Джорджия Боковън
След мълнията (9)

Осма глава

Ленора кръстосваше нервно крака, опитвайки се неуспешно да скрие нетърпението си. Това, което трябваше да бъде миг на триумф, след като си бе извоювала правото да проектира сградата на „Сан Хуан Сейвингс“, сега се бе превърнало в досадно и безкрайно отлагане на излизането й от офиса. Скромната усмивка в отговор на всичките хвалебствия, изказани по адрес на проекта й, започна да изглежда като залепена на лицето й маска.

Най-сетне, откривайки подходящ момент да се измъкне, тя се втурна към кабинета си и едва не се сблъска с Пол Шонеси, когато сви зад ъгъла на коридора.

— Научих, че е дошъл ред на поздравленията! — сияеше той. — Какво ще кажеш да те водя на вечеря?

— Благодаря, но имам среща. — Ленора го хвана под ръка. — Нека го отложим за друг път.

— Събота?

Тя поклати глава.

— Тогава неделя?

— Може би някой ден през следващата седмица.

Пол я последва в кабинета й и ухилен до уши я наблюдаваше как размества най-различни неща.

— Е, време беше.

Ленора се спря за малко и го погледна въпросително.

— От три години сме приятели и това е първият път, когато ще прекараш с мъж целия уикенд.

— Как е възможно да го знаеш?

— Кое — че това е първият път, или че ще излизаш за уикенда?

— Което и да е… тоест и двете?

— Много съм наблюдателен и това качество е развивано в продължение на дванадесет семестъра интензивно обучение при Дик Трейси.

Като минаваше покрай него, за да излезе през вратата, Ленора дръпна края на вратовръзката му и бързо го целуна по бузата.

— Искаш ли да ти кажа къде да сложиш дипломата си? — прошепна му сладко.

— Не!

Смехът му огласи коридора.

Движението бе по-натоварено от обикновено, защото летовниците използваха Колорадо Спрингс като кръстопът при пътуванията си. По принцип Ленора бе търпелив и възпитан шофьор, но тази вечер изкрещя високо на двама мъже, които не бяха забелязали веднага, че светофарът вече се е сменил на зелено, а по-късно изгледа заплашително няколко души, които сякаш нямаха намерение да й позволят да мине пред тях. Пътуването й отне повече от половин час. Дори Мангас да бе решил да отидат някъде наблизо, сигурно щяха да пристигнат по тъмно.

Спря на запазеното си място на паркинга, скочи от колата и забърза към жилището си. Доволна усмивка просия на лицето й, когато видя един плик, затиснат на вратата. Отличителният знак на „Бродмуър“ върху плика веднага й подсказа от кого бе писмото. Тъй като искаше да му се наслади в уединение, тя го мушна под мишница, докато отключваше.

Хвърли чантичката си върху един стол, събу обувките си и се отправи към спалнята. Опита се междувременно да отвори плика, но в бързината го скъса. Стиснала хартията между зъбите си, съблече лененото си сако и смъкна ципа на полата си. Остави я да се свлече на пода, после я подхвана с единия си крак и я поднесе до свободната си ръка, а с другата разгъна грижливо сгънатия лист.

Преустанови безразборните си движения и се усмихна, когато видя името си изписано със силно наклонен почерк.

„Ленора, опитах се да намеря по-тактичен начин да ти съобщя това. Не успях. Затова ще го направя по единствения приемлив за мен начин — откровено.

И двамата знаем, че онова, което се случи между нас снощи, беше грешка. Изглежда влиянието на всеки един от нас върху другия е твърде странно. Сигурен съм, че ако поразмислиш, ще се съгласиш, че по тази причина би било по-добре да не се виждаме повече, за да не позволяваме нещата да се усложняват.

Желая ти всичко добро в живота.

Мангас“

Думите се размазаха в големи неясни петна върху бежовата хартия. Ленора сбърчи вежди и по лицето й се изписа объркване. Сякаш принудена да изпълни докрай някаква предварително записана програма, тя се приближи до леглото и внимателно остави полата си върху него. След това машинално се извърна и все още стиснала здраво писмото, отиде във всекидневната. Несъзнателно търсейки утехата, която биха й донесли нечии ръце, увити около нея, Ленора се сви в единия ъгъл на мекия диван. Едва тогава се опита да прочете отново и да разбере писмото на Мангас.

Ленора… „Колко отчетливо и сигурно е написал името ми.“

„Опитах се да намеря по-тактичен начин да ти съобщя това.“

„Колко ли се е опитвал? Колко дълго? Час? Два? Щеше ли да се постарае повече, ако знаеше колко дълбоко ще ме нарани? Дали въобще имаше значение за него?“

„Не успях…“

„Господи… наистина не успя, Мангас!“ — искаше й се да изкрещи.

„Затова ще го направя по единствения приемлив за мен начин — откровено.“

„За да разбиеш сърцето ми от мъка!“

„И двамата знаем, че онова, което се случи снощи, бе грешка.“

„За кого? И Защо?“

„Изглежда влиянието на всеки един от нас върху другия е твърде странно.“ Тя отново се попита: „Защо?“. Не разбираше, не можеше да осъзнае какво иска да й каже. „Да не би да е странно да чувства такова щастие, такава радост от удоволствието, което споделих с него снощи? И да е разбрал за пръв път в живота си какво значи да бъде по-развълнуван при завръщането си у дома, отколкото при тръгването за работа?“

„Сигурен съм, че ако поразмислиш, ще се съгласиш, че по тази причина би било по-добре да не се виждаме повече, за да не позволяваме нещата да се усложнят.“

— По дяволите! — извика Ленора. — Не съм съгласна, не разбирам!

Всъщност Мангас не й бе дал възможност. Протестът й бе глас в пустиня.

„Желая ти всичко добро в живота.“

Тя изтри сълзите, които започваха да бликат. Имаше нужда от гняв, за да притъпи болката. „Къде остана справедливото ми възмущение?!“

Спомни си отдавна забравен цитат. Колкото повече се мъчеше да го погребе дълбоко в съзнанието си, с толкова по-голяма сила се връщаше той, за да й се присмива. Завладявайки все по-сигурно всичките й мисли, той скоро се превърна в монотонен ритъм и Ленора бе принудена да се примири с него:

„По-добре да си обичал и разлюбил, отколкото въобще да не си обичал.“

„Що за човек трябва да е бил Тенисън, за да напише нещо такова? — чудеше се тя. — Колко ли силно трябва да е обичал? За ден? Или като мен за седмица?“

Сви крака до гърдите си, обви ги с ръце и подпря чело на коленете си. „Само седмица наистина. Но сякаш цял един живот премина през тия седем дни. А може би чувствата ми не са истински? Може би просто се отдадох на мига — красив балон, носен от полъха на вятъра. Ако наистина е така, защо тогава, след като прочетох писмото на Мангас, балонът гръмна, вместо да се спусне леко на земята?“

Изведнъж осъзна, че няма да получи никаква утеха, колкото и да се опитва да отрича любовта си и да се преструва, че тя не е била реалност. Много трудно щеше да си възвърне контрола, който така лекомислено бе позволила да й се изплъзне при появата на Мангас. Точно от това се бе страхувала и сега вече знаеше, че е имала основания за този страх.

Времето незабелязано отмина, докато си припомни до най-малка подробност вчерашния ден, опитвайки се отчаяно да открие във всеки жест и дума дори и най-малка следа от скрит смисъл, който да не е разбрала. Когато най-после вдигна глава от коленете си и видя, че слънцето бе почти залязло, все още не бе проумяла какво бе накарало Мангас да напише това проклето писмо.

Остави хартията да се изплъзне между пръстите й и да падне върху дебелия килим, след това сковано се изправи и отиде в кухнята. Аспиринът съвсем слабо облекчи пулсиращите й слепоочия. Тътрейки се към банята, тъжно констатира, че домът й никога не е бил по-самотен. Никога не бе чувствала такава пустота, както сега. Мангас не само бе откраднал сърцето й, но също бе променил живота й — вече никога нямаше да бъде същият, въпреки всичките й усилия.

Докато гледаше отражението си в огледалото на банята, искаше й се да крещи от мъка, от ярост, от отчаяние. След като намокри една кърпа, за да я сложи върху лицето си, започна да се смее. Колкото повече си припомняше как се бе мъчила да избегне прекалената, близост с Мангас и колко упорито я бе преследвал той, толкова по-силен и по-отчаян ставаше смехът й. Този неистов смях премина в сподавени ридания, чак когато спомените предизвикаха остра, пронизваща болка, която накара стомаха й да се свие. Дълго възпираните сълзи най-сетне бликнаха, оставяйки мокри следи по жълтеникавата й копринена блуза.

След време сълзите пресъхнаха и Ленора отново потъна в своя ъгъл на дивана с влажна кърпа върху подутите си очи. Въпреки че животът й бе необратимо променен, тя се надяваше, че е времето ще забрави Мангас Тейлър, и че той ще се превърне просто в един блед, сладникаво горчив спомен, не по-различен от другите. Сега трябваше само да преодолее този период на болезнена самота.

„Дали да не се обадя на Пол? Той би постоял при мен, би облекчил донякъде мъката ми, би поел част от товара ми върху раменете си… би бил верен и нежен приятел през най-тежките ми дни. Не би задавал никакви въпроси, ако помоля да не го прави. Не, не би го направил — осъзна мрачно. — Не би ми задавал въпроси, защото няма нужда от това. Инстинктивно отгатна причината за радостта ми, а сега навярно би отгатнал и причината за мъката ми. Цяло щастие е, че имам довереник като Пол!“

Ленора взе телефона и погледна часовника. Имайки предвид часовата разлика, в Калифорния сега би трябвало да е десет и половина. За миг се поколеба, тъй като позвъняване в толкова късен час веднага би разтревожило майка й. Но нуждата й да чуе топлия й глас надделя над всичко друго и започна да набира номера. От няколко месеца не бе говорила с нея. Тя бе най-любящият и себераздаващ се човек, когото познаваше. Беше нейно вдъхновение… и източник на най-големите й страхове. Една прекрасна жена, която трябваше да бъде лекар, а не медицинска сестра, подчинена на хора с ограничени интелектуални способности. Но родителите й мислели, че не е подходящо за жена да практикува медицина, съпругът и семейството й пък се нуждаели от средствата, които работата й осигурявала и това й бе попречило да осъзнае потенциалните си възможности. А когато ги бе открила, вече бе твърде възрастна, за да се връща към учебниците.

Като малко момиче Ленора често бе се питала колко ли хора са умрели или ще умрат, само защото майка й не бе станала лекар. А през онзи период, в който самата тя се превръщаше в жена, лежеше вечер в леглото си и се кълнеше, че никога няма да позволи с нея да се случи същото нещо.

Бе решила да не усложнява живота си и затова не се обвързваше с мъже. Но ето че Мангас Тейлър бе нахълтал в живота й и тя така лесно бе пренебрегнала обета си! За толкова кратко време се бе оставила да бъде зависима от мъж.

Докато чакаше връзка, тя се заслуша в шумовете по линията. Едно, две, три иззвънявания.

„О, дано само да си е вкъщи!“ — молеше се мислено. Тъкмо щеше да затвори след седмото иззвъняване, когато чу едно задъхано:

— Ало?

Изненадана, Ленора нерешително попита:

— Кой е на телефона?

— Ленора?

— Марк? О, Марк, колко хубаво е, че си вкъщи!

— Не съм сигурен, че това е толкова хубаво. Тук съм, за да си оправя счупения крак.

— Не знаех…

— Няма усложнения и засега върви добре. Единственият проблем е, че никак не ми бе лесно да открия нещо достатъчно дълго, за да го плъзна под гипса и да си почеша прасеца.

Ленора се разсмя. Говореха си толкова непринудено, сякаш се бяха разделили вчера, а не преди две години. Научи, че той пазел къщата, откакто преди седмица родителите им се отправили на обичайното си пътешествие до Хаваите. Почти на един дъх й съобщи, че любимото им кино от детските години било съборено, за да се освободи място за търговски център. Още половин час си обменяха информация и си обещаваха, че скоро ще се видят. И тъкмо бяха решили да се сбогуват, когато Ленора зададе въпроса, който се бе заклела, че няма да му зададе.

— Познаваш ли Мангас Тейлър?

— Да, срещал съм го няколко пъти. Защо питаш?

— Какъв е?

— Висок, хубав, малко тих…

— По дяволите, Марк! Никога няма да се промениш. Не можеш ли просто да отговориш на мой въпрос, без да се интересуваш защо ти го задавам?

— Добре, добре — разсмя се той. — Сега да видим… Мангас Тейлър… Може би един, от най-интересните хора, които съм срещал. Като си помисля, сигурно е така, защото той е чудесен слушател. Вече не се намират много от този тип хора, особено из средите, в които се движа. Когато говори с теб, има способността да те накара да се почувстваш по-особен, сякаш от всички в стаята ти си най-очарователен. Изглежда контактен, но мисля, че в действителност е самотник. Не е мъж, с когото една жена, която има поне малко ум в главата, би искала да се обвърже.

— Защо не?

— Известен е като човек от типа „обичай ги и ги изоставяй“. Съдейки по това, което съм виждал, той напълно заслужава репутацията си. Не си спомням някога да съм го срещал два пъти с една и съща жена. Имай предвид, че никак не му липсва компания. Отвратително е да гледаш как жените налитат на него, като мухи на мед.

Ленора едва овладя гласа си, за да прозвучи безгрижно.

— Май че малко му завиждаш…

— Аз ли? Нищо подобно! — Марк стана сериозен. — Да не би вече да…

— Аз? Никога! Най-обикновено любопитство, това е всичко. Срещнах въпросния господин на един прием преди седмица и той спомена, че сте познати.

— Е, във всеки случай не мисля, че е мъж, от когото би се заинтересувала… Просто не е твой тип.

— Защо вдигаш толкова шум за това, Марк? Знаеш, че не съм дотолкова оглупяла, че да се обвързвам с някого като Мангас Тейлър…

— Ооо, Ленора… да не би вече да си го направила?!

Тя въздъхна, отегчена и уморена от преструвките.

— Ние сме обречени да направим някое наистина глупаво нещо в живота си. Аз само малко избързах…

— Искаш ли да ми разкажеш какво стана?

— Не… Бих искала да намеря тъмна пещера и да се скрия там, докато забравя всичко това.

— Сигурна ли си?

— Марк, вече ми помогна. Дори повече, отколкото си представяш. Останалото просто ще отнеме време.

— Бих могъл…

— Вече го направи. А сега се връщай в леглото и поздрави мама и татко, когато се върнат от Хаваите.

— Искаш ли следващия път, като видя този Тейлър, да му ударя един по носа?

Ленора не можа да не се усмихне на картината, която си представи при тези думи.

— И какво би направил, ако се съглася?

— Чувала ли си за „удари и бягай“?

Тя се разсмя гласно.

— Марк, обичам те. Хайде, кажи ми „лека нощ“ и се мушвай в леглото.

Преди да затвори Марк я накара да обещае, че ще му се обади след няколко дни. Тя му обеща и го увери, че до края на седмицата вече няма дори да си спомня кой е Мангас Тейлър.

Лъжата й увисна тежко във въздуха, докато поставяше телефона отново на мястото му. „Ех, само да беше истина — да можех да изтрия Мангас Тейлър от паметта си така лесно, както той остави следите си там…“

 

 

Преди да дойде краят на уикенда, Ленора бе разбрала, че единственото средство, способно да облекчи болката, която съпътстваше всичките й мисли и действия, бе работата. Упорито се захвана със завършването на проекта за „Сан Хуан Сейвенгс“. Това я изстискваше до краен предел и всяка вечер се довличаше до леглото прекалено уморена, за да лежи будна и да мисли за Мангас, но не и достатъчно уморена, за да го задържи извън сънищата си. Когато заспеше, пак попадаше под негова власт. Нощем отново изживяваше седмицата, която бяха прекарали заедно, и отново изпитваше същото щастие. Денем чувстваше само загубата.

В края на месеца телефонът иззвъня, докато се приготвяше да тръгва за офиса. Още преди да бе изрекла докрай своето „Ало?“, звънлив женски глас я прекъсна:

— Здравей, Ленора, Саманта се обажда. Няма да те задържам дълго. Знам, че ще отиваш на работа, но току-що разбрах, че жилището, което исках, най-сетне се е освободило. Бях си обещала, че ще ти се обадя веднага щом открия място, където да се настаня. Е, сега го правя. — Саманта се разсмя. — Познава ли се, че малко съм развълнувана?

Ленора седна на ръба на леглото си и се усмихна. Дори не се опита да разтълкува несвързаните й думи, тъй като знаеше, че не след дълго ще последва обяснение. Братовчедка й беше се родила по-рано от определения срок и това бе повод за шеги в семейството. Обикновено подхвърляха, че заради преждевременното си раждане тя върши всичко по-бързо. Майка й бе с напълно посивяла коса, преди да навърши четиридесет години — нещо, с което Саманта бе страшно горда и казваше, че това не само я правело различна от другите, но и по-красива.

Ленора премести телефонната слушалка на другото си ухо, за да си сложи обицата.

— Саманта, не мога и да си представя друг човек, когото бих искала да чуя в такова мрачно утро като днешното. Вече няколко пъти се опитвам да се свържа с теб, но все те няма. Как си?

— По-добре не мога и да бъда. Да се видим за обяд и ще ти разкажа всичко.

— Ти си тук? В Колорадо Спрингс? Нищо чудно, че не мога да те открия.

— Е, няма нужда да се изненадваш толкова. Все пак Колорадо Спрингс не е на края на света, нали?

— Да, но не е като да се отбиеш до Сан Франциско. Между другото, ти си първият ми роднина в Калифорния, който се отбива за обяд. Боб с теб ли е?

Гласът на Саманта стана сериозен.

— Не, но несъмнено ще бъде една от темите на разговора ни на обяд. Ако, разбира се, можеш да дойдеш.

— Само кажи къде. Напоследък работих през много от обедните почивки, така че мога да се освободя за целия следобед. И бих предпочела да го прекарам с теб, вместо да върша нещо друго.

След като обсъдиха няколко възможности, решиха да се срещнат в заведение, където Ленора знаеше, че персоналът не би имал нищо против, ако се забавят по-дълго с кафето.

 

 

Утрото премина по-бързо от друг път, като само едно обаждане на Ейдриън прекъсна работата й. Попита я дали би го придружила на вечеря, на която трябвало да отиде и й каза, че щял да я помоли за една услуга. Преди Ленора да има възможността да му напомни, че го счита само за приятел, и че би било по-добре да не излизат, той я увери, че ако приемела нямало да й поставя никакви условия.

Ленора се опита да откаже, но мисълта да прекара още една петъчна вечер, потънала в мъчителни спомени, я накара да осъзнае, че каквото и да е друго би било за предпочитане. Въпреки, че вече два пъти му бе отказвала през последните две седмици, и въпреки решението си вече да не се среща с него, бе му благодарна за разсейването, което й бе донесъл. Освен това споменаването на тази „тайнствена“ услуга бе възбудило до краен предел любопитството й. Когато след известно колебание най-сетне се съгласи да го придружи, нещо й подсказа, че Ейдриън не е очаквал тя да приеме.

За да не забрави за срещата, Ленора прелисти настолния си календар и си записа кратка бележка. Никак не й се искаше отново да се обърка, както се бе случило преди месец. Споменът я накара да трепне. Трябваше само да затвори очи и цялата картина се появяваше пред нея като кадър от филм. Един филм на ужасите, който завърши със сбогуването на Мангас. От онази вечер Ейдриън и Мангас бяха някак странно преплетени в паметта й, въпреки че връзката не бе логична. Може би това бе още една причина да обещае на Ейдриън, че ще отиде на вечерята с него. Навярно подсъзнателно се надяваше да открие някакъв намек за това, какво бе накарало Мангас да я изостави.

„По дяволите! — захвърли молива върху бюрото. — Защо всяка моя мисъл е свързана с Мангас? Той си отиде. Кога най-после ще прогоня духа му? В бележката му нямаше нищо, което да подсказва, че е възможно да се върне. Но дори и да се върне, дали трябва отново да се обвържа с него?“ Погледна часовника си. Обядът със Саманта бе като дар от Бога. Ако някой въобще може да я спаси от самата нея и от слабоволието й да позволява на мислите за Мангас да управляват живота и, то това бе неукротимата й братовчедка.

Грабна сакото си и тръгна към изхода. След двадесет минути вече влизаше през двойната врата на ресторант „Барлет“. На една от най-хубавите маси, която имаше чудесен изглед към Пайкс Пийк, седеше Саманта Бакстър.

Докато прекосяваше залата, Ленора се усмихна на себе си. Колко хубаво бе да знаеш, че някои неща никога не се променят! Сякаш братовчедка й можеше винаги да махне с вълшебна пръчица и нещата сами се уреждаха. Забелязвайки я, Саманта стана да я посрещне. Бляскавата й корона от руси къдрици потрепваше весело. След като стисна Ленора в силна прегръдка, тя се отдръпна леко и я огледа критично.

— Да не би да си се отказала от яденето?

Ленора се разсмя.

— Радвам се, че те виждам!

— Наистина, добре ли си?

— Напоследък работя малко по-усилено, това е всичко. Понякога забравям да се храня. Ще си наваксам веднага щом нещата се поуталожат. Затова пък ти изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Това, което виждаш пред себе си, е резултат от месеци на упорити усилия. Много се радвам, че забеляза. Щеше да ми бъде трудно да изнамеря начин да вметна „случайно“ в разговора ни диетата и упражненията, но нямаше да те оставя да не забележиш.

Ленора я прегърна отново.

— Толкова ми е приятно да видя, че не си се променила!

Сервитьорът дойде и те млъкнаха, само колкото да си изберат нещо от менюто, а после продължиха разговора си. Ленора се загледа през прозореца към величествената планина, която сякаш господстваше над Колорадо Спрингс, после се обърна отново към Саманта.

— Правилно ли те разбрах тази сутрин, когато каза, че си намерила жилище?

— Това е само част от новините ми… но да започна отначало.

Тя скръсти ръце върху бялата ленена покривка и си пое дълбоко въздух.

— С Боб се разведохме…

Ленора неволно ахна. Саманта и Боб изглеждаха като съвършена двойка.

— Знам какво си мислиш — продължи Саманта. — Всички бяха шокирани, като им съобщихме. Мама и татко даже настояха да се срещнем с консултант. Бяха съкрушени, когато им казах, че разводът е изцяло по моя вина… и че аз бях тази, която го поиска. Изглежда не разбират, че съм се променила, че съм пораснала, а Боб не е. Той все още е добрият, предан, любящ мъж, за когото се омъжих, и все още е на мнение, че мястото на съпругата е вкъщи, без значение колко тежко е финансовото положение, колко се е отегчила тя, и че никога няма да има деца, които да изпълнят дома й с радост… Напускането ми бе най-трудното нещо, което някога съм правила, макар и да знаех, че ако остана, ще умирам вътрешно всеки път, когато го погледна. Опитах се да постоя в Салинас след развода, но най-накрая трябваше да си тръгна, тъй като стана ясно, че всички, включително и Боб, очакват „да се осъзная“. Всички си мислеха, че след време аз и Боб отново ще се съберем.

— Сигурно затова мама въобще не ми писа за случилото се. Вероятно е възнамерявала да изчака, докато нещата се оправят, и тогава да ми разкаже.

— И аз не те известих, защото никак не ми се струваше подходящо да пиша за нещо такова, като прибавка към картичката за Коледа или за рожден ден. Във всеки случай, когато най-сетне реших да се махна оттам, си припомних колко много ми беше разказвала за Колорадо Спрингс. Изглеждаше ми добро място за поставяне на основите на едно ново начало. И ето че съм тук!

— От колко време си тук?

Саманта се усмихна гузно и промърмори:

— От три седмици…

— Три седмици! Защо не ми се обади по-рано?

— Зарекох се, че ще се справя сама, и че няма да се свържа с теб, докато не си намеря работа и жилище. Знаех, че ще ме подслониш, но се страхувах, че ще се почувствам толкова добре, та чак няма да ми се иска да се изнеса. Трябва да призная, че въпреки голямото си желание да бъда независима, има моменти, когато изпитвам панически ужас.

Ленора хвана ръката й.

— Познавам това чувство много добре.

Обядът бе сервиран и те продължиха да си разказват нови неща, случили се през годините на раздялата им. Когато отново заговориха за настоящето, докато поглъщаше огромния си сандвич, Саманта успя да съобщи на Ленора, че си намерила работа в една застрахователна компания, където заплатата не била кой знае колко висока, но затова пък колегите й били страхотни.

Решиха да прекарат уикенда заедно и се разделиха на паркинга. Ленора дълго гледа след нея, докато тя се отдалечаваше с яркочервената си кола, и бе безкрайно благодарна на любимата си братовчедка, че отново бе влязла в живота й, и то точно навреме. Биха могли да се разбират също толкова добре, както когато бяха деца.

Ленора се отправи към своята, но нещо я накара да се обърне. Един мъж излизаше от ресторанта. Преди той да си сложи слънчевите очила, Ленора видя дълбоки тъмносини очи, взрени в нея. От изненада дъхът й секна. Във външността му нямаше никаква прилика с Мангас, но очите му бяха със същия син цвят — цветът на планинско езеро. Ленора отново пропадна в бездната на празнотата, която бе забравила за кратко време.

Бързо се извърна, за да скрие сълзите, бликнали при острата, пронизваща болка на спомена, и отключи колата. Когато най-после успя да се приюти вътре, постави ръце на волана и подпря главата си върху тях.

— Дяволите да те вземат, Мангас Тейлър! — изхлипа задавено. — Върви по дяволите!