Джорджия Боковън
След мълнията (19)

Осемнадесета глава

Топлите ветрове стопиха и последните пролетни снегове и заедно с тях изчезнаха всички колебания за започването на новия строеж. С промяната на времето клиентелата на „Рандолф й Шонеси“ също се увеличи, но въпреки протестите на Пол и Саманта, Ленора настоя те да отидат на запланувания меден месец.

След като два дни работиха по четиринадесет часа дневно, опитвайки се да наваксат изоставането, съдружниците се събраха на съвещание и решиха, че е крайно време да разширят фирмата, като наемат, няколко чертожника от местния колеж.

Ленора никак не искаше да се откаже от извънредните часове, защото ги използваше като средство да прекара що-годе нормално дните, оставащи до започването на делото. Тъй като не знаеха как биха реагирали сегашните им клиенти на факта, че е замесена в предстоящия процес, решиха да изчакат хода на събитията. Понякога, когато умората я правеше още по-уязвима, Ленора бе измъчвана от чувство за вина. Неволно бе замесила и Пол в това, което със сигурност щеше да бъде най-горещият скандал на сезона.

Мислеше си, че е психологически подготвена за предстоящите събития, докато в сряда сутринта не влезе в офиса и не видя снимките на Мангас и Пол, отпечатани една до друга на първа страница на вестника. Тръгна към кабинета си като в някакъв транс.

— И така… започна се — каза Саманта, когато й донесе кафето.

Все още загледана във вестника, Ленора отвърна:

— Явно е било глупаво да се надявам, че пресата няма да обърне внимание на това.

— Може поне теб да не те намесят.

— Това е толкова вероятно, колкото може да се очаква в Калифорния никога вече да няма земетресения. Сексът и скандалите прекалено бързо увеличават тиража на вестниците, за да си позволят да не ги отразят по страниците си.

Саманта надзърна през рамото й.

— Струваше ми се, че трябва да минат години, за да стигне подобно дело до съда.

— На мен също. Но изглежда това важи само в райони, където съдилищата са претоварени. Колорадо Спрингс сигурно има много добре действаща система. Или пък хората тук не се съдят често един друг.

— Срещала ли си се с Мангас напоследък?

— Не, не съм го виждала от декември. Говорихме няколко пъти по телефона, но това е всичко.

— Мислила ли си как ще ти повлияе, ако го видиш отново?

— За бога, Саманта! Защо въобще трябва да ми влияе по някакъв начин?

Настъпи дълга, неловка пауза, преди Саманта да й отвърне:

— Защото е съвсем очевидно, че още го обичаш.

Ленора я стрелна с поглед.

— Не си въобразявай, че можеш да приписваш подобни чувства и на другите около себе си, само защото главата ти е в облаците.

Саманта седна на ъгъла на бюрото.

— Така и не разбрах как може човек с твоя интелект да бъде толкова глупав. Ако наистина си мислиш, че си успяла да заблудиш някого, че вече не обичаш Мангас Тейлър… е, значи живееш в нереален свят. Дявол да го вземе, Ленора, какво добро можеш да си сториш, като го отричаш? Няма ли да ти е по-лесно да го забравиш веднъж завинаги?

Ленора съблече сакото си и го окачи в нишата. Единственият признак, че въобще е чула избухването на Саманта, бяха здраво стиснатите й устни. Отново стресна братовчедка си с унищожителен поглед, който я предупреждаваше, че ако посмее да продължи дискусията, рискува да си навлече гнева й.

Саманта упорито скръсти ръце на гърдите си.

— Е, хайде, Ленора, знаеш много добре, че такива заплахи не ми действаха, още когато бяхме деца. Какво те кара да вярваш, че сега ще ми подействат?

— Добре, Саманта, обясни ми едно нещо. Какво толкова хубаво има в това да обикалям наоколо и да заявявам на всеки, че съм… Че съм… — Неспособна да довърши това, което си мислеше, че ще й е лесно да изрече, Ленора прехапа устни и усети соления вкус на собствената си кръв.

— Продължавай, кажи го! — подкани я Саманта. — Вероятно точно това ще ти помогне да го преодолееш. Не можеш да прекараш целия си живот, тъгувайки за мъж, който не те обича.

Когато видя изражението в очите й, Саманта бавно започна да прозира истината.

— Боже мой! — ахна тя. — Искаш да кажеш, че той още те обича.

Преди Ленора да успее да й отговори, Саманта избухна отново.

— Тогава какво, по дяволите, държи вас двамата разделени?

Ленора понечи да изрецитира един от онези винаги готови изрази, които използваше от толкова време, но думите просто не излизаха от устата й. Най-после въздъхна тежко.

— И аз вече не знам…

Саманта дълго се взира в нея.

— Когато растяхме заедно — тихо започна тя, — винаги исках да имам поне малко от твоя инат. Като че нищо и никой не можеше да ти застане на пътя. Яростно спореше дори с най-строгия учител за някоя оценка… Ако пък някоя рокля се разпаднеше шест месеца, след като си я купила, отиваше отново в магазина и винаги успяваше да получиш нова. След гимназията единствено ти от всички момичета в рода се зае усилено да си изградиш кариера… истинска кариера… Спомням си колко впечатлена бях, когато един ден реши, че трябва да се изнесеш от къщи. И не просто да отидеш в Сан Франциско, както нас останалите, които си мислехме, че сме голяма работа, а се установи чак в Колорадо Спрингс. Мислех, че си постигнала всичко, Ленора. Нито веднъж не се бях сетила, че някъде дълбоко в себе си ти си всъщност точно като всички нас.

Саманта се отпусна тежко на стола.

— Сега, като се замисля — продължи тя, — въобще не ти завиждам. На теб ти е два пъти по-трудно, отколкото на мен, защото никой не смята, че съм от камък. Никой не очаква да преодолея всички трудности в живота без ничия помощ.

Ленора се облакъти на бюрото и подпря брадичката си с ръце.

— Понякога сякаш съм разкъсвана от противоречиви чувства…

Саманта първа наруши мълчанието, което настъпи.

— Защо не ми разкажеш за Мангас Тейлър? Всъщност никога не си го правила.

„Откъде ли да започна? — чудеше се Ленора. — Дали от това колко добре се чувствам, когато съм с него, или пък първо да й разкажа как той се е опитал да ме използва? Колко го обичам… или колко се страхувам от него?“

— Той не прилича на никого от досегашните ми познати… — започна тихо.

Утрото премина в задушевен разговор. Оказа се, че точно от това имаше нужда Ленора, за да пречисти душата си. Макар че не достигна до никакви заключения, споделянето с близък човек й донесе спокойствие, което сякаш поуталожи болката. Саманта не бе й казала нито дума за съвет или напътствие. Просто я бе изслушала, както понякога трябва да прави всеки истински приятел.

 

 

Когато настъпи денят, в който Ленора трябваше да даде показанията си, тя се бе подготвила с изключително внимание. Знаеше, че Ейдриън бе настоял да бъде призована, за да се опита да докаже, че Мангас е получил информация за плановете му колежът да бъде превърнат в ски курорт. Знаеше също, че Ейдриън бе достатъчно умен, за да осъзнае, че съществува известна вероятност твърденията му да не се докажат, но така или иначе, той щеше да се смята за победител, без значение какви ще бъдат показанията й. Ейдриън се бе отказал от жури. Но дори съдията единственият, който щеше да изслушва свидетелите — да повярваше на показанията й, че с Мангас не се бяха срещали никога преди уикенда, когато колежът трябваше да бъде закрит, все пак всички подробности от връзката им сигурно щяха да бъдат изкарани наяве.

Всеки настоящ или бъдещ клиент, на фирмата, ако въобще можеха да се надяват на такива, трябваше да бъде сляп или глух, за да пропусне подобно нещо.

Когато пристигна в съдебната зала, Ленора разбра, че по молба на адвоката на Ейдриън, делото е закрито за всички предвидени за изслушване свидетели.

Предобедът изтичаше невероятно бавно, докато чакаше да бъде повикана. Най-после й бе казано, че ще има обедна почивка и че тя ще бъде изслушана веднага след нея.

Сандвичът, който си бе купила от кафетерията на съдебната палата, нямаше никакъв вкус, кафето — също. След третата хапка се отказа от опитите си да обядва. Останалата част от времето прекара, разхождайки се из коридорите на сградата, потънала в размисли за разговора си със Саманта предния ден.

След два часа се оказа, че ще има удължение на почивката — този път заради съдията. Когато най-сетне я повикаха, Ленора вече бе крайно изнервена.

При влизането си в залата старателно избягна всякакъв визуален контакт с Мангас или Ейдриън. Вървеше, втренчена в съдията, и само веднъж отмести погледа си от него. Тогава видя топлината в очите на Чарлс Бингъм. След като се закле и след като адвокатът на Ейдриън — Уилям Мънроу — напомни на съдията, че Ленора е свидетел на защитата, той бавно се приближи към нея. Беше облечен със светлосив костюм, който подчертаваше гъстата му бяла коса. Елегантен и дъхащ на здраве, съдията й напомняше за змия, висяща на клона на някое дърво, придала си напълно равнодушен вид, докато най-спокойно изчаква птичката да се върне в гнездото си.

— Мис Рандолф, преди да се заемем със същината на нещата — започна той, — нека отделим малко време, за да разберем коя сте. Съгласна ли сте?

Съвсем внимателно, също като грижовен дядо, Уилям Мънроу й зададе куп въпроси, подредени така, че да я охарактеризират като агресивна и интелигентна млада жена, която по някаква случайност е от район на Калифорния, не особено отдалечен от централата на „Апачи компютърс“.

И тогава, без предупреждение, нанесе съкрушителния си удар. Спря да крачи и се завъртя, за да застане с лице към нея.

— Откога вие и Мангас Тейлър сте любовници? — рязко я попита.

С периферното си зрение Ленора забеляза как Мангас се размърда в стола си и как веднага адвокатът му го спря.

— Мистър Тейлър и аз не сме любовници — отвърна бавно.

За момент й се стори, че видя искрица от изненада в очите на адвоката, но в следващия миг тя изчезна.

— О! — възкликна с мек като милувка глас Мънроу. — Може би някакви пререкания са обтегнали отношенията ви?

— Това въпрос ли е? — запита на свой ред Ленора.

Мънроу се усмихна и тя почувства как надолу по гърба й се спускат студени тръпки. Инстинктивно осъзна, че този човек никога не би могъл да й бъде приятел, дори да го бе срещнала при най-добрите обстоятелства.

— Да, мис Рандолф, това беше въпрос. Но ако желаете, ще се изразя по друг начин. — Той пристъпи напред. — Колко време бяхте любовници?

— По-малко от четири месеца.

— И кои бяха тези месеци?

— От юни до септември миналата година.

Мънроу се обърна и отиде отново до масата си.

— Да видим… — затършува из малка купчина книжа. Когато най-сетне откри това, което търсеше, набързо го прегледа и пак се обърна с лице към нея.

— Не беше ли през юни срещата в „Уинчестър колидж“, свикана, за да бъдат върнати земите и сградите на семейство Уинчестър?

— Да.

Адвокатът се облегна на масата със скръстени ръце.

— Какво бе отношението ви към закриването на колежа?

— Мислех, че е несправедливо.

— Това не е ли твърде странна реакция за някого, който е нает като главен архитект по преустройството на колежа?

— Не, според мен не е така. Архитектът не е длъжен да одобрява всяко прехвърляне на сграда, преди да се е заел с проектирането на нещо ново, което да заеме мястото й.

Ленора чу тих шепот откъм сектора, определен за пресата.

— Видяхте ли се с мистър Тейлър през споменатия уикенд?

Тя преглътна.

— Да… до известна степен.

— До каква степен, ако смея да попитам? И колко време бяхте заедно?

— Около два часа.

— Къде?

— За първи път го срещнах в една от концертните зали на колежа.

— А втория път? — приведе се Мънроу като хрътка, надушила следата.

— В… моята стая.

— Останал съм с впечатлението, че през този уикенд гостите са били настанени поотделно, тъй като колежът не разполага със смесени общежития.

— Точно така.

— И въпреки това, Мангас Тейлър ви посети в стаята ви?

— Да — отвърна Ленора, повдигайки брадичката си предизвикателно.

— И мислите, че ще ни накарате да повярваме, че сте срещнала за пръв път мистър Тейлър през този уикенд?

— Да. — Ленора го изгледа гневно. — И мисля също, че ще повярвате, че мистър Тейлър дойде, само за да говори с мен.

Единственият му отговор бе усмивка, която ясно показваше мислите му и трябваше да бъде видяна от съдията и присъстващите.

— Да преминем по-нататък — погледна отново листа, който държеше. — Съгласна ли сте, мис Рандолф, че дори в днешното време на разменени роли на мъжете и жените, мъжката гордост е важна част от това, което го прави уважаван сред приятелите му?

— Не, мистър Мънроу, не бих казала, че споделям това мнение.

За Ленора един мъж бе уважаван заради нещата, които прави, и начина, по който ги нрави, а не заради това какво той самият мисли за собствените си постъпки — често фалшива гордост, която мъжете все още пламенно защитаваха.

Както и очакваше, Мънроу веднага се вкопчи в отговора й.

— Затова ли така безочливо заведохте любовника си в къщата на мистър Уинчестър в Аспен?

— Така ли мислите?

— Мис Рандолф, бихме могли да спестим много време, ако престанете да увъртате. Заведохте ли Мангас Тейлър, любовника си, в Аспен, за да отседнете заедно с него в къщата на Ейдриън Уинчестър, защото не ви интересуваше какви оскърбления ще нанесете на гордостта на мистър Уинчестър? Наистина ли не осъзнавахте колко ще унижи клиента ми фактът, че в собствената му спалня се е промъкнал отколешен враг и се е любил с жената, към която той е питаел дълбоки чувства?

Ленора му отвърна напълно спокойно:

— По това време не знаех, че Мангас и Ейдриън въобще се познават.

Той я изгледа недоверчиво.

— Дори ако това е вярно, пак ми е трудно да осъзная защо една жена би завела любовника си в къщата на мъж, който явно се е интересувал от нея. А Ейдриън е показал съвсем ясно влечението си към вас в течение на няколко месеца, нали така?

— Аз само…

— Бихте ли отговорила на въпроса ми?

Ленора с мъка си наложи да сдържи порива си да се защити. Когато отново се почувства достатъчно спокойна, за да изтърпи нападките му, бавно изрече:

— Знаех, че Ейдриън се интересува от мен, и правех всичко възможно да го обезсърча.

Адвокатът се усмихна злорадо и погледна съдията.

— Не знам какво мисли мистър Уинчестър, Ваше Благородие, но ако някоя красива жена прекара уикенда си с мен в планината, дори общежитията да са разделени, аз пак бих счел това за окуражителен знак.

— Уикендът в „Уинчестър колидж“ бе по служебен път. Присъствах на тържеството само по настояване на работодателя си.

По внезапния блясък в очите му тя разбра, че е била хваната в капан.

— А какво ще кажете за месеците след това, когато не сама сте приемала срещи с мистър Уинчестър, но и сама сте искала някои от тях? — попита злобно Мънроу. — Да не би да сте го правила, само защото дотогава все още не сте била успяла да съберете цялата информация, необходима, на мистър Тейлър за престъпния му план да разори Ейдриън Уинчестър?

Ленора изчака в залата отново да настъпи тишина.

— Излязох с мистър Уинчестър само веднъж миналото лято по негово настояване — само защото бе стар приятел и защото по това време не излизах с никой друг.

Очите на Мънроу студено я пронизаха.

— Иначе казано, тогава мистър Тейлър е бил в Калифорния?

— Наистина беше в Калифорния и нямах основания да вярвам, че някога би се върнал в Колорадо Спрингс.

Ироничният поглед загрози правилните му черти.

— С други думи, искате да кажете, че не се срещахте редовно?

— Точно тогава въобще не се срещахме.

Той отново спря да крачи и се завъртя срещу нея.

— Какво чувствахте към Мангас Тейлър по времето, когато твърдите, че не сте се срещали?

Ленора пребледня. Мъчеше се да се владее. Втренчи се в празните места на журито, чувствайки върху себе си напрегнатия поглед на Мангас. Можеше да отвърне по един-единствен начин:

— Обичах го.

— А когато бяхте с него в Аспен?

— Обичах го.

— А сега?

Думите се откъсваха сякаш с мъка от устата й.

— Обичам го…

— И искате този съд да повярва, че макар да сте се срещала с двама мъже, които са непримирими врагове — а и обичате единия от тях, — вие не сте се намесила в плановете на любовника си да оскърби; и да причини значителни финансови щети на Ейдриън Уинчестър?

— Никога не бих направила подобно нещо!

Мънроу я изгледа пронизващо.

— Приключих с този свидетел, Ваше Благородие.

Съдията погледна към другия адвокат, който в момента оживено обсъждаше нещо с Мангас. Когато свършиха, адвокатът стана и заяви:

— Нямам въпроси, Ваше Благородие.

В душата на Мангас цареше смут, докато наблюдаваше как Ленора напусна свидетелското място и тръгна към изхода. Думите й отекваха в съзнанието му?

„Обичам го“ — бе заявила тя без колебание, без страх. Бе признала пред целия свят, че Ленора Рандолф обича Мангас Тейлър.

Но безумната му радост бе примесена с гняв. „Защо, по дяволите, никога не ми го е казала?!“

Съдията удари с малкото чукче по дървената поставка и обяви петнадесетминутно прекъсване.

Мангас положи неимоверни усилия, за да не се затича и да настигне Ленора. Знаеше, че това би подсказало на всеки репортер, който го видеше, че се е случило нещо необикновено.

Всяка наглед спокойна стъпка към двойната врата на съдебната зала бе резултат от съвършения му самоконтрол. „Тя ме обича! Обичала ме е от самото начало!“

Когато стигна до коридора, веднага погледна към таблото на асансьора, което показваше на кой етаж е кабината. Почти загубил самообладание, Мангас се огледа и, като се увери, че никой не му обръща внимание, хукна по стълбите. Взе последните четири стъпала точно навреме, за да зърне Ленора, която вече се бе насочила към изхода. С няколко скока я настигна и я хвана за рамото.

Ленора усети, че ръцете на Мангас треперят. Погледът му я обгръщаше с такъв копнеж, че бе замаяна от силата му. Дълги минути стояха, взираха се един в друг и никой не пророни нито звук. Изведнъж, сякаш едва сега осъзнал къде се намират, Мангас грабна ръката й и бързо се огледа наоколо. След като опита да отвори няколко врати, най-сетне намери една празна стая и влязоха вътре. Когато вратата се затвори с тихо изщракване след тях, той се извърна намръщен към Ленора.

— Защо, по дяволите, не ми каза?! — попита дрезгаво.

Тя искаше да протегне ръце и да докосне лицето му, за да изтрие болката от него. Но не знаеше какви думи да използва. Болката, която си бяха причинили един на друг, не можеше да бъде изтрита с обикновено докосване.

„Как ли бих могла да му отговоря?!“ Нито едно от нещата, за които се сещаше, не звучаха логично. Най-после му прошепна:

— Казах ти, но ти бе заспал и не ме чу… След това — през месеците, когато бяхме разделени — просто не можах. Страхувах се от теб… Но сега вече знам, че съм се страхувала от самата себе си.

Раменете му тежко се отпуснаха. „Колко лесно забравих, че тя имаше причина да се страхува от мен и още ги има! Какви доказателства й дадох, че не съм негодник? Какво право имам да искам от нея да ми се довери отново?!“

— Наистина ли вярваше в това, което каза? Че си ме обичала от самото начало?

— Да — каза тихо Ленора. — Ти събори стените около сърцето ми — стените, които бях издигала през целия си живот. Обичах те дори когато ти казвах, че не искам да те виждам повече. Това бе най-лесният начин да се измъкна… бях такава страхливка. Да те обичам изискваше отговорност. Ти искаше да ти дам онази част от себе си, която не бях давала на никого преди. Ужасена бях, че ако я вземеш и ме изоставиш, може да прекарам остатъка от живота си като празна черупка. Но бях и изплашена, че ако останеш, ще имам съдбата на майка си. Най-после осъзнах голямата си заблуда — всъщност нямах никакъв избор дали да ти дам тази част или не. Ти грабна сърцето ми още през онази вечер, когато седях с теб до пианото. Просто ми бе необходимо много време да приема, че нищо не мога да направя… И ми трябваха дълги разсъждения, за да разбера, че майка ми е щастлива. Имала е достатъчно сили да преживее трудните времена. Ако наистина е искала да стане лекар, сигурно е щяла да намери начин да го стори. Сега вече знам, че баща ми, който в е още я обича толкова силно, колкото и когато са се срещнали, е щял да направи всичко необходимо, за да й помогне. Това, което е направила, е било неин избор.

Мангас внимателно протегна ръка към нея. Знаеше, че трябва да каже нещо, но вече не можеше да се сдържи да не я докосне. Ленора се възпротиви. Притегли я към себе си и я прегърна. Така познатият мирис на косата й, ароматът на парфюма й завладяха сетивата му. Да я чувства до себе си бе за него сбъднат сън. Дива радост изпълни гърдите му — радост, граничеща с болка. Тя го обичаше! Всяка мечта, всяко желание, всяка надежда вече се бяха осъществили. Тя наистина го обичаше.

В обятията му Ленора усети как някакъв смазващ товар се смъква от раменете й. Сърцето й, толкова дълго тежало от тъгата, сега вече бе освободено, защото отново бяха заедно. Погледна го в очите.

— Има още толкова много неща, които трябва да уредим… Ние сме толкова различни, Мангас, че не съм…

Целувката му прекъсна думите й. Силата и обещанието на устните му изпепелиха всичките й възражения. С тих стон обви ръце около врата му и приведе лицето му. Устните й с готовност се разтвориха под натиска на неговите… Забравиха за всичко друго, освен нуждата си един от друг. Нужда, която, след като бъде задоволена би притъпила острата болка от раздялата им.

Ленора пъхна ръце под сакото на Мангас и ги плъзна по гърба му. Смело галеше напрегнатите мускули и бе очарована, когато ласките й изтръгнаха дълбока въздишка от гърдите му. Осъзнавайки в каква опасна близост бяха, той спря да я целува и я погледна.

— Успях да си уредя само петнадесетминутна почивка…

Очите му заблестяха от някаква внезапна развеселеност.

— Трябва да се връщам… или да измисля дяволски добро обяснение за отсъствието си.

Дишането му бе пресекливо, докато ръцете му продължаваха да я галят.

— Къде ще бъдеш… Къде мога да те срещна по-късно?

Тя си играеше с меките кичури коса на тила му.

— Ще те чакам вкъщи…

Мангас отново се втренчи в нея.

— Имаме да говорим за толкова неща — каза многозначително. — Вероятно би било по-добре да започнем вечерта на някое място по-малко…

— Ще приготвя нещо за ядене. Можем да говорим и у дома.

— Предупреждавам те — прошепна дрезгаво той, — че сега ме мъчи само един глад… и той със сигурност не е…

Зениците й засияха от радост, че е в прегръдките му.

— Не помня да си споменавал кога ще ядем…

Поредният дълбок стон се откъсна от гърлото му, когато я привлече към себе си и зарови лице в коприната на косата й.

— Нарочно го направи, нали?

— Аз?! — възкликна неволно Ленора. — Как можеш да ме обвиняваш в подобно нещо?!

Ръцете му се плъзнаха по шията й, стигнаха до брадичката, докоснаха я леко и я повдигнаха така, че устните й да срещнат неговите.

— Повече от всичко искам този път да започнем без грешка. Ще те взема в шест и половина и ще отидем да вечеряме навън. Ще отидем в някое тихо, тъмно, интимно местенце.

Неохотно я пусна и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и се вгледа в нея.

— Бях глупак, че те оставих да си отидеш от живота ми. Имаме много неща да наваксваме.

Ленора му изпрати въздушна целувка.