Джорджия Боковън
След мълнията (20)

Деветнадесета глава

Първото нещо, което направи, като се върна вкъщи, бе да се обади в офиса. Предупреди Пол, че утре няма да ходи на работа, и го помоли да поеме срещите, които Саманта не успее да прехвърли за друг ден. Обясни му, че трябва да присъства на съдебната процедура.

След като Пол й зададе няколко въпроса, Ленора най-после му призна, че ще се види с Мангас тази вечер. Очакваше обичайните му шегички и се изненада, когато го чу да казва напълно сериозно:

— Хайде, Ленора! Открадни си няколко мига щастие. Никой не го заслужава повече от теб.

След петнадесет минути, тъкмо когато бе тръгнала към банята, за да си вземе душ, телефонът иззвъня. Беше Пол. Този път тонът му бе закачлив.

— Цялата ти седмица е свободна. Саманта е отменила всичко до следващия понеделник, затова гледай да прекараш добре!

— Пол, ти си второто най-добро нещо в живота ми.

Той се разсмя.

— Въобще няма и да питам кое е първото.

Сбогуваха се и Ленора отиде под душа, възнамерявайки да прекара всичкото време преди пристигането на Мангас във внимателно оглеждане на всяка подробност от външния си вид. Извади последния от скъпите малки парфюмирани сапуни, които бе получила като подарък за Коледа от Саманта и вдъхна прекрасния мирис на цветя.

Вече измита, напарфюмирана и напудрена, извади най-красивото и най-финото си бельо — копринен корсаж с дантела и подплата в същия кайсиев цвят. Облече корсаж, а подплатата и чорапите остави върху леглото, преди да отиде в банята да оправи косата си. Нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да разбере, че бузите й са поруменели. Никога преди не бе прекарвала толкова време да се приготвя специално за прелъстяване й, макар че това я караше да се чувства някак странно приятно, то донякъде бе и смущаващо.

Засмя се. „Нима наистина е възможно след всичко станало помежду ни, след бурното ни любене, все още да изпитвам свян?“

Когато изключи сешоара, чу иззвъняването на входната врата. Обзе я паника. Изтича в спалнята и погледна часовника върху нощното шкафче. Или Мангас бе много подранил, или някой съсед бе избрал ужасно неподходящо време за посещение. Грабна халата от закачалката и забърза към антрето.

— Идвам! — извика в отговор на второто иззвъняване.

Тихо изстена, когато погледна през шпионката. Беше Мангас. Пристегна колана на халата си и отвори.

— Много рано дойде…

— Знам. И щях да дойда още по-рано, ако не бях се отбил за това.

Той й подаде дълга бяла кутия, завързана с голяма червена панделка.

— Реших, че няма да е зле да те поухажвам.

Когато я поемаше, Ленора видя как усмивката му бавно се стопява. Челото му се сбърчи, а после по лицето му се изписа облекчение.

— Какво има? — попита го.

— Този халат…

И тогава тя разбра. Неволно бе облякла халата, който носеше откакто се бе върнала от Аспен. Бяха го купили за Мангас — единствената дреха, която не му бе изпратила обратно с другите. Беше й нещо като спомен за загубената любов. Бе прекарала безброй зимни вечери, облечена с него, докато седеше на дивана срещу камината и се взираше в игривите пламъчета.

— Защо го носиш? — попита тихо Мангас.

В главата й се появиха куп отговори, но успя да изрече само истината.

— Това бе всичко, което ми остана от теб.

Изражението му й показа колко мъчителен бе споменът за него.

— Никога вече, Ленора! Никога вече няма да позволя да ни се случи нещо такова.

Тя изслуша това обещание с примряло сърце. Протегна ръка към лицето му и нежно го погали.

— Влез вътре и ми разкажи какво стана, след като си тръгнах.

— Достатъчно тежко го преживявам. Ако нямаш нищо против… не ми се говори за това.

Разбира се, че Ленора нямаше нищо против. По-късно щяха да имат много време. Тази вечер бе само тяхна.

Мангас я последва в кухнята. Тя взе една кристална ваза и потопи в нея розите.

— Благодаря ти. Най-много обичам жълтите рози.

Той следеше с поглед всяко нейно движение, сякаш бе моряк, приближаващ брега след дълго отсъствие от дома. За кой ли път забеляза колко са красиви гърдите й и си припомни как те се притискаха към него в леглото. Погледът му се плъзна по изящната извивка на бедрото й и си спомни колко гладка бе кожата й.

Сякаш прочела мислите му, жестовете на Ленора започнаха да показват колко много тялото й копнее за докосването му. Когато плътно пристегнатият колан се поразхлаби и предницата на халата разкри предизвикателно бюста й, тя дори не направи опит да го стегне отново. С привидно спокойствие обсъждаха в кой ресторант да се обадят за резервация, но в същото време в тях се събуждаха старите чувства. Ленора понечи да занесе цветята в другата стая и видя, че очите на Мангас бяха приковани в плътта, разголила се там, където халатът бе разтворен. По цялото й тяло премина тръпка на страстно желание. Смутено прокара език по устните си, бързо мина покрай него и влезе във всекидневната. Мангас затаи дъх.

След като остави розите върху масата и няколко пъти се опита да оправи една от пъпките, която постоянно се обръщаше в обратна посока, тя се извърна и го погледна. Мангас стоеше на прага и я наблюдаваше с неразгадаем израз на лицето.

Леко разкрачен и с ръце, небрежно пъхнати в джобовете, той би могъл да донесе огромна печалба на производителя на костюма, ако дори и една малка част от сексапила му можеше да бъде продадена заедно с този костюм. Ленора тихо въздъхна, докато попиваше мъжествената му красота. Приятният кафяв цвят на плата караше кожата му да изглежда почти златиста. Напрежението помежду им правеше въздуха твърде тежък за дишане.

Мангас разтри врата си и по начина, по който го направи, Ленора разбра, че решението му да прекарат вечерта без никаква агресивност от негова страна бързо се променяше. Идеята му да я ухажва съвсем бавно — така, че да положат солидни основи за своята любов — основи, които нищо не може да разруши, бързо се топеше от опасната близост с нея.

„Но — предупреди го строг вътрешен глас, — този път трябва да имаме нещо, което да ни задържи заедно. Нещо, което да устои, независимо колко труден път ще ни се наложи да изминем.“

Знаеше, че просто не може да, живее без нея. Ужасно много му се искаше да я люби сега, но повече от това желаеше да я има за цял живот.

— Защо не привършиш с обличането? През това време ще се обадя в ресторанта — каза най-сетне той.

Ленора едва се сдържа да не изкрещи. „Никога ли няма да го разбера?!“ Страстното желание се четеше в дълбоката синева на очите му и все пак Мангас я отблъскваше. Сигурно добре разбираше, че тя също иска да се люби с него. „Дали годините, през които поведението ми бе крайно сдържано, не са оказали въздействието си и не са ме направили неспособна да изразя чувствата си дори пред този мъж, пред когото само преди часове признах любовта си?“

Когато тръгна към спалнята, обзе я твърда решимост. „По дяволите! Няма да прекарам вечерта, опитвайки се да се храня, докато всъщност искам да се любя с него!“ Обърна се и видя, че Мангас бе отишъл до телефона.

Той я изгледа въпросително.

— Разтегнала съм някакъв мускул на врата си — промърмори уж небрежно Ленора. — Би ли го разтрил малко?

Мангас се усмихна, приближи се и я извърна с гръб към себе си. После плъзна ръце по раменете й и започна леко да масажира напрегнатите мускули.

— Къде те боли?

— Тук — отвърна Ленора, развърза халата и го смъкна от раменете му.

Усмихна се триумфално, когато чу как дишането му леко се ускори. Небрежно остави халата да падне по-ниско и смъкна презрамките на корсажа си под претекст, че те му пречат.

Мангас вече бе сигурен какви бяха намеренията й. За миг си помисли да я изпрати в спалнята, а самият той да се върне при телефона. Но после също се усмихна доволно и си припомни, че макар през живота си да бе имал много прозвища, никога не бе наречен „глупак“.

„Ще си поговорим, ще си кажем всичко, което имаме да си казваме… но по-късно. А сега…“

Отмести настрана златистокестенявата й коса и притисна устни до шията й. Този допир предизвика бурен копнеж у него. Хвана я и я притегли до себе си. Постави длани на гърдите й и я притисна още по-плътно до тялото си. Целувайки бавно приятно ухаещата й кожа, стигна до ухото й. Пое между зъбите си меката му част и докосна с върха на езика вътрешността му.

След като остави важна следа по чувствителните извивки, тихо промърмори:

— Не мислиш, че е време вече да се облечеш? Няма да успеем да запазим маса…

Думите му изведнъж я изтръгнаха от приятния унес. Ленора извърна лице към него и го погледна в очите. Премреженият страстен поглед опроверга думите му и тя разбра, че просто я е провокирал.

По устните й заигра лека усмивка, когато си припомни първото им любене. Колко нетърпеливо се бе учила от този мъж. Колко дръзко искаше да му достави удоволствие! Притисна ръце в бедрата му, проследи изпънатите им мускули, приближавайки все повече издутината на слабините му. После го целуна ефирно по устните.

— Почакай минутка! Ей сега ще се върна.

Когато тръгна към кухнята, Ленора започна да вдига халата обратно върху раменете си, но само след миг размисли, остави го да се свлече и го сложи върху стола, покрай който минаваше.

Мангас потръпна от този толкова съблазнителен жест, който тя успя да направи с привидна непринуденост. Не бе сигурен как се нарича бельото й, но знаеше, че никога не е виждал нещо по-възбуждащо. Дантелата по извивката над ханша правеше краката й да изглеждат невероятно дълги, като изваяни.

„Внимавай, Мангас! — предупреди го вътрешният глас. — Ако разбере колко бързо губиш самоконтрол, може да се уплаши. Ще си помисли, че полудяваш!“

Когато Ленора се върна в стаята, едната презрамка пак се бе смъкнала от рамото й и оголваше прекрасна заобленост от гръдта й, малко над зърното. Ленора забеляза възхитения му гладен поглед.

— Много старателно избрах да облека точно това. Радвам се, че го одобряваш.

Застана пред него и започна да разкопчава жилетката му.

— Надявам се, че нямаш нищо против… Реших, че идеята ти да вечеряме навън е просто глупава. Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах, че ще трябва да положа усилия, за да прекараме тези часове… А всъщност това, което искам, е тук, до мен…

Тя погали шията му.

— Бих могла да приготвя салата със скариди — промърка, — но ако настояваш, ще излезем да вечеряме навън… Стига само да е по-късно…

Бе разкопчала напълно жилетката, затова се зае с ризата.

— Надявам се, не мислиш, че съм твърде агресивна — каза, докато ръката й се промъкваше под нея. — Но след като съм прекарала няколко месеца само със, спомени за теб, просто няма начин да не се възползвам от това, че си тук… Не ми се иска да те изпусна заради порция храна.

Мангас щастливо се засмя и я повдигна.

— Ленора Мишел Рандолф, ти пропусна и последната си възможност да прекараш вечерта навън… А сега ще те любя така страстно, че накрая ще ме молиш да спра.

— Мислех, че трябваше да присъстваш някъде утре — подхвърли тя, докато го целуваше. — И как научи второто ми име?

Мангас я остави до леглото.

— Знам всичко за теб.

— Например?

Той задържа лицето й между дланите си и я погледна в очите. Внезапно стана сериозен.

— Например… въпреки че много се стара да го избегнеш, ти все пак се влюби в мъж, който…

Ленора сложи пръсти върху устните му.

— Внимавай, приятел — предупреди го шеговито, опитвайки се да отложи момента, когато ще трябва да застанат с лице към последната стена помежду им. — Случайно говориш за мъжа, когото обичам.

Мангас целуна един по един пръстите й.

— Ленора… — въздъхна, без да обръща внимание на безмълвните й молби засега да не засяга тази тема. — Това, което се опитвах да направя, бе толкова погрешно. Изглежда ми почти… почти невъзможно да кажа колко съжалявам. Поведението ми бе непростимо. Колкото и да се опитвам, не мога да намеря логични причини за лудостта, която ме бе обхванала тогава. Зная само, че когато видях Ейдриън след толкова много години отново в „Уинчестър“, се почувствах като спящ вулкан, готов всеки миг да изригне. Дотогава нямах представа, че омразата ми към този човек все още е жива в душата ми. Мислех, че вече съм оставил миналото зад гърба си… Когато се върнах в Колорадо, открих, че колежът ще бъде закрит и че от цялата тази работа ще бъде облагодетелстван Ейдриън. Е, това разбуди заспалата в мен омраза. Оказа се, че миналите събития и лошите спомени не само че не са избледнели, но напротив, станали са още по-болезнени. Сякаш всичко, случило се между мен и Ейдриън, е станало едва вчера, а не преди десет години.

Уморен от влиянието, което Ейдриън все още имаше над живота му, Мангас се опита да отстрани от съзнанието си всички мисли за него. Гласът му стана по-тих и приглушен.

— Нещо в мен не можеше да позволи колежът да бъде закрит. Да намеря начин да спася колежа се превърна в начин да изплатя стар дълг на човек, когото твърде късно осъзнах, че съм обичал много. Вече бях започнал да мисля, че никога не ще мога да платя този дълг.

Нежно погали бузата й.

— Ти бе замесена във всичко съвсем случайно. Още щом те видях, въпреки че бе доста далеч, разбрах, че си много особена. Когато си помислих, че ти и Ейдриън… Беше сякаш… — Мангас се помъчи да намери подходящи думи. — Не мога да го обясня. Помня само, че тогава у мен се надигна див гняв. Не можех да му позволя…

— Стига!

Ленора отново сложи пръсти върху устните му. Дълго се взира в него, преди да продължи.

— След първия ти разказ за това аз го използвах като бариера помежду ни. Това бе удобно оправдание, което ми позволяваше да не мисля за неясното си бъдеще. Винаги, когато се опитвах да се убедя, че съм била използвана, извиквах на помощ наранената си гордост. Така не ми се налагаше да се примиря с истинските си чувства. Не можех да ти простя, дори не се опитвах да разбера, че това, което възнамеряваше да ми сториш, не е било истинска част от теб. Не можех да си позволя отново да стана уязвима…

Доста се колеба, но макар и с голямо усилие, тя все пак изрече:

— Промених се, Мангас. През изминалата година най-сетне пораснах. И през това време разбрах, че наистина съм талантлив архитект. Сега вече знам, че мога да оцелея и без „Мейсън, Лангли и Мейсън“. Знам също, че дори и да отдам сърцето си на някой мъж, пак ще си бъда аз. Доста време ми трябваше, но… най-сетне престанах да се страхувам.

Посегна да отметне косата от челото му и меките черни кичури се изплъзнаха между пръстите й.

— Обичам те — прошепна му. — Надявам се, че няма да ти омръзне да чуваш това, защото никога няма да спра да ти го повтарям.

Мангас я целуна и цялата болка, която се издигаше като стена помежду им се изпари, сякаш бе утринна роса. Той бързо се освободи от дрехите, които Ленора вече бе започнала да разкопчава. После отново се отдаде на ласките й, взе я на ръце и бавно я повдигна. Обсипа с целувки копринената кожа на корема й. Прокара влажна следа покрай дантелата, покриваща гърдите й…

Ленора обви краката си около кръста му и остави презрамките на корсажа й съвсем да се свлекат, за да може Мангас да достигне с устни до зърната й. Той пое първо едното, после другото, като ги притискаше със зъби и ги галеше с език.

Нежно я положи върху леглото и се излегна до нея. Прокара ръце по лицето й… по шията. Когато докосна бузата й, тя се извърна и целуна дланта му, очертавайки с език влажен кръг по нея. После потърси устните му.

Докато се целуваха, Мангас плъзна ръка по шията към едрата й гръд и я обхвана. Ленора се изви в дъга, за да посрещне ласките му. Той разтърка с пръсти зърното й и това изтръгна дълбок стон от гърлото й. Много бавно ръката му се премести към талията, после към корема, после още по-надолу по кадифената кожа. Когато най-сетне докосна сърцевината на нейния копнеж, Ленора имаше чувството, че ще експлодира. Мангас все още отлагаше върховния миг с нежните си ласки, които я караха да диша на пресекулки. За да премахне и последното препятствие помежду им, той изхлузи от хълбоците й миниатюрните бикини, проследявайки с устни пътя на копринената материя, докато тя се спускаше надолу по бедрата й. После се върна обратно със страстни целувки, които караха Ленора да се гърчи от нетърпение.

Толкова дълго бяха разделени и толкова бяха страдали, че Мангас бе решил да я люби с безкрайна нежност. Но скоро бе така погълнат от страстта си, че забрави за всичко друго. Движенията им ставаха все по-ритмични, а тихите им викове все по-задъхани. И накрая се сляха в едно неделимо цяло — съюз на две тела, на две души.

По-късно, когато лежеше отмаляла в прегръдките му, Ленора чу как Мангас изпусна дълбока въздишка на задоволство. Той ласкаво отметна влажните кичури коса от бузите й и прошепна:

— Трябваше да го предвидя…

Ленора го изчака да продължи, но тъй като той не го направи, попита:

— Какво трябваше да предвидиш?

— Това, което се случи между нас. Ние бяхме като два буреносни облака в небето.

Мангас я притегли по-близо и я целуна по челото.

— Искрата, която премина помежду ни още при първата ни среща, бе предопределена да се превърне в мълния — толкова ярка, че да освети цялото небе.

— Много красив момент, но… и много кратък. Какво става след мълнията?

Ленора се превъртя и се надигна на лакти, за да го погледне. Усмивката, която се излъчваше от очите му, накара сърцето й да забие по-бързо.

— След мълнията, хубава моя Ленора, идва експлозията, която обявява нашето сливане за вечни времена.

И докато го целуваше, тя усети, че наистина ще е така. Почти незабелязано вечерта се превърна в звездна нощ, а нощта роди утро, озарено от първите лъчи на слънцето.

Мангас сподели с Ленора всичко от себе си, а тя му дари любовта си…

 

 

Въпреки че не бяха спали, на сутринта, когато се явиха в съда, никой от тях не изглеждаше уморен. За да избегнат въпросите и да не привлекат вниманието върху себе си, влязоха поотделно. Ленора се настани на един от задните редове и зачака.

След приключването на всички формалности, Мангас бе призован като свидетел.

Само за миг, докато Роджър Браун — адвокатът на защитата — подготвяше въпросите си, погледът на Мангас срещна нейния. Любовта и топлината, които се излъчваха от очите му, я накараха да забрави всичките си страхове. Нямаше значение как щеше да завърши всичко днес — те щяха да бъдат заедно.

Роджър Браун се приближи към свидетелското място.

— Мистър Тейлър — започна той, — бихте ли казал на съда нещо повече за себе си?

Мангас разказа с безизразен глас за своя произход. Едва когато Браун го заразпитва за отношенията му със семейство Уинчестър, репортерите отвориха бележниците си и започнаха да пишат.

— И тъй… — рече замислено Роджър Браун — нека да изложа нещата по-ясно. Много преди да се запознаете с Ейдриън Уинчестър, синът, вече сте се познавал с Ейдриън Уинчестър, бащата.

— Да, така е.

— Защо не ни кажете някои подробности около тези отношения?

Спомените смекчиха чертите на Мангас. Преди да заговори, той леко се поотпусна.

— Мистър Уинчестър бе един от най-добрите хора, които съм срещал някога. Изискан, но скромен, въпреки че бе наследил огромно богатство. Веднъж сподели с мен, че е бил нещастен през по-голямата част от живота си тъкмо заради това наследство. Каза ми също, че в семейство Уинчестър имало традиция най-големият син да удвои богатството, оставено от баща му. Това бе непосилна задача за този човек, който цял живот е искал да се отдаде на науката.

Мангас погледна адвоката, окашля се и продължи:

— Когато мистър Уинчестър разбра, че посещавам лекциите в колежа, но не мога да се запиша за студент, той ме направи нещо като свое протеже. През трите години на следването ми стана за мен почти баща. По-късно напуснах Колорадо поради лични проблеми и единствено с него поддържах постоянна връзка. След близо година няколко от писмата ми бяха върнати — разбрах, че той и жена му са загинали при самолетна катастрофа… Скоро след това получих писмо, което ме уведомяваше, че съм бил включен в завещанието му. По-късно получих чек и саморъчно написана бележка от мистър Уинчестър. Пишеше, че…

Мангас спря, пое си дълбоко въздух и се опита да намери начин да каже нещо, което никога не бе изричал на глас.

— Пишеше ми, че ме е обичал като син, и че познанството му с мен е направило живота му по-щастлив.

Погледна Ленора и видя как тя изтрива сълзите си.

Следващите спомени го накараха да се усмихне.

— Даваше ми съвети как да използвам парите. И мога да добавя още, че тези съвети бяха много добри.

Посегна с обичайния си жест и разтри врата си.

— Тогава тези пари ми се струваха цяло състояние, въпреки че всъщност не бяха чак толкова много. Те ми помогнаха да осъществя мечтата си — да имам собствена компания за компютри. Когато разбраха, че разполагам с капитал, банките веднага се съгласиха да ми дадат заем за останалото, от което имах нужда. Накратко, „Апачи компютърс“ се роди в деня, в който пристигна този чек.

Адвокатът внимателно насърчи Мангас да продължи историята си.

— За пръв път се върнах в Колорадо след десетгодишно отсъствие… и от една статия научих, че колежът ще бъде закрит. Не можех да оставя това да се случи — не можех да загърбя миналото. Твърде много дължах на мистър Уинчестър, затова не исках да позволя да изчезне нещо, което толкова обичаше. Най-сетне ми се бе предоставила възможност да се отплатя за всичко, което той бе сторил за мен… и го направих.

Ленора едва преглътна новите сълзи, напълнили очите й. Най-сетне и последната загадка около Мангас се бе разбудила. След тези разкрития из залата се разнесе тих шепот. Няколко репортера напуснаха местата си. За тях делото бе приключило. Ленора ги видя да тичат към стълбите и никак не й бе трудно да отгатне заглавията в утрешните вестници.

Когато отново погледна към съдията, видя, че той говореше с адвокатите. След като се върнаха по местата си, бе обявена почивка. Всички свързани с делото — и адвокати, и клиенти — се събраха в кабинета на съдията.

Ленора нетърпеливо изчакваше някакъв знак за това, какво става там. Докато се разхождаше из фоайето, от време на време надникваше в залата, защото се страхуваше, че делото може да продължи без нея. За всеки случай влезе да изчака вътре.

Най-после те се появиха. Ленора веднага потърси погледа на Мангас. Той я гледаше с любов, но нищо повече не можеше да се разбере. После погледна Чарлс Бингъм. Топла усмивка бе заличила част от умората му, но това не даваше големи надежди, че делото може да е свършило благоприятно.

В залата отново бе въдворен ред. Без никакво предисловие съдията съобщи, че заинтересованите страни са постигнали компромисно решение.

Само след миг тишина настъпи суматоха. Журналистите се опитваха да вземат интервюта, някои от присъстващите излизаха. Около сияещия от щастие Чарлс Бингъм се бяха струпали студенти, които го прегръщаха и се ръкуваха с него.

Без да обръща внимание на репортерите, Мангас си проправи път към Ленора. Привлече я към себе си и я прегърна.

— Компромис? — прошепна загрижено тя.

Мангас се усмихна широко.

— Ейдриън оттегли обвиненията си.

Когато се целунаха, около тях започнаха да проблясват светкавиците на фотоапаратите.

Най-после обърнаха внимание на въпросите, които валяха от всички страни.

— А сега какво, мистър Тейлър?

Мангас погледна нетърпеливата млада журналистка, после се обърна към Ленора и се взря в очите й.

— Не питате, когото трябва… — каза той многозначително.

— Мис Рандолф?

Очите на Ленора не се откъсваха от лицето му, когато отговаряше.

— Мистър Тейлър и аз имаме много работа. Между другото, ще трябва да решим колко време може да отдели всеки от нас за меден месец.

Щастието сякаш я обгръщаше като бляскав ореол. Ленора погледна репортерката и притеснено добави:

— Разбира се, ако приеме предложението ми…

Отново вдигна лице към Мангас и веднага потъна в прекрасния свят на ласкавите му очи. Сякаш много отдалеч чу как русокосата журналистка подхвърли:

— Обзалагам се, че знам какъв ще бъде отговорът му.