Патрик Ротфус
Името на вятъра (15)

14.
Името на вятъра

През зимата времето тече бавно за една пътуваща трупа, но Абенти се възползва от това и най-сетне имаше време да започне сериозно да ме учи на симпатична магия. Обаче, както се случва често, особено при децата, очакването се оказа далеч по-вълнуващо от действителността.

Няма да е вярно, ако кажа, че бях разочарован от симпатичната магия. Но, честно казано, имаше известно разочарование. Не беше онова, което очаквах от магията.

Беше полезно. В това нямаше никакво съмнение. Бен използваше симпатична магия за осветлението на нашите представления. Тя позволяваше запалването на огън без кремък и вдигането на тежки предмети без неудобните въжета и макари.

Но първия път, когато го бях видял, Бен някак бе успял да повика вятъра. Това не беше просто симпатична магия. Това беше магията от приказките.

Това беше тайната, която исках да узная повече от всичко друго на света.

* * *

Пролетното топене на снеговете отдавна беше приключило и групата яздеше през горите и полята на западната част на Федерацията.

Както обикновено аз бях в предната част на фургона на Бен. Лятото вече беше решило да напомни за себе си и всичко наоколо отново беше зелено и цъфтеше.

Беше тихо вече от около час. Бен дремеше и ръката му хлабаво държеше поводите, когато фургонът мина през един камък и изтръгна всеки от нас от мислите, в които беше потънал.

Бен се поизправи на седалката и се обърна към мен с онзи тон, който бях свикнал да наричам „Имам една задачка за теб“.

— Как би кипнал един чайник вода?

Огледах се наоколо и видях голям камък от едната страна на пътя. Посочих го:

— Тоя камък трябва да се е затоплил на слънцето. Ще го обвържа с водата в чайника и ще използвам топлината в камъка, за да накарам водата да заври.

— Камък към вода не е много ефективно — смъмри ме Бен. — Само една петнайсета част от него ще може да бъде използвана за затоплянето на водата.

— Ще свърши работа.

— Не отричам. Но това ще е немарливо свършена работа. Можеш да се справиш и по-добре, е’лир.

След това той се развика на Алфа и Бета — знак, че наистина беше в добро настроение. Както винаги те приеха виковете му със спокойствие, въпреки че той ги обвиняваше в неща, които, бях сигурен, никое магаре не би сторило доброволно, особено пък Бета, чиято морална репутация беше безукорна.

Абенти спря насред тирадата си и внезапно ме попита:

— Как би свалил тази птица? — той посочи ястреба, който се носеше във въздуха над пшеничената нива край пътя.

— Вероятно не бих го направил. Не ми е сторил нищо лошо.

— Хипотетично.

— Казах ти, че хипотетично не бих го направил.

— Разбрах те, е’лир — ухили се Бен. — И как точно не би го направил? С подробности, моля.

— Ще накарам Терен да го простреля.

— Добре, добре — замислено кимна Абенти. — Обаче това е между теб и птицата. Да речем, че този ястреб — той направи възмутен жест — е казал нещо грубо за майка ти.

— Аха. Тогава честта изисква сам да защитя доброто й име.

— Точно така.

— Имам ли на разположение перо?

— Не.

— Техлу да… — Под неодобрителния му поглед се наложи да сдъвча останалата част от онова, което мислех да кажа. — Гледаш никога да не ми е лесно, нали?

— Този досаден навик придобих от един ученик, който беше умен, умен, та чак прекалено. — Той се усмихна. — Какво би могъл да направиш дори и да имаше перо?

— Щях да го обвържа с птицата и да го намажа с домашен сапун.

— С какъв вид обвързване по-точно? — сбърчи вежди Бен.

— Химично. Вероятно вторично каталитично обвързване.

Последва замислена пауза.

— Вторично каталитично… — Той се почеса по брадата. — За да разтвориш мазнината, която прави перото гладко?

Кимнах.

Той погледна нагоре към птицата.

— Никога не съм се сещал за това — каза той с някакво тихо възхищение, което приех за комплимент. — Обаче — погледна ме пак — нямаш перо. Как ще го свалиш тогава?

Замислих се за няколко минути, но не можах да се сетя за нищо.

Реших да превърна този урок в нещо различно.

— Просто — подметнах небрежно — ще повикам вятъра и ще го накарам да свали птицата от небето.

Бен ме измери с поглед и ми показа, че знаеше точно какво имах предвид.

— И как би сторил това, е’лир?

Почувствах, че може би беше готов накрая да сподели с мен тайната, която беше пазил през всичките тези зимни месеци. Същевременно ми дойде една идея.

Поех си дълбоко дъх и изговорих думите, за да обвържа въздуха в дробовете ми с въздуха отвън. Здраво фокусирах съзнанието си върху Алара, поставих палеца и показалеца си пред свитите си устни и духнах между тях.

Усетих откъм гърба си лек полъх на вятър, който разроши косата ми и опъна за момент насмоления брезент на фургона. Може да е било и просто съвпадение, но въпреки това почувствах как по лицето ми се разля тържествуваща усмивка. Известно време не бях способен да правя нищо друго, освен да се хиля лудо на Бен и на глупаво изглеждащата му, невярваща физиономия.

След това почувствах някакво стягане в гърдите, сякаш се бях потопил дълбоко под водата.

Опитах се да си поема дъх, но не успях. Продължавах да опитвам, леко смутен. Все едно бях паднал на гърба си и си бях изкарал въздуха.

Внезапно осъзнах какво бях направил. Тялото ми се обля в студена пот и аз сграбчих като обезумял ризата на Бен, като сочех ту гърдите си, ту врата си, ту отворената си уста.

Когато погледна към мен, лицето на Бен се промени и от потресено на вид стана пепеляво на цвят.

Изведнъж почувствах колко притихнало беше всичко наоколо. Нито една тревичка не помръдваше. Дори звукът от движението на фургона беше приглушен, сякаш идваше от далечно разстояние.

В съзнанието ми нахлу ужас, който удави всеки мой опит да разсъждавам. Забих нокти в гърлото си и разкъсах ризата си.

Ударите на сърцето ми отекваха в ушите ми със звънтене. Изнурените ми гърди бяха пронизвани от остра болка, докато аз отчаяно се опитвах да си поема въздух.

Със светкавично движение, на каквото не предполагах, че е способен, Бен ме сграбчи за остатъците от ризата ми и изскочи от седалката на фургона. Когато се приземихме на тревата отстрани на пътя, той ме удари с такава сила о земята, че ако в дробовете ми беше останал някакъв въздух, той със сигурност щеше да изкара и него.

По лицето ми се стичаха сълзи, докато се мятах като обезумял. Знаех, че ще умра. Очите ми пареха. Безчувствените ми, студени като лед ръце лудо драскаха в пръстта.

Осъзнах, че някой крещи, но гласът ми се струваше безкрайно далечен. Бен беше коленичил над мен, а небето зад него беше притъмняло. Той изглеждаше почти разсеян, сякаш се ослушваше за нещо, което аз самият не можех да чуя.

След това погледна към мен — всичко, което си спомням, бяха очите му, които изглеждаха далечни и изпълнени с ужасна, студена и безстрастна сила.

Продължаваше да гледа право в мен. Устните му мърдаха. Той призоваваше вятъра.

Потреперих като лист, сякаш бях ударен от светкавица. След това ме обгърна мрак.

* * *

Следващото, което си спомням, беше, че Бен ми помагаше да се изправя на крака. Като насън осъзнах, че другите фургони спират и към нас се обръщат любопитни лица. Майка ми дойде от нашия фургон и Бен я пресрещна насред пътя, като се хилеше и й казваше нещо успокоително.

Не можах да различа думите, тъй като бях зает да вдишвам и издишвам дълбоко.

Останалите фургони потеглиха и аз последвах безмълвно Бен до неговия фургон. Той демонстративно започна да се суети наоколо, като проверяваше въжетата, които държаха брезента опънат. Събрах мислите си и му помагах доколкото можех, докато и последният фургон от трупата ни подмина.

Когато вдигнах поглед, срещнах гневните очи на Бен.

— Какво си мислеше, че правиш? — изсъска той. — Е, какво? Какво си мислеше?

Никога преди това не го бях виждал такъв — цялото му тяло се бе превърнало в стегнат възел от ярост. Целият трепереше.

Вдигна ръка да ме удари… след това спря. След миг ръката му се отпусна встрани.

Той провери с методични движения последните няколко въжета и след това се качи обратно във фургона. Като не знаех какво друго да правя, аз го последвах.

Бен дръпна поводите и Алфа и Бета задърпаха фургона напред. Сега бяхме последни в редицата. Бен гледаше право пред себе си. Опипах разкъсаната предница на ризата си. Цареше напрегната тишина.

Сега, след като със закъснение обмислих случилото се, осъзнах, че съм постъпил ужасно глупаво. Когато обвързах дъха си с въздуха отвън, това беше направило собственото ми дишане невъзможно. Дробовете ми не бяха достатъчно силни, за да придвижат толкова въздух. Трябваше дробовете ми да са като някакво желязно духало, за да се справят с тази задача. Беше все едно да се опитам да изпия цяла река или да повдигна планина.

Яздихме в неловко мълчание в продължение на около два часа.

Слънцето докосваше върховете на дърветата, когато накрая Бен въздъхна дълбоко и шумно. После ми подаде поводите.

Когато отново погледнах към него, внезапно осъзнах колко стар е той. Винаги съм знаел, че наближава шейсетте, но никога дотогава не го бях виждал да изглежда на толкова.

— Преди малко излъгах майка ти, Квоте. Тя беше видяла края на онова, което се случи, и се беше разтревожила за теб. — Докато говореше, очите му оставаха втренчени във фургона пред нас. — Казах й, че работим върху сценка за представлението. Тя е добра жена. Заслужава друго, не лъжи.

Продължихме да яздим в сякаш нескончаема и мъчителна тишина, но когато оставаха още няколко часа до залез, чух гласове някъде напред в редицата да викат — „Сив камък!“. Друсането на фургона ни, който завиваше върху тревата, извади Бен от мрачното му вцепенение.

Той се огледа наоколо и видя, че слънцето още се виждаше на небето.

— Защо спираме толкова рано? Да не би да има паднало дърво на пътя?

— Сив камък — посочих напред към каменната плоча, която се мержелееше над фургоните пред нас.

— Какво?

— От време на време пътят ни минава покрай някой от тях — отново направих жест към сивия камък, който стърчеше над върховете на по-ниските дървета край пътя.

Като повечето сиви камъни и този беше грубо издялан правоъгълник с височина около четири метра. Фургоните, които го бяха наобиколили, изглеждаха доста незначителни в сравнение със солидното присъствие на камъка.

— Чувал съм да ги наричат и стоящи камъни, но съм виждал много от тях, които не бяха изправени, а полегнали на едната си страна. Винаги спираме за един ден, когато намерим някой, стига да не бързаме ужасно много. — Спрях да говоря, защото усетих, че бръщолевя глупости.

— Аз ги знам под друго име — „пътни камъни“ — тихо отвърна Бен.

Изглеждаше стар и уморен. Малко след това ме попита:

— Защо спирате, когато откриете някой от тях?

— Просто винаги го правим. Така си почиваме по пътя — замислих се за момент. — Май се предполага, че тези камъни носят късмет.

Искаше ми се да имаше с какво да поддържам нататък разговора сега, след като бях събудил интереса му, но не можах да се сетя за нищо друго.

— Може и така да е. — Бен насочи Алфа и Бета към едно място от другата страна на камъка, което беше отдалечено от по-голямата част от останалите фургони.

— Върни се веднага след вечеря. Трябва да поговорим. — Той се обърна, без да ме погледне, и започна да разпряга Алфа от фургона.

Никога преди не бях виждал Бен в подобно настроение. Обезпокоен, че съм разрушил връзката между нас, се обърнах и побягнах към фургона на родителите си.

Намерих майка си да седи пред току-що стъкмения огън и бавно да добавя съчки, за да го разпали. Баща ми седеше зад нея и разтриваше гърба и раменете й. И двамата вдигнаха поглед при звука на тичането ми.

— Мога ли да се храня с Бен тази вечер?

Майка ми погледна нагоре към баща ми и после обратно към мен.

— Не бива да досаждаш, скъпи мой.

— Той ме покани. Ако отида веднага, ще мога да му помогна да се установи за през нощта.

Тя размърда рамене и баща ми отново започна да я разтрива.

— Съгласна съм, но не го карай да стои до късно. — Тя ми се усмихна. — Сега ме целуни.

Майка ми протегна ръце към мен и аз я прегърнах и целунах. Баща ми също ме целуна.

— Я ми дай ризата си да има с какво да се занимавам, докато майка ти приготвя вечерята. — Той свали ризата от мен и опипа разкъсаните й краища. — Тая риза е цялата в дупки, много повече, отколкото е редно.

Започнах със запъване да обяснявам, но той махна с ръка.

— Знам, знам, всичко това се е случило заради по-висша цел. Опитай се да бъдеш по-внимателен или следващия път ще те накарам сам да си я зашиеш. В твоя сандък има чиста риза. Бъди така любезен да ми донесеш игла и конец, като ходиш дотам.

Набързо притичах до задната част на фургона и си извадих чиста риза. Докато тършувах за игла и конец, чух майка ми да пее:

Вечер, докато слънцето залязва,

аз ще се взирам от височината.

Отдавна трябваше да си при мен,

но любовта ми ти е все тъй вярна.

Баща ми отговори:

Вечер, когато светлината отмира,

най-сетне поемам към дома.

Вятърът през върбите въздиша.

Моля те, съхрани пламъка в сърцето си.

Когато излязох от фургона, той я беше наклонил драматично в прегръдките си на една страна и я целуваше. Поставих иглата и конеца до скъсаната риза и зачаках. Беше добра целувка. Изучавах ги внимателно с неясната мисъл, че някога в бъдеще и аз може би ще искам да целуна някоя дама. И ако щях да го правя, исках добре да си свърша работата.

След известно време баща ми ме забеляза и повдигна майка ми.

— Дължите пол’вин пени за представлението, господин Воайор — засмя се той. — Защо си още тук, момче? Мога да се обзаложа на същата сума, че те е забавило желанието да зададеш въпрос.

— Защо спираме при сивите камъни?

— Традиция, момчето ми — каза той и разтвори широко ръце с величествено движение, — и суеверие. Във всеки случай, всичките те са еднакви. Спираме за късмет и защото така всеки се наслаждава на неочакваната почивка. — Той направи пауза. — Знаех някаква поема за тях. Чакай да се сетя как започваше…

Дори в съня като притегляща скала

масивен камък сочи твоята посока.

Той все по-навътре във Фае те води.

Като камъка на хълма или в долината

Сивият камък те води към нещо, нещо…

Баща ми стоя така секунда-две и подръпваше долната си устна, загледан в празното пространство. Накрая поклати глава.

— Не мога да си спомня края на последния ред. Бога ми, не харесвам поезията. Как изобщо някой може да запомни думи, които не са облечени в музика? — Челото му се набръчка, докато той съсредоточено мърмореше под мустак думите.

— Какво е „притегляща скала“? — попитах.

— Това е старото наименование за тъмнозелените камъни — обясни майка ми. — Те са парчета желязо от звездите, които притеглят към себе си всяко друго желязо. Преди време видях такъв на една витрина. — Тя погледна към баща ми, който продължаваше да си мърмори.

— Видяхме тъмнозеления камък в Пелересин, нали?

— Хмм? Какво? — Въпросът го извади от унеса му. — Да, Пелересин. — Той отново подръпна устната си и потръпна. — Запомни това, сине, дори и да забравиш всичко друго. Поетът е музикант, който не може де пее. Думите трябва да открият съзнанието на човека, преди да могат да докоснат сърцето му, а съзнанията на някои хора са печално малки цели за откриване. Докато музиката докосва сърцето директно, независимо колко малко или неподатливо е съзнанието на човека, който слуша.

Майка ми изсумтя по малко неподобаващ за дама начин.

— Елитарист. Просто остаряваш. — Тя въздъхна драматично. — Точно това е голямата трагедия, второто нещо, което човек загубва с остаряването, е паметта.

Баща ми придоби надут и възмутен вид, но майка ми не му обърна внимание и ми каза:

— Между другото, единственото нещо, което кара трупите да спират край сивите камъни, е мързелът. Текстът на поемата би трябвало да гласи:

През всеки сезон,

още щом съм на път,

аз все търся резон —

камък сложен край път,

да отдъхна до него.

Очите на баща ми хитро проблеснаха и той застана зад нея.

— Стар ли? — запита той с нисък глас, докато пак заразтрива раменете й. — Жено, имам намерение да ти докажа, че грешиш.

— Господине, имам намерение да ви позволя да го направите — шеговито се усмихна тя.

Реших да ги оставя да си говорят и тъкмо се готвех да се затичам към фургона на Бен, когато чух баща ми да се провиква след мен:

— За утре следобед да си готов с гамите и второ действие на „Тинбертин“.

— Добре — изкрещях в отговор, докато тичах.

Когато се върнах при Бен, той вече беше разпрегнал Алфа и Бета и ги разтриваше. Започнах да подготвям огъня, като заобиколих купчина сухи листа с пирамида от все по-големи съчки и клони. Когато свърших, се обърнах към мястото, където седеше Бен.

Отново настъпи тишина. Почти можех да усетя как се опитва да подбере подходящите думи, когато той заговори:

— Какво знаеш за новата песен на баща ти?

— Тази за Ланре ли? Не много. Знаеш го какъв е. Никой няма да я чуе, преди да я е завършил. Дори и аз.

— Нямам предвид самата песен — рече Бен, — а историята зад нея. Историята за Ланре.

Помислих за десетките истории, които бях чул баща ми да събира през изминалата година, опитвайки се да открие общото в тях.

— Ланре бил принц… или крал. Важен човек. Искал да бъде по-могъщ от всеки друг на света. Продал душата си за власт, но нещо се объркало и мисля, че след това полудял или никога повече не могъл да заспи, или… — спрях, когато видях, че Бен поклаща глава.

— Не е продал душата си — каза Бен. — Това са глупости. — Той въздъхна и сякаш се смали. — Не започнах както трябва. Не става въпрос за песента на баща ти. Ще говорим за нея, след като той я завърши. От друга страна, когато научиш историята за Ланре, това ще ти помогне да видиш цялостната картина.

Бен пое дълбоко дъх и започна отначало:

— Да предположим, че имаме неразумно шестгодишно хлапе. Какви вреди може да причини то?

Не отговорих веднага, защото не бях сигурен какъв е отговорът, който Абенти искаше да чуе. Вероятно щеше да е най-добре да съм откровен.

— Не много големи.

— А сега да предположим, че имаме двайсетгодишен младеж, който отново е безразсъден — колко опасен може да е той?

Реших да се придържам към очевидните отговори:

— Пак не особено опасен, но повече от преди.

— А какво би станало, ако му дадеш меч?

Започнах да разбирам накъде бие и затворих очи.

— Ще стане много по-опасен. Разбирам какво ми казваш, Бен. Властта не е лошо нещо, а глупостта обикновено е безобидна. Взети заедно обаче, властта и глупостта са наистина опасни.

— Не съм казвал „глупав“ — поправи ме Бен. — Ти си умен. И двамата го знаем. Но можеш да бъдеш безразсъден. Умният, но безразсъден човек е една от най-плашещите възможни комбинации. А още по-лошото е, че аз те научих на някои опасни неща.

Бен погледна към купчината дърва, които бях приготвил, след това взе листо, прошепна няколко думи и продължи да наблюдава как в центъра на натрупаните клони и сухи дърва оживя малък пламък. Той се обърна и ме погледна.

— Правенето на нещо толкова просто като това може да те убие. — На устните му се появи бледо подобие на усмивка. — Или пък търсенето на името на вятъра.

Тръгна да казва още нещо, но размисли, затвори уста, разтри лицето си и дълбоко въздъхна. Когато свали ръце, изглеждаше уморен.

— На колко години си, че забравих?

— Следващия месец ставам на дванайсет.

— Лесно се забравя това — поклати глава той. — Не се държиш като дванайсетгодишен. — Разбута огъня с пръчка и добави: — Бях на осемнайсет, когато започнах да уча в Университета. Трябваше да стана на двайсет, докато науча онова, което ти знаеш сега. — Загледа се в пламъците. — Съжалявам, Квоте. Искам да остана сам тази нощ. Трябва да помисля.

Кимнах мълчаливо. Отидох във фургона му, взех триножника, чайника, вода и чай и тихо ги сложих до Бен. Той продължаваше да гледа огъня, когато се обърнах и си тръгнах.

Тъй като знаех, че родителите ми няма да ме очакват толкова скоро, се отправих към гората. Аз също имах нужда да помисля. Поне това дължах на Бен. Щеше ми се да можех да направя повече.

* * *

Минаха доста дни, преди Бен да се върне към нормалната си, добродушна същност. Но дори и тогава нещата между нас вече не бяха същите.

Продължавахме да сме близки приятели, но помежду ни имаше издигната преграда и аз усещах, че той съзнателно се държи на разстояние от мен.

Уроците почти спряха. Той сложи край на горещото ми желание да уча алхимия и вместо това се ограничи само до това да ме обучава на химия. Отказа да ме учи на каквато и да е руническа магия и на всичкото отгоре стана много пестелив на похвали.

Забавянето на напредъка ми ме дразнеше, но се стараех да оставам спокоен, като се надявах, че ако му покажа, че съм отговорен и старателен, той най-накрая ще се отпусне и нещата ще се върнат към нормалното си състояние. Бяхме като семейство и аз знаех, че в крайна сметка проблемите между нас ще се изгладят. Всичко, от което се нуждаех, беше време.

Тогава и не подозирах, че нашето време заедно наближаваше към своя край.