Джорджия Боковън
След мълнията (12)

Единадесета глава

Когато Ленора се събуди, из къщата се разнасяше миризмата на пържен бекон. Няколко минути се излежава в леглото и, загледана в тавана, се опита да осъзнае къде се намира и какво става около нея. Вечерта се върна в съзнанието й като топла вълна от щастие, която прочисти душата й. Без дори да среше косата си, нахлузи набързо халата и слезе долу. Когато зави зад ъгъла на кухнята, застина пред гледката, открила се пред нея. Облечен в светлокафяви къси гащета и синя тениска, Мангас лъхаше на чистота и свежест и изглеждаше невероятно красив.

— Наистина си тук!

Той вдигна поглед от яйцата, които разбиваше в някаква купа, и се усмихна.

— Това май трябваше да бъде моя реплика, не помниш ли?

— Помня — усмихна се на свой ред Ленора. — Колко е часът? От колко време си буден?

— Вече е почти девет. Станах преди около два часа и открих денонощен магазин, където се оказа, че продават и доста елегантни дрехи.

Ленора изведнъж осъзна колко небрежен вид има. Опита се донякъде да оправи косата си с пръсти. Мангас изтри ръце в една кърпа и се приближи. Втренчи се в нея, а после я притегли към себе си. Нежната му целувка я накара да забрави, че стомахът й бе празен. Сега можеше да мисли само за най-належащата нужда, която Мангас бе предизвикал в тялото й. Намести се по-удобно срещу гостоприемните му слабини и доволно се усмихна на мигновената му реакция. Той плъзна длани до извивката на талията й и я притисна още по-силно до себе си.

Когато след една последна бърза целувка я пусна и се върна при печката, за да нагледа цвъртящия бекон, Ленора сложи ръце на кръста си и го изгледа гневно.

— Можеш ли да ми кажеш докога ще продължава това?!

Мангас си придаде толкова невинен вид, че тя едва се сдържа да не се разсмее.

— Е?! — настоя с колкото се може по-гневен тон.

Мангас изля мазнината на бекона от тигана и се облегна на рамката на вратата.

— Съжалявам, но важността на това да станем приятели, преди отново да станем любовници, се изпарява всеки път, когато съм близо до теб. Почти се убедих, че тъй като сексуалната страна от връзката ни е толкова добра, то другата вероятно ще последва скоро… но не съвсем. Повече от всякога и от всичко досега, Ленора, бих искал да ми кажеш, че ме обичаш… — добави тихо.

Незабавният й порив бе да му каже колко много вече го е обикнала, но той я спря с жест.

— Но не преди наистина да си ме опознала. Не бих могъл да приема тия думи, ако преди това не си узнала всичко за мен.

— Не знаеш ли, че нищо не може да промени чувствата ми?

Мангас я прегърна и прошепна:

— О, моя красива, простодушна Ленора! Само да можех да повярвам в това!

Изведнъж Ленора осъзна, че никакви думи не биха го разубедили. Трябваше да изчака да й разкрие това, което го мъчеше така ужасно. Последва го до печката, застана зад него и обви ръце около кръста му.

— Надявам се, не си мислиш, че това ще ме накара да стоя настрана.

Чу тихия му сподавен смях, надникна през рамото му и го изгледа.

— През уикенда съм свободна. Имаш ли някакви предложения?

— В ония торбички върху масата има всичко необходимо за пикник.

— Е, не всичко — подхвърли закачливо Ленора.

— Как винаги успяваш да си на крачка пред мен? — усмихна се той.

— Ами имам похотливо подсъзнание.

— Навярно си го придобила напоследък?

— Възможно е.

— Ленора…

— Ммм… да?

— Премести, ако обичаш, красивото си тяло от мен, иначе ще изгоря яйцата.

Тя се повдигна на пръсти и с върха на езика си остави влажна ивица по тила му.

— Нямам нищо против да го направя — прошепна сладко. — Никак не обичам загорели яйца.

Щипна го леко по рамото и добави:

— Между другото, не харесвам и сприхави готвачи.

 

 

Докато Ленора си вземаше душ и се обличаше след закуска, Мангас изми съдовете. Още преди слънцето да започне да припича, те вече бяха в колата и се чудеха къде да отидат за пикника. Когато излязоха от главната улица, Ленора посочи вляво. Беше си наумила, че Мангас трябва да види някои от местата, през които бяха минали преданата вечер, докато той спеше.

След около час стигнаха до няколко изоставени хижи, слязоха от колата и тръгнаха пеша. Скоро откриха малко, тихо бълбукащо поточе с леденостудена вода. Мангас потопи между два плоски камъка бутилката вино, а продуктите за пикника остави до една красива трепетлика. Когато се върнаха от разходката из околността, бяха страшно изгладнели. Изядоха салама, сиренето и бисквитите, а гроздето запазиха, за да му се насладят по-късно заедно с виното, докато се излежават под топлите лъчи на слънцето.

Сита и приятно отпусната, Ленора си отскубна стръкче от сочната зелена трева, започна да го дъвче и се загледа в Мангас, който се бе облегнал на един бор, съборен от светкавица. Претърколи се до него и отпусна глава в скута му, примижавайки срещу яркото слънце.

— Как може да си учил в „Уинчестър колидж“ и никога да не си отделил време да преминеш няколкото планински хребета до Аспен?

— Откъде разбра, че съм бил в „Уинчестър“?

— Просто умозаключение, скъпи ми Тейлър! Защо иначе ще присъстваш на онова ужасно събрание, на което се срещнахме?

— Да — рече той сдържано. — Наистина, защо ли?

— Е? — продължи да го разпитва Ленора.

— Когато бях в колежа първата година, през нощта работех като портиер, а през деня посещавах всички лекции, на които ме допускаха. След като един от шефовете откри какво върша, уреди ми стипендия като редовен студент и така бях възнаграден за положените усилия. Записах възможно най-големия брой предмети, които се разрешаваха за един семестър. Между ученето и портиерската работа нямах почти никаква възможност, нито пък желание да посетя място като Аспен.

— Родителите ти не можеха ли да поемат част от разноските по следването?

Въпросът й бе съвсем естествен за човек, израснал в любвеобилно семейство…

— Може би. Ако знаех кои са, сигурно щях да ги попитам… Но ние никога не сме се срещали — отвърна все така монотонно Мангас. — Доколкото знам, аз съм единственият жив член от семейството. Корените ми могат да се проследят до прага на църквата „Свети Мел“ в Таос, щата Ню Мексико…

Дълго мълча, преди да продължи разказа си. Когато отново заговори, сякаш се бе прехвърлил в друго време и на друго място.

— Казаха ми, че съм бил намерен увит в ръчно изтъкано индианско одеяло, на което е бил закачен лист хартия. Бележката гласяла, че момчето в одеялото е Мангас Колорадос Тейлър. Човекът, написал бележката, молел чрез нея този, който открие детето, да се погрижи добре за него, защото един ден то ще станело също толкова велик вожд, колкото и неговия съименник.

Ленора не смееше да помръдне и дори да диша от страх, да не би да развали деликатния момент. Най-сетне се съвзе и тихо промълви единственото нещо, което можеше да се каже:

— Много тъжно, че на майка ти й се е наложило да го направи…

— Може би… — Мангас бавно вдигна ръка и разсеяно разтри тила си. — Така и не успях да достигна до някакво крайно заключение дали това е било тъжно или просто по-лесният начин за нея да се измъкне от затруднението.

Ленора пребледня.

— Вероятно стотици пъти съм си мислил, че нещата ще се променят, ако все пак избера едното или другото. Че това някак ще направи пътя ми в живота по-лек… Когато бях много малък и постоянно ме местеха от един приют в друг, казвах, че майка ми ме търси, и че някой ден ще ме открие. Естествено, тя не се появяваше в деня, който определях. Почти винаги избирах празник и си измислях невероятни истории, обясняващи защо не е дошла.

Мангас погали косата й.

— Но всичко това са минали неща — продължи той. — Вече нищо няма значение. Всичко е останало далеч зад мен.

Ленора примигна, опитвайки се да задържи сълзите, парещи в очите й.

— Мен ли се опитваш да убедиш, че няма значение, или себе си?

Мангас се взря в лицето й и прошепна:

— Прекалено си умна за мен, Ленора. Лесно прозираш нещата през стената, която винаги е успявала да задържи всички други настрана.

Докато галеше бузата й, тя почувства панически страх. Безмълвно го помоли да престане да й разказва за себе си. Преживяваше твърде тежко мисълта за това колко самотен е бил като момче и в колко самотен мъж се е превърнал.

Мангас изтри сълзите, които се бяха стекли в ъгълчетата на очите й въпреки опитите й да ги възпре. С тих стон Ленора се извърна. Не искаше да я вижда, че плаче.

Когато пак заговори, гласът му бе станал студен и безизразен.

— Надявам се, че не ме съжаляваш.

Тя потрепери, сякаш ледената вода на поточето изведнъж бе преляла от бреговете и я бе заляла. Изправи се, сви крака пред гърдите си и опря чело на коленете си.

— Никога не бих изпитала съжаление към теб… Ако трябва някак да опиша чувствата си в този момент, то вероятно най-точната дума ще е „страх“. Не познавам друг, който да е непоколебим колкото теб, и с толкова силна воля. Да преодолееш такива трудности през детските си години, да успееш да пробиеш в бизнес, където мнозина се провалят… Някога губил ли си, Мангас?

Изведнъж и Мангас почувства някакъв страх. Страх, че никога не ще успее да сподели с друг човек всичко за себе си. Бе допуснал Ленора до онази част от душата си, където не бе допускал никого досега. Но в мига, в който тя се бе оказала твърде близо, бе реагирал така, както и към всички останали. За момент бе готов да я унищожи, ако бе показала твърде голямо съжаление, твърде голямо разбиране.

И тъй като се познаваше много добре, знаеше колко лесно би я унищожил. Струваше му се уязвима като красива пеперуда, прекарала целия си живот в един свят от слънце и уханни цветя. Никога не бе познала зловещите бури, оставили отпечатъка си върху живота му. Тя не би разбрала яростта, която бе способен да отприщи, яростта, която се бе научил така добре да използва срещу враговете си. Затвори очи при картината, извикана във въображението му. Би предпочел да умре, но не и да я нарани. „По-добре да живея без нея, отколкото да я гледам как се погубва заради мен!“

Погледна я. Тя също го наблюдаваше. В очите й се четеше огромно желание да разбере какво всъщност се бе появило между тях сега.

Постепенно го обзе решителност.

„Не, никога вече няма да я изоставя. Никога!“ Ленора бе последната му възможност най-сетне да опознае света, на който бе чужд през целия си досегашен живот. Последната му възможност да се превърне в човек, способен да се обвърже с друго човешко същество. Искаше я, копнееше за нея. Жадуваше да я задържи при себе си завинаги.

Тя безмълвно се притисна в него, отпускайки глава на рамото му. И двамата не помръдваха, нито пък забелязваха отлитането на времето. Едва когато подухна лек ветрец и накара сърцевидните листа на трепетликата да затрептят и да докоснат леко като милувка лицето му, Мангас осъзна, че от очите му се стичат сълзи. Собствените му сълзи! Бе удивен — не помнеше някога да е плакал.

Преди да успее да ги изтрие, Ленора се изправи и го видя какво се кани да направи. Опита се да задържи ръката му, но вместо това той поднесе нейната към устните си и чувствено я целуна. Тя искаше да му каже, че го обича. Колко лесно, колко естествено се зародиха тези думи в съзнанието й. Но не биваше да ги изрича сега. Не, все още бе твърде рано. Трябваше да изчака, докато стане готов да я чуе. А после нямаше да престане да му ги повтаря. Хвана лицето му с длани и изтри с целувки криволичещите следи, оставени от сълзите му.

Мангас я прегърна с безкрайна нежност. Ласките му постепенно ставаха все по настоятелни, а нейните целувки — все по-страстни, докато накрая Ленора започна да диша на пресекулки. Изведнъж Мангас я притисна до себе си със страст, която й показваше, че вътрешната му съпротива вече е преодоляна. Чувствата му бяха изложени като на длан пред нея.

Обсеби устата й — вкусваше я, докосваше я, галеше я с език по такъв начин, че утробата й изгаряше от болезнена необходимост да я обладае. Ръцете му се плъзнаха по стегнатото й дупе, за да я придърпат по-близо до огъня, изгарящ и неговите слабини. Спуснаха се по бедрата й, галейки нежно чувствителната им кожа. Пръстите му с удивителна лекота се промъкнаха под еластичния колан на късите й панталони. Ленора се задъха от внезапната вълна от наслада, която неговото докосване изпрати по тялото й.

— Не го прави, ако възнамеряваш да спреш… Не ми причинявай тази болка!

Мангас изпитателно я изгледа, търсейки отговора в очите й.

— Наистина ли искаш да те любя тук! — попита дрезгаво.

— Да! — прошепна тя. — Искам да се любя с теб тук и го искам сега.

— Ленора, ако го направим сега, за теб няма да е така, както би трябвало да е, нито пък така, както аз го желая. Вече нямам сили да се контролирам и…

— Точно сега е моментът! — прекъсна го тя.

Мангас покри устата й със своята и Ленора разбра каква стихия бе отприщила в него. Целувката му изискваше да му отвърне по същия начин, със същата готовност. Ръцете му вече не бяха колебливи, а обхождаха тялото й със страст, която изтри всичко друго от съзнанието й. Тя прие насъбраните чувства, които Мангас дълго бе чакал да й отдаде щедро. Прие него самия.

Този път сливането им бе много по-различно от преди. Сега бурята на страстта им бе помитаща. Нямаше ги дългите игри с милувки или прошепнати думи. Всеки път, когато Мангас забавяше тласъците си, за да се убеди, че Ленора успява да го следва, тя го подтикваше да продължи. Желаеше го неистово, забравила всякаква плахост. Галеше го, разтриваше го, ликуваше, след като той й откликваше с въздишки и стонове от удоволствие.

Когато достигна до мига, в който цялото й същество бе в бездиханно очакване, високо извика името му. Мангас застина над нея и я погледна. После бавно и нежно я целуна, отлагайки кулминацията. Сладостното напрежение стана непоносимо. Ленора прокара ръце по корема му, преди да ги плъзне още по-надолу, и започна да се извива като ранена змия. Съблазнителният, настойчив ритъм изтръгна дълбок стон от гърлото, на Мангас. Той нахлу дълбоко в утробата й и този път не спря. Поведе я към върха й заедно достигнаха любовния екстаз…

Докато лежаха и се наслаждаваха на нежните си милувки, една мъчителна мисъл постоянно тормозеше съзнанието на Мангас. Не можеше да си представи живота без Ленора. Откакто я бе опознал, откакто я бе обикнал, тя го бе променила необратимо. Давайки й онази част от себе си, до която не бе допускал никой друг, той знаеше, че никога вече не ще бъде същият човек. Бе разкрил душата си пред нея и, за да може да я отведе в миналото си, бе принуден да го преживее отново.

С течение на времето щеше да сподели с нея и всичко останало. Щеше да й разкаже как на единадесет години бе избягал от последния дом, в който бе настанен, и бе отишъл да живее в резерват на апахите, за да открие кой всъщност е. Как на шестнадесет години бе принуден да приеме факта, че не се вмества в малкия свят на апахите, но в същото време не може да влезе и в света на белите. Точно тогава бе започнал да се затваря в себе си, в свой собствен свят, и никога не си бе позволил да повярва, че има някакъв друг свят — никога, освен през онзи съдбовен период на връзката му с Жаклин Уинчестър.

Най-трудно щеше да му бъде да разкаже на Ленора за семейство Уинчестър и как омразата му към Ейдриън го бе насочила към нея. Ейдриън, родителите му… и Жаклин. Бяха му необходими години, за да осъзнае защо така жестоко се бе излъгал в Жаклин. През това време самотата бе имала над него много по-голяма власт, отколкото което и да било друго чувство. Постепенно тя бе започнала да губи остротата си, докато не се бе появила Ленора. Но не самотата го бе сближила с нея, нито дори желанието за отмъщение. Това бе инстинктивната нужда от обич — чувството, което преди му бе било толкова чуждо и неразбираемо.

Тъй като вече бе почнало да става хладно, Ленора се сгуши по-плътно до него. Той я задържа за малко в прегръдките си, а после закачливо я целуна по върха на носа.

— Време е да се обличаш. Макар това да ми харесва, никак не ми се иска да настинеш.

— Обичаш любовниците ти да са силни и здрави, така ли?

— Особено, ако имам планове относно бъдещето им. — Мангас подчерта думите си с продължителна страстна целувка. — Освен това, щом смяташ да ме водиш на вечеря, ще трябва да се отбия в някой магазин и да си купя подходящи дрехи.

— Мислех, че си се погрижил за това тази сутрин. И как така реших да те водя на вечеря?

— Когато аз приготвя закуската и обяда, за вечерята трябва да се погрижиш ти.

Ленора се засмя.

— Това, предполагам, е справедливо.

— И макар че дрехите в бакалията бяха много по-хубави, отколкото човек може да очаква да открие между портокалите и консервите, все пак някои неща липсваха — като панталони и вратовръзки, например.

— Добре, добре, успя да ме убедиш. Ще се облека.

— По-добре да побързаш, защото май започвам да си променям решението.

— Вече изпусна шанса си, драги. Няма да стане…

Когато Мангас посегна да я хване, Ленора се опита неуспешно да отскочи настрана. Изминаха още доста минути, преди да започнат да се обличат.

 

 

Върнаха се в Аспен точно навреме, за да може Мангас да си избере достатъчно дрехи за цялата седмица. След като оставиха пакетите в колата, отидоха за сладолед в „Кроуъл“, купиха двоен шоколад и бонбони за Ленора, а за Мангас ягоди със сметана. Извървяха пеша трите преки до билетния център на „Аспен мюзик фестивал“ и си купиха билети за концерта във вторник, за балета в петък и за съботното представление на пиесата „Котка върху горещ ламаринен покрив“. На излизане Мангас се обърна към Ленора и й намигна.

— Искаш ли да се обзаложим, че никога няма да използваме тия билети? — попита я с глас на прелъстител.

Ленора усети, че се изчервява.

— Това обещание ли е? — отвърна закачливо.

— А искаш ли да бъде?

— Не мога да повярвам, че си същият мъж, който сутринта категорично отказа да се люби с мен, въпреки че се бях хвърлила буйно в обятията му.

— Този следобед ти много сполучливо успя да ми покажеш каква грешка съм направил. Впрочем, никой досега не ме е обвинявал, че възприемам бавно.

Ленора го хвана подръка.

— О, много съм доволна да чуя това.

Когато се прибраха вкъщи, Мангас заяви, че ще отиде да потича. Тъй като предположи, че ще се забави поне половин час, Ленора реши да си вземе вана. Потопи се чак до брадичката в уханната пяна, затвори очи и остави събитията от последните двадесет и четири часа да изплуват в мислите й като малки розови облачета. Усмихна се при спомена за клетвата, която си повтаряше стотици пъти през двата месеца, докато с Мангас бяха разделени. Всеки път се бе заричала, че в никакъв случай няма да го допусне отново в живота си… А колко лесно се бе предала.

Чисто безумие бе да се любят. Неговият живот бе в Калифорния, нейният — в Колорадо. Трябваше да обмислят още толкова много неща, да уточнят още много подробности, ако искат връзката им да продължи и след Аспен. Дори само мисълта, че би могло да стане така, й причиняваше мъка, караше дъхът й да секне. „Немислимо е отново да се разделим. Този път любовта ни ще бъде достатъчно силна.“

Питаше се какво ли щеше да каже семейството й за всичко това? Или Пол Шонеси, Саманта, Марк… Доста време трябваше да отдели, за да убеди брат си, че Мангас не е такъв, какъвто изглежда.

„Дали ще се омъжа за него? Какво ли ще му отвърна, ако ме попита? Ще кажа… да! Всъщност, мога и да не го изчакам да ми зададе този въпрос. Може би самата аз ще го попитам.“

Изведнъж от долния етаж се чу звук от затварянето на врата и това я върна в действителността.

— Във ваната съм — извика.

Мангас изкачи с няколко скока стълбището и застана пред вратата на банята.

— Ще имаш ли нещо против да вляза и да си взема душ, докато ти привършваш?

Ленора погледна към остъклената кабинка и си спомни, че не бе делила банята с никого от студентските си години насам. Изведнъж тази идея й се стори прекрасна.

— Не, нямам абсолютно нищо против…

Тъй като не бе го видяла при излизането му, беше крайно изненадана от външния му вид, когато Мангас влезе. Само по шорти и маратонки, той отново бе онзи бегач, когото бе наблюдавала възхитена от мостчето в парка на „Уинчестър колидж“. Но сега Мангас бе достатъчно близо, за да се пресегне и да го докосне. Бронзовият тен на кожата му и блестящата пот подчертаваха издължените мускули на ръцете и краката му. Кръстът му изглеждаше невероятно тесен в сравнение с раменете.

Докато завърташе крана на душа Мангас й хвърли поглед през рамо.

— Ще ми кажеш ли защо си се ухилила така глупаво?

— Спомних си първия път, когато те видях.

— Имаш предвид, когато стоеше на моста, докато пробягвах обиколките?

Устата й остана отворена.

— Ти си ме видял?!

— Защо иначе мислиш, че напуснах алеята и отидох да тичам по листата около игрището?

Ленора се потопи още по-надълбоко във ваната.

— Никога ли няма да имам никакви тайни от теб?

— Никога! — разсмя се той, събу маратонките и шортите си и застана под струята.

Тъй като в момента никак не й се искаше да стане, за да вземе сапуна и гъбата, Ленора лениво го наблюдаваше как се къпе. Дори в толкова ограничено пространство Мангас се движеше грациозно.

Изведнъж, осъзнавайки, че той бе спрял водата, Ленора стреснато излезе от унеса си. Бързо грабна гъбата и сапуна и започна да се сапунисва. Вече се изплакваше, когато Мангас застана до нея широко усмихнат и само с кърпа увита около кръста.

— След минута ще бъда готова, обещавам!

Той коленичи.

— Много се съмнявам в това — прошепна й, проследявайки с пръст ивицата пяна, покриваща гърдите й като блестяща паяжина.

— Не, наистина… Ако реша, мога да се приготвя невероятно бързо.

— Или пък да се забавиш съблазнително дълго може би?

Мангас потопи пръстите си под водата и бавно очерта кръгове около зърната й.

— Защо ли пък ще искам да го направя? — запита Ленора, като си придаде наивно изражение.

Ръката му пролази по корема й.

— Да ти покажа ли защо?

Когато тя се спусна още по-надолу, Ленора затаи дъх, вече неспособна да скрие обзелото я напрежение.

— Май бе споменал нещо, че искаш да те водя на вечеря… — подхвърли задъхано.

— По-късно можем да се погрижим за храната… — Сякаш в отговор на неговата забележка, стомахът на Ленора тихо изкъркори. Мангас я погледна насмешливо.

— Можеш ли да направиш това винаги, когато си поискаш?

Тя се разсмя.

— Не му обръщай внимание… Имам взискателно тяло, което настоява да бъде нахранено — прошепна, галейки кръста му. — Но някои апетити имат предимство.

— Сега обаче ще победи стомахът ти. — Мангас бързо я целуна по челото. — Следващия път, когато започнем да се любим, хубава моя Ленора, не искам нищо да ни прекъсва — нито времето, нито работата, а най-малко от всичко гладът. Искам да прекараме без прекъсване цяла нощ заедно. Искам да те накарам да изпиташ такава наслада, че винаги след това да копнееш за ласките ми… такова удоволствие, че цялата да му се отдадеш. Искам да докосвам, да целувам, да галя всяка частица от тялото ти. Искам да се привържеш към мен така, както аз самият съм се привързал към теб.

— И мислиш, че след всичко, което ми наговори, спокойно ще се облека и ще отида на вечеря?

— Както вече казах, всяко нещо с времето си, скъпа моя.

Той докосна с устни нейните в сдържана целувка, пълна с обещания.

— А сега ми покажи колко бързо можеш да се приготвиш.

Ленора неохотно се съгласи. Привърши с къпането, внимателно си оправи косата, гримира се и накрая отиде в спалнята, за да огледа дрехите си.

Избра си една рокля, която бе най-красивата, купена напоследък. Чудеше се какво я бе накарало да я вземе в Аспен. Навярно подсъзнателно се бе надявала, че Мангас ще се появи.

Бавно прокара ръка по синьо-зеления крепдешин. Моделът бе с красиво падащи ръкави, дълбоко деколте и леко разкроена пола. Беше оригинал на известен дизайнер, за който бе похарчила цяло състояние предния месец. Беше си наумила, че това малко угаждане ще я накара да забрави Мангас поне за известно време.

След като облече роклята и за последен път се огледа в голямото огледало на гардероба, обу обувките си и бавно слезе по стълбите.

Мангас захвърли настрана списанието, което четеше, и се втренчи в нея, когато влезе в дневната. Стана и я притисна в прегръдката си.

— Ти си най-красивата жена, която познавам. Дъхът ми секна като те видях.

— Не съм красива, но ми е приятно да знам, че ти мислиш така.

— Не е възможно наистина да вярваш в това!

— Краката ми са прекалено дълги…

— Харесват ми такива, каквито са. Не би искал да са различни. Те са достатъчно дълги, за да се увият около кръста ми, когато се любим…

— Очите ми са твърде големи…

— Очите ти са огледалото на душата ти. Така добре отразяват истинската ти същност! А жената, която виждам в тях, е тази, в която съм се влюбил.

— Устата ми…

— Е създадена точно като за моята.

Мангас нежно засмука първо долната, а после и горната й устна. Целувката му ставаше все по-страстна.

— Съжалявам… — промълви той, останал без дъх. — Обещах, че ще отидем на вечеря, но изглежда ми е доста трудно да стигна до вратата.

— Десертът винаги трябва да следва основното ястие — усмихна се Ленора, хвана го подръка и излязоха от къщата.