Джорджия Боковън
След мълнията (2)

Първа глава

Мангас Колорадос Тейлър погледна бегло белите релефни букви, изписващи „Ректор“ на вратата пред него. Сигурен бе, че зад нея има изпълнителна секретарка, която няма да позволи на натрапника да се срещне с ректора, преди да е отговорил на куп въпроси.

Посегна да разтрие с ръка врата си — несъзнателен жест, станал му навик с течение на годините. На малкото хора, които го познаваха добре, този жест показваше колко дълбоко е замислен. Потърси с поглед другата врата някъде напред по коридора. Отиде до нея и завъртя бравата. Не бе заключена, както се беше и надявал. Пооткрехна я безшумно. Предполагаше, че това е отделен вход за ректорския кабинет, и се оказа прав.

Разгледа внимателно човека зад бюрото. Той явно не очакваше никого, тъй като бе по риза и с разкопчана жилетка, която закриваше наполовина големия му корем. Изглеждаше на около петдесет и пет, а годините, прекарани зад бюрото, си личаха по закръгленото му тяло и по бледия цвят на лицето. Беше някак отпуснат и излъчваше униние и потиснатост.

Мангас набързо разгледа помещението, като преценяваше мъжа по нещата, които бе решил да запази за спомен. На една от стените бяха закачени почетни значки и грамоти, поставени в рамки, а другата бе заета с лавици за книги. Нямаше топки за голф, нито тенис ракети с разкъсани корди, подарени на шега и пазени като вечни спомени, кабинетът бе делови и безличен.

След като се убеди, че може да се справи с него, Мангас влезе. Пристъпваше уверено и плавно. Беше висок около метър и деветдесет и бе облечен в строг раиран костюм. Стигна до широкото махагоново бюро, преди ректорът да забележи, че в стаята е влязъл някой.

След като първоначалната му изненада отмина, ректорът се намръщи.

— Мога ли да…

— О, да, можете да направите нещо за мен — прекъсна го Мангас. — А може би и аз бих могъл да направя нещо за вас. Отделете ми пет минути от времето си и ще разберем с какво можем да си помогнем един на друг.

Мъжът се вгледа внимателно в него. След като го изучи бавно и преценяващо, той остави химикала си и отпусна ръце върху отрупаното с книжа бюро.

— Успяхте да възбудите интереса ми. Имам няколко свободни минути, ако наистина това е всичко, което искате.

Преди да започне, Мангас разкопча сакото и мушна ръце в джобовете на панталона си, нарушавайки по този начин съвършената линия на шития по поръчка скъп костюм.

— Късно снощи научих, че „Уинчестър Колидж“ е в толкова тежко финансово затруднение, че съществува реална възможност колежът да бъде закрит. Вярно ли е това?

Ректорът присви очи.

— Това не бе пазено в строга тайна — отвърна той със саркастична нотка в гласа.

— Но съгласете се, че не бихте искал това да се появи като заглавие във вестниците из целия южен Колорадо — рече рязко Мангас.

Внезапното му избухване бе предизвикано от безсънието. Ужасно се бе разстроил, когато предната вечер бе открил, че е възможно „Уинчестър колидж“ да бъде затворен завинаги поради финансови проблеми. Оттогава го тормозеше мисълта, че може би е твърде късно да направи каквото и да било по въпроса. С усилие овладя гласа си, като му придаде равен и напълно делови тон.

— Кога е крайният срок за осигуряване на необходимите средства?

Ректорът Бингъм се облегна и изсумтя:

— Не сте в течение на нещата, нали? Крайният срок беше вчера. Миналата седмица. Миналия месец.

С всяка казана дума гласът му ставаше все по-развълнуван. Мангас се втренчи в него за момент, а после бръкна в горния джоб на сакото си. Извади някакво парче хартия и му го подаде.

— Значи вече е твърде късно да ви дам това, така ли?

Преди да вземе от Мангас правоъгълното листче с цвета на пергамент, ректорът прокара ръка по голото си теме. Преглътна и с явно нежелание пое чека. Погледна цифрите, изписани на него, внезапно пребледня, а след това изгледа изненадано Мангас.

— Това някаква шега ли е?!

Той не обърна внимание на въпроса му и попита:

— Ще бъдат ли достатъчни тези пари, за да остане колежът отворен?

— Разбира се, че ще бъдат! — рече злобно Чарлс Бингъм. — Само че, ако ги има.

Той хвърли чека настрана и започна бавно да се изправя.

— Не знам в каква игра се впускате… — погледна подписа върху чека — мистър Тейлър, но никак не ми е забавно. През последните седем години това училище бе за мен целият ми живот и аз не го отстъпих лесно. Но демонстративният ви номер за спасение в последния момент няма да мине. Предполагам, че сте се чувствал в безопасност. Надявал сте се, че поради ограниченото време благородният ви жест ще бъде отхвърлен и ще получите големи благодарности за това, че поне сте се опитал да помогнете.

Ректорът се подпря на бюрото със свити юмруци и се наведе застрашително към Мангас.

— Е, добре! Имам изненада за вас, мистър Тейлър. Все още не е твърде късно — засвяткаха гневни пламъчета в очите му. — Ако не можете да покриете този чек, аз лично ще се погрижа срещу вас да бъде заведено дело за криминално престъпление.

Той се пресегна към телефона и се опита да натисне бутона за вътрешна връзка, но Мангас го спря.

— Има едно условие.

— Винаги има условие — изсмя се мрачно ректорът и се отпусна тежко в черното кожено кресло. Изгледа гневно Мангас и процеди през зъби: — Излезте от кабинета ми, Тейлър!

Но Мангас не му обърна внимание.

— Никой не трябва да знае откъде са дошли парите. — Изчака малко, за да му даде възможност да осъзнае, че няма никакви други ограничения за парите. Отиде до прозореца и се втренчи в малкия трепетликов храст точно под него. После погледът му бързо се плъзна по двора. Заля го вълна от спомени и се обърна, облягайки се на перваза.

— В случай, че моята самоличност бъде разкрита от някой източник, пряко свързан с колежа, всички средства ще ми бъдат върнати. Донесъл съм писмено споразумение, приготвено специално за изясняване на това условие. След като го подпишете в качеството си на представител на колежа, парите ще са ваши.

— Защо го правите? — бавно попита Бингъм, а в гласа му се прокрадваше искрица надежда, че парите може наистина да му бъдат дадени.

Мангас се усмихна. Дълбоки бръчки се появиха по лицето му под високите скули, които загатваха за индианския му произход. Но в сините дълбини на очите му нямаше и следа от усмивка. Когато бе по-млад и отчаяно търсеше корените си, тези очи му напомняха постоянно, че макар и да носеше името на велик вожд на апахите, във вените му не течеше чиста индианска кръв. Той бе едно от изгубените деца на този свят. Тъй като нямаше родител, който да го води, да му помогне да опознае себе си и да разбере кой е всъщност, бе принуден сам да си извоюва място под слънцето. С течение на годините Мангас бе станал нещо като нация, като народ от един-единствен човек.

Очите му си оставаха студени като лед, дори когато отговаряше на въпроса на ректора:

— Подбудите ми са лични, не са свързани с училището. Единствените две неща, които ви засягат са парите и това, че в замяна искам пълна анонимност.

— Може ли да видя споразумението?

Мангас извади тънък плик от същия джоб, от който бе извадил чека, и му го подаде.

Като прочете простия документ, състоящ се само от една страница, той се вгледа в Мангас така, сякаш очакваше отговора на тази загадка да се крие в изражението на тайнствения непознат. После погледна часовника си и подхвърли:

— Сигурен съм, че разбирате моето колебание да повярвам, че колежът е бил спасен в прословутата последна минута.

Мангас кимна леко и го изчака да продължи:

— Преди да разпространя новината, мисля, че би било разумно от моя страна да проведа някой и друг телефонен разговор, за да се потвърди достоверността на този чек.

Рано тази сутрин Мангас бе прехвърлил средствата в личната си сметка, тъй като бе предвидил, че ректорът ще поиска да се увери в неговата платежоспособност. Бе събудил Боб Галардо, неговият банкер от Калифорния, за да бъде сигурен, че нещата ще бъдат задвижени веднага след като Боб отиде на работа.

— Очаквах това — спокойно отвърна той.

Когато вдигна слушалката, ръката на ректора трепереше. След няколко минути той вече се бе свързал с филиала на банката му в Сан Хосе, Калифорния. Беше потвърдено, че в действителност има достатъчно средства за покриване на чека. Бингъм бавно затвори апарата. Без да поглежда Мангас, взе химикала си и подписа споразумението, с което обещаваше да пази всичко в тайна. С внимателни, отмерени движения сгъна отново документа и го сложи обратно в плика.

— Предполагам, че няма да ми кажете нищо повече за това — каза, докато подаваше плика на Мангас.

— Съмнявате ли се? — попита той меко.

— Не бих приел вашите пари, ако имаше някакъв друг начин училището да остане отворено. Нещо ми подсказва, че един ден ще съжалявам за това, което се случи този следобед.

Мангас срещна погледа му, без да трепне.

— Може би.

Ректорът се наведе и опря лакти върху бюрото.

— Ще останете ли за уикенда? Сигурен съм, че някъде в статията, която сте прочел, е било споменато, че през този уикенд трябва да се състои голямото сбогуване с колежа… тържественото връщане на земята на семейство Уинчестър. Много хора са поканени.

Внезапно се изсмя, като че току-що осъзнаваше как ще повлияе на честването чекът на Мангас, и каза със заговорнически тон:

— Мога да ви обещая, че ще прекарате страхотно. — Очите на ректора искряха. — Честно казано, мистър Тейлър, точно в този момент въобще не ми пука какви са подбудите ви за спасяването на колежа.

Мангас се усмихна. Този път в зениците му се появи малко топлина. Извърна леко глава, за да погледне през прозореца, и разтри врата си с ръка. Въпреки че имаше много малка вероятност някой да познае в негово лице слабичкото индианче, което учеше в класните стаи на този колеж преди повече от дванадесет години, би било опасно да остане. И все пак струваше си да присъства на тази сладка победа — изненадваща, и чакана от дълго време.

Той отново се обърна към ректора:

— Казахте, че през този уикенд ще има тържествена церемония, нали? Доколкото разбирам, това значи, че главните заинтересовани лица ще бъдат тук?

— Да… — ректорът се поколеба, като че ли се опитваше да разбере какво се крие зад този въпрос. — Трябва да представям колежа, а Ейдриън Уинчестър, разбира се, ще представя семейство Уинчестър.

Очите на Мангас се присвиха почти незабележимо.

— Защо казвате „разбира се“?

Бингъм се усмихна иронично.

— Явно не познавате много добре мистър Уинчестър, след като задавате такъв въпрос. Ейдриън не би пропуснал подобно шоу за нищо на света, дори облагодетелстваното лице да не бе той. Това се превърна в събитие на годината. Той ще рони крокодилски сълзи заради закриването на колежа и ще се прибере вкъщи да пресмята богатството, което ще остане само за него след това.

Мангас изведнъж почувства, че започва да схваща, и му бе почти невъзможно да овладее гласа си.

— Само за него? — успя да попита най-накрая. — Мислех, че има сестра.

Ректорът сбърчи вежди в недоумение.

— Да не би да имате предвид Жаклин Уинчестър?

Мангас вече не разчиташе на гласа си, затова само кимна.

Бингъм се поколеба, преди да отвърне.

— Тя умря преди повече от осем години. Доколкото зная, смъртта й е била много трагична. Познавахте ли я?

— Как умря? — попита студено Мангас.

На ректора изглежда не му се щеше да продължи. Започна да събира нервно книжата, разпилени по бюрото. Най-сетне вдигна поглед.

— Семейството и близките й приятели упорито се мъчеха да го запазят в тайна, но хората знаят, че тя се е самоубила.

Прокара ръка по челото си и въздъхна:

— Такава загуба. Някои казват, че била толкова дълбоко покрусена от смъртта на родителите си при една самолетна катастрофа, че не е могла да живее повече. Други говорят, че причината е в изключително нещастен брак. Но всичко това са предположения, тъй като тя не е оставила писмо.

Бингъм продължи да се рови по бюрото.

— Това просто са клюки, които бих предпочел да не обсъждам повече. Така или иначе, Жаклин и Ейдриън бяха единствените наследници, последните от рода Уинчестър. Сега остава само Ейдриън…

Мислите на Мангас се лутаха хаотично. „Жаклин мъртва? Осем години?“ Някак тъжно му бе, че не е знаел. Тъжно, че не е бил сред тези, които са скърбели за нея.

Бе като вцепенен. Трябваше му време да помисли. Петдесетте часа, през които не бе спал, изведнъж му се сториха като сто. Машинално протегна ръка на ректора за сбогуване.

— Смятам, че ще отклоня поканата — каза разсеяно. — Ако ви се наложи да се свържете с мен, можете да оставите съобщение в банката. Те знаят как да постъпят.

— Бих искал да благодаря за това, което направихте, но няма думи, изразяващи достатъчно добре какво означава за нас вашето дарение.

Бингъм стисна енергично ръката на Мангас. Очите му излъчваха топлина.

— Освен това, имам чувството, че не сте очаквал благодарност, когато сте решил да го направите. Каквито и да са били подбудите ви, аз искрено одобрявам постъпката ви.

Мангас излезе от кабинета на ректора по същия начин, по който бе влязъл, и прекоси бързо дългия коридор, водещ към стълбите. Обувките му издаваха тих звук при допира си с черните плочки. Късното следобедно слънце препичаше през прозорците. В далечината се виждаха планините, където отиваше, когато бе ученик тук, и се опитваше да реши своите на пръв поглед непреодолими проблеми. Познаваше тия планини по-добре, от което и да е друго място в света. Те бяха за него дом и убежище в трудни моменти. Чак сега осъзна колко много са му липсвали. Никога не бе споделил привързаността си към тях с когото и да било. Дори и с Жаклин. „Жаклин.“ Още се чудеше какво го бе накарало да обича така всеотдайно жена, която толкова лесно бе отхвърлила любовта му по-късно? Как бе могъл да бъде толкова сляп, че да не забележи нейните недостатъци? Нежността, пълната липса на каквато и да било агресивност и съвършената й женственост, които така го бяха очаровали в началото, накрая бяха станали причина любовта им да загине. Отстъпчивостта й, прикрита под формата на чувствителност, бе атакувана от семейството й с многобройни аргументи, докато в крайна сметка тя се бе съгласила, че за всички ще е най-добре никога повече да не види Мангас.

Той бе намерил прощалното й писмо в пощенската кутия. Този ден бе получил само него и една рекламна брошура на местна фирма. В писмото се съобщаваше, че Жаклин не можела да се омъжи за него, тъй като това би причинило непоправимо зло на семейство Уинчестър. Може би ако живееха на друго място или в друго време, нещата биха могли да се развият и по друг начин, но отношението на хората от югозапад към индианците не можеше да бъде променено и колкото и силна да бе тяхната любов, тя не би могла да просъществува в това общество.

Някакво движение привлече вниманието му и Мангас отмести поглед от гористите планини към алеята под прозореца. Жената, която се появи там, накара дъха му да секне. Тя се мъчеше да задържи голяма папка под мишница, носейки куфарче в другата си ръка. Светлокестенявата й коса, усукана и прибрана на тила, хвърляше златисти отблясъци. Беше висока почти колкото вървящия подире й мъж. Движеше се с грация и лекота, които издаваха самоувереност. Тя събуди у Мангас нещо вълнуващо и предизвикателно. Бе точно от типа жени, които той старателно избягваше — жена, която би причинила усложнения и бъркотия.

Мангас се усмихна съчувствено, когато непознатата изпусна тежката папка. Придружителят й поклати раздразнено глава и остави собствения си товар от куфари, за да й помогне да събере разхвърчалите се от лекия бриз листи. Мъжът се обърна с лице към сградата. Мангас разпозна чертите му и усмивката му замръзна. Сърцето заби тежко в гърдите му. Омразата почти го задуши. Беше Ейдриън Уинчестър.

Мангас отново погледна жената. Макар и да личеше, че е негова служителка, явно бе, че е и нещо повече за Ейдриън. Между тях съществуваше непринудена близост, като че ли бяха… Но ректорът не бе споменал, че той е женен.

Изведнъж Мангас осъзна, че неочакваната победа на неговата справедливост и спасяването на „Уинчестър Колидж“ бяха само началото. Имаше толкова много неправди, които никога не би успял да поправи, толкова много рани, които никога не би успял да излекува. Бавно се обърна и се отдалечи от прозореца.

Докато вървеше по коридора, в ума му се оформи план. План, който да накара Ейдриън да си плати за всичко.

Влезе при ректора Бингъм, за да му каже, че все пак ще остане за уикенда.