Патрик Ротфус
Името на вятъра (16)

15.
Развлечения и сбогувания

Името на града беше Хелоуфел. Спряхме за няколко дни, защото там имаше добра работилница за каруци, а почти всички наши фургони имаха нужда от постягане и ремонт. Докато чакахме, Бен получи предложение, на което не можеше да откаже.

Тя беше вдовица, сравнително млада и за моите неопитни очи — доста привлекателна. Официалната версия беше, че има нужда от учител за сина си. Обаче всеки, който ги бе видял поне веднъж заедно, знаеше каква е истината зад тая история.

Тя беше жената на местен пивовар, който се бил удавил преди две години. Опитваше се да управлява пивоварната доколкото можеше, но на практика нямаше необходимите познания, за да я направи печеливша…

Както виждате, едва ли някой би могъл да постави по-добър капан за Бен дори и да искаше.

* * *

Плановете се промениха и трупата остана още няколко дни в Хелоуфел. Дванайсетият ми рожден ден беше отложен, за да бъде проведен заедно с прощалното тържество на Бен.

За да можете наистина да си представите за какво тържество става дума, трябва да сте наясно, че няма нищо по-грандиозно от събитие, свързано с изразяването на почитта на трупата към някой от нейните членове.

Добрите артисти се опитват да превърнат всяко свое изпълнение в нещо специално, но не трябва да забравяте, че представлението, което изнасят за вас, е същото, което са показвали пред стотици други зрители. Дори и най-всеотдайните трупи понякога имат своите посредствени представления, особено когато са наясно, че могат да си го позволят.

Малките градчета, селските странноприемници — тези места не можеха да различат доброто представление от лошото. Но колегите артисти го различаваха.

Помислете тогава как бихте могли да забавлявате хора, които са виждали номера ви хиляди пъти? Вадите от торбата старите трикове. Опитвате и някои нови и се надявате, че ще се получи възможно най-добре. Разбира се, грандиозните провали са също толкова забавни, колкото и най-големите успехи.

Спомням си за тази вечер с прекрасна смесица от топли чувства, примесени с лека горчивина. Цигулки, лютни и барабани — всички пееха и танцуваха колкото им душа иска. Смея да твърдя, че празненството можеше да се сравнява с онова веселие, което можете да си представите, че съществува само в приказките.

Получих подаръци. Трип ми подари нож с кожена кания за закачане на колана, като твърдеше, че всяко момче трябва да има нещо, с което да може да се нарани. Шанди ми поднесе чудесно наметало, направено от нея самата, с много малки джобове за съкровищата, притежавани от всеки малчуган. Родителите ми пък ми подариха лютня — красива вещ от гладко тъмно дърво. Разбира се, наложи се да изсвиря на нея една песен и Бен пя с мен. Тъй като още не бях свикнал с новия инструмент, понякога струните ми се изплъзваха, а и на Бен му убягнаха някои ноти веднъж-дваж, но иначе се получи приятно.

Бен отвори малка бъчонка с медовина, която беше пазил „точно за такъв случай“. Спомням си, че я опитах и беше гъста и сладко-горчива на вкус.

Няколко човека заедно бяха написали „Балада за Бен, Великия пивовар“. Като си акомпанираше с арфа, баща ми я изрецитира с толкова сериозен вид, сякаш ставаше дума за някой от Модеганския кралски род. Всички се смяхме, докато ни заболяха коремите, а Бен се смееше два пъти по-силно от останалите.

По някое време през нощта майка ми ме завъртя във вихъра на главозамайващ танц. Смехът й звънтеше като музика, носена от вятъра. Косата и полите й се увиваха около мен, докато тя се въртеше. От нея се носеше успокояващо ухание, каквото само майките имат. Този мирис и бързата й насмешлива целувка ми помогнаха за облекчаването на тъпата болка от заминаването на Бен много повече, отколкото всички други забавления, взети заедно.

Шанди предложи да изтанцува специален танц за Бен, но само ако той отиде в палатката й, за да го види. Никога преди това не бях виждал Бен да се изчервява, но сега пламна. Поколеба се за миг и когато накрая й отказа, беше очевидно, че сърцето му се къса.

Шанди възропта и сладко се нацупи, като повтаряше колко дълго се е упражнявала. Накрая тя го завлече в палатката си и двамата бяха сподирени от одобрителните викове на цялата трупа.

Трип и Терен изиграха пародия на бой с мечове, който, от една страна, беше зашеметяваща фехтовка, от друга — драматичен монолог (на Терен), и от трета — шутовщина, която, сигурен съм, Трип импровизираше на момента. Гонеха се из целия лагер.

По време на битката Трип успя да счупи меча си, да се крие под полата на една дама, да се фехтува със салам и да извърши такива акробатични номера, че беше цяло чудо, че не се нарани сериозно. Все пак панталоните се сцепиха на две на задника му.

Дакс се запали, докато се опитваше да покаже впечатляващо гълтане на огън, и се наложи да го поливат с вода. Отърва се само с опърлена брада и малко наранена гордост. След това бързо се възстанови под нежните грижи на Бен, халба медовина и напомнянето, че не всекиму е писано да има вежди.

Родителите ми изпяха „Песента на сър Савиен Тралиард“. Като повечето от великите песни тя беше написана от Илиен и, общо взето, беше считана за неговия шедьовър.

Беше красива песен, още повече, че бях чувал баща ми да я изпълнява цялата само няколко пъти преди. Тя е дяволски трудна и баща ми вероятно беше единственият в трупата, който можеше да я изпълни както трябва.

Макар че не го показваше, знаех, че песента не е лесна дори за него. Майка ми му пригласяше, а тембърът й беше нежен и игрив. Когато двамата си поемаха дъх, дори пламъците на огъня сякаш стихваха. Усещах как сърцето ми се издигаше високо, за да потъне след това обратно. Плаках — и заради красотата на двата гласа, които бяха впримчени толкова съвършено един в друг, и заради трагизма на песента.

Да, тогава накрая плаках. Както плача и всеки път след това. Достатъчно е да прочета историята на глас и това предизвиква сълзи в очите ми. Според мен всеки, когото тази песен не може да разчувства, няма нищо човешко в себе си.

Когато свършиха, настъпи моментна тишина, докато всички изтриваха сълзите от очите си и бършеха носове. След това, след като беше минало достатъчно време, за да се успокоят, някой извика: „Ланре! Ланре!“

Възгласът беше подет от още неколцина: „Да, Ланре!“

Баща ми се усмихна кисело и поклати глава. Той никога не изпълняваше част от песен, преди да е напълно завършена.

— Хайде, Арл! — извика Шанди. — Достатъчно дълго време я готвиш. Дай да надзърнем какво си скрил в гърнето.

Той отново поклати глава, като продължаваше да се усмихва.

— Още не е готова.

Наведе се и внимателно прибра лютнята си в калъфа.

— Изпей поне малко, Арлиден — този път беше Терен.

— Да, заради Бен. Няма да е честно да те слуша да мрънкаш за тая песен през цялото време и накрая да не…

— … се чудехме какво ли толкова правите с жена ти във фургона, ако не…

— Изпей я!

— Ланре!

Трип бързо организира цялата трупа в тълпа, която скандираше и крещеше така, че баща ми успя да изтрае едва около минута, преди да се наведе и да извади обратно лютнята от калъфа. Всички нададоха одобрителни викове.

Тълпата утихна веднага щом той отново седна. Баща ми настрои една-две струни, макар че току-що беше прибрал инструмента. Огъна пръстите на ръцете си, изсвири няколко нежни тона за опит и след това толкова неусетно премина към песента, че почувствах как съм се заслушал в нея, преди още да знам, че е започнала. След това гласът на баща ми заговори на фона на плавното издигане и спускане на музиката.

Седнете и слушайте всички, сега ще ви изпея

отдавна забравена история от стари времена.

За един мъж, гордия Ланре, за него е песента.

Бил силен и твърд като меча в неговата ръка.

Чуйте как се борил, как падал и се възправял.

И пак паднал, застигнат от надвисналата сянка.

Любовта го покосила — любов към родната земя.

А от любов към съпругата му Лира, при нейния зов,

казват, върнал се обратно от Дверите на смъртта,

за да промълви пак нейното име с първия си дъх.

Баща ми си пое дъх и направи пауза, а устата му остана отворена, сякаш всеки момент щеше да продължи. След това на лицето му се появи широка, дяволита усмивка и той се наведе, за да прибере лютнята си. Чуха се протести и множество оплаквания, но всички съзнаваха, че трябва да са доволни и на онова, което бяха успели да чуят. Някой подхвана танцувална песен и протестите заглъхнаха.

Родителите ми танцуваха един с друг, а главата на майка ми почиваше на гърдите на баща ми. И двамата бяха затворили очи. Изглеждаха безмерно щастливи. Ако срещнете човек, с когото можете заедно да затворите очи и да забравите за света, то тогава сте големи късметлии. Дори и само за по минута на ден. Те двамата, нежно поклащащи се в такт с музиката — ето така и до днес си представям любовта, дори и след всичките тези години.

След това Бен танцува с майка ми, като стъпките му бяха сигурни и тържествени. Забелязах, че двамата заедно изглеждат много красиви.

Бен бе възрастен, посивял и внушителен с прорязаното си от бръчки лице и полуобгорени вежди. Майка ми беше стройна, свежа и сияеща, кожата й беше светла и гладка на светлината на огъня. Разликите в тях някак взаимно се допълваха. Заболя ме, като си помислих, че може никога повече да не ги видя заедно.

По това време небето на изток вече беше започнало да просветлява.

Всички се събраха, за да се сбогуват за последно. Не мога да си спомня какво казах на Бен, преди да си тръгнем. Знам, че не успях да му кажа точно онова, което исках, но усетих, че той ме разбра. Накара ме да обещая, че няма да се забъркам в неприятности, като си играя с нещата, на които ме беше научил.

Леко се наведе и ме прегърна, след това разроши косата ми.

Нямах нищо против. Донякъде за отмъщение се опитах да изгладя веждите му — нещо, което винаги ми се бе искало да направя.

Учуденото му изражение беше нещо, което си заслужаваше да се види. Прегърна ме отново. След това отстъпи назад.

Родителите ми обещаха пак да дойдем с трупата в този град, щом се озовем по тези места. Другите обещаха да ги накарат да го направят. Но колкото и млад да бях тогава, вече знаех истината. Щеше да мине много време, преди да видя Бен отново. Години.

Не си спомням да съм излизал навън онази сутрин. Помня само, че се опитвах да заспя, но вместо това чувствах самота, изпълнена с тъпа горчиво-сладка болка.

* * *

Когато се събудих по-късно следобед, намерих до себе си пакет. Беше увит в зебло и завързан с канап, а отгоре му като малко знаме на вятъра се вееше парче хубава хартия с името ми, изписано върху него. Още докато разопаковах пакета, разпознах книгата по подвързията. Беше „Реторика и логика“ — книгата, която Бен използваше, за да ме научи как да водя спор.

От малката му библиотека, съдържаща около десетина книги, тази бе единствената, която не бях изчел от кора до кора. Мразех я.

Разгърнах страниците и видях посвещение от вътрешната страна на корицата. То гласеше:

Квоте,

Защитавай се добре в Университета. Накарай ме да се гордея с теб. Спомни си песента на баща ти. Пази се от безразсъдството.

Твой приятел,

Абенти

С Бен никога не бяхме обсъждали моето обучение в Университета.

Разбира се, мечтаех да отида там някой ден. Но това си бяха само мечти, които все още се колебаех дали да споделя с родителите ми. Ученето в Университета щеше да означава да напусна тях, трупата и всичко, което познавах.

Честно казано, мисълта за това ме ужасяваше. Какво би било да се установя на едно място — не просто за една вечер или за няколко дни, а за цели месеци? Или пък години? Без повече представления? Без премятанията заедно с Трип или изиграването на ролята на разглезения, млад благороднически син от „Три пенита за едно желание“? Без фургоните? Без някого, с когото заедно да пея?

Никога не бях споменавал нищо за това, но Бен го беше отгатнал.

Прочетох отново надписа, поплаках си малко и мислено му обещах, че ще направя най-доброто, на което съм способен.