Джорджия Боковън
След мълнията (16)

Петнадесета глава

След няколко седмици Пол, Саманта и Ленора отново бяха заедно в залата за съвещания, само че този път обядваха. Докато говореха внезапно осъзнаха, че никой от тях не си спомня точно как бе решено Саманта да започне работа в „Рандолф и Шонеси“.

Пол и Саманта седяха един до друг на кожения диван и си поделяха пакетче с пържени картофи. Двамата сякаш вече бяха забравили за неприятното начало и бързо бяха станали приятели. Всекидневните спорове, в които винаги успяваха да се впуснат, бяха най-интересното нещо, случващо се в офиса. Ленора предполагаше, че работата ще върви бавно в началото, но се надяваше, че поне ще могат да си плащат сметките, благодарение на малките поръчки.

— Почакай още месец — каза Пол, като че прочел мислите й. — Нещата сигурно скоро ще се оправят.

— Не се тревожа… просто съм отегчена — усмихна се тя.

— Завърши ли проекта за площада?

— Още миналата седмица.

Саманта пъхна последното картофче в устата си и облиза малко кристалче сол от пръста си.

— Значи ли това, че работата тук скоро ще закипи? Да не би да се опитвате дискретно да ми намекнете, че съществува реална опасност занапред да отложа някой от следобедните си маникюри?

— Никога — отвърна бързо Пол. — Дори темпото да стане ужасно бързо, не бих искал да пропуснеш да наостриш ноктите си.

Тя огледа първо едната, а после и другата си ръка.

— Започнали са малко да се притъпяват, след като прекарахме цялата сутрин заедно.

Ленора видя как по устните му заигра лека усмивка.

— Само две неща могат да ме възпрат да не те уволня, Саманта. По-важното от тях е, че Ленора никога вече няма да ми проговори, ако го направя. А второто е, че от професионална гледна точка вършиш работата си много по-добре от всички, които досега съм познавал. Но като личност си най-противният и най-безочлив човек, когото някога съм срещал.

— Благодаря, Пол. — Очите й проблясваха закачливо. — Но забрави да споменеш, че работя невероятно евтино.

— И това те прави почти приятна.

— О, колко хубаво звучи!

— Следващия път слушай по-внимателно. Казах „почти“.

Саманта се усмихна снизходително, признавайки се за победена.

— Ти печелиш, но не се възгордявай! — предупреди го тя. — От време на време трябва да ти позволявам да побеждаваш. Само така играта ще остане интересна.

Тъй като знаеше, че битката едва сега започва, въпреки великодушното изявление на Саманта, Ленора взе сутрешния вестник, оттегляйки се от разговора, в който всъщност почти не бе участвала.

По навик го отвори направо на бизнес страницата и вниманието й веднага бе привлечено от долния десен ъгъл, където заглавието гласеше:

„Апачи пускат на пазара нов компютър със специална предпазна технология“.

Набързо прегледа статията, надявайки се да открие нещо за Мангас, макар и да знаеше, че е безсмислено. Ръководните лица обикновено не се афишираха. Разгърна вътрешната страница за продължението на статията, но бе разочарована. Името му не се появи никъде, затова отново обърна на първата й внимателно прочете материала, търсейки намеци за силата на „Апачи“ в развихрилата се битка в тази сфера.

Статията бе нещо повече от просто обявяване на излизането на нов продукт. Тя описваше „революционен пробив в технологията“. Напълно открито се заявяваше колко важен е този компютър за „Апачи“. Компанията се надяваше да разшири пазара си в съответствие с нарасналите нужди. Говорителят на „Апачи“ недвусмислено бе оповестил, че компанията разчита до голяма степен на успеха на най-новия си продукт с кодово название „Ленора“.

Сърцето на Ленора заби тежко. Очите й се напълниха със сълзи и буквите се размазаха. Вдигна вестника по-високо и го дръпна по-близо пред себе си, за да скрие чувствата, които знаеше, че са се изписали по лицето й. „О, боже! Винаги ли ще има такова влияние над мен? Във всичко ли ще ми напомня за себе си?“ Най-страшното бе, че въпреки смута, царящ в душата й, един жесток глас постоянно я питаше дали наистина иска да го забрави.

Сякаш изпод земята чуваше шегите между Пол и Саманта. Прехапа долната си устна, за да преглътне надигащия се у нея вик от непоносимата болка. Те не биваше да узнаят какво става с нея. Надигна се от стола колкото се може по-незабелязано и тръгна към кабинета си.

Едва успя да затвори вратата, преди сълзите да бликнат. Закри устата си с ръка, за да приглуши риданията, и уморено се облегна на хладната рамка, търсейки опора за треперещите си крака.

Сега, когато се чувстваше толкова беззащитна, вече не можеше да отрича колко много иска да усети ръцете на Мангас около талията си, как посред нощ жадува за любовта му. Винаги бе знаела, че единствено той може да угаси пожара вътре в нея, и че е безполезно да търси облекчение от друг. Копнееше за топлата милувка на гласа му, за доволната му усмивка!

Най-лошото бе, че знаеше, че само от нея зависи дали ще получи всичко, за което копнее.

Решението бе толкова просто — да отиде до бюрото, да вдигне слушалката и да се обади. „Какво още ме задържа да го направя? Какъв демон ме каза да живея в този ад?!“

Никакъв демон нямаше. Това бе само страхът, който вземаше връх над непостоянните й чувства. Силният й инстинкт за самосъхранение не й позволяваше да стане отново уязвима.

Причините, които бе изтъкнала пред Мангас, когато се разделяха, все още бяха толкова валидни, колкото и тогава. И нито една от тези причини нямаше нищо общо със страховете й, макар той да се бе опитал да й намекне за тях при раздялата им. Бе оставила настрана всички тези проблеми още в мига, когато си призна, че го обича. Бе й загатнал, че тя не иска да се обвърже с него, защото се страхувала да не загуби индивидуалността си, и с това се бе опитал да прехвърли вината за разрушаването на връзката им върху нея, вместо да я поеме върху себе си, както бе по-правилно. Някога Ленора наистина отчаяно се бе старала да избегне всякакво обвързване, но това не означава, че и сега е така.

Тогава защо, след като знаеше всички тези неща, все още я болеше толкова много от загубата му? Защо не можеше да престане да го обича?

Вечерта, преди да си тръгне, взе вестника и докато го сгъваше, вниманието й бе привлечено от някаква статийка в раздела за недвижими имоти. Голям парцел земя, който Ленора знаеше, че Мангас бе оглеждал за евентуално разширение, бе продаден най-вероятно за промишлен комплекс. Тъй като не можа да открие името на купувача, някакво предчувствие я накара да потръпне. Въпреки че бе възстановила душевното си равновесие и бе твърдо решена да отстрани Мангас от мислите и живота си, знаеше, че това би било невъзможно, ако той се завърнеше в Колорадо. Трябваше й още време.

Когато минаваше покрай бюрото на Саманта, хвърли вестника в кошчето за отпадъци, внезапно почувствала, че той носи само лоши новини. Когато излезе навън, обзе я нова решителност. Явно Мангас нямаше лесно да избледнее в спомените й. Доста трудна задача бе да си представи една нова връзка, но трябваше да опита. Още от тази вечер. Реши да се обади на онзи симпатичен тъмнокос предприемач, който я преследваше от няколко седмици, и да му каже, че все пак е свободна тази събота.

 

 

С приближаването на Коледа по някаква причина, която нито Ленора, нито Пол можаха да определят, нещата около фирмата започнаха да потръгват. Малките поръчки, които им бяха възложени случайно, бяха последвани от по-големи проекти — някои от които доста предизвикателни. Ленора прие работата с готовност, както земята жадно попива влагата след дъжда. Нагърби се с всички проекти, които успя да откопчи от Пол.

Работата бе балсам за наранената й гордост. Не бе осъзнала колко й е липсвала искрицата радост в очите на някой клиент, докато не започна да я вижда отново. В мигове на откровение, когато двамата с Пол отделяха малко време да се поздравят с нарастващия си успех, тя признаваше, че по-скоро би работила без заплащане, отколкото да се откаже от онази особена топлина, която чувстваше, щом клиентът възкликне одобрително, когато види за пръв път проектите й.

Чак когато отново преживя подобно нещо, Ленора разбра колко тежък удар й бе нанесъл Дейвид Мейсън, като я бе уволнил.

„Но вече всичко свърши“ — помисли си с въздишка и бавно остави молива си.

Изправи се от неудобната поза, в която бе прекарала последните няколко часа над чертожната маса. Взря се през прозореца и забеляза, че е завалял сняг. После погледна към големия календар на стената. Оставаше малко повече от седмица за коледни покупки. Пол и Саманта си бяха взели свободен следобед, за да пазаруват. Ленора отново въздъхна и се протегна. Не само че бе оставила пазаруването за по-късна, но дори още не бе украсила коледното си дръвче.

Силно почукване по входната врата я накара да подскочи стреснато. Стана и забърза да отвори.

Когато видя кой стои от другата страна на стъклената врата, едва сдържа непреодолимото си желание да избяга. Положи неимоверни усилия да запази спокойствие. Ръцете й трепереха, докато отключваше.

Беше Мангас. Носеше скъпо палто от камилска вълна, а черната му коса бе обсипана със снежинки. Той я гледаше с блуждаещи уморени очи. Пръв наруши тишината, изричайки сухо:

— Може ли да вляза, Ленора? Искам да говоря с теб по работа.

Едва сега Ленора осъзна, че стои на входа така, сякаш за да препречи пътя му, в случай че реши да влезе без покана. Бързо се отмести встрани.

— Да, разбира се… — успя най-сетне да каже.

Привидното й хладнокръвие й даваше надежди, че все пак ще издържи на тази среща, която вече заплашваше да я разкъса на малки парчета.

— Ще ми дадеш ли палтото си?

Мангас го съблече и й го подаде. Съсредоточено наблюдаваше всяко нейно движение, като слепец, който току-що е, прогледнал.

— Как си? — попита Мангас по навик и веднага се наруга мислено, че така лесно и бързо е забравил, че бе дошъл тук по работа.

Посегна към врата си и разтри напрегнатите мускули. За пореден път прокле глупостта си да си въобразява, че би могъл да дойде при Ленора, а после просто да си тръгне, сякаш нищо не се е случило.

— Добре съм — тихо отвърна тя. — А ти? — Погледите им се срещнаха и бързо се отклониха. И двамата знаеха, че това е лъжа.

Мангас също й отвърна тихо и колебливо:

— Макар и да не съм „добре“, то поне съм зает. Така, дните минават по-лесно.

Ленора мушна все още треперещите си ръце в джобовете на панталона си.

— И аз съм го забелязала.

— Значи нещата тук потръгнаха?

— Отначало бизнесът започна слабо, но вече имаме успехи. Сега поне съм убедена, че ще се справим.

Беше трудно на Мангас да каже това, което искаше, заради болезнените спомени, които думите му щяха да извикат. Но те трябваше да бъдат казани. Дълго бе носил тежката вина за случилото се след раздялата им. И фактът, че го знаеше, го караше да се чувства още по-виновен.

— Съжалявам, че загуби работата си заради мен. Знам колко много значеше за теб…

— Недей! Аз не съжалявам.

Ленора се облегна на бюрото на Саманта и опря крака си на жълтото шкафче за папки.

— Всъщност, започвам да считам уволнението си за най-хубавото нещо, което би могло да се случи в кариерата ми.

Той я слушаше жадно. Искаше да бъде излекуван от раната си, да се освободи от съкрушителната вина. Паметта му внимателно попиваше гласа и образа й, както и изискания аромат на парфюма й, който някога бе долетял до него като съблазнителния мирис на далечен лагерен огън, примамващ уморения планинар — усещания, които щеше да си припомни през студеното пътуване към дома.

— Знаеш ли, разбрах, че съм била, както се казва в света на бизнеса „жена за показ“ — Ленора леко сви рамене. — Грешката бе моя… имаше достатъчно много подхвърлени намеци. Но аз предпочетох да не ги забележа. Вероятно голямата ми гордост ме накара да повярвам, че наистина съм различна. Мислех, че невероятно бързото ми изкачване по служебната стълбичка, без дори да имам нужда от покровител, както всяка друга жена, се дължи на големия ми талант. За щастие, гордостта ми остана почти непокътната — поочукана, но все още достатъчно силна. Аз съм дяволски добър архитект и с малко повече шанс един ден името ми все пак ще украсява някои важни сгради…

— Не можеш да си представиш колко съм доволен да чуя това.

Тя го погледна въпросително.

— Никога не бих наел да проектира моя сграда някого, който се съмнява дори малко в способностите си.

Въпросителното й изражение изчезна, заместено от постепенно проясняване.

— Значи ти си купил земята?

— Да… и няма нужда да казвам, че дори закъснях с построяването на сградата.

— И избра мен да я проектирам. Защо?

— Забрави ли, че вече съм запознат с работата ти?

Ленора се замисли за момент.

— О, да, спомних си. „Лоуъл Електроникс“. — Още преди да осъзнае колко интимно ще прозвучи това, тя тихо добави: — Бях страшно поласкана от изказванията ти в концертната зала. Някога казвала ли съм ти го?

— Не… — отвърна неспокойно Мангас, защото споменът за онази вечер нахлу в съзнанието му като лавина — роклята, близостта им, целувката…

Когато Ленора го погледна и видя ефекта на думите си, споменът за нещо друго, което никога не бе му признала, я накара да преглътне болезнено. Принуди се да извърне поглед.

Така и не му бе казала, че го обича. Сега й се струваше толкова погрешно, че не би могла да произнесе тези две прости думи — толкова погрешно и толкова невъзможно да бъде поправено. Налагайки си да стане твърда, отново срещна очите му.

— Мисля, че няма да стане, Мангас.

— Заради това, което сме били един за друг преди?

Тя кимна.

Гласът му се промени — стана сдържан и студен.

— Не съм дошъл тук да те наема, само защото някога те обичах.

Ленора се почувства така, сякаш я бе ударил. Бе съкрушена от използването на минало време.

— Дойдох, защото ти си архитектът, който искам да проектира завода ми. Надявах се също, че тъй като фирмата е още нова, ще можеш да си позволиш да отделиш повече внимание на този проект. Както вече казах, времето е много ограничено. Ако това ще бъде от значение за теб, можем да се свързваме по възникналите въпроси чрез трети човек.

Мангас облече палтото си. След като закопча и последното копче, погледна я със студени очи.

— Да или не, Ленора?

Сърцето й замря. Знаеше, че той няма дълго да чака за отговор. „Трябва да реши сега! Но ще мога ли да работя с него дори чрез друг човек и пак да успея да сложа в живота си ред? А ще мога ли да му откажа?“

— Ще се заема с проекта — каза най-сетне. „Рандолф и Шонеси“ не е достатъчно стабилна фирма, за да се откаже от такъв хонорар само заради лични проблеми.

— А третият човек?

— Да настоявам за посредник би било крайно непрофесионално и няма да благоприятства за постигането на възможно най-добри резултати.

— Сигурна ли си? — попита Мангас.

Гласът му отново бе станал гальовен, какъвто го помнеше.

Ленора кимна.

— Кога ще бъдеш готов с изискванията си?

— Нося ги със себе си.

— Можеш ли да дойдеш утре сутринта? Бихме могли да ги обсъдим тогава.

Тя бързо обмисляше всички възможности. Тази вечер трябваше да се свърже със Саманта и Пол, за да избегне всякакви шумни сцени в офиса.

Мангас погледна часовника си.

— Самолетът ми излита след шест часа. Мога да ти оставя скиците и диаграмите и ще ги обсъдим по телефона. Или ако си свободна, можем да ги прегледаме сега.

Не беше, но лесно би могла да се освободи.

— Почакай да видя дали ще мога да се свържа с един човек, с когото трябваше да се срещна, за да вечеряме заедно. Сега ще се върна.

Мангас я наблюдава, докато вървеше към кабинета си, и за първи път се усъмни в мотивите, поради които я бе избрал за архитект на новия си завод. Дори за момент не бе поставил под въпрос способностите й, нито пък се бе питал дали ще се справи. Но сега се чудеше дали качествата й на архитект бяха единствената причина да я избере.

 

 

По време на разговора им осъзна, че всъщност се бе надявал Ленора да му откаже. След толкова време не бе и подозирал, че тя ще му повлияе толкова силно. Дори само един неин поглед бе достатъчен, да накара дъха му да секне. Може би просто бе погребал чувствата си толкова дълбоко в душата си, че бе успял да си внуши, че те не съществуват.

Следващите няколко часа изминаха много по-бързо, отколкото би им се искало. След като стана ясно, че са обсъдили всички подробности през тази първа среща, между тях настъпи неловка тишина. Мангас изпи последната глътка от изстиналото си кафе и остави чашата върху масата. После вдигна глава и установи, че Ленора се бе втренчила в него.

Тя бързо извърна очи и започна да събира бележките, разпилени като ветрило около нея.

— Струва ми се, че вече имам всичко необходимо, за да започна…

— Ако сме забравили нещо, можеш да ми се обадиш по телефона.

Мангас взе един лист и започна да пише.

— Първият е за директна връзка с кабинета ми, а вторият е домашният ми номер.

Когато поемаше хартията от протегнатата му ръка, Ленора бе особено внимателна да не го докосне.

— Няма да те безпокоя вкъщи. За каквото и да ми се наложи да те потърся, то може да се обсъди през работно време.

— Да… разбира се.

Изведнъж Ленора осъзна колко грубо са прозвучали думите й в усилието й да скрие собствените си чувства. Глупаво бе — дори нещо повече — безполезно бе да се опитва да се преструва, че само общата работа ги е събрала. Остави книжата, които събираше, облакъти се на масата и въздъхна.

— Мисля, че ако искаме сътрудничеството ни да завърши успешно, ще трябва да намерим начин да преодолеем някак това, което някога е имало между нас.

Мангас стана и започна да крачи напред-назад. Най-после се спря пред нея. Очите му бяха пълни с тъга, натрупвана в душата му през последните няколко месеца.

— Идването ми тук ме накара да приема онова, което упорито се опитвах да отрека — започна той. — Сега, след като пак те видях, знам, че никога няма да бъдем същите… Между нас всичко е свършило. Мисля, че вече ще мога да се примиря с този факт, докато преди не можех. Дори след всичко случило се, ти си успяла да изградиш нов живот за себе си, и то живот, който изглежда много добър.

Той седна отново и взе ръцете й в своите.

— Ако искам да бъда напълно откровен, би трябвало да ти призная, че някаква тъмна частица в мен се надяваше, че ще се провалиш и ще имаш нужда от мен. — Тъжна усмивка изкриви устата му. — Нелепо бе да го желая, след като една от чертите, които най-много ми харесваха у теб, е способността ти да се справяш с всичко сама.

Ленора понечи да го прекъсне, но Мангас я спря с жест.

— Не, остави ме да довърша. Искам да ти кажа нещо, което засяга както теб, така и мен. Ако след всичко това най-после станем приятели… няма да желая нищо повече.

Тя се бе втренчила в сплетените им ръце, затова Мангас тихо настоя:

— Погледни ме, Ленора!

Ленора с усилие вдигна поглед, за да срещне неговия.

— Искам да ти кажа сбогом… и здравей! — прошепна й дрезгаво.

Тя примигна, опитвайки се да задържи сълзите. Когато те бликнаха от очите й, Мангас нежно я целуна. Целувката му не носеше никакви обещания, а просто по трогателен начин отбелязваше края на всичко.

Някак непринудено Ленора склони чело на рамото му и му позволи да я прегърне. Дълго стояха така, докато накрая тя нежно му се усмихна и попита:

— Може ли да те закарам до летището?

— Ще се радвам да го направиш.

След минути седяха в колата й и чакаха двигателят да се стопли.

— Успя ли вече да украсиш елхата си?

Мангас я погледна учудено.

— Коледното си дръвче.

— Не… — отвърна той.

Понечи да каже още нещо, но се отказа в последния момент.

— И аз не съм. Впрочем дори още не съм го купила. Ако не възразяваш, по пътя за летището бих искала да посетим някой базар.

— Не, нямам нищо против. Все още има време до излитането на самолета.

Спряха до един щанд, покрит с балдахин, откъдето се чуваха коледни песнички. Малко по-късно Мангас държеше, може би вече двадесетото по ред дръвче, докато Ленора го оглеждаше, отстъпила няколко крачки назад. Тя не пропусна да забележи развеселения му поглед.

— Сигурно си от онези хора, които просто отиват и купуват най-близката до щанда елхичка.

Вдигайки примирено ръце, той се засмя.

— Съгласен съм да стоя тук цяла нощ и да те чакам да огледаш всяка вейка, стига само да откриеш най-хубавото.

— Да не би да намекваш, че имаш по-добър метод?

— Не мога да твърдя подобно нещо.

— Недей да скромничиш! Винаги съм приемала новите предложения и съм склонна да опитам от всичко. Хайде, кажи!

— И така се справяш много добре — отвърна Мангас, измъквайки една елхичка от купа до себе си. — Как ти се струва това?

— Трябва да знаеш, че увъртането е най-лесният начин да възбудиш любопитството ми. Стига си го увъртал, ами казвай по-скоро! Искам да чуя как знаменитият Мангас Тейлър избира коледното си дръвче всяка година.

Мангас най-после й отвърна с явно нежелание:

— Нямам такъв проблем, защото никога не съм имал коледно дръвче.

— Никога?! — зяпна Ленора.

— Не и след последния дом, в който бях настанен.

След това просто изявление тя почувства как внезапно я обзема дълбоко съжаление за детството на Мангас. Искаше й се да каже и да направи всичките неща, които би казала и направила, ако все още бяха любовници. Но много добре знаеше колко неподходящо би било сега. Помъчи се да намери други думи — думи, които би казала на обикновен приятел.

— Аз… предполагам.

— Спри дотук! — прекъсна я неумолимо той. — Не ме съжалявай заради някакво си глупаво коледно дръвче.

— Прав си — опита да се усмихне Ленора.

Сега не бе нито времето, нито мястото да изразява чувствата си.

— Имам склонността понякога да се разчувствам много лесно. Благодаря, че ме накара да се осъзная, преди да съм се направила на глупачка. Неприятно ми е да го призная, но по това време на годината обикновено съм много сантиментална.

— Е, предлагам ти да си възвърнеш отново твърдата решителност, поне за тази вечер. Никак не ми харесва идеята да изпусна самолета си и да прекарам нощта на летището.

— А каза, че нямаш нищо против да ти отнема цялата нощ! — Тя му се ухили глупаво, докато минаваше край него, за да отиде при първото дръвче, което бяха огледали.

Мангас поклати глава и се разсмя.

— Трябваше да го предвидя!

Разделиха се един час по-късно, след като изпиха по чашка кафе на летището — и двамата се съгласиха, че това бе най-лошото кафе, което някога са пили. Ленора му махна са сбогом и за последен път го зърна сред тълпата качващи се пътници.

И докато пътуваше по познатите улици към къщи, тя почувства нова, съвсем различна празнота…

Мангас дълго гледа как долу изчезват светлините на Колорадо Спрингс. Затвори очи и се опита да преглътне болката, стягаща гърлото му като примка. Срещата с Ленора бе посипала сол върху старите рани и бе отворила нови. Това, с което сърцето му се бе примирило, умът отказваше да приеме. Мисълта да прекара останалата част от живота си без нея бе непоносима.