих глава.

— Не ме гледай по този начин — укори ме тя с усмивка. — Ще поостана там известно време, ако нещата тук не ти провървят. — Тя не довърши и ме погледна с надежда.

Не знаех какво бих могъл да направя, ако тук не ми провървеше. Възлагах всичките си надежди на Университета. Освен това Анилин беше на стотици километри разстояние. Едва бях успял да купя дрехите, които носех на гърба си. Как щях да я открия?

Дена сигурно бе прочела по лицето ми какво мисля.

— Предполагам, че тогава просто аз ще трябва да дойда и да те намеря — закачливо се усмихна тя.

Ние от Рух сме пътешественици. Животът ни е низ от срещи и раздели, с кратки, но ярки познанства между тях. Затова аз знаех истината. Чувствах я, тежка, но сигурна, в дъното на стомаха си — нямаше да я видя никога пак.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя погледна неспокойно зад гърба си.

— По-добре да тръгвам. Чакай ме — дяволитата й усмивка проблесна отново, преди да се обърне и да си тръгне.

— Ще го направя — извиках след нея. — Ще те намеря там, където пътищата се срещат.

Тя се обърна и ме погледна, поколеба се за миг, след това помаха с ръка и се затича в ранния сутрешен здрач.