Джорджия Боковън
След мълнията (17)

Шестнадесета глава

— Впрочем — чу Ленора гласа на Саманта, която водеше поредната дискусия с Пол, — казах ти, че този пуловер няма да ми стане. Виж колко е опънат!

Пол измърмори нещо в отговор, но Ленора не го разбра, тъй като бе потънала в бележките си по новия завод на „Апачи“. Понеже бе пристигнала първа и веднага се бе заела с работата, не бе успяла да им каже за новата поръчка. Облегна се назад и се замисли за важността на това, което се бе случило предната вечер. Името на фирмата им щеше да се свързва с престижен проект, който сигурно щеше да бъде широко отразен във вестниците, поради огромното му значение за местната икономика. Това вероятно щеше да им донесе много нови поръчки. От само себе си се разбираше, че проектирането на завода на „Апачи“ ще помогне на „Рандолф и Шонеси“ да се утвърди като уважавана фирма.

„Но как ще се отрази това на чувствата ми?“ — запита се за пореден път тя. Първата отрицателна последица бе налице — една много дълга и безсънна нощ. Нощ, прекарана в опити да реши дали бе наистина възможно да станат приятели с човек, който някога й е бил любовник. Любовник, който още я караше да копнее за него, въпреки неимоверните й усилия да се отърве от това чувство. Удивена бе колко лесно поривите на тялото й можеха да я въвлекат още веднъж в обречена на провал авантюра.

В ранните утринни часове, когато копнежът й бе най-силен, почти се бе убедила, че за нея би било най-добре да се отърси от мислите за Мангас, като „разпали“ отново връзката им и я остави да се, развие докрай, докато постепенно утихне. Но още преди да посегне към телефона, за да му се обади, тъжно осъзна, че чувствата й към него никога няма да изчезнат. Само за няколко изпълнени с надежда часа си бе позволила да помечтае, но веднага след това грубата действителност отново я бе отрезвила. Изреди мислено една по една първоначалните причини, поради които бе скъсала с него. Нищо не се бе променило. Мангас бе и винаги щеше да бъде мъж, който изцяло завладява и властва над хората около себе си. С течение на времето тя би се превърнала просто в поредната му жертва. Животът му бе устроен по различни от нейните правила — правила, които не можеше да проумее, а още по-малко да спазва.

Преди будилникът й да възвести началото на новия ден, старите съмнения и страхове пак се бяха загнездили здраво в съзнанието й. Единствената новост бе решението й да се среща колкото се може по-често със Стийв Колинс. Предприемачът се бе оказал направо идеална партия — богат, очарователен, симпатичен, внимателен… Бе израснал в „нормално“ семейство и можеше лесно да се контактува с него, защото имаше уравновесен характер.

В едно обаче Ленора бе сигурна — никога нямаше да се обвърже сериозно със Стийв. Но и никога повече нямаше да изживее онази опустошителна страст, каквато бе изпитала с Мангас.

Самотата на кабинета й стана непоносима. Реши да сподели новината с Пол и Саманта. Докато прекосяваше залата за съвещания, си спомни откъслечни думи от разговора, на който бе станала неволен слушател тази сутрин. Особено много я бе впечатлил изразът: „Казах ти, че този пуловер няма да ми стане“.

Това можеше да означава само едно — Пол и Саманта бяха прекарали заедно следобеда. Твърде странно поведение за двама души, които дори не можеха да си говорят любезно един на друг.

Ленора се облегна на рамката на вратата със скръстени на гърдите си ръце и се загледа в Саманта, която стоеше пред шкафчето за папки, държейки куп книжа. Изражението й бе крайно объркано.

— Би ли ми казала какво става между вас двамата с Пол? — попита я.

Тъй като братовчедката й не й отговори веднага, добави:

— Е, радвам се да видя, че поне благоволяваш да се изчервиш.

— Ами ние… решихме да сключим примирие — заекна Саманта.

— И?

— И това доведе до друго…

— И?

— И след като веднъж спря да говори достатъчно дълго, за да успея да взема думата, аз я осведомих, че съм лудо влюбен в нея.

Пол застана зад Саманта и ухилен обви ръцете си около талията й.

— Е, моята новина бледнее пред вашата — рече Ленора.

— Хайде, кажи ни я все пак! — усмихна се. — Ще бъдем търпеливи. Може дори да покажем малко ентусиазъм, ако, разбира се, информацията го заслужава.

— Как ви звучи това, че „Рандолф и Шонеси“ ще вземе такъв хонорар, за който „М, Л и М“ биха продънили земята?

Въздухът се нажежи от напрегнатото очакване на Пол и Саманта. Усмивките по лицата им бяха заместени от жив интерес.

— Ленора, това не е новина, чието обявяване може да си позволиш да отлагаш, за да получиш по-голям ефект — обади се Пол.

— Имайте търпение! Историята е малко сложна. Трябва ми доза кофеин, защото имах тежка нощ.

След като всички подробности бяха изяснени, Пол се облегна и заяви на Ленора, че радостта му от хонорара се помрачавала само от загрижеността му за нея.

— Много мислих за това и съм уверена, че всичко ще бъде наред. В края на краищата, Мангас няма да бъде в града. Надявам се, че съм достатъчно добър професионалист и мога да се справя с няколко служебни срещи, без да се разпадна на части.

Той я изгледа недоверчиво.

— Кого се опитваш да убедиш?

— По дяволите, Пол, не мислиш ли, че би могъл поне малко да се зарадваш на проекта, дори ида се престориш?

— Току-що отговори на въпроса ми.

Ленора го стрелна с убийствен поглед.

 

 

Коледа и Нова година отминаха и само вечерите, прекарани със Стийв Колинс, разделяха един работен ден от друг. Пол пое повечето малки проекти, а Ленора се съсредоточи напълно върху проекта за „Апачи“. Към края на януари, след като вече няколко пъти бе огледала терена и бе разучила почвените анализи, за да реши къде да бъдат построени най-тежките сгради, тя бе готова да предаде на Мангас предварителните скици и да чуе мнението му.

Нямаше търпение да му покаже чертежите. Когато го потърси и казаха, че бил извън града, почувства острата пронизваща болка на разочарованието.

След два дни пристигна пратеник, който я информира, че лично ще занесял плановете до Калифорния, и че ако се наложели някакви промени, мистър Тейлър ще се свържел с нея. Беше й казано още, че ако до два дни Мангас не я потърсел, това ще означавало, че всичко е одобрено, и че можела да довърши проекта и да направи работните чертежи.

На следващата сутрин получи загадъчна бележка от него, изпратена по куриер, в която се изискваше складът да бъде разширен с три метра, за да се опре до трансформатора, и в която между другото я поздравяваше с добре свършената работа.

Още преди да протегне ръка към телефона, разочарованието й бе прераснало в гняв. След третото иззвъняване отсреща се чу мъжки глас:

— „Колинс кънстракшънс“.

— Обажда се Ленора Рандолф. Може ли да говоря със Стийв Колинс?

— Разбира се. Един момент, сега ще ви свържа с него.

След няколко секунди Колинс се обади.

— Ленора, колко е хубаво, че ме потърси. Какво мога да направя за теб?

— Мисля, че в крайна сметка мога да дойда довечера, ако не си намерил някоя друга да ме замести.

— Дори не се опитах. Никоя не би могла да те замести.

— Ти си точно мой тип! — пошегува се тя.

Но неговият отговор бе напълно сериозен.

— Права си…

Ленора преглътна смущението си, предизвикано от дрезгаво изречените му думи.

— Ще можеш ли да ме вземеш в осем? — реши да смени темата на разговора.

— Ще се постарая да съм точен.

Докато оставяше слушалката, Ленора се опита да си внуши, че всъщност не използваше Стийв като своеобразен отдушник. Беше много внимателна с него и винаги подчертаваше, че не очаква от отношенията им нещо повече от приятелство. Отначало той го прие неохотно, после се бе примирил, а накрая дори изглеждаше доволен от положението на нещата. И все пак постоянно я преследваше някакво чувство на вина.

 

 

Краткотрайните снежни бури, пресичащи Скалистите Планини, за да изсипят белия си товар над Колорадо Спрингс и да продължат надолу към равнините на Канзас, предвещаваха приближаването на пролетта. Бързо топящите се снегове и валежите не бяха проблем за Ленора, докато тя отиваше от една среща на друга, за да се консултира с инженерите и предприемачите. Бе се амбицирала да завърши абсолютно всичко, преди времето да се оправи. Проектът за „Апачи“ се бе превърнал в движеща сила на живота й.

Една вечер Пол се отби при нея, преди да си тръгне.

— Мислиш ли, че снегът някога ще спре да вали? — подхвърли той.

— Започвам да се съмнявам.

Ленора подпря лакти върху бюрото и разтърка очи.

— Как върви? — попита Пол.

Уморена усмивка плъзна по устните й.

— Всичко вече се урежда. Сега ни трябва само хубаво време.

— Чух, че вече са започнали да се обзалагат дали бурите въобще ще спрат.

— Ще спрат. Къде ще отидат.

— Напоследък получавала ли си вести от нашия мистериозен приятел?

— Не, освен няколко бележчици, одобряващи направеното досега, или пък променящи по нещо тук-там.

— Мислех, че възнамеряваше да поддържа връзка.

— И аз така мислех — отвърна тихо Ленора.

Пол се взря в нея.

— Стига сме си бъбрили. Време е да ти съобщя истинската причина, поради която те навестих.

При тази промяна в тона и поведението му Ленора веднага наостри уши.

— Сега, когато проектът на „Апачи“ вече е почти завършен, бих искал да прегледаме предстоящите проекти и да уредим нещата така, че Саманта и аз да можем да отсъстваме за петнадесетина дни, без да се тревожим, че сме оставили всичката работа на твоя гръб.

— Да не би да замисляте някакво пътуване?

— Може и така да се каже — ухили се той. — Мисля, че точната дума е меден месец.

Ленора се радваше за Пол и Саманта, но радостта й се примеси с огромна болка от самотата, която й предстоеше да преживее.

— Моите поздравления, Пол… — Едва се сдържа да не заплаче.