Джорджия Боковън
След мълнията (4)

Трета глава

Потръпвайки от хлад, Ленора отново премина по криволичещата пътека, а после продължи по по-широката алея. Наистина бе станало доста студено. Закрачи толкова бързо, че почукването на токовете й по твърдата настилка отекваше силно и едва долови слабия звук на някакво пиано. Музиката се носеше с лекия бриз като блуждаещи облачета мъгла. Спря се да послуша, мъчейки се да си спомни откъде й е позната тази мелодия. Изглеждаше й някак натрапчиво близка, но същевременно не приличаше на нито една популярна мелодия. Сякаш вкусваше любимо ястие със затворени очи — ястие, което бе с остър и тръпчив вкус, но не и горчиво, тъй като към нето бе прибавен и малко златист мед.

Забравила студа, Ленора се отклони от алеята и се насочи към мястото, откъдето идваше музиката. Мина през хълмче, покрито с трева, и се приближи до правоъгълна двуетажна сграда. Погледна през остъклените врати на главния вход. Единственото нещо, което показваше, че сградата е обитаема, бе слабата светлина пред една врата в дъното на коридора. Опита се да отвори входните врати, но установи, че са заключени.

Все още учудена от странното си поведение, потърси друг вход, докато най-сетне откри незаключена странична врата. Сега вече чуваше музиката много ясно и бе привлечена от нея като от някаква магия.

Тръгна колкото се може по-тихо по коридора към светлината. Когато стигна до открехнатата врата, се спря, събу обувките си и ги взе в ръка. Надникна вътре и огледа стаята.

Тя бе осветена само от една слаба лампа върху пианото. Пред него седеше мъж, изцяло погълнат от мелодията, която свиреше. Смокингът му бе захвърлен върху някаква пейка. Снежнобялата му риза бе с разкопчана яка, а ръкавите й бяха небрежно навити. От непознатия се излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в собствената си всекидневна.

Ленора не искаше да прекъсва прекрасното изпълнение с влизането си, затова тихо се промъкна в стаята и се притули в тъмнината.

Музиката постепенно стана по-жива, напомняйки й за детска игра. Тя се облегна на хладната циментова стена и затвори очи. През съзнанието й бързо преминаха картини от собственото й щастливо детство, прекарано в красивия Салинас, в Калифорния — картини, които я накараха да се усмихне.

Изведнъж музиката се промени. Колебливи, бавни акорди замениха бързите ариежи. Ленора се намръщи. Странна промяна бе настъпила в настроението на мъжа пред пианото. Не можеше да разбере дали тя се е отразила на лицето му, защото седеше с гръб към нея.

Косата му бе черна и гъста. Имаше широки силни рамене и тънка талия. Неговата поза, лекотата, с която музицираше, както и безспорният му талант накараха Ленора да се запита дали не беше нает да свири на гостите.

Музиката внезапно спря и последните звуци прокънтяха в ушите й. Бавно и замислено мъжът се обърна и я погледна.

— Какво желаете?

Гласът му я прониза като стрела. Дори и на слабата светлина можеше да се забележи, че е навъсен. Тя се притисна по-силно до стената, опитвайки се несъзнателно да избегне острия му поглед. Един стенен часовник „Салвадор Дали“ тържествено отброяваше секундите.

Ленора се опита да измисли някакво извинение за своята нетактичност, но още преди да отвори уста, друга мисъл проблесна в съзнанието й. Остана с отворена уста. Въпреки че не бе видяла добре лицето му, беше сигурна, че този мъж е „бягащият“, когото бе съзерцавала сутринта.

За втори път се чувстваше гузна, че тайно го наблюдава. Усещаше, че се изчервява. Най-сетне след тези няколко минути, които й се сториха часове, тя успя да промълви:

— Аз… извинете. Нетактично е да се натрапвам. Трябваше да ви предупредя, че съм тук.

Понечи да си тръгне.

— Почакайте!

Когато вдигна очи, Ленора видя, че върху сърдитото му лице се изписва любопитство.

 

 

Осъзнал, че няма друг избор, Мангас я сгря с жест. С мъка преглътна раздразнението си, че го е открила. След като няколко пъти бе попаднал в прекалена близост до Ленора, нарочно се бе усамотил в залата с пианото, за да избегне всякакви случайни контакти. Още не бе готов за срещата с нея. Не бе я наблюдавал достатъчно дълго, за да научи повече за личността й.

— Не исках да ви нагрубя. Желаете ли нещо? — Неговият плътен и дълбок глас бе като милувка.

— Не… — опита да се усмихне тя. — Всъщност исках само да послушам, докато свирите. Беше много хубаво.

Ленора забеляза, че мъжът присви очи. Имаше неприятното чувство, че я разучава внимателно. После по необясним начин той промени позата си така, сякаш някак се бе поотпуснал.

— Благодаря — каза бавно, най-сетне приел комплимента й. След това продължих тон, като че ли напрежението между тях бе напълно изчезнало: — Ако искате, можете да се приближите, за да чувате по-добре.

Ленора се поколеба. Внезапно просветление я накара да настръхне. „Може би зад поканата му се крие нещо повече от любезен жест.“ Докато все още се колебаеше дали да се приближи или да се върне в стаята си, той й посочи мястото до себе си.

— Да, можете да седнете.

— Сигурен ли сте, че няма да ви досаждам?

Мъжът се усмихна сърдечно и по бузите му се появиха красиви трапчинки.

— Ни най-малко. Ще ми бъде приятно да ми правите компания.

Без дори да осъзнае, че е взела решението, Ленора също се усмихна и тръгна към него.

— Съжалявам за случилото се. Нямах намерение да ви шпионирам. Просто не ми се искаше да прекъсвам свиренето, за да попитам дали имате нещо против да остана.

— А аз се извинявам, че се разгневих. Бях потънал в размисли и не очаквах, че някой ще дойде.

— Въобще не си личеше по изпълнението. Стори ми се, че сте вглъбен в музиката.

Този път той прие комплимента й с леко кимване.

— Свиренето на пиано е едно от любимите ми занимания, за които напоследък отделям малко време. Страхувам се, че съм загубил техниката си.

„И така, в крайна сметка той не е професионалист, а просто талантлив любител. Колко жалко!“ Ленора му подаде ръка.

— Казвам се Ленора Рандолф, утвърждаващ се архитект и, както вече разбрахте, неумел шпионин.

Силна длан сърдечно разтърси нейната, задържайки я по-дълго отколкото изискваше благоприличието — и все пак не толкова дълго, че Ленора да се опита да изтегли ръката си.

— Мангас Тейлър, мис Рандолф — усмихна се закачливо мъжът. — Сигурен съм, че това, което е загубило ЦРУ, го е спечелила архитектурата.

„Хитрец — помисли си Ленора, — голям хитрец.“ Беше й направил комплимент, но не бе й казал нищо за себе си. Опря лакти върху пианото и се наведе напред. Косата й рукна по раменете като искрящ водопад.

— А музиката какво е загубила? — попита тя.

— Това, което е спечелила електрониката. Може да се каже, че съм на „ти“ с компютрите.

— Конструирате, изработвате или поправяте компютри?

— По малко и от трите.

— Да не би да работите за „Лоуъл“?

Ленора бе проектирала офисите на „Лоуъл Електроникс Къмпъни“ — най-новият индустриален комплекс в Колорадо Спрингс. Това бе доста изгодно предложение, а клиентите й не само че останаха доволни, но и се отблагодариха щедро. Успехът й с „Лоуъл“ бе и една от причините да бъде считана за напълно готова да се заеме с колежа.

— Не. Работя за „Апачи“. Намира се…

В известната, или по-точно казано, в прословутата Силиконова долина. Трябва да си отшелник, за да не си чул за „Апачи компютърс“.

Ленора бързо прехвърляше в ума си това, което знаеше за бранша. Няколко фирми за електроника и компютри възнамеряваха да се преместят извън Калифорния — в някой от по-евтините райони на страната, където имаше и по-малко промишлен шпионаж.

— „Апачи“ не мислят да се местят, нали? — попита, без да може да прикрие вълнението в гласа си.

Може би щеше да съумее да привлече нови клиенти. Мангас се засмя.

— Ако замислят нещо подобно, сигурен съм, че го държат в строга тайна.

— Скромността никога не е била мое качество — усмихна се и Ленора. — Но наистина проектирам страхотни офиси.

Тя отметна косата си назад с жест, който разлюля едрите й гърди. Очите на Мангас ги проследиха и Ленора едва се сдържа да не погледне надолу, за да се увери, че все още деколтето й не се е разтворило прекалено много.

Сякаш отгатнал мислите й, Мангас подхвърли:

— Добре си. — След като забеляза смущението й, добави: — Имам предвид роклята. Не са много жените, които носят нещо така дръзко и предизвикателно и въпреки това са толкова елегантни.

Тя преглътна. Комплиментът му бе твърде интимен.

Не знаеше дали да му благодари или да се ядоса на прекалената му прямота. Но Мангас не й остави време да реши.

— Да не би случайно да си отговаряла за проектирането на офисите на „Лоуъл“? Нали мога да говоря на „ти“?

— Всъщност проектът беше мой.

— Днес имах възможността да видя работата ти. Великолепен е начинът, по който съчетаваш задушевността с просторността и лукса.

Ленора поруменя. Неговата наблюдателност силно я впечатли и й достави огромно удоволствие. Изведнъж се почувства засрамена и неспособна да каже нещо в отговори, освен едно смутено „благодаря“. Опита се да смени темата на разговора.

— Мангас…

Тя се наслади на непознатото досега чувство, гледайки как косата му пада малко над ушите.

— Това често срещано име ли е в семейството ти?

— Навярно някога е било — отвърна бавно той, чудейки се как би реагирала, ако узнаеше истината.

Направи й място до себе си. Когато седна, Мангас се подпря на пианото и се обърна, за да може да я гледа право в очите.

— Произлизам от много голям род.

Сви рамене, решавайки да излъже, за да има по-малко усложнения.

— Предполагам, че би било трудно да не нося името на някого.

Ленора внимателно изучаваше лицето му. То бе с изпъкнали скули и с широка долна челюст. Очите му бяха големи и с цвета на кристалночисто планинско езеро. Почувства се привлечена от тях така, както би била привлечена от топло огнище през студена зимна нощ. Наблюдавайки го, реши, че ако „безмълвни“ можеше да се употреби за описание на очи, то със сигурност би го използвала, за да опише неговите. Толкова пленителни и топли, те не подсказваха нищо за душата му. Някак си усети, че той внимателно прикрива същността си. Предположи, че е много необикновен човек, когото много малко хора можеха да опознаят по-отблизо.

— А Ленора? — попита Мангас. — Това име често ли се среща в рода ви?

Ленора се разсмя.

— Навярно в нечий род е било, но не и в моя. Имам честта да бъда кръстена на една млада жена, която Едгар Алън По е обичал, и за която е писал стихове.

Мангас притвори клепачи и се замисли за момент. После започна тихо да цитира:

„За изключителната и лъчезарна девойка, която ангелите са нарекли Ленора…“

Тя бе смаяна и странно поласкана.

— Вероятно учителят ти по английски е обичал поезията на по̀ толкова, колкото и моята майка. Всичките си ученици ли караше да наизустят „Гарванът“?

Изражението на Мангас стана мрачно.

— Не… — поколеба се, преди да продължи: — с това съм се занимавал сам.

Внезапно настроението му се промени.

— През целия уикенд ли ще останеш тук?

Ленора усети как стомахът й се свива на топка. Почти бе забравила защо се намираше в колежа.

— Да… Предполагам, че ще остана. Или поне ще съм тук до утре сутринта малко след закуската.

— Изглежда, не си много доволна от това — подхвърли той бавно, докато леко почукваше с пръст по един от клавишите с цвят на слонова кост.

— Е, не съм очарована.

— Тогава значи ли това, че не си особено зарадвана, че колежът остава отворен?

Ленора сбърчи чело — задаваше й много странен въпрос. „Защо и как си е помислил, че искам колежът да бъде закрит?“ Изведнъж всичко й се изясни. „Сигурно ме е видял с Ейдриън и е предположил, че имам същото мнение по въпроса.“

— Аз… — започна да обяснява своята позиция. Мангас я прекъсна.

— Няма значение. Не бе почтено от моя страна да те питам за това.

Ленора отново понечи да отговори, но размисли и се отказа. Не искаше проблемът с колежа да завладее и това малко островче на спокойствието. Днес вече бе говорено достатъчно за него, а на всичко отгоре трябваше да слуша за колежа и утре по пътя за вкъщи. Реши да смени напълно темата.

— Прекъснах свиренето ти. Моля те, би ли продължил?

Мангас се усмихна. Дълбоките трапчинки по бузите му придаваха почти момчешки вид. Вгледа се за миг в нея, водейки вътрешна борба. Любовта му към музиката бе нещо много лично, част от него самия, до която не бе допускал никое човешко същество. Някъде от дълбините на съзнанието му един тих глас го накара да направи изключение и още преди да успее да се поколебае, той се поклони леко и каза:

— Как бих могъл да откажа на публика, която толкова много ме цени?

Когато се обърна към пианото и се настани по-удобно, за да започне да свири, краката и раменете им неволно се докоснаха. Допирът им подейства като електрически ток, но въпреки това бе някак естествен и непринуден, като че ли бяха стари приятели. Ленора усети топлината му по голата си ръка. С мъка се въздържа да не се притисне по-силно към тялото му, за да поеме колкото се може повече от нея.

Погледна го и пресметна, че е точно толкова висок, за да може с лекота да се сгуши в прегръдките му — нещо, което рядко можеше да направи с друг мъж, поради това, че бе висока метър и седемдесет и пет. Усмихна се. Усмивката й бе израз на учудването й от особеното въздействие, което този Мангас Тейлър й оказваше.

Не можеше да си спомни кога за последен път някой мъж я бе карал да се чувства така. Представи си го, както го бе видяла сутринта. Висок и слаб, само по шорти и маратонки. Безстрашно благодарна на съдбата, че Мангас Тейлър работеше и живееше на хиляди мили оттук. Усещаше, че той би могъл много лесно да разстрои добре уредения й живот, както бурята помита всичко по пътя си.

Съзнанието й отново се върна в реалността, когато Мангас започна да свири песен от филм, спечелил тази година наградата на филмовата Академия. Изпита болезнено разочарование и, без дори да се замисли, протегна ръка и го докосна. Той се обърна и я погледна въпросително.

— Вече промени мнението си за моето изпълнение, нали? Предупредих те, че отдавна не съм свирил.

— Съжалявам. Трябваше да изчакам, докато свършиш. Възторгът ми често надделява над добрите обноски. Просто исках да те помоля да изпълниш мелодията, която свиреше по-рано. Ще ми бъде приятно да я изслушам от началото до края.

Докато говореше, Ленора усещаше как мускулите на ръката му се напрягат там, където все още го докосваше.

— Бих предпочел да не го свиря — отвърна Мангас с ледена учтивост.

Някаква стоманена врата се бе затворила между тях. Онемяла при тази негова неочаквана реакция на молбата й, тя не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си.

Мангас дълбоко въздъхна. Когато отново заговори, гласът му си бе възвърнал предишния ласкав тембър.

— Вероятно би искала да чуеш нещо по-добро от онова произведение, което свирех само за собствено удоволствие. Може би нещо от Бах? Или пък от Ролинг Стоунс?

Ленора се усмихна нерешително и подхвърли закачливо:

— Не е възможно да свириш толкова зле, колкото твърдиш, след като репертоарът ти обхваща творби от класиката чак до рока.

Той й смигна заговорнически.

— Звучи впечатляващо, нали? Номерът е да запомниш по нещо от всички стилове.

— Наистина съм впечатлена — разсмя се Ленора и потрепери, тъй като в стаята бе станало по-студено.

Най-сетне забелязал как тя се свива от студ. Мангас взе смокинга си и нежно го наметна на раменете й. Стори й се, че ръцете му я опариха като горещи въглени там, където се докоснаха до голата й кожа.

Смокингът бе голям, тежък и я обгръщаше някак интимно. Ленора мушна ръцете си в ръкавите и, вместо да благодари с думи, просто се усмихна. Когато го обви по-плътно около себе си, бе лъхната от специфичен аромат, който я накара да затаи дъх. Сякаш това бе естественият мирис на мъжа до нея. Мирис, напомнящ за слънчева светлина, за борови гори и носещ уханието на озон след силна лятна буря.

Мангас също се усмихна, като я видя как се сгуши в смокинга му.

— Трябваше да ми кажеш по-рано… или може би трябваше аз самият да забележа.

Протегна ръце и ги плъзна по врата й, за да измъкне косата й и да я остави да се спусне свободно върху черния плат като златист водопад. Задържа длани върху раменете й и се втренчи в нея. Ленора бе изненадана от вълнението, което видя в очите му.

Мангас се чувстваше така, сякаш бе умело притиснат до стената. Как би могъл да й откаже, без да направи нелепа сцена, която още повече да обърка положението. По-лесно би било да изсвири несвързаното си своеобразно духовно пречистване като че това бе най-обикновена творба, отколкото да се опитва да я разубеди с измислени извинения. И все пак мисълта да изсвири своето творение пред друг човек му бе непоносима. Някаква буца заседна в гърлото му.

Когато най-после погледите им се срещнаха, той подхвърли:

— Страхувам се, че произведението е много дълго и банално.

При тези думи сърцето й подскочи. Чувстваше се някак странно, сякаш бе й направил подарък.

Мъчейки се да постигне компромис с протестиращия си разум, Мангас добави:

— Прекалено дълго е, за да го изсвиря тази вечер. Какво ще кажеш да продължа оттам, където прекъснах?

— Ако не възразяваш, бих предпочела да чуя откъса… — Тъй като не знаеше нищо за пиесата, Ленора търсеше по-прост начин да опише мотива, който особено много й се бе харесал.

— Откъса, в който децата играеха…

Очите на Мангас се присвиха, докато я изучаваше внимателно.

— Наистина ли го разбра или случайно се досети?

Ленора внезапно осъзна защо той така неохотно се бе съгласил да изсвири мелодията пред нея. Тя бе негова. Бе композирана от него. Да я изсвири пред публика би било равнозначно да позволи на някого да прочете личния му дневник.

— Разбрах го, защото мелодията е толкова красиво… така изразително написана, че събужда дълбоки чувства. Накара ме да си спомня за собственото си детство.

Усмихна му се и придърпа смокинга по-плътно до раменете си.

— Ако нямаш нищо против, много ми се иска отново да чуя тази част.

Мангас бавно поклати глава, за пореден път учуден от себе си, че толкова лесно се съгласява. После се обърна към пианото и започна да свири.

Веселите, игриви звуци изпълниха стаята с радост и надежда — така присъщи на всяко дете. За Мангас музиката символизираше един кратък период, когато светът наистина изглеждаше пълен с обещания. Това бе времето преди да осъзнае кой е и какъв е всъщност — период, който блестеше в съзнанието му като къс злато, лежащ сред черната кал в коритото на някой златотърсач.

След това последваха плахите трели, които помрачиха веселото настроение. Радостта отстъпи място на смута и вълнението. Късчето злато така лесно се бе изплъзнало от коритото на златотърсача и бе паднало обратно в бързотечащия поток! За Мангас последвалите години бяха изпълнени със страданието на възмъжаващото момче, когато толкова много му липсваше обкръжението на любящо семейство! Това бе ужасно самотен период, към който рядко се връщаше в спомените си.

След няколко минути музиката отново се промени — постепенно стана спокойна, като гладката повърхност на езеро в тих безветрен ден.

Ленора си спомни дългите горещи лета, през които малко по малко се бе превърнала от дете в жена. Понякога отчаяно се бореше да бъде приета за „голяма“, а друг път тайно се страхуваше, че наистина ще я вземат за такава. По цял ден се разхождаше боса покрай реката Салинас, а през нощта се опитваше да накара някой младеж да престане с изучаването на тялото й, придобиващо все по-женствени форми.

Мангас бе композирал тази част, когато бе студент в „Уинчестър колидж“. Тогава смяташе, че е преодолял завинаги болката от неясното си минало. Въобразяваше си, че ще може да си изгради едно щастливо и безметежно бъдеще толкова лесно, колкото бе естествено денят да се смени с нощ. Тогава Жаклин бе все още част от живота му. Тогава тя му шепнеше обещания и любовни слова.

Ленора не успя да разбере кога настъпи поредната промяна. Спокойният, плавен епизод бе свършил и бе заменен от натрапчиво несвързани и самотни звуци, които сякаш заглъхваха все повече с всяка изсвирена нота. Затаи дъх, потресена от страшната самота и отчаянието, отразени в музиката. Никога не бе изпитвала подобна тъга… Никога не бе изпитвала такава болка…

Както бурята се мъчи да изтръгне някое дърво с корените, за да прекъсне жизнената му връзка със земята, така и мелодията разкъсваше душата й, докато накрая от очите й неволно бликнаха сълзи и рукнаха надолу по бузите й.

Най-после страданието свърши и започна да се прокрадва колебливо настроение, което постепенно прерасна в бърза, модерна творба — лека… непринудена… сладникава. Ленора не я хареса, но не можеше да си обясни защо. Мангас също не харесваше особено тази част от произведението си, но тя му доставяше най-голямо удоволствие, когато я свиреше. Символизираше периода на неговото възстановяване. Напомняше му, че бе преодолял най-лошото, което животът можеше да предложи, и не само бе оцелял, но и бе преуспял. Жаклин, Ейдриън, отчайващо самотното му детство — всичко това вече бе минало за него. Междувременно се бе превърнал в „нация от един-единствен човек“, но никога не съжаляваше за това.

Мангас изсвири финалните акорди и се обърна към Ленора. Този миг бе изключително напрегнат, деликатен.

— Благодаря… — прошепна тя, осъзнавайки колко необичайно е било изпълнението, и колко щастлива бе, че й беше позволено да го изслуша.

Той я изгледа продължително, преди да протегне ръка и да докосне бузата й. Нежно изтри следите от сълзите, които бяха рукнали така спонтанно от дълбоките й кафяви очи. После бавно се приведе до слепоочието й и леко целуна нежната й кожа.

— Няма нужда да ми благодариш — промълви, заровил лице в косата й.

Ленора доближи устни до неговите. Отчаяно искаше да я целуне, желаеше го със страст, която я плашеше. Топлият му дъх погъделичка с болезнена интимност брадичката й. Най-сетне притисна устни в нейните. Отначало целувката им бе плаха и колеблива, но скоро стана по-настойчива.

Когато Ленора разтвори устни, за да може търсещият му език да навлезе в кадифената вътрешност на устата й, тя почувства как я залива вълна от желание, което бе толкова силно, че я зашемети. Обзе я ужас, когато осъзна колко много искаше Мангас да я люби. „Какво стана с внимателно изградения ми самоконтрол?! Как е възможно една целувка на този мъж да унищожи това, което съм изграждала през целия си живот?!…“

Опита се да се отдръпне, но Мангас придържа главата й отзад. Усети как ужасът й нараства. Опря ръце на гърдите му и го отблъсна. Втренчиха се един в друг и Ленора видя в дълбините на сините му очи, че с Мангас също се бе случило нещо необяснимо.

— Ленора — прошепна й, — съжалявам…

Единственото нещо, което й хрумна, бе да избяга от него колкото е възможно по-бързо. Той бе мъжът, когото се страхуваше, че ще срещне някой ден. Мъжът, който ще й причини това, което баща й бе причинил на майка й. Мъжът, който ще завладее мислите и чувствата й и ще я накара да загуби индивидуалността си. Мъжът, когото ще обикне така силно, че вече няма да бъде Ленора Рандолф. Ще бъде просто жената, в която ще я превърне неговата любов. Самоличността й ще се слее с неговата и така ще се загуби в сянката му. Чрез музиката и силния си характер, Мангас я бе лишил от защитната й броня и бе достигнал до дълбините на душата й. И Ленора се бе отдала на порива му с такава готовност, сякаш бе розова пъпка, разтваряща се под топлите лъчи на пролетното слънце.

Отдръпна се от него — изведнъж той се бе превърнал в ужасно същество. Помъчи се отново да се овладее и си мислеше, че е успяла, докато не видя начина, по който я гледаше — Мангас бе усетил страха й.

— Аз… трябва да се връщам на празненството… — заекна. — Приятелят, ми ще се тревожи за мен.

— Приятелят ти?

— Мъжът, с когото дойдох…

— Какъв ти е?

Нямаше време да му обяснява. Трябваше да избяга. Стори й се, че извика „никакъв“, когато излизаше от залата, но в действителност думата се отрони от устните й като приглушен шепот.

Само след няколко секунди отново бе вън, на студения нощен въздух. Едва си поемаше дъх. Имаше нужда от време, за да размисли за това, което току-що й се бе случило — време да остане сама със себе си. Погледна часовника си.

— Боже мой! — възкликна високо. — Нямало ме е почти два часа! Ейдриън ще е бесен.

Вече бе тръгнала обратно към мястото на празненството, което явно бе в разгара си, когато изведнъж си спомни, че още бе наметната със смокинга на Мангас. „Как ще обясня на Ейдриън чий е този смокинг?“ Реши да отиде първо до общежитието, за да си вземе шала. Оставаше й само да се надява, че ще успее да измисли някаква убедително извинение за отсъствието си, преди да се види с Ейдриън.

Когато отново се върна на празненството, едва не подскочи от радост, разбирайки, че той дори не бе забелязал продължителното й отсъствие.