Джорджия Боковън
След мълнията (5)

Четвърта глава

Мангас остана на пианото дълго, след като Ленора си бе тръгнала. Ръцете му несъзнателно се бяха свили в юмруци. Тази неочаквана и нежелана среща бе трудна за него. Все още не бе готов да се запознае с любовницата на Ейдриън. През деня, докато тя се разхождаше из двора на колежа, старателно я бе избягвал и, въпреки това, на няколко пъти едва не се бе блъснал в нея. Не, не бе готов. Намеренията му още не бяха напълно ясни, още не бяха придобили формата на добре изготвен план, който да донесе сигурен успех. Трябваше му повече време, за да я наблюдава отдалеч и да научи повече неща за нея. Но сега всичко се бе променило.

Изведнъж все още незавършеният му план изгуби значението си. Трябваше да започне всичко отначало. А може би трябваше да се възползва от непредвидената им среща.

Но срещата им би могла и да развали всичко. Ленора би могла да реши да разкаже на Ейдриън за непознатия пианист и с това да създаде някаква опасност. Ако го опишеше дори само фрагментарно, то за Ейдриън никак няма да е трудно да разбере, че тя е срещнала точно него, а не друг. Веднъж бе направил грешката да подцени Ейдриън и това не биваше да се повтори.

Глождеше го мисълта, че е възможно да не успее да изпълни своето последно отмъщение срещу Ейдриън. Тази вероятност лежеше като огромен товар върху плещите му. Не можеше да се отърси от напрежението. За по-малко от три дни целият му живот се бе променил безвъзвратно. Мислите, чувствата, постъпките му — всичко бе изцяло съсредоточено върху една-единствена цел — Ейдриън. И Ленора бе средството, което щеше да му помогне да постигне целта си.

Мангас уморено затвори очи. В съзнанието му изплува образът й. Нервно зарови пръсти в косата си и сбърчи чело. Гризеше го съвестта. Ленора сякаш не бе от жените, които Ейдриън харесваше. Или поне със сигурност не му подхождаше. Изглеждаше твърде открита, твърде непринудена, твърде интелигентна, твърде…

Мангас удари с юмрук клавишите на пианото. Неприятният звук, който то издаде, напълно съответстваше на настроението му. „Какво, по дяволите, става с мен?!“ Много отдавна бе разбрал, че хората рядко са такива, за каквито се опитват да се представят. Опитът го бе научил. Горчивият опит. Вероятно в красивите гърди на Ленора биеше сърце на коварна развратница, която умее добре да прикрива тъмната страна на характера си. Иначе защо би била с Ейдриън?

„Ами ако не е такава? Имам ли право да я използвам? И в какъв човек бих се превърнал самият аз, ако наистина я използвам?“

Мангас затвори капака на пианото, стана и завъртя ключа на осветлението. Мракът, обгърнал всичко в залата, бе сграбчил в ноктите си и душата му. Замислено тръгна към изхода. „Ако Ленора наистина е такава, каквато изглежда, несъмнено ще бъде дълбоко наранена, ако осъществя плана си. Но коя ли болка би я наранила по-малко?“

След като поразмисли, Мангас заключи, че би било по-добре, ако тя откриеше истинския образ на Ейдриън сега. Тихо се измъкна от сградата и, вървейки в сянката на сградите, се отправи към все още шумното празненство.

Тъй като без смокинга си би се откроявал сред останалите гости, той се оттегли настрана и започна да ги наблюдава. Никак не се затрудни да открие Ленора. Очите му бяха привлечени от нея с такава лекота, сякаш бяха стари приятели… или любовници. Раздразнено се намръщи, а после мислено се присмя на себе си — отдавна не бе имал нищо общо с плътските удоволствия. Ленора бе красива жена и Мангас очакваше следващата им среща с много по-голямо нетърпение, отколкото бе склонен да си признае.

Връщайки с мъка мислите си към първоначалната причина, поради която я бе проследил, той установи, че смокингът му не бе върху раменете й, а си бе наметнала красив шал, хармониращ с роклята й. Загледа се в нея, в начина, по който държеше изящната чаша за шампанско. Проследи с поглед ръката й, когато разсеяно поднесе чашата към устните си. Неволно си представи как пълната й долна устна леко се притиска в кристала, докато отпива от искрящата течност. Припомни си как тази устна се бе впила в неговата и това го накара да притаи дъх. Изненада се от силата на чувствата, изгарящи слабините му само при спомена за това.

Рязко се обърна и се отдалечи, ядосано присвил очи. Вбеси го фактът, че бе реагирал като някакъв хлапак. Докато преминаваше през двора и изкачваше стълбите на мъжкото общежитие даже не си направи труда да се зарече, че това няма да се случи пак.

 

 

Няколко часа по-късно, след като търпеливо бе изчакал в стаята си и последните гости да се разотидат, Мангас излезе от общежитията. Пълната луна светеше високо над нощното небе. Беше по джинси и морскосин пуловер. Премина през утихналия двор безшумно и с бързи стъпки се отправи към целта си.

Когато приближи женските общежития, позабави ход, свърна от алеята и се скри в сянката на дърветата. Най-после стигна до красиво подрязан жив плет. Започна бавно да брои прозорците на малките балкончета на втория етаж. След като откри този, който търсеше, прекоси двора и се качи на оградата. Протегна ръце над главата си, хвана се за парапета на балкона, издърпа се нагоре и скочи върху площадката. Всичко това бе извършено напълно безшумно и с котешка пъргавина.

Поколеба се за миг, заслушан в звуците на нощта, преди да почука леко по плъзгащата се остъклена врата. След няколко секунди отново почука по абсолютно същия начин. Този път забеляза раздвижване около прозореца и завесата бе дръпната настрана. Ленора надникна навън и го видя. Косата й бе разрошена, а по лицето й нямаше никакъв грим.

— Какво търсиш тук? — попита шепнешком, докато отваряше вратата.

— Дойдох за смокинга си…

По лицето й все още бе изписано объркване, когато понечи да се обърне, за да му донесе смокинга. Гласът на Мангас я накара да спре.

— И да поговоря с теб.

— Сега?

Той се усмихна и сви рамене.

— Тръгвам си след час.

Ленора хапеше устни. Нерешителността й си личеше по очите и Мангас напълно я разбираше.

— Моля те — добави тихо той. — Ще ти отнема само минутка.

— Добре — въздъхна Ленора, — изчакай тук.

Мангас я чуваше как бързо се движи из стаята. Когато отново се появи, бе облечена с дълъг копринен халат, леко пристегнат в кръста. Опитваше се да разреши с пръсти дългата си златистокестенява коса.

— Баща ми ще се отрече от мен, ако някога разбере за това — рече тя, докато отваряше вратата по-широко и държеше завесата настрана, за да може Мангас да влезе.

— И защо ще го прави?

Малка лампа, поставена до леглото, хвърляше мека светлина в тясното помещение.

— Той е полицай в пенсия — усмихна се смутено Ленора, явно неспокойна от решението си да го пусне вътре. — Това… това доста прилича на опасна игра с огъня.

Мангас я огледа набързо. Семплата кройка на изумруденозеления халат подчертаваше стройното й тяло и съвършените й гърди. При първата им среща бе преценил, че е на около двадесет и осем или двадесет и девет години, но сега, когато не бе облечена е изискан тоалет и нямаше грим, тя изглеждаше по-млада. Бе изненадан от тази промяна и с усилие отклони втренчения си поглед.

Ленора отново се усмихна притеснено и отиде до гардероба. Взе смокинга, постави го върху леглото и приглади с длан някаква гънка. После се изправи, мушна ръце в джобовете на халата си и въздъхна дълбоко.

— Искаше ми се да оправдая някак нелепото си поведение тази вечер, но не можах да си измисля извинение, колкото и да се опитвах.

Мангас се отпусна тежко на един стол и сплете пръсти. Беше крайно изненадан, че Ленора е решила да заговори за неловката ситуация, в която бяха попаднали. Очакваше просто да се престори, че това никога не се е случвало.

Мангас веднага подхвана неочаквано засегнатата тема.

— Дойдох да те видя, преди да си тръгна. И аз трябва да ти се извиня. Нямам навика да досаждам на някого, с когото току-що съм се запознал.

Ленора се облегна на тоалетната масичка и скръсти ръце на гърдите си. Втренчи се в стената срещу себе си, после погледна Мангас, а след това пак отвърна поглед настрани.

— Не бих го нарекла „досаждане“ — отвърна тихо. — Приемам извинението ти, въпреки че не ми дължиш такова.

— Вече приятели ли сме?

Тя се засмя.

— О, надявам се, че да. Не ми е особено приятна мисълта, че може да съм поканила посред нощ в стаята си някого, който не ми е приятел. Все още не мога да повярвам, че всичко това е реалност. Ако ме познаваше добре, щеше да разбереш колко необичайно е…

— Затова и дойдох.

Ленора се обърна и го погледна право в очите. На лицето й се изписа недоумение.

— Моля?

— Искам да те опозная. Това е другата, по-важната причина, поради която дойдох тук. Прекарах последните няколко часа в размисъл и дойдох до извода, че не мога да ти разреша да влезеш в живота ми току-така и после да те оставя да изчезнеш, като че ли нищо не се е случило. — Мангас се наведе напред, гласът му се снижи и прозвуча като милувка. — Освен че бе смущаващо, това, което се случи между нас в концертната зала, бе…

Очите им пак се срещнаха. Изражението й внезапно се промени — стана напрегнато и остро. Нямаше я предишната откритост и приветливост. В погледа й Мангас долови гняв. А може би страх? Реши да продължи дори с риск да бъде презрян от нея.

— Как бих могъл да опиша с думи случилото се между нас така, че да не го омаловажа?

Ленора преглътна и се втренчи в пода. После прибра зад ухото си един немирен кичур и, сякаш признавайки някаква вина, прошепна колебливо:

— И аз го почувствах…

Той бе втрещен от думите й. Със своето простичко признание Ленора бе преминала с лекота защитната стена, с която съзнателно се бе ограждал. Предупредителните сигнали, промъкнали се в съзнанието му, накараха сърцето му да забие по-бързо и Мангас неволно си припомни вкуса, на устните й, притиснати в неговите.

Във въздуха около тях витаеше напрежение. Сякаш никой от двамата не знаеше какво да прави в тази толкова неловка тишина. Той с усилие си наложи да не я гледа. Трябваше му време да осъзнае това, което току-що се бе случило.

Озърна се в стаята, опитвайки се да овладее чувствата си. Откри някои незначителни неща, подсказващи какъв е характерът на Ленора. Погледът му се спря за миг на дебела книга, оставена небрежно отворена върху шкафчето до леглото, после се отмести върху голямата папка, подпряна на една от стените. Част от съзнанието му попиваше и подреждаше всичко, което виждаше, с точността на компютър. Запомняше всички подробности, като например малкия пулверизатор на парфюма й, доставен върху тоалетката, и финото дантелено бельо, грижливо сгънато и сложено в отворената чанта.

Когато погледът му се върна към Ленора, бе смаян от силното си желание да премине късото разстояние, което ги разделяше, и да я прегърне. Томителна тръпка премина през тялото му, когато си представи твърдите й гърди и стройните й бедра, притискащи се плътно в него. Никога досега не бе го обземала подобна страст. Като че ли цялата омраза, натрупана през последните десет години след всичко, което му бяха сторили семейство Уинчестър, изведнъж необяснимо как се бе трансформирала в силен копнеж по тази нищо неподозираща жена, стояща в другия край на стаята.

Знаеше с абсолютна сигурност, че стига да поиска, би могъл да я обладае тук и сега. Бе убеден, че тя го желае със същата страст, с която я желаеше и той, макар че би го отрекла. Очите й, накъсаното й дишане, полуотворените устни — всичко това издаваше нейното желание, въпреки че бе скръстила ръце на гърдите си, като че ли да се защити от нещо. О, сигурен бе, че може да притежава тялото й, и че тя ще му се отдаде, без да се налага да я убеждава, но искаше нещо повече от тялото й. Искаше душата й. Искаше я цялата, така че ни най-малка частица от нея да не остане за Ейдриън.

— Ще ми се пак да се срещнем — каза й ласкаво.

— Не! — отвърна Ленора, без дори да трепне.

— Не?

Едва се сдържа да не извика тази дума, изненадан от отговора й.

— Мисля, че това не е добра идея.

Мангас присви очи, потънал в размисъл. Облегна се бавно и небрежно, като по този начин успя да прикрие умело бурните чувства, бушуващи в душата му.

— Защо не? — попита колкото се може по-спокойно.

Гъста червенина се разля по бузите и шията на Ленора. Мангас разбра, че тя, води жестока вътрешна борба, докато се опитва да намери подходящ отговор. Най-сетне му рече тихо:

— Не знам защо. Просто чувствам, че така трябва да бъде.

Той отчаяно търсеше някаква конкретна причина за отказа й — нещо, за което би могъл да спори, и което да използва, за да я убеди, че не е права.

— Не си омъжена, нали?

— Не — прошепна Ленора.

— Сгодена ли си?

— Не…

— Тогава защо?

— Казах ти, че не знам. Зная само, че това би било грешка… и за двама ни.

Тя взе смокинга и му го подаде.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваш вече.

Мангас бавно се надигна от стола. За първи път в живота си не знаеше какво да прави. Разумът сякаш го бе напуснал. Разбираше единствено, че не бива да позволи всичко да завърши по този начин. Посегна уж да вземе смокинга, но вместо това хвана ръката на Ленора и я привлече нежно към себе си. Тя се приближи до него неохотно, но без да се възпротивява, сякаш също като него разбираше, че този миг е бил неизбежен. Когато я прегърна; Мангас усети, че трепери, и изведнъж го завладя някакво непреодолимо желание да я защити. Но от какво… или кого — това засега бе загадка.

Точно както си бе представял, телата им се сляха толкова естествено, сякаш го бяха правили стотици пъти.

— Това не може да е краят… — прошепна той, заровил лице в косата й.

И в момента, в който го каза, осъзна, че това бе мъчителната истина. Не би могъл да я остави да си тръгне — трябваше да я види отново. Плавно спусна ръце по гърба й, притисна я още по-силно към себе си и вдъхна опияняващия й аромат. Ленора все още се държеше хладно и стоеше неподвижно в обятията му.

— Не мога да се срещна с теб отново. — Гласът й бе сух и безстрастен.

Мангас се отдръпна леко и я погледна в очите. Сърцето му биеше глухо в гърдите. Взря се в лицето й и бе ужасен от това, което видя. Тя сякаш знаеше, сякаш някак бе успяла да достигне до дълбините на душата му и да я разгадае.

— Добре, Ленора — изрече, съжалявайки за думите си, преди да ги е произнесъл. — Няма да те карам да правиш нещо, което не искаш. Може би така е по-добре. — Всяка от тях се бе изтръгнала с мъка от свитото му гърло.

Докосна леко бузата й и усещането от този допир се запечата дълбоко в съзнанието му. Пръстите му се спуснаха до брадичката й, а после продължиха надолу към копринената кожа на шията й. Лъхна го ефирна топлина — тиха въздишка се бе откъснала от устните й. Бавно, много бавно се приближиха един към друг, сякаш привлечени от непреодолима сила, сякаш бяха две капки вода, спускащи се по стъклото на някой прозорец, за да се слеят най-накрая и да станат едно цяло: Устните им се докоснаха в целувка, изпълнена с безкрайна нежност. Целувка, която ги накара да забравят всичко около себе си.

Мангас я прегърна с порив, показващ колко много се нуждае от нея, а Ленора му отвърна със сподавено ридание. Вече не можеше да се бори нито с него, нито със самата себе си. Обви ръцете си около врата му и го притегли по-плътно до себе си.

Отдаде се на вихъра на бурните си чувства. Бе уморена да води една битка, която тялото й болезнено желаеше да загуби, затова изтласка страховете си в най-тъмните кътчета на съзнанието си. Сигурна бе, че по-късно те отново ще излязат на повърхността, за да я преследват неумолимо, но в момента това нямаше никакво значение. Всичко, което знаеше — всичко, което искаше да знае, — бе колко й е хубаво да се сгуши в прегръдките на Мангас, да се наслади на силното му тяло, на магията, която я държеше във властта си… магията, завладяла също толкова силно и него.

Начинът, по който възприемаше всичко това, бе необясним. Добро и зло, правилно и грешно — понятията се бяха слели в едно, в един огромен водовъртеж от чувства. Страхуваше се от мъжа, който я държеше в обятията си, ужасена бе от лекотата, с която бе завладял сърцето й. Въпреки това, бе му се отдала така безрезервно, както пеперудите политат към пламъка, привлечени от блясъка му, загиват в него. Дали същото се бе случило и с майка й? Толкова силно ли бе влиянието на баща й над нея? Така ли щяха да оживеят най-големите й страхове? „Но защо? — протестираше съзнанието й: — Къде е писано, че жената трябва да се подчини на мъжа, който е влязъл в живота й? Възможно ли е да има изключения? Трябва ли да стана като майка си — жена, чиито реални възможности в живота са били само наполовина осъществени, защото е обикнала мъж?“

Ленора потисна старите си страхове и без да се противи повече разтвори устни, за да приеме търсещия език на Мангас. Той я целуна с безкрайна нежност, страхувайки се, че може да я уплаши, ако покаже истинската сила на страстта, която изгаряше слабините му. После се отдръпна, затаил дъх от изненада. Обгърна с длани лицето й и се втренчи в очите й. Тялото й се изви, търсейки изход от болезнения копнеж.

— Наистина ли искаш това?

— Аз… не знам — въздъхна Ленора. — Вече не зная какво искам.

Това бе лъжа. Много добре знаеше какво иска, но не и как да му го каже. Какво би си помислил, ако му кажеше, че желае той да си тръгне, че наистина не иска да го вижда повече? Дали би й повярвал, след като тялото й опровергаваше всичко. Така или иначе, сигурно ще разбере по очите й, че отчаяно иска той да остане не само тази нощ, но и утре, и… завинаги. И въпреки всичко страхът я сковаваше.

— Нека се срещнем пак, Ленора.

Тя огледа лицето му, възхищавайки се на невероятния син цвят на очите му. Толкова поразително изпъкваха на фона на мургавата му кожа! Съдейки по тъмния му тен, би трябвало да са кафяви. Потърси отговора в извивката на устните и тънките бръчици около клепачите. „Ако дам на този мъж най-големия дар, който притежавам, дали той ще го опази или ще го унищожи? Дали сърцето ми ще се превърне в негово завоевание или ще бъде пазено като някакво рядко цвете?“ Отдавна бе решила, че няма да даде любовта си на нито един мъж. Цената, която жените плащаха за това свое увлечение, бе твърде висока. „Но… имам ли друг избор?“ Някак си почувства, че ако не даде сърцето си на Мангас, той просто сам ще си го вземе.

Обърна се и отиде до тоалетната масичка. Бръкна в чантата си и извади сребриста кутийка. След като взе визитна картичка от кутията, написа домашния си адрес и телефонния номер на обратната страна и му я подаде. Мангас погледна първо картичката, после нея. Със свободната си ръка я придърпа към себе си и я целуна. Целувката бе като обещание, че ще се срещнат отново. Без да каже нито дума повече, той си тръгна.