Джорджия Боковън
След мълнията (18)

Седемнадесета глава

Мангас се промъкна през тълпата на летището и стигна до агенцията за коли под наем, където доуточни всички подробности, уговорени още от Калифорния. Докато чакаше да му докарат колата, погледна нетърпеливо часовника си. Тъй като вече бе закъснял с няколко часа, бе се отказал от намерението си да се срещне с Ленора в офиса. Сега му оставаше само да се надява да я намери вкъщи.

Това, което имаше да й казва, можеше да бъде предадено и по телефона. Вероятно така и трябваше да направи! Не гореше от желание да й каже лично, че все още не се е отървала от мъчението, от унижението, които й бе причинило запознанството й с него. Но й дължеше поне това.

Докато пътуваше от летището към града, си мислеше за времето, изминало след последната им среща през декември. Вече не можеше да се самозалъгва, че между тях е възможно платонично приятелство. Дълго не бе успял да си наложи да работи от копнеж по нея. Нямаше никакво желание да бъде „просто приятел“. Бе осъзнал, че я обича толкова силно, колкото и преди. Времето и разстоянието не бяха успели да излекуват раната му и това не вещаеше нищо добро за бъдещето. Единственото нещо, променило се през тези месеци, бе способността му да скрива от другите силата на чувствата си.

Когато стигна до дома на Ленора, сърцето му започна да бие ускорено. Видя, че колата й е паркирана на обичайното място.

„Върви!“ — каза си. А всъщност му се искаше да тича. Страхуваше се, че не би могъл да се контролира, но се поуспокои, като чу звука от собствените си стъпки. Сякаш бе просто един посетител, който въобще не бърза. С привидно спокойствие протегна ръка към малкия кръгъл звънец и го натисна с треперещ пръст. Тих звън прозвуча във вътрешността на жилището й.

Тъй като и след третото позвъняване Ленора не се появи, бе принуден да се примири с мисълта, че не си е вкъщи. Върна се в колата и реши да я изчака.

 

 

Ленора се усмихна на Стийв, докато той слаломираше през претъпканата зала, стараейки се да не разлее чашите, които държеше в ръце. Тя опря лакти върху масата и закри ушите си с длани. Напоследък шумните събирания никак не й бяха по вкуса.

След като изпиха питиетата си и изслушаха встъпителните речи, Ленора докосна леко рамото на Стийв.

— Мисля, че съм попрекалила с веселбите. Имаш ли нещо против да си тръгнем по-рано?

— Не. Бих предпочел да те имам само за себе си.

Той поднесе ръката й до устните си и я целуна.

Познат предупредителен сигнал премина през съзнанието й. Гузно си помисли, че Стийв се влюбва. Бе позволила това да се случи, надявайки се чувствата му да разпалят нещо и у нея. Но не се бе получило. Сега трябваше да му каже, че би било по-добре да престанат да се срещат, но не знаеше как да го стори, без да му причини болка.

Докато пътуваха обратно към къщи, Ленора внимателно изучи профила му на светлината на уличните лампи. „Защо не мога да го обикна? Защо не погледна на него като на нещо повече от приятел?“ — Тихо въздъхна и отново се загледа в насрещното движение. Докога животът ми ще бъде белязан от болезнената пустота, която Мангас Тейлър остави след себе си?

 

 

Мангас погледна часовника си. Светлините на фаровете се отразиха в златната верижка и някакво черно порше спря наблизо. Дъхът му секна, докато гледаше как Ленора подава от него дългите си крака. Беше обхванат от странно спокойствие, подобно на затишие пред страховита буря. Вече бе взел важно решение.

Любовта на Ленора бе най-значимото нещо в живота му, а също и единственото, което бе оставил да му се изплъзне, без да се бори за него. Не би могъл да я застави да го обикне, но можеха поне да опитат. Може би с годините щеше да се появи и любовта. Междувременно той щеше да намери начин да издържи близо до нея, без да я докосва. Щеше да чака — без значение колко дълго.

Мангас видя как Ленора се препъна, докато заобикаляше колата, и ръцете му неволно се протегнаха към нея, опитвайки се да скъсят разделящото ги разстояние. Но ръцете на друг мъж я подхванаха. Мъжът обгърна талията й и смеейки се, двамата тръгнаха към къщата.

Изглеждаха като чудесна двойка. Мангас едва сдържаше глупавата си ревност.

Те се спряха под лампата на входа и се вгледаха един в друг.

Ленора се поколеба, преди да отвори вратата, тъй като се ужасяваше от това, което трябваше да направи след това, и знаеше, че вече го е отлагала твърде дълго. Вдигна ръка и докосна леко брадясалата буза на Стийв.

— Би ли влязъл за малко? Искам да поговоря с теб за нещо.

Забеляза тревогата в очите му.

— Инстинктът ми подсказва, че трябва да откажа — отвърна тихо той. — Мисля, че знам какво предстои, Ленора, и ако не възразяваш, бих искал да си спестя… Надявам се, че може и да ме отмине.

— Моля те, Стийв. Не го прави по-трудно, отколкото…

Погледът му се забоде в устните й. После, сякаш за да промени решението й, Стийв я привлече към себе си и я целуна. При сливането на устните им Ленора усети силата на чувствата му и изпита дълбока тъга, че не може да го обикне. Ръцете й обвиха врата му. Притисна се в него, търсейки прошка за мъката, която щеше да му причини. Колко глупаво бе постъпила, като се опитваше да използва компанията му, за да запълни самотните часове без Мангас.

— Хей… — прошепна той, — не мислиш ли, че трябва да престанем да забавляваме съседите и да влезем вътре?

Ленора отметна глава назад.

— О, Стийв, само ако знаеше как ми се иска да…

— Знам. И точно това прави раздялата толкова тежка.

Ленора му подаде ключовете. Стийв отключи и влязоха.

 

 

Мангас чака повече от час, преди накрая да приеме факта, че в живота на Ленора вече имаше друг мъж.

Докато пътуваше обратно към летището, бе обзет отново от странно и необяснимо спокойствие. Една врата, останала досега мъчително открехната, тази нощ бе затворена внимателно, но завинаги. Всичко, което някога бе съществувало между него и Ленора, бе свършило. „Поне за нея. А за мен? Някой ден, може би… Ще й се обадя утре и ще й кажа за Ейдриън. Ще й кажа още колко съм доволен от работата й, колко възторжени бяха хората ми в Калифорния, когато видяха плановете за новия завод. Но няма да й спомена, че съм идвал в Колорадо Спрингс да я видя… Няма да й кажа, че все още я обичам повече дори и от живота си…“

Когато чу дълбокия му глас, очите на Ленора се напълниха със сълзи. Нетърпеливо ги изтри, мъчейки се да успокои треперещите си ръце… Предната нощ бе била трудна за нея. Тъй като Стийв я бе разпитвал доста дълго, накрая бе отстъпила и бе му разказала за срещите си с Мангас и за любовната им връзка. Той се бе признал за победен, бе я целунал за сбогом и си бе тръгнал, слагайки край на приятелството им.

— Мислех да ти се обадя… — рече Мангас. Гласът му бе някак делови, но не и студен.

Ленора затвори клепачи и се опита да придаде същия небрежен тон на гласа си.

— А аз бях започнала да се питам дали не си променил решението си.

— Нали получи бележките ми за това колко съм доволен от работата ти?

— Да. Нещо подобно се появяваше от време навреме.

Настъпи кратка пауза, преди той отново да заговори.

— Ядосана ли си за нещо?

— Не. Защо да съм ядосана? — отвърна бързо Ленора.

— Може би защото трябваше да изразя по-добре голямата си признателност за изключителната работа, която свърши за мен.

— Не съм направила нищо, което не бих направила за всеки друг клиент — излъга тя.

— Най-вероятно другият клиент би се обаждал по-често, за да изкаже благодарността си.

— Това може да продължи доста дълго — сряза го Ленора. — Сигурно не си позвънил, за да се впускаш в такива празни приказки.

Мангас разтърка челото си, опитвайки се да облекчи главоболието, започнало още от предния ден. Осъзна, че всъщност се бе надявал Ленора да се зарадва, че го чува след толкова дълго време, но тонът й и нетърпеливите й забележки свидетелстваха за точно обратното.

— Има и нещо друго, Ленора. Нещо, за което се надявах, че няма да ми се наложи да те безпокоя. Но изглежда не съм бил прав…

— Мангас, говори по същество. Имам да свърша още много работа, преди да се прибера вкъщи…

„Моля те — искаше й се да му извика. — Кажи, каквото имаш да казваш, и ме остави намира. Само така мога да се справя с ужасната болка, която ми причиняваш всеки път, когато те видя или чуя. Уморих се да се преструвам, че не ме боли. Твърде объркана съм.“

— Ейдриън е завел дело срещу Чарлс Бингъм и мен.

— На какви основания? — попита стреснато Ленора.

— Доколкото си спомням, използвани са термини като „преднамерено причиняване на душевно страдание и вмешателство с цел извличане на собствена полза“.

— Не разбирам какво значи това?

— Ейдриън твърди, че отдавна съм възнамерявал да даря достатъчно средства, за да не се закрие колежът, но нарочно съм изчакал той да похарчи парите си, да загуби време и престиж… Няма да те отегчавам с големи подробности, тъй като списъкът е около половин страница. И така, той заявява, че му е било попречено да получи големи финансови облаги, и че точно аз съм отговорен за тази загуба, а също и за това, че е бил унизен. Чарлс Бингъм е обвинен в съучастничество. Мисля, че са го въвлекли в това само за да прикрият истинския характер на делото, а и отмъстителния нрав на Ейдриън.

Мангас въздъхна уморено, преди да продължи.

— Няма никакъв шанс да спечелим делото…

Пръстите на Ленора побеляха, тъй като бе стиснала здраво слушалката. „Ейдриън не разруши ли вече достатъчно много?“

— Ленора? Ленора, добре ли си?

— Да… — отвърна най-сетне тя. — Защо?

— Предполагам, че старата омраза умира трудно.

— И аз вече го научих.

— Направих всичко възможно да те предпазя… но се страхувам, че не е било достатъчно.

— Откога знаеш?

— От няколко месеца.

Ленора се опита да осмисли току-що казаното от Мангас, но да си представи последиците от действията на Ейдриън надхвърляше възможностите й.

— Разбираш ли какво означава това? — тихо попита Мангас.

Страхуваше се от отговора й, но все пак трябваше да я подготви за болката и унижението, на които сигурно щеше да бъде изложена в съда.

— Не зная… Не мога да мисля…

— Ако жълтата преса се заинтересува, а не виждам причини защо да не го направи, сигурен съм, че ще бъдем третирани по типичния за нея начин. Но тези издания няма да бъдат единствените, които ще ти причинят неприятности. Местните вестници със сигурност няма да пропуснат да отразят подобно нещо. Делото ще се води в Колорадо Спрингс.

Ленора се облегна назад. Не помнеше някога да се е чувствала толкова уморена.

— Нищо ли не може да се направи, за да бъде спрян Ейдриън?

— Опитахме всичко, за да уредим нещата извън съда, но той не се съгласи на такова решение. Честно казано, не мисля, че го интересуват толкова парите… Съжалявам, че се стигна дотук, Ленора. Направих всичко необходимо, за да ти спестя това, но…

— Искаш да кажеш почти всичко. Би могъл да оправиш нещата по някакъв начин.

— Това би било признаване на вина.

— О, Мангас… Знаеш, че не исках да го кажа така. Наистина разбирам…

— Да, знам…

Ленора отчаяно започна да търси повод да приключи разговора, преди да е изгубила самообладание и да се е разплакала. Той не биваше да узнае колко много се нуждае от него и колко го желае.

— Не се тревожи за мен, Мангас — рече студено, за да прикрие копнежа си. — Преживявала съм и по-лоши неща.

И когато сълзите започнаха да се стичат, припряно добави:

— Поддържай връзка с мен. — Протегна ръка и остави слушалката.

След три седмици получи призовка от съда да се яви като свидетел на защитата.