Джорджия Боковън
След мълнията (7)

Шеста глава

Ленора спря колата си пред входа на хотел „Бродмуър“ и подаде ключовете на служителя от паркинга. Бе силно разочарована от неочаквания обрат на нещата и все още се ядосваше при мисълта, че би трябвало да се досети, че Мангас Тейлър не е обикновен служител на „Апачи компютърс“. Малко служители от средно ниво имаха достатъчно големи банкови сметки, за да си позволят да отседнат в хотел с пет звезди.

Във фоайето се бе събрала малка група и тя трябваше да я заобиколи, за да стигне до рецепцията. Чудеше се какви ли други подробности е пропуснала? Какви ли изненади още я чакаха? И най-вече, искаше ли наистина да остане тук, за да разбере всичко това?

— С какво мога да ви помогна?

Мъж на средна възраст, облечен с тъмносин костюм, се наведе към нея, облегна се с едната ръка на плота, а с другата направи знак на пиколото да вземе някакъв багаж.

— Може ли да позвъните на мистър Тейлър и да му предадете, че мис Рандолф го чака във фоайето?

— Разбира се.

Ленора му благодари с усмивка и отиде да разгледа една витрина, в която бяха изложени няколко порцеланови статуетки. Малък надпис в единия ъгъл съобщаваше, че те се продават в магазина за сувенири. Централната фигура толкова я впечатли, че пренебрегна всички останали и съзерцаваше само нея.

Индианецът, който стоеше до коня си и гледаше към нещо в далечината, й изглеждаше някак странно познат. Строгите му черти носеха отпечатъка на постоянна тъга и това й напомни за една игра, която бе измислила в детските си години. Представи си, че самата тя е този индианец и се опита да види това, което той виждаше и да почувства това, което той чувстваше. Спомни си цитат от Стария Лос — индианец от племето оглала — един от малкото оцелели при масовите избивания:

„Там умря мечтата на един народ. Това бе красива мечта. Традицията бе унищожена и народът ни се разпръсна. Вече нямаме корени, защото свещеното дърво е мъртво.“

Потънала в мислите си, не чу, когато я повикаха по име. След като думите най-сетне достигнаха до съзнанието й, Ленора се стресна и се извърна към стоящия до нея администратор от рецепцията.

— Мис Рандолф, мистър Тейлър ме помоли да ви предам, че ще му се наложи да закъснее малко. Предложи, ако нямате нищо против, да го изчакате в бара.

— Каза ли колко ще се забави?

— Не, за съжаление.

— Добре, благодаря ви.

Ленора отново се обърна към витрината. Беше напрегната. Обзе я силно желание да се качи в колата си, да си тръгне и да забрави, че въобще е срещала някой си Мангас Тейлър. Но както правят повечето удавници в страха и объркването си, тя отхвърли единственото нещо, което можеше да я спаси, и реши да остане.

Изведнъж затаи дъх. Разбра защо фигурката й се струваше толкова позната. Приликата с Мангас Тейлър бе толкова голяма, като че ли той бе позирал на скулптора. Почти всичко съвпадаше — стройното мускулесто тяло, острите черти на лицето, гъстата черна коса. Само очите не бяха същите. Вместо наситено сини като цвета на небето в началото на лятото, те бяха кафяви и дълбоки.

Нетърпелива да получи отговор на напиращите в нея въпроси, отиде до рецепцията.

— Извинете… — започна, едва овладявайки гласа си.

— Да? — вдигна поглед администраторът от книжата, които разглеждаше.

Ленора знаеше, че ако го попиташе направо за номера на апартамента на Мангас, нямаше да научи нищо, затова се усмихна ослепително и каза:

— Все пак реших да се срещна с мистър Тейлър в апартамента му. Бихте ли ми обяснил как да стигна дотам?

След като получи пълна и точна информация, прекоси фоайето и излезе през едната врата на широка алея, заобикаляща някакво езерце. Когато стигна до края на приземния етаж, тръгна по една пътека, стигаща до малка тераса.

Спря се и, хапейки устни, се загледа в блестящите сребристи цифри. Отлагаше момента, в който отново ще се срещне с Мангас, и в същото време очакваше този миг с такова нетърпение, че се бе заковала на място, неспособна нито да продължи, нито да се върне.

Зад нея водите на езерцето отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Залезът бе оцветил кремавите стени на старата част на хотела в оранжево. Строгият ред и разкошът, царящи в интериора й помогнаха да се успокои и след кратко колебание тя протегна ръка, за да почука на вратата. Но още преди да я докосне, вратата се отвори.

В отговор на изненаданото й възклицание Мангас оповести:

— Видях те през прозореца.

После се отдръпна и я покани с жест да влезе.

Ленора не се помръдна, а просто се втренчи в него. Косата му бе мокра — навярно само преди няколко минути бе излязъл изпод душа. Разкопчаната риза разкриваше бронзовата кожа на гърдите му. Ленора неволно си спомни как го бе видяла преди няколко дни — почти гол, обикалящ с отметната назад глава и с ръце на хълбоците — и се опита да уталожи ускореното си дишане. Този жив образ се преплете с образа на порцелановата статуетка и тя усети, че се сливат в съзнанието й. Страстното излъчване на мъжа пред нея я обгърна като задушаваща вълна от топлина.

Помъчи се да преодолее копнежа, който я тласкаше към Мангас, като потърси отчаяно изход в предишния си гняв и съмненията. Гневът и недоверието я връхлетяха с цялата си помитаща сила. Когато си възвърна самоувереността, влезе във всекидневната на апартамента на Мангас. Отиде до мраморната камина и се облегна на студената й плоча.

— Защо не ми каза, че си собственик на „Апачи компютърс“? — попита с привидно спокойствие.

Мангас тихо затвори вратата. Усещаше по позата и по заплашително изправената й глава, че зад този въпрос се криеше много повече, отколкото тя искаше да покаже. „Как ли е научила това“? Но само след миг прецени, че не е чак толкова важно. Сръчно закопча красивите копчета на ризата си и тръгна към Ленора. Спря на няколко сантиметра от нея и вдъхна дискретния аромат на парфюма й.

— Има ли значение?

— Първо отговори на моя въпрос, а после аз ще отговоря на твоя.

Мангас протегна ръка към шията й, но Ленора се отдръпна ядосано.

— Не ме докосвай! Не съм дошла тук за това, а за някои обяснения!

— Нямаше ли да бъде излишна показност от моя страна да обявя, че съм собственик на „Апачи“?

Тя го изгледа унищожително.

— Е, добре. Просто мислех, че това не е твоя работа. Една случайна среща в концертната зала на колежа не ти дава право да научиш всичко за мен.

— Ако всичко бе спряло дотам, щях да се съглася с теб, но не стана така. Фактът, че поиска да се опознаем по-добре, означава за мен, че си съгласен да ми кажеш повече за себе си — особено за нещо толкова важно като работата ти.

Ленора неволно опипа шията си там, където Мангас я бе докоснал.

— Колкото повече мисля за това, толкова по-трудно ми е да повярвам, че М. К. Тейлър, когото „Таим“ описва като хладнокръвен, пресметлив и загадъчен, е човек, който има време или желание да преследва жена като мен. Защо избра мен… Защо мен? Какво, по дяволите, си замислил?!

Беше толкова разярена, че не го изчака да отговори.

— Парите и властта въобще не действат възбуждащо на някои жени, но за мъж с твоя външен вид, дори в обор да работи, пак ще има достатъчно самки да тичат подире му. Да не би да си мислиш, че ще ме накараш да повярвам, че само след една случайна среща съм станала едва ли не най-важната за теб от всички тия жени.

Мангас се запита дали тя осъзнаваше колко близо е до истината и дали бе така уплашена от силата на чувствата, породили се между тях, че да се опитва да ги постави в определени граници.

— Не съм много сигурен — отвърна спокойно, — но по някакъв странен начин усещам, че току-що ми е бил направен комплимент.

— Не, не е така. Просто посочих очевидните неща. Ще се придържаш ли към въпросите ми или само си губя времето тук?

Той разтри врата си, отиде до дивана, седна и вдигна крака върху масата пред себе си. Ясно му бе, че Ленора няма да го остави намира, докато не получи задоволителни отговори. Да й каже това, което иска да чуе, би било лесно, но в момента просто нямаше да успее да излъже.

— Противно на представата, която си си създала за мен, аз водя много тих живот. Всячески избягвам ситуации, при които бих могъл да срещна описаните от теб жени, а за други почти нямам време. А що се отнася до това, че не съм изяснил връзката си с „Апачи“, просто не ми се удаде такава възможност. Сега е мой ред да задавам въпроси. Какво толкова важно има във всичко това?

— Аз… не зная… — Ленора се отпусна в едно кресло и продължи по-тихо: — Не вярвам в приказките, а всичко, което се случи напоследък, ми прилича на някои от историите на братя Грим.

— Винаги ли си така сурова към себе си?

— Не разбираш ли какво имам предвид? Не знаеш нищо за мен и все пак искаш да повярвам, че съм станала страшно важна за теб.

Като че ли някаква завеса се вдигна и Мангас разбра от думите на Ленора това, което може би тя самата все още не знаеше.

— Ти се страхуваш от мен, нали?

Успя да види правотата си да проблясва в очите й само миг преди Ленора да прикрие всичко с ироничен смях. Напомняше му за една малка пустинна лисица, която някога бе преследвал и хванал — беше също като нея ужасно объркана, уплашена и готова да се защитава с нокти и зъби.

Тя стана от креслото и взе чантата си.

— Всъщност, бях дошла, за да ти кажа, че тази вечер не мога да изляза. Забравих да ти спомена по-рано, че имам друга среща, на която трябва да отида.

Мангас бавно и неохотно се изправи и сложи ръце на раменете й.

— Дори и за миг не си помисляй, че ти вярвам, разбра ли?! Не съм си променил програмата за цялата седмица, за да ти позволя да се измъкнеш с такова глупаво извинение. Не ме интересува как ще го наречеш, Ленора, но нещо става между нас и аз нямам никакво намерение да го оставя да ни се изплъзне, преди да съм разбрал какво е то.

Повдигна брадичката й и я застави да го погледне.

— Но ако ми кажеш, че не го чувстваш, ще те оставя намира.

Нямаше нужда да чуе думите й — прочете отговора в очите й. За миг почувства болезнено желание случилото се с тях да бъде истина. Лъжите, които бе наговорил на Ленора, тежаха на съвестта му. Привлече я към себе си и нежно докосна устните й със своите. Скоро целувката му стана по-страстна. Той се опитваше да прогони мислите за истинските си подбуди за връзка с тази жена. Тъкмо когато се готвеше да я пусне, Ленора издаде тих стон и обви ръце около врата му. Притисна се до него и там, където го докоснеше, плътта му искаше още и още. Вкусил от нектара на устните й, Мангас закопня да разучи топлата кадифена вътрешност на устата й, да усети как тялото й отвръща на ласките му и се извива в древния танц на страстта.

Изведнъж страшно много му се прииска да прекара някое утро с Ленора — да седят прегърнати на склона на планината и да съзерцават изгрева на слънцето и небето, озарено от мека розова светлина. Искаше да вдишва аромата на косите й, примесен с мириса на заобикалящите ги кедри и борове. Представяше си я как върви към него, огряна от ярките утринни лъчи на фона на горичка от трепетлики, танцуващи под полъха на лекия ветрец. Досега не бе осъзнавал колко много му е липсвал покоят, който бе открил, бродейки из планините на Колорадо. Но вече бе открил този таен кът от сърцето си и Ленора бе станала част от него.

Престана да я целува, за да я погледне. Пръстите му проследиха красивите очертания на брадичката й и докоснаха пухкавите й устни.

— Би било лъжа да твърдя, че разбирам какво чувствам, но няма да те излъжа, ако ти кажа, че никога досега не съм изпитвал подобно нещо към друга жена. Не зная какво значи това, нито до какво ще доведе. Знам само, че не мога да ти позволя да излезеш от живота ми.

Ленора имаше усещането, че е попаднала в някакъв водовъртеж и отчаяно се мъчеше да се откопчи от притегателната му сила. Постепенно, докато ръцете на Мангас бавно милваха гърба й, тя престана да се бори и се остави да бъде погълната от чувствата, породени от неговото докосване.

Моментът бе деликатен и крехък, като стъклено украшение, поставено на най-високия клон на коледно дръвче. Никой от двамата не искаше да прекъсне магията му от страх, че няма да я изживеят отново.

Мангас я притисна в прегръдките си. Очите му красноречиво говореха за копнежа му. Ленора склони чело на рамото му с лека въздишка, която издаваше капитулацията й много по-ясно от каквито и да било думи. Обви отново ръце около врата на Мангас и притисна тялото си плътно до неговото. Когато устните им се сляха, те почувства как под клепките й напират парещи сълзи. Тези сълзи изразяваха радостта й, че най-после си бе позволила да чувства, след като бе прекратила ужасната борба с дълго потисканите си страсти. Съмненията и страховете й бяха изчезнали, бяха изтикани някъде назад в съзнанието й, за да не могат да й напомнят за себе си при всяка мисъл за това, колко силно желае този мъж.

Когато пак поиска да вкуси от сладостта на устата му, усети, че той потрепери и чу тихия му гърлен стон. Внимателно пъхна ръцете си под разкопчаната му риза и погали стегнатия широк гръб.

Мангас осъзна, че се поддава на изкушението. Скоро щеше да загуби контрол над себе си, без да успее да завладее чувствата на Ленора. Ако оставеше нещата съвсем да се задълбочат, би развалил всичко. Трябваше да спре любовната им игра.

Спусна ръце до талията й, за да я отстрани нежно от себе си. Но неволно докосна гърдите й и решителността му едва не изчезна. „Господи, колко силно я желая!“ С огромно усилие отдели устните си от нейните и, заравяйки лице в прекрасната й коса, се залута из необуздания хаос на чувствата си. Докосването й, красотата й, ароматът й го опияняваха.

Когато устните й опариха шията му и езикът й обходи адамовата му ябълка, разбра, че не би могъл да издържа повече.

— Ленора… — прошепна й, — знаеш докъде ще доведе това, ако не спрем…

Отговорът й бе само една тиха въздишка, която накара стомаха му да се свие на топка. Той грубо я отстрани.

— Повече не бих могъл да се владея! Или ще отидем докрай, или ще спрем дотук!

Преди Ленора да му отговори, Мангас рязко се обърна и тръгна към спалнята.

— Докато се обличам, си помисли за място, където би искала да отидем за вечеря.

Ленора бе слисана. Не можеше да повярва, че той я бе оставил. Въобще не бе очаквала такова развитие на събитията. Бе му показала по много начини, че иска да прекара нощта с него, и въпреки това Мангас бе отказал. „Дали е възможно страховете и съмненията ми да са били неоснователни?“

Искаше й се да го последва и да му разкаже за миналите си разочарования и за разбудените си страсти. Но не можеше така лесно да преодолее строгите ограничения, които от години сама си бе налагала. Осъзна, че не може да изрече онези думи, които биха го върнали отново в прегръдките й.

Успя някак да овладее гласа си, за да прозвучи нормално.

— Мисля, че си прав. — С болка разбра колко нелепо бе това изречение след всичко, което току-що бяха изживели.

Отидоха в тих ресторант с интимна обстановка, известен с изключителното си обслужване и дискретните сервитьори. Мангас поръча бутилка „Каберне Совиньон“ от малка, но много добра винарска изба в долината Салинас и скоро двамата установиха, че имат общ приятел в лицето на собственика на избата.

— Ходех на училище заедно с най-големия му син — рече Ленора.

— Сега той работи в счетоводния отдел на „Апачи“. Жена му чака трето дете — отвърна усмихнат Мангас.

Ленора потръпна. „Как е възможно?“

— Изглежда твърде дълго съм отсъствала — отрони бавно. — Трудно ми е да си представя, че приятелите ми от детството имат вече свои собствени деца.

— Можеш да дойдеш с мен, когато си тръгна следващата седмица.

Това трябваше да бъде безобидна покана от тия, които се казват лесно и после бързо се забравят, но намеците в нея бяха твърде осезателни.

— Не мислех, че ще си тръгнеш толкова скоро…

Мангас хвана ръката й.

— Този уикенд съм свободен… Защо не го прекараме заедно?

— Добре.

Ленора се изненада, че толкова бързо и лесно се съгласи.

— Къде искаш да отидем?

— Няма значение.

— Отдавна не съм ходил в планините на Колорадо. Досега не бях осъзнал колко много са ми липсвали.

Запалена от неговия ентусиазъм, тя отвърна:

— Вече две години не съм се качвала в планината, но си спомням някои пътеки, които са много подходящи за малки екскурзии през уикенда. Или ако предпочиташ, бихме могли да вземем коне. Освен това, знам едно място, където можем да се качим на балон, когато се уморим от ходене.

— Предполагам, че си се пробвала и в безмоторното летене — разсмя се Мангас.

— Е, не толкова често, колкото би ми се искало… Имам един приятел, който обича приключенията, но не иска да върши нещата сам. Аз съм единственият достатъчно побъркан човек около него, който се оставя да бъде придуман да го придружи.

Искаше му се да я попита за приятеля й. Съдейки по описанието, никак не приличаше на Ейдриън, затова Мангас бе сигурен, че това не бе той. Все пак знаеше, че в гласа му ще проличи острата болка от ревността, която изпитваше.

Тъй като искаше да спечели време за размишления, насочи разговора към работата й и защо бе напуснала Калифорния, за да стане архитект в Колорадо.

— По това време бях сгодена за кадет от Военновъздушната Академия. Изглеждаше ми разумно да се преместя, затова го последвах тук. Като завърши, аз останах, а той се върна. Може би ще кажеш, че съм заменила една любов с друга — разсмя се Ленора, — но втората се оказа много по-силна.

— И оттогава?

Тя явно не го разбра.

— Имаше ли друг мъж?

В момента, в който зададе този въпрос, Мангас вече съжаляваше. Не искаше да знае дали в живота й е имало и други мъже. Не искаше да я слуша, когато говори за Ейдриън, не искаше думите й да го карат да си ги представя заедно. По-късно щеше да има достатъчно време за това.

Погледът му се стопли от нежна усмивка.

— Не, не ми отговаряй. Нямах право да ти задавам подобен въпрос. В него има много повече от обикновено любопитство.

— Вече за втори път ме питаш дали в живота ми е имало или в момента има мъж. Защо?

Мангас прокара пръст по ръба на чашата си.

— Може би ми е трудно да повярвам, че си свободна.

— Или…

— Може би това е просто израз на желанието ми да знам всичко за теб.

— Бихме могли да направим нещо по въпроса — каза тайнствено Ленора.

— Какво имаш предвид?

— Приятелска размяна на информация.

Мангас отново се разсмя.

— Какво искаш да знаеш?

— Ммм… да започнем с любимото ти ястие.

— Руло „Стефани“ — лесно се приготвя и е непретенциозно. Мога да сложа почти всичко в него и то все пак може да се яде. Но най-хубаво е, че от остатъците стават чудесни сандвичи. Понякога ми стига за няколко дни.

— Готвиш си сам?!

Ленора не можа да скрие изненадата си.

— Как иначе мислиш, че се храня?

Тя сви рамене.

— Май просто бях приела, че вероятно имаш готвач, или в повечето случаи ядеш навън.

— Ако си спомняш, бях ти казал, че водя доста затворен живот.

Трудно й бе да повярва. Мангас бе една от най-известните личности напоследък, а на тях животът им обикновено никак не бе „затворен“. Ленора бе живяла далеч от дома няколко години, но не достатъчно дълго, за да приеме, че жените в Калифорния са ослепели или че са изгубили усета си.

— Добре тогава, да оставим ястието. Кой е любимият ти цвят?

— Меденокафявият. По някакво съвпадение, това е точно цвета на косата и очите ти.

— Не може да бъде!

— Мой ред ли е?

— Ще отстъпя, но само временно.

— Кое е любимото ти цвете?

— Това бе лесно. Калифорнийският мак. Той бе неделима част от детството ми.

— А любимо място?

— Сега вече е по-трудно, понеже са няколко. Едното е по крайбрежието на Калифорния, близо до Биг Сър — планински връх в Колорадо, в околностите на прохода Индипендънс… Кармел през зимата… Долината Салинас през пролетта… Да продължавам ли? — усмихна се тя.

Мангас я погледна втренчено и промълви с дрезгав глас:

— Къде обичаш да бъдеш докосвана, когато се любиш?

Ленора затаи дъх. Заляха я горещи вълни и ушите й започнаха да пламтят.

— Предполагам, че след такъв въпрос от мен се очаква най-спокойно да продължа да си ям и да те попитам за любимия ти спорт на закрито. — В мига, в който изрече тези думи, тя осъзна грешката си.

Мангас се разсмя. Смехът му бе дълбок, заразителен и отразяваше явното му задоволство. Намигна й заговорнически.

— Вторият по ред спорт на закрито, който най-много обичам, е шахмат. Но ти не отговори на въпроса ми.

— Би ли ми повярвал, ако ти кажа, че не знам?

Ленора се опита да придаде незаинтересован тон на гласа си, за да не се забележи невежеството й по тази тема. Освен обичайните места, тя никога не си бе представяла, че една област от тялото може да е по-чувствителна от друга. Кратката й любовна история не бе довела до никакви бурни преживявания. Бе й донесла само разочарования. Не можеше да повярва, че лактите или коленете изведнъж биха се превърнали в ерогенни зони, или поне това не би станало с нейните лакти и колене.

Усмивката изчезна от лицето на Мангас. Бе изненадан от отговора й. Искаше му се между тях да се получи нещо леко и безгрижно, но вместо това Ленора му бе позволила да надникне в душата й. „Възможно ли е жена с нейната външност и чувствено излъчване да е невежа в сексуално отношение? Не, това е невъзможно! Бих бил глупак, ако дори само си помисля такова нещо. Ленора просто знае как да съблазнява много по-добре от повечето жени.“

Поднесе ръката й до устните си и леко целуна пръстите й.

— Тогава можем да разберем това заедно — промърмори, решил да участва в играта й.

Ленора едва не се задави. Ако не бяха в ресторант, би забравила предишната си свенливост и би го подканила да започне „експеримента“ си веднага. Беше изумена от това колко рязко се бе отдалечила от обичайната си сдържаност. Погледна го над чашата, докато отпиваше глътка вино. Да се залъгва, че ако завърже връзка с този мъж, той няма да промени живота й, би означавало да твърди, че земята ще си остане същата, ако внезапно започне да се върти в обратна посока. Но пък и да каже, че би могла още сега да си тръгне най-невъзмутимо, би било също толкова нелепо.

— Мисля, че сега е мой ред, нали? — подхвърли Мангас, докосвайки леко ръката й.

Ленора кимна.

— Любимият ти спорт на закрито?

Изглежда бе забелязал нейното притеснение и неусетно бе насочил разговора към друга тема. Ленора му бе безкрайно благодарна за това.

— Тенис — отвърна тя.

— Чудесно!

Мангас се облегна с доволна усмивка на лицето.

— От години не съм играл, но ще се радвам да опитам отново. Какво ще кажеш да те взема утре след работа и да използваме кортовете на хотела? Ще отидем на вечеря след това. Който загуби, ще плати сметката.

Ленора също му се усмихна сладко, сигурна, че може да остави парите си вкъщи.

— Съгласна съм — отвърна с невинно изражение.