Алън Фолсъм
Ден за изповед (118)

116

Хари се взираше в огледалото и усещаше как мерцедесът послушно ускорява, оставяйки контролния пункт далеч назад. В нощта все още се виждаше сиянието на живачните лампи, червените светлини на спрели автомобили, скупчените армейски камиони и бронирани полицейски коли. Това беше най-сериозната проверка досега — на два часа път след Милано. За разлика от Киасо, където просто им махнаха да минават, тук трябваше да спрат и от двете страни се приближиха въоръжени войници. Но внезапно един офицер посочи номера на колата, озърна се към свещениците отпред и бързо направи знак да продължават.

— Ама че си дръвник, братче — ухили се Дани, когато бяха на безопасно разстояние и отново ги обгърна мрак.

— Защо? — изненада се Хари. — Само защото му кимнах да благодаря?

— Да, само защото му кимна да благодариш. — Дани погледна Елена и пак се усмихна. — Ами ако му беше скимнало да ни спре? Тогава?

Хари се озърна към него.

— Тогава щеше да му обясниш цялата проклета история и защо отиваме в Рим. Току-виж, пратили и войската с нас…

— Войската няма да влезе във Ватикана, Хари… Нито италианската, нито която и да било…

— Тъй де — кисело промърмори Хари. — Тая работа е само за теб и отец Бардони.

Дани кимна.

— Да, само за мен и отец Бардони.

Рим, квартал Трастевере, църквата „Сан Кризонъо“, 16 юли, четвъртък, 5:30

Палестрина слезе от задната седалка на мерцедеса и закрачи през мъглата. Един от хората на Фарел вървеше пред него, хвърляйки подозрителни погледи из пустата улица. Той прекоси тротоара, отвори вратата на църквата, после се отдръпна и ватиканският държавен секретар влезе сам.

Под кънтящия свод Палестрина пристъпи към олтара, прекръсти се и коленичи да се помоли до единствения човек в църквата — жена в черно с молитвеник в ръцете.

— Много време мина от последната ми изповед, отче — каза тя, без да го поглежда. — Мога ли да се изповядам пред вас?

— Разбира се.

Палестрина пак се прекръсти и стана. После двамата с Томас Кайнд тръгнаха към мрачните очертания на изповедалнята.