Алън Фолсъм
Ден за изповед (116)

114

Лугано, същият час

В ранния мрак на дъждовната привечер един тъмносив мерцедес с ватикански номер и двама свещеници на предната седалка напусна Лугано. Отмина хотелите покрай езерото и пое на запад към магистралата, която стигаше на юг до Киасо и оттам навлизаше в Италия.

Седнала отзад, Елена гледаше как Дани упътва Хари по картата в жълтеникавата светлина на лампичката над огледалото. Между двамата братя имаше напрежение. Виждаше го, усещаше го. Не знаеше точно каква е причината, а и Хари не спомена нищо, само и предложи да остане, но тя отказа. Където отидеха братята, там щеше да е и тя. Каза го недвусмислено, напомняйки, че е милосърдна сестра, а отец Даниъл все още остава под нейните грижи. Нещо повече, отиват в Италия, а тя е италианка и това — ако Хари случайно не помни — им е помогнало неведнъж. И когато Хари се усмихна едва забележимо на нейната дързост, стана ясно, че ще потеглят заедно.

Малко преди магистралата Дани внезапно посегна нагоре, изключи лампата и се смъкна по седалката. Сега Елена виждаше само Хари.

Осветен от мътния блясък на таблото, той прикова цялото й внимание. Напрежението на пръстите му върху волана. Стоманеният му поглед, взрян в пътя отпред. Той излъчваше все по-силна тревога с поклащането си ту напред, доколкото му позволяваха коланите, ту назад плътно до облегалката — тревога не заради колата, а заради крайната цел. Очевидно Рим никак не му допадаше.

— Добре ли си? — тихо запита Хари.

Едва сега Елена забеляза, че я гледа в огледалото.

— Да…

Погледите им се срещнаха мълчаливо.

— Хари — прозвуча ненадейно гласът на Дани през равномерното тракане на чистачките.

Хари веднага откъсна очи от Елена и се загледа в пътя. Колите пред тях намаляваха скорост. На фона на дъждовното нощно небе изникна характерният розово-бял блясък на живачни лампи.

Дани напрегнато вдигна глава.

— Италианската граница.

Елена видя как Хари впи пръсти във волана. Той натисна спирачката. После пак я погледна и за миг очите им се срещнаха.