Джорджия Боковън
След мълнията (3)

Втора глава

Ленора Рандолф бавно и неохотно преминаваше по дървения мост по пътя към аулата. Тъпият звук, издаван от токовете й, отекваше някак самотно. Сега, когато дворът на колежа беше почти пуст, й се струваше невероятно, че само преди месец това красиво извито мостче е гъмжало от студенти, бързащи към аудиториите.

Облакъти се на парапета точно между два надписа: „Дж. Т., випуск 1924“ и „М. Р., випуск 1975“. Разсеяно прокара пръсти по едно сърце, прободено от стрела. Запита се дали издълбалите това леко изкривено сърце изобщо са се оженили. Дали имат деца? Възнамеряват ли да ги пратят в „Уинчестър колидж“. Въздъхна дълбоко и побутна с маникюра си едно камъче, което падна в реката.

„Ако е така — помисли си, — не са имали късмет.“

Тази мисъл я накара да трепне. Знаеше, че гледа на цялата тази работа прекалено сантиментално. В края на краищата, „Уинчестър“ даже не бе нейният колеж. Бе получила степен „магистър по архитектура“ от Централната университетска комисия и всъщност нямаше нищо общо с „Уинчестър колидж“ — това бе просто поредната работа. Но докато съзерцаваше красивата гледка в двора осъзна, че ако бе открила „Уинчестър“ по-рано, сигурно би учила тук. Като учебно заведение той бе един от най-реномираните малки колежи на Запад. А като архитектурно творение бе перлата на Скалистите планини. Сгушен в подножието на един от най-живописните склонове на Колорадо, колежът бе успял да запази самобитността си благодарение на поколения здравомислещи, упорити и невероятно способни ръководители.

Но вече всичко щеше да се промени. Отсега нататък Ейдриън Уинчестър щеше да се погрижи хиляди хора да идват тук всяка зима, привлечени от красотата на тази долина. Под негово ръководство „Уинчестър колидж“ щеше да се превърне в бляскав съперник на Аспен, Стиймбоут Спрингс и Сън Вали, за да му донесе дял от доходоносния бизнес на ски курортите.

Ленора трябваше да превърне покритите с бръшлян стени на скромния колеж в ослепително примамлива гледка за скиорите. Така поне настояваше Ейдриън.

Тя закрачи бавно и замислено покрай парапета. Спря се да погледа някакъв бръмбар, плаващ самотно върху едно листо, само защото си търсеше повод да закъснее и така да избегне групата, която се е събрала в аулата, за да слуша възхвали за колежа. Когато листото се скри зад един камък, отмести поглед към горичката от трепетлики зад спортната площадка. Опита се да си представи широка врязваща се сред тяхното изящество гола ивица, предвидена за улеснение на начинаещите скиори. Тази представа я жегна болезнено.

Докато се взираше в дърветата, които трябваше да бъдат унищожени, с изненада забеляза как един бягащ мъж се отклони от главната алея и сви към пътеката, заобикаляща футболното игрище. Тъй като всички студенти си бяха отишли и лятната сесия бе отменена, тя въобще не очакваше да види в двора някого, който не е участник в срещата.

Бягащият се носеше покрай игрището толкова плавно, сякаш не полагаше никакво усилие. Движенията му бяха изпълнени с изящество и ритъм.

Ленора продължи да го наблюдава и през останалите две обиколки. Беше висок, тъмнокос, по шорти, маратонки и с яркочервена лента през главата. Бе твърде далеч, за да може да разгледа добре лицето му.

Той пробяга пистата така, сякаш бе на много оспорвано състезание, после намали до бързо ходене. Беше сложил ръце на хълбоците си, а главата му бе отметната назад като при древен ритуал в поклонение на слънцето. Мускулите на ръцете и краката му бяха изопнати, а потта по кожата му блестеше като капчици утринна роса.

Ленора затаи дъх. Нещо първично се раздвижи в нея. Това бе най-едрият, най-чувствен мъж, когото някога бе виждала. Мъж, от когото лъхаше сила и здраве. Дълго потисканите й чувства бяха взривени от тръпката на необуздано привличане.

Беше неспособна да откъсне поглед от него. Чувстваше се покорена, сякаш той я бе накарал да го гледа. Опитваше се да се убеди, че просто съзерцава едно изключително произведение на изкуството в някоя галерия.

„Няма смисъл, Ленора“ — каза си и се разсмя на глас, удивена от слабите си аргументи, целящи да прикрият похотливите й мисли. Даже и не си бе представяла, че обетът за безбрачие, който сама си бе наложила, може някога внезапно да бъде нарушен, че би могла да се превърне в задъхваща се, жадуваща за любов жена.

Часовникът на кулата удари десет и рязко я върна в действителността. Тя се смути, когато разбра колко дълго е наблюдавала бягащия, и бързо се огледа наоколо. Би станало страшно неудобно, ако някой се бе появил и й бе поискал обяснение за странното поведение.

Когато последният звън заглъхна, Ленора слезе от моста и на свой ред се затича. Вдигнала полата си високо над коленете, тичаше толкова бързо, колкото й позволяваха петсантиметровите токове. Ейдриън щеше да е бесен, ако закъснееше. Изстена. Този уикенд най-малко се нуждаеше от скандал. Ейдриън изгаряше от нетърпение земите на „Уинчестър колидж“ да бъдат върнати на семейство Уинчестър. Той приличаше на комарджия, който най-сетне е спечелил на рулетка. Богатството на семейство Уинчестър бе огромно, така че парите едва ли бяха това, което искаше. Всъщност може пък и да имаше нужда от тях. Носеха се слухове, че бил започнал да влага капитали в несигурни проекти почти веднага след смъртта на родителите си при самолетна катастрофа преди дванадесет години.

Ленора отвори вратата на аулата и се ослуша да разбере дали са започнали. Чуваше се само тихият шепот на хора потънали в разговор. Бе успяла да стигне навреме.

Докато си проправяше път към подиума, погледна към Ейдриън. Както винаги той изглеждаше като манекен, слязъл от кориците на лъскаво списание за мъжка мода. Сдържан, самоуверен и безупречно облечен, Ейдриън бе въплъщение на представата на висшето общество за преуспяващ бизнесмен. През последната година и половина Ленора го бе опознала добре, дори по-добре отколкото бе необходимо. Някак неусетно дългите съвещания в офиса се бяха превърнали в по-интимни вечери, които винаги бяха свързвани по някакъв начин с работата, така че присъствието й бе наложително. На тези съвещания Ейдриън никога не я ухажваше открито, но тя подсъзнателно усещаше как ловко я увлича, докато в крайна сметка околните започнаха да ги възприемат като „годеници“.

Като се стараеше да не бие на очи, Ленора зае мястото си до подиума. Ейдриън я погледна въпросително и тя си придаде напълно невинен вид. Докато се опитваше да успокои ускореното си дишане, пооправи полата си.

— Щеше да закъснееш — отбеляза хладно Ейдриън.

Ленора му се усмихна.

— Нещо ми беше влязло в окото и трябваше да спра, за да го извадя. — „И да укротя прекалено развинтената си фантазия“ — добави мислено. Огледа присъстващите и се изненада, когато установи, че аулата беше почти пълна. А това значеше, че вътре има около петстотин гости.

— Очакваха ли се толкова много хора? — попита, опитвайки се да смени темата.

— Изглежда нашият скъп ректор Бингъм има слабост към пищните представления. Поканил е не само всеки възпитаник, който е допринесъл с някоя дребна сума, но е успял да убеди няколко журналисти, че церемонията си заслужава да бъде отразена в печата. Навярно е решил, че би било добре да се оттегли с повече шум. Разбрах, че много от гостите са били поканени едва снощи.

— Може би по този начин иска да благодари на всички, взели участие в тази кампания, обречена на провал още от самото начало. Доколкото знам, през изминалата година много малко хора са се опитали да помогнат.

Ленора забеляза, че Ейдриън си е сложил пръстена на единия от випуските на „Уинчестър колидж“. Никога преди не го бе виждала да го носи. Запита се кой ли би повярвал на такава фалшива преданост.

— Може би — съгласи се той разсеяно.

После промърмори, сякаш несъзнателно изказвайки мислите си на глас:

— Но ако не е така… ако Бингъм възнамерява да ми скрои номер в последния момент, аз ще… — Ейдриън не довърши заплахата си.

Ленора потрепери. Няколко пъти се бе опитала да избегне този уикенд, но напразно. Най-възрастният Мейсън от компанията „Мейсън, Лангли и Мейсън“, за която работеше, и която поглъщаше голяма част от свободното й време, настоятелно твърдеше, че трябвало да придружава най-важния им клиент. Според него, тя била най-подходящият за тази цел човек, тъй като в качеството си на главен дизайнер на Уинчестър е работила с него много повече от всеки друг. Накрая като най-важен аргумент Мейсън бе подчертал, че мистър Уинчестър лично е помолил за това.

Внимателното отношение към клиентите, както и към техните нужди и изисквания бе едно от нещата, които бяха спомогнали за утвърждаването на „Мейсън, Лангли и Мейсън“ като една от най-реномираните проектантски компании. Още когато кандидатстваше за длъжността, Ленора бе изрично предупредена за тая допълнителна част от работата. Едно от изискванията за успешно професионално издигане бе да имаш поведение съобразно обществените норми. Доволна бе, че не е омъжена, за разлика от останалите млади архитекти. За една съпруга би било твърде неприятно да бъде укорявана постоянно за всяко отсъствие от дома. За съжаление, имаше случаи, заради които не си струваше да се изтърпят неприятностите, дори и заради престижа и възможностите, които фирмата предоставяше на служителите си. Уикендът, който й предстоеше бе един от тези случаи.

Докато изчакваше появяването на ректора и откриването на церемонията, Ленора прегледа още веднъж кратката реч, която щеше да произнесе. В нея трябваше да опише колкото се може по-накратко промените, които щяха да бъдат извършени в колежа, и да уточни приблизително кога се очакваше да привършат. Речта завършваше с приятното пожелание: „Надяваме се, че ще дойдете отново тук в подходящ екип за ски“.

„Дано само да не се задавя при тези думи…“

Погледна часовника си — беше десет без четвърт. Благодарение на това, че ректорът Бингъм се забави необичайно много, никой не бе забелязал закъснението й, освен Ейдриън.

Вниманието й бе привлечено от някакъв шум зад кулисите вляво. Оттам се подаде радостно усмихнатият ректор. Той се спря, за да намести вратовръзката си, и се отправи към подиума. Появяването му бе посрещнато от бурни, спонтанни аплодисменти.

Пълният мъж, облечен със старомодно сако, съвсем точно отговаряше на представата за разсеян професор. Изглеждаше изтормозен, но все пак някак странно щастлив. Потта, потриваща опънатата кожа на лицето му, проблясваше на светлината на прожекторите. Той си пое въздух и изчака овациите да стихнат.

— Чувствата ни са взаимни, приятели. Благодаря на всеки от вас за свръхчовешките усилия, които положихте през последните няколко години, за да продължи да съществува колежът. Въпреки всичко, както повечето от вас знаят, дори нашите общи усилия за събиране на парите не можаха да осигурят достатъчно допълнителни средства, за да се справим с инфлацията в наши дни.

В залата настъпи тягостна тишина. Сякаш петстотин души едновременно бяха затаили дъх, надявайки се, че съобщението, което щеше да бъде огласено всеки момент, все пак няма да е истина.

Ленора видя как в полумрака зад последния ред безшумно се отвори врата. За миг се очерта силуетът на висок мъж, който й се стори странно познат. После вратата се затвори и отново стана тъмно.

— В крайна сметка — продължи ректорът, — всички бяхме принудени да приемем неизбежното… а именно, че след седемдесет години на слава и блясък, това учебно заведение ще престане да съществува. Както знаете, основателят на „Уинчестър колидж“, Ейдриън Уинчестър I, е оставил съвсем ясни нареждания, в случай че се стигне до това окаяно положение. Според неговите изисквания, земите и сградите, застроени върху тях, трябва да бъдат върнати на последния жив наследник на семейство Уинчестър.

Той замълча, изчаквайки да настъпи пълна тишина, а после заговори е малко постих глас:

— За момент изглеждаше, че това наистина ще се случи…

Ленора забеляза как Ейдриън се напрегна при неочаквания обрат в речта на Бингъм и сплетените му пръсти побеляха. Някакъв мускул трепна внезапно на слепоочието му. Тя усети промяната в настроението му — сякаш лениво излежаваща се котка изведнъж подивяваше.

Ректорът Бингъм отново направи пауза, за да могат думите му да окажат своето въздействие.

— Скъпи приятели, за мен е удоволствие да ви уведомя, че необходимите средства бяха внесени точно навреме. Напълно сигурно е, че „Уинчестър колидж“ ще остане отворен не само през следващата година, но и още много години занапред…

Речта му бе прекъсната от бурни аплодисменти и радостни възгласи. След няколко неуспешни опита да продължи словото си, той се разсмя и слезе от подиума, махайки на ликуващата публика.

Както всички наоколо, Ленора бе смаяна от съобщението и се питаше как и откъде са намерени парите. Знаеше, че всички източници бяха изчерпани и тайно подозираше, че някои от тях бяха „пресушени“, защото Ейдриън коварно бе предупредил спонсорите, че ще хвърлят парите си на вятъра за отдавна загубена кауза. Никой не твърдеше открито, че Ейдриън е отговорен за постоянно намаляващите постъпления, но начинът, по който постигаше това бе съвсем очевиден — всеки, който някога стъпваше в дома на Ейдриън, оттегляше своята помощ за колежа.

Неочакваната новина предизвика противоречиви чувства у Ленора. Тя бе страшно разочарована, че някои от най-добрите й идеи никога няма да бъдат осъществени, но в същото време бе и доволна, че няма да се наложи проектите й да бъдат използвани. Сякаш товар се смъкна от плещите й и отново можеше да диша свободно.

Забеляза, че ръцете на Ейдриън трепереха. Все пак той успя да се овладее, изправи се сковано и тръгна към ректора, за да го поздрави. Двамата си размениха няколко реплики. После Ейдриън се обърна към ликуващите гости, усмихна се и махна с ръка, преди да се скрие зад кулисите.

След като се убеди, че си е отишъл, Ленора отиде при ректора.

— Нямам представа как успяхте — каза му, — но ви моля да приемете искрените ми поздравления. Много се радвам за вас.

— Благодаря, скъпа. Оценявам…

Останалите му думи бяха заглушени от суматохата, предизвикана от нахлулите на подиума хора, които искаха да споделят всеобщата радост.

Ленора се промъкна през тълпата и се върна в стаята си в общежитието. Предполагаше, че Ейдриън ще иска да се върне в Колорадо Спрингс колкото се може по-скоро, затова започна да прибира дрехите, които бе извадила предишната вечер. Тъкмо затваряше куфара си, когато телефонът иззвъня.

Резкият глас на Ейдриън я накара да съжалява, че бе вдигнала слушалката.

— Приготви се за празненството! Ще мина да те взема в седем.

Тя се опита да възрази, но връзката вече бе прекъсната.

Затръшна слушалката и се върна в стаята си. Ядосано блъсна куфара настрана и седна на леглото. Не можеше да проумее защо Ейдриън иска да остане. Не изглеждаше да е човек, който обича да се тормози. Сега, когато поводът за празнуване вече бе друг, сигурно щеше да бъде цяло мъчение за него да остане до края. Но след като изрази мисли, Ленора осъзна, че ако не останеше, отсъствието му можеше да бъде изтълкувано погрешно. Някои хора продължаваха да вярват, че Ейдриън е нещастен от закриването на колежа.

Ленора с изненада откри, че му съчувства. През последните шест месеца бе разбрала колко много значеше за Ейдриън този ски курорт. Тази вечер щеше да е мъчителна за него.

За момент й се прииска да повика такси до Кроули, откъдето да наеме кола и да се върне в Колорадо Спрингс. В края на краищата, работата, която й бяха възложили, се бе провалила. Не влизаше в задълженията й да утешава Ейдриън Уинчестър, който оплакваше загубата си.

Въздъхна ядосано, защото знаеше, че няма да осъществи плановете си. Не би могла да изостави Ейдриън, също както не би могла да изхвърли малко кученце на дъжда. Прекалено добре се познаваше, за да се самозалъгва, че би го направила, колкото и да й се искаше. Независимо че изглеждаше уверена, дълбоко в себе си Ленора бе нерешителна.

Трябваше да остане, ако не за друго, то поне за да има достатъчно информация за случилото се, когато в понеделник се явеше да докладва пред „Мейсън, Лангли и Мейсън“. Така че защо да не си прекараше времето колкото се може по-приятно?

След като подреди малкото си неща, отиде в столовата, успя да убеди готвача да й даде един портокал и един банан за обяд и прекара останалата част от следобеда, разхождайки се из двора на колежа. Прибра се в стаята си рано, за да може да си вземе душ преди поканените за празненството да са заели общата баня. Толкова дълго стоя под струята на топлия душ, че кожата на пръстите й започна да се набръчква. След това се зае с дългата си златистокестенява коса. Прекара половин час в оформянето на прическа, която да изглежда свободна и непретенциозна, и резултатът бе толкова добър, че усилието си струваше. Масленозелената рокля, която си избра, бе една от любимите й. Бе дълга, плътно прилепваща и макар да изглеждаше доста предизвикателна, всъщност прикриваше едрите й гърди повече отколкото изискваше модата.

Би могла да си наметне украсения с ресни шал, но после реши да го остави в стаята си. По този начин, в случай че празненството станеше прекалено отегчително, можеше да се оттегли под претекст, че й е студено.

 

 

Ейдриън пушеше и крачеше из фоайето, когато Ленора слезе. Тя се спря и го огледа внимателно, преди да успее да я забележи. Ако красотата можеше да послужи като аргумент в спора за „Уинчестър колидж“, то Ейдриън би спечелил убедителна победа. Въпреки че тази вечер бе поставен в ролята на злодея, Ленора бе сигурна, че за празненството няма да му липсва женска компания.

Ейдриън се наведе над едно сандъче с пясък, за да угаси цигарата си. После вдигна глава и я видя.

— Къде, по дяволите, се губиш?!

Тя стисна зъби, преглъщайки резките думи, които й напираха на езика. Демонстративно погледна към стенния часовник, преди да му отвърне хладно:

— Часът е седем без десет. Мисля, че даже съм подранила.

Ейдриън бръкна в джоба на смокинга си и извади златна табакера и запалка. После явно усетил гнева й, измърмори:

— Извинявай… Денят беше отвратителен. Нямах намерение да си го изкарвам на теб. — Запали цигарата и пое дълбоко дима. — Ще тръгваме ли?

— Извинението ти се приема — отвърна Ленора с въздишка.

Вечерта и без това щеше да бъде достатъчно неприятна, за да се прибави на всичко отгоре и враждебност. Кимна и се насили да се усмихне.

Когато излязоха навън, тя прие предложената й ръка. Слязоха по стълбите, мълчейки неловко. Бяха изминали почти половината от пътя, преди някой от тях да проговори.

— Между другото, исках да ти кажа, че тази вечер изглеждаш великолепно. На празненството няма да има жена, която да може да се сравни с теб — рече някак машинално Ейдриън.

Ленора бе сигурна, че ако го накараше да си затвори очите, нямаше да може да опише с какво е облечена. Не си направи труда да му благодари за сухия комплимент. Вместо това, опитвайки се да подеме разговор, попита:

— Как премина следобедът ти?

Веднага разбра, че не биваше, да задава такъв въпрос. Ейдриън захвърли цигарата си в тревата, сякаш бе някакво влечуго.

— Отвратително! Бингъм отказа да обясни откъде е получил тайнствените средства, нито на каква сума възлизат.

Извади друга цигара и продължи:

— Сигурен съм, че този негодник само печели време. Мисли си, че като покани много хора да присъстват на евтиното му представление, веднага ще потекат нови постъпления. Тогава в подходящ момент ще разкрие факта, че основните парични средства са били доста оскъдни, но благодарение на новите помощи колежът ще преодолее кризата.

Ейдриън имитираше речта на ректора с хленчещ тон, който накара Ленора да стисне зъби. Тя потрепери и мислено благослови тайнствените благодетели, които и да бяха те. Благодарение на тях нямаше да се наложи да прекара следващата година с Ейдриън. Сякаш я бяха дали ключа за затворническата й килия. Когато уикендът свършеше, и заедно с това задълженията й към фирмата отпаднеха, тя щеше да направи всичко възможно никога повече да не види Ейдриън Уинчестър III. Тази перспектива я накара да ускори крачка.

По устните й играеше загадъчна усмивка, а Ейдриън бе мрачно замислен, докато следваха тясната лъкатушеща пътека, водеща към вътрешния двор, където щеше да се проведе първенството. Щом стигнаха до мястото, където другите гости вече биха могли да ги виждат, по лицето на Ейдриън също се изписа усмивка. Ленора знаеше, че тази усмивка ще си остане неизменно върху устните му през цялата вечер.

Тя едва изтърпя двата часа, през които бе принудена да участва в словесната му игра, след което започна упорито да търси начин да се измъкне. Чувстваше се като хваната в капан. Задушаваше се в ролята си на любовница на Ейдриън и трябваше постоянно да внимава да не се издаде колко е доволна, че колежът не се закрива. При първия сгоден случай, който й се удаде, леко го докосна по ръката.

— Стана ми студено — промърмори тихо. — Ще се върна в общежитието, за да си взема шала. Няма да се бавя.

Ейдриън се обърна към нея все така усмихнат.

— Искаш ли да те придружа?

— Няма нужда.

— Не мисля, че е разумно от твоя страна да се разхождаш по тъмно.

— За бога, Ейдриън, отивам само до общежитията!

— Все пак…

Ленора преглътна гневната си реплика относно престореното му безпокойство за сигурността й в практически напълно безопасния район на колежа, после си наложи да се усмихне приветливо.

— Ценя загрижеността ти, Ейдриън, но уверявам те, че мога да отида до общежитието и да се върна, без да ми се случи нещо.

Обърна се и си тръгна, без да му даде възможност да каже нещо.