Джорджия Боковън
След мълнията (6)

Пета глава

Ленора захвърли молива си върху чертожната маса и подиря с ръце брадичката си. Току-що се бе провалил третият й опит да измисли някой нетрадиционен и в същото време консервативен проект за новата административна сграда на „Сан Хуан Сейвингс“. Шефът й, Дейвид Мейсън, я бе натоварил с твърде трудна, почти непосилна задача. Само пет дни по-рано, преди да тръгне за уикенда в „Унчестер колидж“, най-важното нещо в живота й бе да представи пред борда на директорите на „Сан Хуан“ проект, който толкова да им се хареса, че да я направят главен архитект по този проект. А сега просто не можеше да се съсредоточи. Едва сдържаше силното си желание да отиде в кабинетите на другите двама архитекти, конкуренти по проекта. Чувстваше, че дори мисълта за това, колко по-напред са те, няма да й върне богатото въображение, от което имаше нужда, за да довърши работата си.

Въздъхна дълбоко, отиде до прозореца и погледна навън. Обикновено само няколко минути, прекарани в съзерцание на бързо издигащите се небостъргачи в Колорадо Спрингс, й бяха достатъчни, за да я накарат отново да се отдаде с голямо усърдие на работата си. Но днес това не действаше. Дори силното й желание, един ден името й да бъде изписано върху медна плочка на входа на някой от новите небостъргачи в тоя град, не успя да я върне към чертожната маса.

Мечтата си за такава плочка не бе споделила с никого, тъй като бе сигурна, че не би могла да обясни истинските си подбуди. Не търсеше слава — та това бе смешно! Вече никой не обръщаше внимание на релефните надписи върху медните плочки пред някоя сграда, нито пък на имената на авторите на статии в списанията. Не, общественото внимание нямаше нищо общо е нейната мечта.

Надписът щеше да прилича по-скоро на нещо като подпис върху картина, създадена, за да доставя удоволствие на онези, които я гледат, а не да донесе известност на художника. Стигаше й дори само да знае, че създаденото ще остане и след нея, за да радва идните поколения.

Беше се лишила от много неща, за да осъществи мечтата си. Мъжете, обвиняващи я, че използва женствеността си за издигане в професията, никога не биха жертвали толкова много, а и не би им се наложило. Понякога й се струваше, че е най-самотното същество на земята, и в пълен контраст с чувствата й, целият свят изглеждаше населен с безброй щастливи любовни двойки. Залъгваше се, че тези болезнени периоди отдавна са отминали, и че вече се е научила не само да взема решения, но и да ги спазва. Едно от тия решения бе, че целта й в живота е много по-важна, от който и да е мъж. Докато…

„По дяволите! Каква магическа мрежа е сплел около мен Мангас Тейлър?“ Нишките бяха толкова тънки, почти невидими, но въпреки това Ленора ги усещаше като тежки вериги, сковали всяка нейна мисъл.

Опря чело на хладното стъкло и се вгледа в оживеното движение по „Юниън булевард“, но мислите й бяха на осемдесет мили оттук в една безлична стая на студентските общежития и бяха съсредоточени върху мъжа, който настоятелно я бе молил да се видят отново… И не се бе обадил повече.

Тръсна ядосано глава и хвърли поглед на часовника си.

„Боже мой, нима вече е единадесет и половина?!“

Бе пропиляла утрото, без да й хрумне нито една що-годе прилична идея. Погледна още веднъж през прозореца, преди решително да се отвърне от гледката, която толкова обичаше, и да седне отново пред чертожната маса. Бе работила много упорито, за да получи правото да съзерцава града точно от това място, затова нямаше да позволи на някакъв мъж, когото почти не познаваше, да й разиграва номера, заради които да изгуби придобитото с толкова много труд.

Разположението на прозорците бе символ на успех при „Мейсън, Лангли и Мейсън“. Компанията заемаше целия най-горен етаж на „Райт билдинг“ — един от най-известните небостъргачи в града. След разкошното фоайе етажът бе разделен на кабинети, които ясно показваха какъв е рангът на всеки служител във фирмата. Тези, чиито прозорци гледаха на изток към хълмистите прерии на Колорадо, бяха чертожници, счетоводители, а също така млади, неопитни архитекти. Да получиш кабинет с изглед на север към тучните зелени хълмове около Военновъздушната Академия или на юг, към равнините на Форт Карсън и Пуебло, значеше, че си станал един от „напредващите“. Кабинет в западната страна на сградата с великолепен изглед към Пайкс Пийк показваше, че си от „избраните“.

Ленора бе станала един от „напредващите“ архитекти на „Мейсън, Лангли и Мейсън“. Бе преместена в свой собствен кабинет, след като бе прекарала две мъчителни години в съзерцание на равнините. Всъщност рядко й оставаше време да погледне през прозореца. Никога не забравяше колко упорито бе работила, за да получи признание и затова винаги бе готова за битка, когато някой от архитектите, все още работещи в източната част на сградата, подхвърляше реплики за „любимката“ на компанията, намеквайки, че тя се бе издигнала толкова бързо не защото има талант, а просто благодарение на факта, че е жена. Изживяваше всичко това много болезнено, но не казваше нищо, защото бе уверена, че делата биха говорили по-убедително от каквито и да било думи, които би използвала в своя защита. Щеше да проектира и да види построени най-хубавите, най-модерните сгради в Колорадо Спрингс. А един ден щеше да даде прием за всички скептици и тогава щеше да им отвърне както подобава.

Строг мъжки глас унищожи прекрасния й свят. Стресна се така, сякаш някой бе спукал балон близо до нея. Завъртя се с лице към вратата и въздъхна с облекчение, когато видя, че това бе Пол Шонеси, а не някой от шефовете й, тръгнал на обиколка.

— Състари ме с десет години — укори го Ленора.

Пол опря широките си рамене на полираната дъбова рамка на вратата. В очите му проблясваха закачливи пламъчета.

— Ммм… не всеки изглежда така добре на твоята възраст.

Както обикновено, Пол не се уплаши от сърдитата й физиономия. Затвори вратата и с бавни стъпки обходи помещението.

— Поразузнах наоколо — каза заговорнически, — и установих, че ако пак представиш някоя от своите чудесни скици, Абът и Кросфийлд няма да имат никакъв шанс да спечелят проекта за „Сан Хуан“.

Ленора изстена. Знаеше, че Пол Шонеси е дошъл само за да й вдъхне увереност. Като най-добър приятел и поддръжник, той лично се интересуваше от всичко, което става с нея. Щеше да получи удар като види, че „чудесните скици“ се състояха само от няколко драсканици. Опита се да му отвлече вниманието, докато скрие листа от любопитния му поглед, но не бе достатъчно бърза.

— Какво, за бога, е това? — почти извика той.

Въпреки че бе с цели две години по-млад от Ленора, Пол се държеше с нея като баща или по-голям брат още откакто се бяха срещнали за пръв път. При запознанството им бе оповестил, че са „създадени да бъдат приятели; така че няма защо да се противопоставят на съдбата си“. По този начин, пренебрегвайки напълно нейната обичайна стеснителност, бе нахълтал в живота й. Ленора спокойно приемаше от него неща, който не би изтърпяла от никой друг. Освен всичко останало, Пол бе и невероятно способен. На двадесет и седем години вече бе успял да наложи своя линия при някои от стиловете в жилищната архитектура. Ето защо Ленора искрено се възхищаваше както от личността, така й от таланта му.

Тъй като бе един от хората от „източната страна“, работата му все още не бе получила признание. Вместо това, проектите му, както и тези на другите млади архитекти, се появяваха под името на компанията. Ленора бе уверена, че той няма да остане дълго на това ниско служебно стигало. Но Пол бе много скептично настроен. Това бе стар спор между тях. Пол считаше най-високопоставените личности от фирмата за страшно надути, самодоволни и предубедени негодници, които целят да разрушат напълно кариерата му. Ленора пък ги смяташе за малко старомодни, капризни старци!

Когато не му отвърна веднага, Пол продължи с не по-малко ядосан глас:

— Къде са примерните скици, върху които работеше миналата седмица?

Тя кимна с глава към кошчето за отпадъци.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо?

— Нямам нито една добра идея, от която да започна.

Пол разкопча сакото си и мушна ръце в джобовете на панталона. Стоеше и я гледаше втренчено.

— Ще ми обясниш ли какво не е наред?

Искаше й се да го попита какво го кара да си мисли, че нещо не е наред, но после реши, че би било безсмислено да се опитва да го залъгва.

— Не. Не ми се говори за това.

— Добре. — Пол изключи лампата на чертожната маса. — Щом не искаш да говориш, тогава да вървим да обядваме.

Ленора се усмихна. Много добре знаеше, че още преди да са преполовили обяда си, ще му разкаже доброволно всичко за Мангас Тейлър. Без никакъв натиск от негова страна щеше да му опише всички детайли от странния уикенд, просто защото, имаше нужда да сподели с някого, а Пол бе най-подходящият човек за това.

— Чакай да си взема палтото и веднага тръгвам с теб.

Пол й помогна да се облече.

— Къде отиваме?

— Вече съм поръчал да ни донесат сандвичи. Времето е толкова приятно, че реших да ядем на покрива.

— Страхотна идея — каза тя, докато го следваше по стълбите. — Отдавна не сме се качвали горе.

Миналата година случайно бяха открили своето тайно кътче през един особено напрегнат период, когато им се искаше да се махнат от кабинетите, но не можеха да се отдалечават. Оттогава отиваха понякога на покрива в почивките за кафе или за обяд, когато времето бе хубаво и програмите им си съвпадаха.

Портиерът им бе отделил едно ъгълче от складовото помещение за сгъваемите им столове и чадъри. Масата, която бяха купили от една лятна разпродажба, стоеше постоянно навън. Макар че в началото бяха притеснени, че колегите им могат да открият това убежище на покрива на сградата и да поискат да се присъединят към тях, скоро разбраха, че няма защо да се тревожат, защото всички ги мислеха за побъркани.

Настаниха се удобно, но преди още Ленора да успее да разопакова сандвича си, Пол се върна на въпроса за проекта на „Сан Хуан“.

— Много ми е неприятно, че оставяш тази възможност да ти се изплъзне, Ленора. Знаеш, че всички очакват точно това. Страшно ще се радват, ако се провалиш.

Тя отхапа от сандвича и му се усмихна.

— Май че си се наплашил повече и от мен. Не всички очакват да се проваля.

— Не бъди наивна. Твоят провал ще даде повод на половината да подхвърлят „нали ви казах?“, а на останалите — надежда, че ще могат да заемат някога мястото ти.

Ленора огледа малкото сгъваемо столче. В очите й играеха дяволити пламъчета.

— Не мисля, че някой от тях ще се побере тук.

— Много смешно, Ленора, много смешно. Да видим дали ще ти е толкова смешно, когато проектът бъде възложен на Абът или Кросфийлд!

Тези думи й подействаха като студен душ.

— Голям философ си, Пол. Не познавам друг човек, който така умело да ме предизвиква.

— Какво искаш… да те оставя намира и да си мисля, че по някакво чудо ще се отървеш от това, което те мъчи? После ще се превърнеш в жената чудо и ще успееш да свършиш до петък работа за две седмици, така ли?

— Хей, не прекаляваш ли?

— Извинявай — въздъхна Пол. — Просто полудявам, когато… Е, няма значение.

— Когато какво? Слушаш клюките в помещението с личните шкафчета ли?

Ленора се наведе и взе ръката му между дланите си.

— Приятно ми е, че ме подкрепяш, Пол, но не бива да правиш повече от това.

Явно отгатнал какво ще каже по-нататък, Пол се опита да я прекъсне, но тя го спря.

— Независимо дали ти харесва или не, ще ме изслушаш докрай… дори вече да си чувал това, което ще ти кажа. Каквото й да правим, ние двамата няма да можем да променим мнението на онези, които мислят, че аз съм стигнала дотук, само защото съм жена. Когато започнеш да се проявяваш като мой защитник, сякаш винаги забравяш, че хората, които искат да се проваля, не са повече от тия, които се страхуват от теб и твоя талант и биха искали да се махнеш оттук.

Пол се ухили.

— Не звучи ли нелепо, когато е казано на глас?

Ленора също се усмихна.

— Слава богу, че никой не ни чува!

Но само след миг, когато погледна към отворената врата, видя там Мангас Тейлър.

— Секретарката ти ми обясни, че мога да те открия тук.

Ленора едва успя да затвори зяпналата си от изненада уста и с мъка преодоля силното си желание да стане и да избяга. Пусна ръката на Пол и започна да се изправя, но се блъсна в него, тъй като и той ставаше от стола си в този момент. Трябваше да седне отново, защото Пол, опитвайки се да запази равновесие, събори сгъваемия алуминиев стол.

Ленора изстена вътрешно. Двамата с Пол се държаха като деца, хванати да пакостят. Мангас стоеше на прага, опрял рамо в рамката на вратата и скръстил ръце на гърдите си. Гледаше я внимателно, с неизказан въпрос в очите. Ужасно много й се искаше да изчезне, но това бе невъзможно.

— Мангас Тейлър, това е мой колега, Пол Шонеси. Пол, това е Мангас Тейлър, един приятел.

Двамата си стиснаха ръцете.

После Пол се втренчи в нея, сякаш търсеше нещо, което да му подскаже какво да прави по-нататък. Тъй като нито Ленора, нито Мангас нарушаваха тягостното мълчание, той реши благоразумно да се оттегли, за да ги остави насаме.

— Е, мисля, че трябва вече да си тръгвам. Имам да свърша още няколко неща този следобед.

Обърна се към Мангас и бързо го прецени с уж небрежния си поглед.

— Приятно ми бе да се запознаем.

Мангас се отдръпна от вратата, за да му стори път.

Когато Пол вече си бе отишъл, той се приближи и седна до Ленора.

— Надявам се, че минах изпита.

— Нямаше да си тръгне, ако не бе те харесал.

Мангас се усмихна леко и по бузите му се появиха трапчинки.

— Умееш много добре да се грижиш за себе си, но въпреки това изглежда с лекота привличаш мъже, които искат да те защитават.

— Уверявам те, че това става несъзнателно. И сама се справям много добре.

— Не се и съмнявам.

Мангас се наведе напред, взе ръката й и изведнъж стана сериозен.

— Не съм дошъл тук случайно, Ленора. Откакто те оставих преди три дни, ти си все пред очите ми, каквото и да се опитвам да направя. Накрая трябваше да преустановя всякакви опити за работа и да се върна в Колорадо Спрингс, за да се уверя, че си такава, каквато съм те запомнил.

— И…?

Леката усмивка изразяваше съмнението й, че наистина е разстроила живота му до такава степен.

— Ако паметта ми бе по сила — продължи тихо той, — нямаше да стоя далеч от теб толкова дълго.

В съзнанието на Ленора се появиха предупредителни сигнали. Тя си спомни поне за десетина мъже, които умееха да използват красноречието си така убедително, сякаш бяха политици в предизборна кампания. Не можеше да отрече, че между нея и Мангас се бе случило нещо, което не бе преживявала никога досега. Но интуицията я караше да не вярва, че това е било нещо повече от древния инстинкт за самосъхранение, с помощта, на който човечеството е успяло да оцелее.

Както винаги, очите отразиха мислите й. Мангас я погледна учудено.

— Какво има? Съмняваш се в искреността ми или в това, че те намирам толкова красива, че влизаш в сънищата ми?

Ленора също се втренчи в него. Възможно ли бе да забелязва чувствата й толкова лесно или просто предположенията му бяха много точни.

— Мисля, че не трябва да си въобразяваме кой знае какво за това, което стана между нас.

Той пусна ръката й и се облегна назад.

— Аха. Значи ли това, че вече си се разочаровала?

— Не, но не разбирам.

— Не разбираш какво? Че нещо чисто физическо също може да бъде неповторимо?

— Неповторимо? — повтори иронично Ленора. — Едва ли е…

— Не ти ли е идвало наум, че понякога е възможно едно много красиво нещо да бъде унищожено, ако го анализираме прекалено внимателно? Не искам същото да се случи с това, което става между нас. Приеми го както щеш — предполагам, че точно сега няма значение как ще го наречем — но за мен то е много ценно и не искам да го загубя!

Помълча за миг, а после тихо добави:

— Нека да опитаме!

Ленора все още имаше шанс да се измъкне, да запази живота си така добре уреден, както сама си го бе устроила. Всичко, което трябваше да направи, бе да му заяви, че не я интересува, и да откаже да се срещнат отново. Така щеше да се чувства в безопасност. Животът й щеше да продължи постарому — сигурен, предсказуем, удобен. Мангас би могъл да я нарани. Дали изпълнението на съблазнителното обещание, проблясващо в очите му, си струваше разочарованията, които би могъл да й донесе.

Той въздъхна дълбоко.

— Изглежда сега не е подходящият момент да говорим за това. Ще те взема от къщи в осем и тогава ще го обсъдим по-подробно.

— Добре — промърмори Ленора, неспособна да откаже, въпреки несъзнателното си желание да го направи. — Но мисля, че ще е по-добре да се срещнем някъде.

Мангас се усмихна.

— Защо ти не минеш да ме вземеш? Ще прекараме вечерта така, както ти пожелаеш.

Ленора разгледа внимателно изражението му, преди да отговори. Явно целеше да я предразположи, но нямаше да успее. Изведнъж осъзна, че се е страхувала не от Мангас или от това, което би поискал, а от самата себе си.

— Звучи добре — отвърна най-сетне. — Къде си отседнал?

— В хотел „Бродмуър“. Когато дойдеш, помоли да ми звъннат от рецепцията, за да сляза. Ще се срещнем във фоайето. Ако решиш, може да вечеряме там. Научих, че ресторантът „Чарлс Корт“ е отличен. Но можем да отидем и другаде, ако имаш любимо място. Няма значение къде ще бъдем. Само да не ти хрумне да не дойдеш. Никак няма да ми е приятно да съм се облякъл, а после да се окаже, че си ми вързала тенекия.

Тъй като не разчиташе, че краката й ще издържат, Ленора си остана седнала, когато Мангас се изправи да си тръгва. Като стигна до вратата, той се обърна.

— До довечера?

Толкова много обещания имаше в тази единствена дума.

Ленора само кимна.

 

 

При завръщането си в кабинета най-старателно отстрани всякакви спомени за случилото се и за терзанията си от последните три дни и се зае отново с проекта. Подробностите по сградата, която се опитваше да проектира за „Сан Хуан Сейвингс“, изникнаха като по някакво чудо в съзнанието й, и то толкова бързо, че едва успяваше да ги скицира.

Както обикновено, когато бе погълната изцяло от работата си, часовете отлитаха неусетно. Чу се леко почукване и Пол подаде глава на вратата.

— Да не би да си ми сърдита за нещо? — попита нерешително.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами, когато видях приятеля ти да си тръгва и се върнах да си довърша обяда, открих, че той е в боклука, и това бе първият обезпокоителен признак. После, когато се реших да се видя с теб следобед и секретарката ти ми препречи вратата, вече бях напълно сигурен, че съм на верен път.

Ленора остави молива на масата и се намести по-удобно в стола си.

— Извинявай за обяда. Помислих си, че си отишъл някъде и няма да се върнеш, а и бързах, затова просто изхвърлих всичко в коша и слязох тук. Колкото до препречването на вратата — не беше нищо лично. Казах на Джаки да не пуска никого.

— Като спомена за Джаки, сетих се, че тя ме помоли да ти предам, че докато си била изолирана от външния свят, по телефона те е потърсила някоя си Саманта Бакстър.

— Саманта се е обаждала? От Калифорния ли?

— Не ми каза откъде те е търсила.

— Чудесно… — Очите на Ленора засияха от радост. — Толкова отдавна не съм говорила със Саманта. Тя е от най-близките ми хора. Ще ти хареса, Пол… Въобще не прилича на мен.

— Значи няма да я харесам. Ти определено си мой тип. Някой ден ще се осъзнаеш и ще избягаш с мен в Мадагаскар. Но междувременно…

— Какво?

— Струваше ли си?

— Струваше ли си какво?

— Целият ти следобед, прекаран далеч от света.

— Ела и сам ще прецениш.

Пол се приближи до чертожната й маса. Без дори да продума разгледа набързо скиците и широка усмивка огря лицето му. Възкликна по начин, типичен за хората от Запада, а това й бе напълно достатъчно.

— Да разбирам ли, че одобряваш предварителните скици? — не можа да скрие собствената си доволна усмивка Ленора.

Пол обви ръцете си около талията й и я притисна в задушаваща прегръдка.

— Изглежда всичко, от което си се нуждаела, е било просто една доза от същото лекарство, за да се съвземеш.

— Мога ли да зная какво имаш предвид?

— Онзи Тейлър. Знаех си, че всичко е било заради някой мъж. Нищо друго не би могло да наруши концентрацията ти. Навярно е сериозно. Никога преди не съм виждал някой да успее да те разстрои толкова много.

Ленора почти бе отворила уста да отрече, но разбра, че е безсмислено да се опитва да го лъже.

— Не знам колко сериозно го приемам, но си прав за едно. Никой преди не е спъвал работата ми. Не съм сигурна дали това ми харесва… Не, нека се изразя по-точно. Сигурна съм, че не ми харесва. Работата ми винаги е на първо място.

— Ще ми кажеш ли нещо за него?

— Какво искаш да научиш?

— Всичко, което можеш да ми кажеш?

— Името му е Мангас Тейлър, живее в Калифорния и работи за „Апачи компютърс“.

— Все пак си ми сърдита за нещо, нали?

— Не, не съм — разсмя се Ленора. — Казах ти всичко, което знам за него.

— Надявам се, че се шегуваш.

Ленора не отвърна нищо и Пол продължи:

— Наистина ли смяташ да излезеш с мъж, за когото не знаеш почти нищо?

— Пол — въздъхна тя, — баща ми никога не е реагирал толкова остро, дори когато се държеше прекалено покровителствено. Моля те, не забравяй, че съм на двадесет и девет години. Понякога се налага да съдиш за отношенията си с някого, след като си започнал връзката си с него. Този случай е подобен. А и мисля, че съм достатъчно възрастна, за да го направя.

„В края на краищата — рече си мислено Ленора, пренебрегвайки угризенията си, — какво може да е чак толкова лошо у един мъж, който посред нощ се качва на втория етаж и се промъква през прозореца с лекотата на котка? Дано само Пол да не научи никога за това!“ Полазиха я тръпки при тази мисъл.

Прихвана с ластиче свитите на руло чертежи и ги сложи до куфарчето си. Имаше намерение да поработи вкъщи върху тях след срещата си с Мангас.

— Освен това… — опита се да прибави още един аргумент в своя полза, но разбра, че той не я слуша.

— Сигурен съм, че съм го виждал някъде, а и името му ми звучи толкова познато — промърмори Пол тихо, сякаш на себе си. — Сетих се — щракна с пръсти, — ей сега ще се върна.

Ленора бе привършила с разчистването на бюрото си и вече бе облякла палтото си, готова за тръгване, когато той нахълта отново в стаята.

— Виж това — подхвърли й един стар брой на списанието „Таим“. — Твоят мистър Тейлър не работи за „Апачи компютърс“, а е негов собственик.

В горния ляв ъгъл на страницата Ленора видя малка черно-бяла снимка на Мангас Тейлър. Бе направена в момента, в който той се е качвал в някаква кола, и затова не бе много ясна, но въпреки всичко нямаше съмнение, че това е той. Смаяна, Ленора прочете текста под снимката:

„М. К. Тейлър, президент и собственик на «Апачи компютърс», вероятно е в Колорадо, за да намери строителен терен за новия си завод“.

Трескаво прегледа цялата статия. Разбра, че се отнасяше за промишления шпионаж в Силиконовата долина в Калифорния и за проблемите, които той създаваше на разположените там предприятия за електроника. Информацията за Мангас бе включена в карето за фирми, търсещи терени за построяването на нови филиали далеч от гъсто населените райони, където цените на суровините и оборудването вече излизаха извън контрол.

Загледана през прозореца, тя се опитваше да „смели“ новината, че М. К. Тейлър е същият мъж, който настояваше да се срещнат отново, защото вярвал, че между тях имало някакво магическо привличане. Изглеждаше й невероятно, че тези два образа са всъщност един и същи човек.

Не, това бе невъзможно. Не отговаряше на представите й. Сякаш някаква студена ръка се протегна към гърдите й и сграбчи с ледените си пръсти сърцето й. Какво ли замисляше Мангас Тейлър?

Ленора се концентрира напълно и усилено се опитваше да възстанови някои детайли, натрупани в паметта й през последните няколко години относно загадъчния М. К. Тейлър и „Апачи компютърс“. Тъй като бе най-известната преуспяваща компания, основана, притежавана и управлявана от един-единствен човек, „Апачи“ често се споменаваше в различни издания — като се започнеше от неделните притурки и се стигнеше до най-авторитетните списания за финансова информация. Ленора бе следила статиите за „Апачи“, защото си имаше лични съображения за това. Те бяха начин да получава информация за един район в близост до мястото, където бе израснала. В този район все още живееха стари нейни приятели, някои лели, чичовци и братовчеди, много от които се интересуваха от бързо разрастващата се компютърна индустрия.

М. К. Тейлър отдавна бе наричан „тайнственият мъж от Силиконовата долина“ — област на юг от Сан Франциско, получила названието си от малките силиконови полупроводници, произведени за пръв път тук в началото на шейсетте години.

Имаше много материали за „Апачи“, за невероятно бързото й развитие, за големите й печалби, които бяха направили милионери някои от служителите й, за страхотния й екип от инженери. И въпреки всичко, човекът, който стоеше зад всичко това, успяваше някак да остане извън центъра на общественото внимание. Ленора се стресна, когато установи, че знае много повече за различните директори и дизайнери, работещи за „Апачи“, отколкото за нейния създател.

Отново се обърна към Пол, който я гледаше разтревожено.

— Какво можеш да ми кажеш за него?! — попита го безстрастно, с равен глас.

— Имаш предвид нещо извън очевидното?

Ленора кимна.

— Носи се слух, че постепенно е изтласкван до положение, при което „Апачи“ или ще стане една от най-мощните компании, произвеждащи персонални компютри, или ще се разпадне. Няколко големи корпорации са се заели сериозно с Тейлър. Искат да се отърват от него, като изкупят компанията му, но от всичко, което съм прочел досега, става ясно, че той не желае да продава. Може би ги разиграва, за да ги накара да вдигнат цената, но лично аз не мисля, че е така. Той си е спечелил репутацията на човек със силна воля, затова се обзалагам, че няма да позволи да го отстранят от бизнеса. Ако е така, ще трябва да разширява компанията, докато в един момент тя се разпадне, и в същото време да се надява, че цената няма да се подбие толкова, че да не му остане никаква печалба.

— Ще я продаде — каза тихо Ленора. — Не е по-различен от останалите. Просто изчаква да се повиши цената.

— Не съм съгласен — отвърна Пол.

Настъпи мълчание.

— Нещо друго?

— Моля?

— Знаеш ли нещо друго за него?

Той се замисли за малко, после сви рамене.

— Това е всичко. Научих тези подробности от една статия, която прочетох миналата седмица, докато чаках при зъболекаря.

Ленора погледна часовника си. Ако искаше да отиде навреме за срещата си с Мангас Тейлър, трябваше да тръгне веднага. Но нещо я спря.

— Как мислиш, защо Мангас Тейлър се интересува от мен?

Пол се намръщи и й хвърли многозначителен поглед.

— Е, хайде сега, Ленора — промърмори, — необичайно е за теб да си просиш комплименти.

— Или иначе казано, ти също не знаеш?

— Не са ли достатъчно красотата, интелектът, силният ти характер?

— Като изключим, разбира се, интелекта, другите ми звучат несъстоятелно.

Пол шумно въздъхна.

— Защо не попиташ самия него какво намира в теб?

Ленора се запъти към вратата.

— Така и ще направя. Всъщност, това ще е първото нещо, което ще го попитам, когато се срещнем тази вечер.