Патрик Ротфус
Името на вятъра (21)

20.
Окървавени ръце, свити в юмруци

Беше около обед, когато каруцата зави по нов път, широк като река и павиран със заоблени камъни. В началото срещнахме само неколцина пътници и една-две каруци, но след като бях прекарал толкова време сам, те ми се сториха като цяла тълпа.

Навлязохме по-навътре в града и ниските сгради отстъпиха на по-високи магазини и кръчми. Дърветата и градините бяха заменени от алеи и търговци с колички. Широкият иначе път постепенно се задръстваше от върволица от стотици двуколки и пешеходци, десетки каруци и фургони и от време на време някой ездач на кон.

Чуваха се тропот на копита и викове на хора, а във въздуха се носеше смесеният мирис на бира, пот, смет и катран. Зачудих се кой ли е този град и дали съм идвал в него преди…

Стиснах зъби и се насилих да мисля за други неща.

— Почти стигнахме — надвика околната врява гласът на Сет.

Накрая пътят стигна до едно пазарище. По калдъръма с далечен грохот трополяха каруци. Гласове се пазаряха и спореха помежду си. Отнякъде се чуваше силен и пронизителен детски плач. Известно време вървяхме насам-натам, докато не намерихме свободен ъгъл до една книжарница.

Сет спря каруцата и аз скочих от нея, докато те я избутваха встрани от пътя. След това, сякаш имахме някакво мълчаливо споразумение за това, им помогнах да разтоварят издутите чували от задната част на каруцата и да ги подредят отстрани един върху друг.

Половин час по-късно вече почивахме между натрупаните чували.

Сет ме погледна, като заслони очите си с ръка.

— Какво ще правиш днес в града, момче?

— Трябват ми струни за лютнята — отвърнах.

Едва тогава осъзнах, че не знам къде е бащиният ми инструмент. Заоглеждах се трескаво. Не беше в каруцата, където го бях оставил, нито пък беше подпрян до стената или върху купчините с тикви. Стомахът ми се сви, когато изведнъж мярнах лютнята да се подава под един празен чувал. Отидох до нея и я взех с треперещи ръце.

Старият фермер ми се ухили и ми показа двете валчести тикви, които в момента разтоварваше.

— Какво ще каже майка ти, ако й занесеш две от най-хубавите оранжеви тикви от тая страна на Елд, които се топят в устата като масло?

— Не, не мога — заекнах аз, като се опитвах да избягам от спомена за одраните си пръсти, вкопчени в калта, и миризмата на горяща плът. — Искам да к-кажа, вие вече… — Не довърших, притиснах лютнята по-близо до гърдите си и отстъпих няколко крачки назад.

Той се вгледа по-внимателно в мен, сякаш едва сега ме виждаше за пръв път. Внезапно смутен, си помислих как ли изглеждам — целият в парцали, примрял от глад. Прегърнах лютнята и отстъпих още по-назад. Ръцете на фермера тежко се отпуснаха и усмивката му угасна.

— Ех, момче — меко каза той.

Той остави тиквата на земята, след това се обърна към мен и ми каза с внимателен и сериозен тон:

— Аз и Джейк ще сме тук и ще продаваме до към залез-слънце. Ако дотогава успееш да намериш онова, което търсиш, ще си добре дошъл да се върнеш с нас във фермата. Гус’жата и аз самият със сигурност ще намерим работа за още един чифт ръце за няколко дни. Ще си повече от добре дошъл да ни помогнеш. Нали, Джейк?

Джейк също ме гледаше, а на честното му лице беше изписана жалост.

— Разбира се, тате. И мама така каза точно преди да тръгнем.

Старият фермер продължи да ме гледа със сериозни очи.

— Това е Морският пазар — рече той, сочейки земята в краката си. — Ще бъдем тук до смрачаване, а може и малко след това. Върни се, ако искаш да те закараме. — В очите му се появи безпокойство. — Разбра ли ме? Можеш да се върнеш с нас.

Продължих крачка по крачка да отстъпвам назад, без да знам защо го правя. Единственото, което мислех, беше, че ако отида с него, ще ми се наложи да обяснявам, да си спомням. А всичко друго беше за предпочитане пред това да отворя отново тази заключена врата…

— Не, не, благодаря ви — запелтечих. — Направихте толкова много за мен. Ще се оправя. — Блъснах се в един мъж с кожена престилка, който стоеше зад мен. Стреснах се и побягнах.

Чух зад гърба си, че някой от тях двамата ме повика, но шумът от тълпата погълна гласа му. Продължих да тичам, а ударите на сърцето ми тежко отекваха в гърдите ми.

* * *

Тарбеан е достатъчно голям, за да не можеш да го пресечеш от единия до другия край за един ден. Дори и да успееш да не се загубиш или забавиш в оплетената мрежа от улички и алеи със задънен край.

Всъщност за мен той беше твърде голям. Беше необхватен и огромен. Море от хора, гора от сгради и пътища, широки като реки. Миришеше на урина, пот, въглищен дим и катран. Ако можех да разсъждавам трезво, никога не бих отишъл там.

В един момент се загубих. Завих много рано или много късно, а после се опитах да мина напряко по една алея, която беше като тясна пътека между две високи сгради. Уличката се виеше като корито на река, опитваща се да намери най-лесния път. Стените бяха отрупани с боклуци, които запълваха пространствата между сградите и нишите на входовете им. След като завих на няколко пъти, усетих във въздуха отвратителната смрад на мърша.

Замаян и заслепен от вонята, се подпрях с олюляване на една стена, когато нечии груби пръсти сграбчиха ръцете ми.

Отворих очи и видях пред себе си едно по-голямо момче. Беше два пъти по-едър от мен, с тъмна коса и диви очи. Мръсотията по страните приличаше на брада, което придаваше странно жесток вид на младото му лице.

Две други момчета рязко ме отделиха от стената. Изскимтях от болка, когато едното от тях изви ръката ми. По-голямото момче се усмихна в отговор и прокара ръка през косата си.

— Какво правиш тук, Налт? Да не си се загубил? — Злобната му усмивка се разшири.

Опитах да се измъкна, но едно от момчетата изви китката ми и аз задъхано извиках:

— Не.

— Мисля, че се е загубил, Пайк — каза момчето от дясната ми страна.

Онова отляво силно ме удари с лакът в главата и алеята се завъртя пред очите ми.

Пайк се разсмя.

— Търся дърводелска работилница — измънках аз, все още замаян от удара.

Изражението на Пайк стана жестоко. Ръцете му сграбчиха раменете ми.

— Не си спомням да съм те питал нещо — изкрещя той. — Казах ли, че можеш да говориш?

Той ме удари с чело в лицето и аз усетих някакво пропукване, придружено с взрив на остра болка.

— Ей, Пайк — гласът сякаш идваше от невъзможна посока.

Един крак побутна калъфа на лютнята ми и го преобърна.

— Ей, Пайк, я виж това.

Пайк погледна надолу при кухия звук, който се чу при падането на калъфа.

— Какво си откраднал, Налт?

— Не съм го откраднал.

Едно от момчетата, които държаха ръцете ми, се изсмя.

— Да бе, чичо ти ти го е дал, за да можеш да го продадеш и да купиш лекарство за болната ти баба. — Той се изсмя отново, докато се опитвах да прогледна през сълзите, които изпълваха очите ми.

Чух три щракания, когато ключалките бяха отворени, последвани от характерното дрънчене, когато лютнята беше извадена от калъфа.

— Баба ти хич няма да е доволна, че си загубил това. — Гласът на Пайк беше тих.

— Техлу да ни смачка — изкрещя момчето отдясно. — Пайк, имаш ли представа колко струва нещо такова? Злато, Пайк!

— Не изричай името на Техлу напразно — каза момчето от лявата ми страна.

— Какво?

— „… Не търси спасение от Техлу дори и във време на най-голяма нужда, защото той съди всяка наша мисъл и дело…“ — изрецитира то.

— Техлу и великият му сияен пенис могат да ме препикаят, ако това тука не струва двайсет таланта. Което значи, че можем да му вземем поне шест от Дикен. Знаете ли какво можем да направим с толкова много пари?

— Няма да можеш да направиш нищо с тях, ако не спреш да говориш така. Техлу бди над нас, но е и отмъстителен. — Гласът на второто момче беше изпълнен с благоговение и уплаха.

— Пак си спал в храма, а? Попиваш религията така, както аз хващам бълхи.

— Ще ти вържа ръцете на възел.

— Майка ти е евтина уличница.

— Не говори за майка ми, Лин.

— Продава се за железни пенита.

По това време вече бях успял да прогледна през сълзите и видях Пайк, който клечеше на алеята. Изглеждаше очарован от лютнята. Хубавата ми лютня. Имаше замечтано изражение, докато я въртеше в мръсните си ръце и я разглеждаше отново и отново. През пелената от уплаха и болка бавно започна да ме изпълва тих ужас.

Докато гласовете до мен крещяха все по-силно, той полека се превърна в гореща ярост. Напрегнах се. Не можех да се преборя с тях, но знаех, че ако успея да сграбча лютнята и да се смеся с тълпата по улиците, мога да им се измъкна и да бъда отново в безопасност.

— … но така или иначе е гърбава. Сега взема само по половин пени за един път. Затова и главата ти е толкова мека. Имаш късмет, че нямаш дупка в нея. Така че не се ядосвай, точно затова си толкова религиозен — триумфално завърши първото момче.

Почувствах как и двамата се напрегнаха от двете ми страни. Аз също се стегнах, готов да скоча.

— Но все пак благодаря за предупреждението, чувам, че Техлу обича да се крие зад големи купчини конски говна и…

Внезапно и двете ми ръце се освободиха, когато едното момче блъсна другото в стената. Пробягах трите крачки до Пайк, сграбчих лютнята за грифа и я дръпнах.

Но Пайк беше или по-бърз, отколкото очаквах, или по-силен. Лютнята не се озова в ръката ми, както очаквах. Опитът да я издърпам ме накара внезапно да спра, като същевременно изправи Пайк на крака.

Гневът и чувството ми за безсилие взеха връх. Пуснах лютнята и се хвърлих към Пайк. Драсках като обезумял лицето и врата му, но той беше ветеран от твърде много улични битки, за да позволи да се доближа до важна част от тялото му. Един от ноктите ми остави кървава диря по лицето му, от ухото до брадата. След това той скочи върху мен и ме избута обратно, блъсна ме в стената на алеята.

Главата ми се удари в една тухла и щях да падна, ако Пайк не продължаваше да ме блъска в ронещата се стена. Задъхано отворих уста да си поема въздух и едва тогава осъзнах, че през цялото време не съм спрял да крещя.

Той смърдеше на пот и гранясала мас. Ръцете му бяха приковали моите ръце към тялото ми, докато ме притискаше силно към стената. През съзнанието ми мина неясната мисъл, че сигурно е изпуснал лютнята ми.

Мятайки се лудо, отново се опитах да си поема въздух, като продължавах да удрям главата си в стената. В един момент лицето ми се озова притиснато о рамото му и аз използвах случая и здраво го захапах. Усетих как кожата му се разкъса между зъбите ми в устата ми се изпълни с вкус на кръв.

Пайк изкрещя и рязко се отдръпна от мен. Поех си въздух и потреперих при разкъсващата болка в гърдите ми.

Преди да успея да помръдна или да помисля какво да правя, Пайк ме сграбчи отново. Запрати ме към стената един път, после още веднъж. След това ме сграбчи за гърлото, завъртя ме и ме хвърли на земята.

В този момент чух онзи звук и всичко сякаш спря.

* * *

След като моята трупа беше избита, понякога сънувах родителите си — бяха живи и пееха. В съня ми смъртта им беше грешка, някакво недоразумение — като нова пиеса, която просто репетираха. Тогава за няколко мига се освобождавах от тежестта на мъката, която постоянно ме притискаше. Прегръщах ги и заедно се смеехме на глупавите ми страхове. Пеех с тях и за малко всичко отново беше прекрасно. Прекрасно.

Но след това винаги се събуждах, сам в тъмнината, край горския извор.

Какво се беше случило? Къде бяха родителите ми?

После си спомнях всичко — като стара рана, която отново се е отворила. Те бяха мъртви, а аз — ужасяващо самотен. И тежестта, която беше изчезнала само за миг, отново падаше върху мен със смазваща сила — дори още по-страшна от преди, защото не бях готов за нея. Тогава лягах по гръб, загледан в мрака, а гърдите ми бяха изпълнени с болка, от която ми беше трудно да дишам, защото дълбоко в себе си знаех, че нищо вече няма да бъде каквото е било — никога повече.

Когато Пайк ме захвърли на земята, тялото ми беше твърде безчувствено и почти не усетих как бащината ми лютня беше смазана под тежестта ми. Звукът, който тя издаде, беше като звук на умираща мечта и върна в гърдите ми усещането за същата тази налудничава болка, от която се задушавах.

Огледах се наоколо и видях Пайк, който дишаше тежко и се беше хванал за рамото си. Едно от момчетата беше натиснало с коляно гърдите на другото. Вече не се биеха помежду си и ме гледаха слисано.

Погледнах безучастно към ръцете си, които бяха покрити с кръв на местата, където тресчиците дърво бяха пробили кожата ми.

— Малкото копеле ме ухапа — тихо промълви Пайк, сякаш не можеше да повярва на случилото се.

— Махни се от мен — извика момчето, което лежеше по гръб.

— Казах ти, че не трябваше да казваш ония неща. Виж какво стана сега.

Лицето на Пайк се изкриви и почервеня.

— Ухапа ме! — изкрещя той и злобно се засили да ме ритне в главата.

Опитах да се дръпна, без да повредя повече лютнята. Ритникът му ме уцели в бъбреците и ме просна върху счупения инструмент, като го разпарчетоса още повече.

— Виждаш ли какво става, когато се подиграваш с името на Техлу?

— Стига с тоя Техлу. Разкарай се от мен и вземи това нещо. Може още да струва нещо при Дикен.

— Виж какво направи! — Пайк продължаваше да реве, надвесен над мен.

Нов ритник ме удари отстрани и почти ме преобърна. Започна да ми притъмнява. Почти бях доволен от това разсейване. Но острата болка все още беше там — недокосната. Стиснах здраво ръце в окървавени юмруци.

— Тия неща, дето са като дръжки, изглеждат здрави. Сребърни са и можем да вземем нещо за тях.

Пайк отново се засили да ме ритне. Опитах се да вдигна ръце и да се предпазя, но ръцете ми само потрепнаха и Пайк ме изрита в корема.

— Вземи това парче там…

— Пайк, Пайк!

Пайк отново ме ритна в корема и аз немощно повърнах върху паветата.

— Ей вие там, спрете! Градска стража! — изкрещя нов глас.

Настъпилата моментна тишина беше последвана от боричкане и суматоха и шум от бягащи крака. Малко след това се чу туптене на тежки ботуши, които минаха покрай мен и се изгубиха в далечината.

Спомням си болката в гърдите. След това припаднах.

* * *

Дойдох на себе си от мрака, след като бях разтърсен от нечии ръце, които претърсваха джобовете ми. Опитах се безуспешно да отворя очите си.

Чух някакъв глас, който мърмореше сам на себе си:

— И това е всичко, което получавам, задето ти спасих живота? Медна монета и няколко шайби? Колкото за една пиячка? Безполезен малък мръсник. — Онзи се закашля дълбоко и над мен се разнесе запарената миризма на алкохол. — И как можеш да крещиш така? Ако не звучеше като някое момиче, нямаше да търча чак дотук.

Опитах се да кажа нещо, но успях само да простена.

— Е, поне си жив. И това е нещо, предполагам. — Чу се сумтене, докато той се изправяше и след това тежките стъпки на ботушите му заглъхнаха в далечината.

След известно време открих, че вече мога да отворя очите си. Зрението ми беше замъглено и имах чувството, че носът ми беше по-голям от цялата останала част на главата ми. Опипах го предпазливо. Беше счупен. Като си припомних какво ме беше учил Бен, сложих ръцете си от двете му страни и с едно рязко движение го наместих обратно на мястото му. Прехапах устни, за да не изкрещя от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.

Примигнах няколко пъти, за да ги махна, и бях облекчен от това, че успях да видя улицата ясно, а не болезнено размазана както преди малко. Съдържанието на малката ми торба лежеше разпиляно на земята до мен — половин кълбо канап, затъпеното малко ножче, „Риторика и логика“ и остатъкът от парчето хляб, което фермерът ми беше дал за обяд. Сякаш оттогава беше минала цяла вечност.

Фермерът. Замислих се за Сет и Джейк. Мек хляб и масло.

Песни, докато пътуваме с каруцата. Предложението им за безопасно място, за нов дом…

Внезапният спомен беше последван от усещане за паника, от което ми прилоша. Огледах алеята наоколо — от рязкото движение главата започна да ме боли. Порових с ръце из боклука и намерих някои парчета дърво, които ми бяха ужасно познати. Вторачих се безмълвно в тях, докато светът около мен започна едва доловимо да притъмнява. Хвърлих бърз поглед към тънката лента небе, която се виждаше над главата ми, и видях червеникавата светлина на залеза.

Дали бях закъснял? Побързах да събера вещите си, като обърнах повече внимание на книгата на Бен, отколкото на останалите неща, и се отправих с накуцване в посоката, в която се надявах, че се намира Морският пазар.

* * *

По времето, когато стигнах до пазара, последните лъчи светлина вече угасваха в небето. Между малцината останали тук-там клиенти бавно се тътреха няколко каруци. Закуцуках трескаво от единия до другия край на пазара, като отчаяно търсех стария фермер, който ме беше докарал. Търсех следа от онези грозни, валчести тикви.

Когато накрая открих книжарницата, до която Сет беше спрял при пристигането ни, вече се бях задъхал и се олюлявах. Фермерът и каруцата му не се виждаха никъде. Тежко се отпуснах на празното място и почувствах с пълна сила болката от десетките рани, на които досега се бях насилил да не обръщам внимание.

Сега усещах всяка една от тях. Боляха ме няколко ребра, но не можех да разбера дали са счупени, или просто натъртени. Чувствах се замаян и ми се гадеше, когато движех главата си твърде бързо — вероятно имах мозъчно сътресение. Носът ми беше счупен и имах повече натъртвания и ожулвания, отколкото можех да преброя. Освен това бях и гладен.

Гладът беше единственият въпрос, по който можех да сторя каквото и да било. Извадих остатъка от хляба, който бях ял по-рано през деня, и го изядох. Не беше достатъчно, но беше по-добре от нищо.

Пийнах вода от коритото за конете, като бях достатъчно жаден, за да не обръщам внимание на това, че водата имаше противен кисел вкус.

Замислих се дали да не си тръгна, но в сегашното ми състояние щяха да са ми нужни часове вървене. Освен това нищо не ме чакаше в покрайнините на града освен километри нивя. Нямаше дървета, които да ме пазят от вятъра. Нямаше съчки, с които да си стъкмя огън. Нито пък зайци, за които да заложа капани. Нито корени, които да изкопая. Или пирен, който да използвам за постелята си.

Толкова бях гладен, че стомахът ми беше станал на възел. Тука поне отнякъде усещах миризмата на готвено пиле. Щях да тръгна след миризмата, но се чувствах замаян и ребрата ме боляха. Може би утре някой щеше да ми подхвърли нещо за ядене. В момента бях просто твърде уморен. Не исках нищо друго, освен да спя.

Паветата вече бяха изгубили и последната топлина, събрана от слънцето през деня, а вятърът се усилваше. Преместих се във входа на книжарницата, за да се скрия от вятъра. Почти бях заспал, когато собственикът на магазина отвори вратата и ме срита, заплашвайки ме, че ще извика стражата, ако не се махна. Отдалечих се с куцукане колкото можах по-бързо.

След това в една алея намерих някакви празни щайги. Изтощен, стенещ от болка, се свих на кълбо зад тях. Затворих очи и се опитах да забравя спомена за това какво беше усещането да си легнеш сит и на топло, обкръжен от хора, които те обичат.

Това беше първата нощ от близо трите години, които прекарах в Тарбеан.