Джорджия Боковън
След мълнията (8)

Седма глава

Мангас спря, за да си поеме дъх, докато Ленора тичаше да стигне една топка, излязла извън очертанията на корта. Усмихна се при мисълта за предните два гейма. Бе успял да отбележи достатъчно точки, за да не загуби с твърде голяма разлика, но го бе постигнал само благодарение на това, че бе играл по-добре от когато и да било преди, докато Ленора сякаш играеше без никакво усилие.

Тя с лекота връщаше топки, които Мангас си въобразяваше, че не би могла да поеме, а после, използвайки контра удари, го бе „разхождала“ из целия корт. Беше страхотна и той си го призна с възхищение. Добре че не бе толкова глупав да заложи на изхода от срещата нещо повече от една вечеря.

Наблюдаваше я, докато Ленора прибираше един кичур зад ухото си и се приготвяше да бие сервис. Беше по яркожълти къси панталонки и блузка без ръкави, които подчертаваха дългите й ръце и красиво оформените й крака. Бе като омагьосана от всяко нейно движение. Всеки жест издаваше сила и грация. Огромно удоволствие му доставяше да я гледа как се навежда да отрази някоя топка или как прекосява корта, за да заеме начална позиция. Такава наслада не бе изпитвал никога, преди да я срещне.

След пет минути третият гейм завърши. Ленора го пресрещна до мрежата с игриви пламъчета в очите.

— Ще продължим ли?

— Преди да ме въвлечеш в това, можеше да споменеш, че си страшно добре тренирана.

Мангас уви една хавлиена кърпа около врата й и бързо я целуна по челото.

Ленора се разсмя. Хвана го за ръката, като че ли бяха приятели от детството, и двамата заедно излязоха от корта.

— Това е единственият спорт, за който намирам време напоследък. Открих, че тенисът е чудесен начин да забравя разочарованията, да се отърся от тяхното влияние.

— Начинът, по който играеш, е нещо много повече от разтуха. Ще ме посветиш ли в тайната на успеха си?

— Самозащита. Когато бях малка, брат ми често ме завличаше на корта за спаринг-партньор. Накрая толкова се уморих да тичам след топките, че се научих да ги връщам.

— Марк Рандолф е твой брат?

— Да. — Ленора го погледна изненадано. — Познаваш ли го?

— Срещали сме се няколко пъти на благотворителни събирания.

— Мислех, че избягваш неща от този род.

— Тези, на които присъствам обикновено, са много тихи, строго ограничени приеми, където касите се пълнят за благотворителни цели, но успоредно с това се уреждат и много бизнес сделки.

— Колко благородно… — промълви тя.

Мангас се втренчи в нея с учудено изражение.

— И реалистично. Един процъфтяващ бизнес може да даде работа на стотици хора, за да не се нуждаят те от милосърдие.

— Предавам се — леко се поклони Ленора.

Все още държейки се за ръце, минаха покрай ледената пързалка и се запътиха към езерцето. Бе времето преди вечеря, когато всичко утихва, а прохладният бриз бе привлякъл на открито любителите на разходки.

— Предполагам, че вече си решила къде ще вечеряме — рече Мангас, когато влязоха в апартамента му.

— Все още мисля върху това — отвърна Ленора, хвърляйки ракетата си върху дивана.

Всъщност това, върху което мислеше, откакто Мангас я бе закарал вкъщи предната вечер, бе по какъв начин да му каже, че иска да се люби с него. „Как се казва подобно нещо? Мога ли просто така да го изтърся? Да кажа нещо като… Хей, Мангас, какво ще кажеш да открием къде ми харесва да ме докосваш?“

Почувства, че от смущение гъста червенина плъзва по шията й. Отиде до прозореца и дръпна завесата. Втренчи се с празен поглед в железния стълб, близо до алеята, в пълните с цветя кошници, висящи от него. Знаеше, че подхожда към всичко това погрешно. „Само ако можех да изглеждам толкова изтънчена, за каквато той ме взема…“

Най-после отрони едва чуто:

— Доколкото знам… хотелът има прекрасен рум сервиз…

Възцари се неловко мълчание, от което намекът в това, което току-що бе казала, ставаше все по-явен.

Ленора преглътна, несъзнателно стиснала завесата.

„Защо не казва нищо?“ — измъчваше се тя, неспособна да се обърне и да види как са му повлияли думите й.

Страхуваше се, че е отишла твърде далеч в не съвсем подходящ момент.

Мангас бе безкрайно учуден. Тя отново го бе хванала неподготвен. Дори и с най-лекия намек за желанието си да прекара нощта тук, бе запалила огън, който му бе отнел способността да мисли и говори. Преди му се струваше, че винаги знае какво да прави, но сега се чувстваше като загубено в тъмнината дете. Бе ужасно объркан… Взрян в гърба й, механично вдигна ръка, за да разтрие врата си.

„Господи, та тя е толкова красива!“ Винаги, когато я видеше, дъхът му секваше, независимо дали бе облечена с джинси и пуловер, както когато се разхождаше из двора на „Уинчестър колидж“, или пък с рокля, която едва-едва покрива гърдите й, както на празненството и в концертната зала.

Изведнъж осъзна, че тя бе жената, влизала така често в сънищата му — едно имагинерно създание, което възприемаше като плод на въображението си. Уверена, предизвикателна, чувствена и… „Дори да не е любовница на Ейдриън Уинчестър, то поне е негова много близка приятелка?“ — напомни си с неприязън.

Безмълвно прекоси стаята, застана зад нея и хвана ръцете й. При докосването му Ленора потрепери, а от устните й се откъсна дълбока въздишка. Сега вече можеше да си признае, че цял живот бе чакала този миг. Дори преди да срещне Мангас бе копняла за него. И в същото време се бе страхувала от този мъж и от промяната, която той би предизвикал. Но сега всичко това остана в миналото. Никога вече нямаше да се присмива на приказките и любовните истории. А и как би могла, след като същите неща се случваха и с нея.

Отпусна се на гърдите му и той я прегърна. Топлият му дъх погали ухото й. Беше им толкова добре! Като че ли сливането им бе предопределено от съдбата. Сякаш всичко, което се бе случило преди, е било само подготовка за този миг.

Мангас внимателно повдигна лицето й. После посегна към шнолите, придържащи косата й, и започна бавно да ги измъква. Златистокестенявите кичури се спуснаха свободно по раменете й. Ленора понечи да ги докосне, но той хвана ръцете й и ги поднесе към устните си. Целуна върховете на всеки пръст, а след това продължи към дланите, за да очертае с език влажни кръгове по тях. Ленора остана почти бездиханна.

Най-после Мангас я погледна. Срещайки сините му очи, потъмнели и пълни с желание, Ленора прошепна многозначително:

— Изглежда обичам ръцете ми да бъдат докосвани…

По устните му заигра загадъчна усмивка. Отметна косата от лицето й. Леко, като полъх на вятъра, целуна ухото й, после проследи извивката на шията й, опита с език соления вкус на кожата й. Докосна с устни клепките, слепоочията, носа й… Когато стигна до устните й и ги обсеби, тя изстена от удоволствие.

Мангас плъзна ръце до извивката на талията й и я придърпа по-близо до себе си. Погали гърба й, след това с мъчително бавни движения насочи ръце към гърдите й, но спря съвсем близо до тях, без да достигне целта си. Ленора едва потисна порива си да хване дланите му и да ги сложи върху гърдите си, но тъй като не бе сигурна какво трябва да прави, не се помръдна.

Явно усетил, но не разбрал нейното колебание да стане по-активна в ласките им, Мангас я накара да го погледне.

— Ленора, ако не искаш това да продължи, по-добре ми кажи сега. Нямам нищо против, дори да си променила решението си: Не е необходимо точно сега да правим любов.

„По дяволите, аз зная толкова малко, а копнея за толкова много! Как бих могла да му кажа, че го желая? Какво трябва да направя, за да му доставя удоволствие?“ Ленора за пръв път искрено съжали, че преди време бе решила да избягва всякакви емоционални сътресения. В резултат на това решение бе останала невероятно непосветена в сексуално отношение за една двадесет и деветгодишна жена. Кой би й повярвал, че такова нещо е възможно в днешно време!

Опита се да избегне погледа му, но това се оказа невъзможно. Лицата им бяха само на сантиметри… С мъка сподави стона си. Много по-лесно би й било да му каже какво иска, само ако можеше да скрие лицето си в извивката на шията му, за да не види реакцията, от която се страхуваше.

Огромна буца бе заседнала в гърлото й, когато проговори.

— Искам да ме любиш, но не съм сигурна какво трябва да правя. Просто не знам…

Скептичният израз на лицето му я накара да замълчи. Мангас очевидно не вярваше на нито една нейна дума.

— Искаш да кажеш, че си девствена?! — Нескритото съмнение в гласа му прозвуча по-скоро като язвително подхвърляне, отколкото като въпрос.

— Не! — прошепна нервно Ленора, заварена неподготвена от внезапната му атака.

Гневът й прикри донякъде огорчението и унижението й. Отблъсна Мангас и го изгледа изпепеляващо.

— Опитвах се да ти кажа, че досега съм имала много малък опит, и че този опит не ме е научил на нищо. Исках този път да бъде различно. Надявах се, че ще бъде различно. Но виждам, че съм сбъркала. Под бляскавата ти обвивка изглежда се крие същият самовлюбен егоист като последния мъж, с който си въобразявах, че мога да имам някаква сериозна връзка. Не, благодаря! Не желая да имам нищо общо с това.

Опита да мине покрай него, но той я спря.

— Пусни ме! — процеди през зъби.

— Не и преди да уредим нещата.

— Да уредим? Какво има да се урежда? Сгреших, че дойдох тук. И смятам да поправя тази грешка, като си тръгна. А сега ме остави да си вървя.

— Това, което казах, бе ужасно нетактично и напълно разбирам гнева ти, но не разбирам защо така изведнъж любенето с мен се превърна в грешка.

— Промених си решението, това е всичко.

— Така ли? — Мангас отпусна ръце. — Ако наистина си променила решението си, няма да те задържам тук, но там е работата, че не ти вярвам. Сигурен съм, че макар и да се опитваш да го скриеш, ти ме желаеш също толкова, колкото и аз. Дори сега, когато го отричаш, гърдите ти копнеят да бъдат докосвани… тялото ти изгаря от същата страст, която изгаря и мен.

Би била глупачка да се опитва да му противоречи. Всяка нейна клетка го желаеше отчаяно.

— Ленора…

Тя се извърна и отиде отново до прозореца. Беше й толкова трудно да остави всичко просто така да й се изплъзне. „Защо се опитвам да използвам едно най-обикновено недоразумение като повод за борба, която няма да доведе до нищо, а само ще ме накара да изгубя контрол над ситуацията!“ Така й се искаше да го прегърне и въпреки това някаква частица от съзнанието й упорито се стремеше да унищожи преди още да се е зародило нещо, което би могло да бъде толкова прекрасно.

Твърдо решена да не позволява на страха да я управлява, Ленора си пое дълбоко въздух и, преодолявайки малодушието и съмненията си, изговори думите, които толкова много желаеше да му каже:

— Моля те, Мангас, люби ме. Люби ме, преди да съм намерила някаква причина да го избегна… — След миг продължи, прошепвайки едва чуто: — Заведи ме на онова пътешествие, което очите ти обещават още откакто седяхме заедно пред пианото…

Мангас бе толкова поразен, че не смееше даже да диша. Уязвимостта на Ленора и прошепнатите й слова сякаш го обляха със студен душ. Тя бе открила душата си пред него, а в замяна искаше само неговата искреност. Чудовищната реалност на това, което възнамеряваше да направи с нея — да я използва — надвисна отгоре му като черен облак, карайки го да потрепери от отвращение.

Изведнъж осъзнал, че никога вече няма да види това изражение на пълно доверие, струящо от очите й, Мангас се втренчи в лицето й, опитвайки се да запомни всяка негова черта.

— Ленора… не знам какво да кажа. Сбъркал съм в толкова много неща… Ти не го разбираш. Съжалявам. Страшно много съжалявам…

Тя се обърна към него. Нов ужас накара сърцето й да забие по-бързо.

— Прав си. Наистина не разбирам…

„Слава богу!“ — искаше да извика Мангас и отново се вгледа в лицето й с огромна тъга.

— Мангас… — започна нерешително Ленора, — да не би да се опитваш да ми кажеш, че сега ти си променил решението си?

— Ленора — въздъхна той с безкрайна болка, — желая те безумно… Няма значение дали това е правилно или грешно.

— Как може това, което става между нас, да е грешно?

Мангас тихо изстена. Приближи се до нея, прегърна я и зарови лице в косата й.

— Трябва да спра това — прошепна, — но не мога. Прости ми, Ленора…

Думите му бяха прекъснати от търсещите й устни. Нахлулите чувства заличиха всякаква логика в мислите му. Посрещна огнената й целувка с глад, който я накара да изостави всички задръжки. Разпалваше я и я насърчаваше, докато Ленора започна да отвръща все по-смело на ласките му. Първичните инстинкти, потискани толкова дълго, най-сетне надделяха и сега управляваха реакциите й. Тя нетърпеливо изучи горещата пещера на устата му и страшно се зарадва, че това го накара да въздъхне от удоволствие. Най-сетне бе разбрала колко упояващо е да доставиш наслада на някого.

— Кажи ми пак, че ме желаеш, Ленора… — настоя Мангас. Устните му откриха отговора в страстта на целувката й. — Помогни ми… — прошепна й той, отдръпвайки се, за да я погледне. — Накарай ме да забравя!…

Въпреки че не го разбра, Ленора видя молбата в очите му. Докосна плахо раменете му и, прокарвайки пръсти по цялата дължина на стегнатите му мускулести ръце, стигна до китките. После с поглед, впит в неговия, сложи длани върху гърдите си.

Мангас затаи дъх, почувствал изпепеляващата й страст. Хвана края на блузата й и Ленора с готовност му помогна да я съблече. Смъкна презрамките на сутиена й — първо от едното рамо, после и от другото — като проследяваше с устни белезите, които те бяха оставили. Придвижвайки се по-надолу, той изхлузваше постепенно дантелената материя с бавни целувки. Всяко движение бе обмислено и попадаше точно в целта. Също като майстор бижутер, който обработва ценен диамант, Мангас премахна и последните й задръжки. Ленора чакаше със затаен дъх да достигне до пулсиращата плът на зърната й, измъчена и изгаряща от желание.

Най-сетне той пое твърдото зърно в устата си, за да го гали с език и нежно да го ухапе. Стенейки от удоволствие, Ленора хвана главата му отзад и притисна лицето му между гърдите си.

Мангас обхвана задните й полукълба, повдигна я без усилие и притискайки я плътно до слабините си, започна да целува чувствителната кожа под гърдите й. Ленора се изви като змия, за да посрещне търсещата му уста, и вълна от чувствена наслада изличи от съзнанието й всичко, освен мъжа, който й доставяше това блаженство.

— Обвий краката си около кръста ми! — нареди й той с дрезгав глас.

Когато Ленора го направи, контактът бе естествен, много близък и обещаващ крайно възбуждащо еротично изживяване. Ризата му галеше вътрешната страна на бедрата й. Ленора жадно потърси устните му и впи своите в тях.

Новооткритото й чувство за власт вече я бе научило на много неща. Сега безпогрешно знаеше, че Мангас ще изстене от удоволствие, стига само да прокараше върха на езика си по края на ухото му или пък да докоснеше с устни шията му. Предварително знаеше също, че когато поискаше шепнешком позволение да съблече ризата му, за да усети допира на голите му гърди срещу своите, щеше да чуе как дъхът му секва.

Дълбок стон се отрони от гърлото на Мангас, когато я вдигна и я отнесе в спалнята. Коленичи, за да я положи на края на леглото, а после се плъзна между краката й. Ленора свали ръце от врата му, бавно ги прокара по твърдите му гърди, спирайки само да усети тежките удари на сърцето му, и продължи към колана на шортите. Докато пръстите й опитваха стягащата връзка и постепенно я развързваха, той бе затаил дъх. Когато най-после измъкна тениската от гащетата, мушна ръка отдолу и започна да гали стегнатия му гол гръб. Кожата му бе така гладка, а плътта под нея толкова твърда! Усети как мускулите му трептят, докато той плъзгаше длани по бедрата й. Ленора започна плахо да опипва корема му, после гърдите и установи, че зърната им бяха станали твърди. Запита се дали е също толкова чувствителен там, колкото и тя. Тихият стон, с който посрещна милувката й и начинът, по който притисна ръцете й бяха красноречив отговор.

Мангас нетърпеливо измъкна тениската си през глава, после отново протегна ръце към Ленора и я привлече към себе си. Тя копнееше да я докосва. Гърдите й се подчиняваха и следваха твърдата линия на неговите гърди, а бедрата й изгаряха от допира със слабините му.

— Мангас — мълвеше тя отново и отново, без да съзнава, че повтаряйки името му, го молеше да изпълни обещанието, което бяха пошепнали ласките му.

Той внимателно я положи по гръб върху широкото легло и легна върху нея. Краката му властно се движеха върху нейните, а ръката му галеше бедрата й, преди да премине с бавни, отмерени кръгове към корема… Ленора бе потопена в един свят, за който само можеше да мечтае…

Останалата част от оскъдното им облекло скоро се оказа също на пода до тениската на Мангас. Ленора започна да намира все по-голяма наслада в това да докосва и да бъде докосвана. Разбра, че вътрешната страна на лактите и задната част на коленете й наистина бяха много чувствителни, когато не кой да е, а точно Мангас ги обхождаше с език.

Галеше я бавно, мъчително бавно, като че ли тялото й бе ценен дар — нещо, което да се помни и да бъде пазено като скъп спомен за цял живот. Милваше нежно вътрешната страна на бедрата й, пръстите му пълзяха все по-нагоре и ставаха все по-настойчиви, докато накрая тя се разтвори пламенно за него, забравила всякакъв свян. Откликваше на ласките му с нетърпение, което ускоряваше дишането й и разрушаваше самоконтрола му. Страстта им се разгаряше взривообразно и най-сетне те се сляха в едно огнено кълбо, носени от вихъра на древния любовен танц…

С дълбоки мощни тласъци Мангас въведе Ленора в един прекрасен свят, в който тя не беше влизала никога дотогава. Разтърсена от мощни вълни на чувствена наслада, граничеща с екстаз, Ленора издаде силен вик на изненада.

Когато най-сетне тазът й престана да вибрира, усещайки ударите на сърцето й близо до гърдите си, Мангас повдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Подобно нещо не ти ли се е случвало досега? — попита я тихо.

— Не точно по този начин…

Преди да я притегли отново до себе си и да допре буза до нейната, тя видя в зениците му проблясък на болка.

— По дяволите, Ленора — прошепна й, — всичко в теб е толкова противоречиво… Само ако знаех…

Ленора сбърчи чело.

— Не говориш много свързано, знаеш ли? Може би щях да разбера оплакването ти, ако само аз бях харесала това, което току-що се случи. Но въпреки цялата си наивност знам, че не бе така.

Проследи с език твърдата линия на ключицата му, усмихвайки се тържествуващо, когато чу как той рязко си пое дъх.

— Какво стана със стеснителното създание, което не знаеше как да задоволи един мъж? — ухили се Мангас.

— Ммм… Трябва да е останало някъде във всекидневната заедно с някои дрехи. Мисля, че беше крайно време да се отърва от него, нали така?

Ленора лениво осея с леки целувки гърдите му, слизайки все по-надолу, докато стигна до тъмнокафявата плът около зърното им. Реакцията му на лекото й захапване и галене с език отново й каза всичко, което искаше да знае.

Мангас се претърколи по гръб, хвана я за раменете и я привлече върху себе си.

— Май съм създал чудовище — изръмжа той, преди да впие устни в нейните.

Ленора отвърна на повторно разпалената му страст с леко подканящо движение на ханша си. От гърлото й се изтръгна възторжен вик, когато Мангас сграбчи бедрата й, разтвори ги и твърдият му пенис прониза влажната плът на утробата й. Кулминацията им бе също така буйна, както и преди, но този път Ленора видя само блаженство в погледа на Мангас, докато той се връщаше бавно в действителността.

Прислонил главата й върху рамото си, Мангас нежно изтри с целувки малките капчици пот, покрили челото й.

Изведнъж станала сериозна, Ленора вдигна очи към него и прошепна:

— Благодаря…

Гъстите му вежди се извиха въпросително.

— Сега, предполагам, е мой ред да не разбера.

Тя се мъчеше да намери точните думи.

— Преди да срещна теб, животът ми бе такъв, какъвто исках да бъде… или поне така си мислех. Сега знам, че нещо е липсвало…

Ленора усети как той се стегна и мислено се укори за нетактичността си. Измъквайки се от прегръдките му, тя се опря на лакти и се взря в лицето му.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че ти ме накара да се почувствам като зряла, чувствена жена за пръв път в живота ми, и това ми харесва. Точно както…

Преглътна думите, които едва не се изплъзнаха заедно с останалите. Едва не му каза, че го обича. Беше потресена от осъзнаването на чувствата си. Седна и заклати крака от ръба на леглото.

— Започвам да огладнявам — промърмори бързо. — Може би трябва…

Дъхът й секна от изненада, когато усети Мангас да целува гърба й.

— Какво стана с рум сервиза? — попита разсеяно той между две целувки.

— Нищо… просто… Мангас! — извика задъхано, — ако не престанеш с това…

— Е, и?

Мобилизирайки малкото си останали сили да му се противопостави, Ленора стана и тръгна към вратата.

— Ще ти кажа по-късно, защото сега отивам да си взема душ.

— Имаш ли нужда от компания?

— Също колкото от още един крак — засмя се тя.

Когато излезе от душа и започна да бърше водата от краката си, мислейки си какво ли би нравила с трети крак, установи, че бе забравила дрехите си за смяна в спалнята. Бързо уви плътно около себе си пухкавата бяла хавлия с избродирано „Б“ и излезе в късия коридор, който свързваше трите стаи на апартамента.

Откъм всекидневната се носеше апетитна миризма. Влезе и видя Мангас, който напълно облечен седеше до красиво подредена маса и се опитваше да запали една свещ.

Той вдигна очи, усмихна се и подхвърли закачливо:

— Изглеждаш прекрасно!

— Как успя да уредиш да ти донесат храна тук толкова бързо? — попита Ленора, без да обръща внимание на комплимента му.

— Някои неща трябва да останат забулени в тайна, скъпа.

Развеселена от неумелата му имитация на Хъмфри Богарт, тя се приближи до масата.

— Може ли да хвърля един поглед?

— Бъдете моя гостенка, милейди.

Под оловносивите затоплящи похлупаци Ленора откри голямо парче говеждо филе, печени картофи и аспержи. Тъй като вече не можеше да издържа на протестите на къркорещия си стомах, тя взе една аспержа и отхапа от нея.

— Великолепно!

Затвори очи и въздъхна. Когато само след миг ги отвори, видя, че Мангас се е втренчил в нея с широка усмивка.

— Нещо смешно ли има?

— Как мислиш, какво щеше да ми отвърнеш, ако преди три часа ти бях казал, че ще се разхождаш безгрижно из хотелския ми апартамент, увита само с хавлия?

— Щях да ти кажа, че си луд… — ухили му се Ленора. — Но всъщност аз не се разхождам безгрижно, а си стоя на едно място.

Пъхна останалата част от аспержата в устата си и добави:

— Дай ми пет минути и…

— Нямаш никакъв шанс. Хубавият изглед помага на храносмилането — промърмори във врата й Мангас.

Ленора почувства, че хавлията се свлича бавно от гърдите й и се опита не особено ентусиазирано да я задържи, преди да падне.

— Остави я… — дрезгаво настоя Мангас, у когото се бе надигнал нов глад за тялото й.

След всичко случило се преди броени минути бе смаян от лекотата, с която тя отново го бе възбудила. Знаеше, че не съблазнителният начин, по който бе увила хавлията го караше да се чувства така. Дори да бе влязла в стаята в дълъг до пода чувал от брашно, пак би реагирал по същия начин. Погледът й му подсказваше, че Ленора го желае също толкова силно, колкото и той нея. Притегли я в прегръдката си и телата им отново се сляха в пулсиращо от страст кълбо.

Въпреки внимателно обмислените от управата на хотела способи храната да се сервира като „току-що излязла от кухнята“, ястията им отдавна бяха изстинали, преди да се върнат на масата. Тъй като според Ленора да се изхвърля всичко това би било голямо разточителство, тя не позволи на Мангас да поръча отново и затова ядоха студено месо и топъл шоколадов мус. Знаеше, че той не й повярва, когато му го каза, но наистина това бе една от най-вкусните вечери в живота й.

Настаниха се на дивана, наслаждавайки се на удоволствието да седят прегърнати. Когато дойде време да се приготвя за тръгване, Ленора с изненада осъзна, че животът й рязко се е преобразил. Мисълта за завръщането й вкъщи никак не й хареса. Бе отделила много години в стремежа си да превърне своя дом в спокойно убежище, но сега той й се стори не по-привлекателен от пещера, пълна с прилепи.

След като облече роклята, която си бе донесла, за да отиде на вечеря в ресторант с нея, по устните й заигра занесена усмивка. Почти от пръв поглед се бе влюбила със съкрушителна сила в напълно непознат мъж.

Леко почукване по вратата на спалнята прекъсна мислите й.

— Готова ли си?

— Да… почти. Влез. Трябва да свърша още няколко неща.

Бавно поклати глава от учудване, докато обуваше обувките си. Колко странно бе, че процесът на обличане се считаше за по-интимно нещо от правенето на любов! И колко тактично бе от страна на Мангас да предвиди, че би се чувствала донякъде притеснена. Бе настоял да й отстъпи спалнята си, а самият той да се облече някъде другаде. Тръпка на задоволство премина през тялото й. Толкова хубаво би било да преоткрие живота заедно с този мъж. Да научи тънкостите на споделянето, да е привързана към някого, който заема много важно място в живота й. С течение на времето, нерешителността и стеснителността й щяха да изчезнат, както бе изчезнал и страхът й от прекалена близост с него. Също като слепец, който току-що е прогледнал, Ленора бе нетърпелива да влезе в новата си роля.

Когато вдигна поглед, видя Мангас, облегнат на рамката на вратата, с небрежно разкопчано морскосиньо сако и с ръка на хълбока.

— Никак не ми се ще да те закарам вкъщи. Сигурна ли си, че не искаш да останеш?

Искаше й се да остане, искаше й се ужасно.

— И утре да се появя на работа в този вид? — кимна към плътно прилепналата си рокля. — После ушите ми ще горят със седмици.

— Това ще те притеснява ли… имам предвид хората да говорят за теб?

— Не. Поне не ме е притеснявало досега.

Мангас я изгледа лукаво.

— Звучи интересно. Ще ми разкажеш ли нещо повече за това?

Ленора се промъкна покрай него, щипвайки го закачливо по носа.

— Някои неща трябва да останат забулени в тайна, скъпи.

Смехът му отекна в коридора.

По пътя към жилището й откриха, че имат и друг общ приятел в лицето на един от инженерите, работещи за „Апачи“. Мангас й съобщи, че Барбара Ардън била започнала работа в компанията, веднага след като завършила колежа, когато „Апачи“ не била нищо повече от неясна идея и се е помещавала под наем в единия край на огромен склад. Барбара била непоколебима дори през трудните месеци, когато никой не получавал заплата. Сега тя и съпругът й, също инженер от „Апачи“, имали къща в Блекторн — така нареченият „Бевърли Хилс на Сан Франциско“ в района на залива.

— Е, поне се надявам, че все още работи за „Апачи“ — промърмори Мангас. — Когато я видях последния път, тя хранеше новородената си дъщеричка и заплашваше, че ще си останела вкъщи през следващите пет години, за да се грижи за нея, докато започне училище.

— Някак по-лесно ми е да си представя Барбара с логаритмична линия в ръка, отколкото с бебе.

— Справя се и с двете толкова лесно, както се справя и с мен, когато иска нещо да се направи по нейните изисквания.

— Това вече ми прилича на Барбара — разсмя се Ленора.

Като навлизаха в паркинга на жилищния комплекс, фаровете осветиха съседката й Рут Суонсън, която тъкмо слизаше от форда си. Тя видя Ленора и я изчака да излезе от колата.

— Някой си Ейдриън Уинчестър те потърси при мен около десет часа. Каза, че цяла вечер се опитвал да се свърже с теб и че ужасно се е разтревожил, да не би да ти се е случило нещо. Уверих го, че тази сутрин съм те видяла, но той настоя все пак да проверя в жилището ти и аз го направих. Надявам се, че нямаш нищо против. Имах чувството, че ако не го сторя, полицията ще дойде.

Ленора въздъхна раздразнено. Беше забравила, че бе обещала на Ейдриън да прегледа тази вечер скиците на дизайнерите от „Ню Йорк Интериор“ с предложения за новия му комплекс в Аспен. „По дяволите! Защо не е отишъл да ги остави в офиса, вместо да настоява да ги прегледам веднага при завръщането си в града?“ Впрочем, тя знаеше защо. Въпреки че никога не бе окуражавала Ейдриън, не бе направила и всичко необходимо, за да го обезкуражи в ухажването му. Просто от ленивост бе оставила отношенията им да преминат границата, която й се искаше да постави между тях. Никак нямаше да й е лесно да се измъкне от това положение.

— Съжалявам, че ти е създал такива неприятности. Бях забравила, че имах… уговорка с него, а и той понякога се тревожи прекалено много. Благодаря ти, че си се погрижила за всичко.

— Съвсем не ми беше неприятно — махна с ръка съседката й, усмихна се широко и тръгна към своето жилище. — Ще се видим утре.

Ленора се извърна към Мангас. Беше поразена, като видя промяната в изражението му. Преди очите му бяха топли и ласкави, а сега изведнъж бяха станали непроницаеми.

— Някакви проблеми ли има? — попита я тихо. Последното нещо, което би искала да направи в момента, бе да му говори за Ейдриън.

— Не… Просто съм забравила за една уговорка. Ще се погрижа за това утре сутринта.

Мангас с мъка преглътна първата дошла му наум язвителна забележка. Не желаеше тя да изтълкува погрешно неговия въпрос за това колко често се „уговаря“ вечер с мъже като Ейдриън Уинчестър. Ревността бе чувство, което никога не бе показвал открито.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ да не говориш за това… нали?

— Имаш ли нещо против?

Той се втренчи в нея, потискайки порива си да й каже, че всъщност иска да знае всичко.

— Не, не ако наистина така желаеш.

Ленора хвана ръката му.

— По-добре да обсъдим къде ще отидем този уикенд. Решил ли си вече нещо?

— Не още — отвърна равно Мангас.

— Бих искала само да ме предупредиш малко по-рано, за да знам какво да си взема. — Тя извади ключа от чантата си. — Прави с мен каквото щеш през тия два дни…

— Ще те предупредя.

Ленора се повдигна на пръсти и леко го целуна, надявайки се, че погледът му отново ще се изпълни със страстно излъчване. Но Мангас си остана все така затворен за нея, прикривайки тревожните си мисли зад онази стена, за която репортерите пишеха толкова често. Взе ключовете й и отключи вратата, а после ги пусна в шепата й.

— Не мога да остана, Ленора — допря бързо устни до челото й. — Довиждане.

— Лека нощ, Мангас — извика тихо Ленора, докато той се отдалечаваше и навлизаше в сенките на двора.

 

 

Пътуването обратно до хотела бе като пътешествие през някакъв ад за Мангас. Беше си позволил само за една вечер да чувства отново и докато радостта бе вълнуваща, то болката бе унищожителна.

От дванадесет години насам Ленора бе единствената жена, която го бе накарала да усети, че отново живее пълноценно. Но тя бе открита първо от Ейдриън.

Колко нелепо бе се провалил планът му за отмъщение. Една стройна красавица бе поискала да влезе в живота му и той несъзнателно й бе позволил да го направи.

„Господи! — изстена вътрешно. — Възможно ли е наистина да съм се влюбил в нея?!“

Знаеше с ужасяваща сигурност, че това е вярно. Намираше се там, където многократно се бе заклевал, че никога няма да попадне — царството на наивниците търсещи партньор за еднопосочно пътуване, наречено „Живот“. Мислейки за жената с медно кестенява коса, която го бе завела там, Мангас се прокле, че бе постъпил като най-големия глупак. „Навярно никой не е хлътвал толкова лесно, колкото мен!“