Джорджия Боковън
След мълнията (15)

Четиринадесета глава

Докато на следващата сутрин се приготвяше за работа, Ленора успя най-сетне да измести постоянно въртящите се в главата й мисли за Мангас с идеи за новите си проекти. Бе решила да използва работата като средство против празнотата, останала след него. Вече го бе правила веднъж. Само че този път с болка осъзна, че той няма да се върне.

Когато пристигна в офиса, секретарката й безмълвно я изчака да мине и след това я последва във вътрешния кабинет.

— Мейсън иска да те види веднага — каза й тихо. Ленора изстена вътрешно. „Явно Ейдриън не си е губил времето и вече е подал оплакванията си!“

— Благодаря ти, Джаки — отвърна мрачно. — Кажи му, ако обичаш, че след малко ще бъда при него.

Остави куфарчето до бюрото и пусна чантичката си в едно от чекмеджетата с папки. После тръгна по коридора към разкошните кабинети в западната част на сградата.

Секретарката на Дейвид Мейсън я пусна да влезе веднага — нещо, което Ленора не помнеше да е правила през всичките тия години в компанията.

Когато видя, че винаги благовъзпитаният Дейвид Мейсън не стана при появяването й, разбра, че ще си има много по-големи неприятности от друг път.

— Мис Рандолф, нямам думи да изразя разочарованието си от вас — започна без предисловие той.

— Добро утро, мистър Мейсън!

„Ако ще ме укоряват за нещо, то поне нека е при възможно най-добри обстоятелства.“ Всъщност, много й се искаше да му отвърне по същия начин, но този метод не би бил достатъчно ефективен. Отдавна вече се бе убедила, че една хубава обида не се считаше да добра защита при този човек. По-разумно бе да се държи скромно и с известна доза разкаяние, използвано в подходящ момент. Така мъчението свършваше за двойно по-кратко време. Ако започнеше да се защитава, можеше цял ден да остане затворена в това „светилище“.

— Не, мис Рандолф, не е добро утрото. — Откакто „Мейсън, Лангли и Мейсън“ съществува, никога досега служител от нашата компания не ни е донасял такъв срам и не е имал такова аморално поведение.

— Моля?

— Не се правете на невинна. Няма да успеете да ме убедите!

— Да ви убедя? — повтори Ленора, твърде смаяна, за да може да каже нещо повече.

— Мистър Уинчестър ме уведоми за престъпната ви връзка с фиаското в колежа и отвратителната проява на морална деградация, която той е открил в Аспен.

Забравила за разумното си решение, Ленора възмутено отвърна:

— Нямам нищо общо със случилото се в колежа! — Стисна зъби, опитвайки се да контролира надигащия се у нея гняв. — А това, което правя в свободното си време, щом не засяга фирмата по какъвто и да било начин, си е моя лична работа и не би трябвало да интересува, когото и да било.

— Грешите, мис Рандолф. Всичко, което вършите във фирмата и извън нея, ни интересува.

Ленора едва преглътна язвителния си отговор.

— Може ли вече да изляза?

— Да, разбира се. И можете окончателно да си тръгнете. Уволнена сте.

Дъхът й секна.

— Уволнявате ме, само защото Ейдриън Уинчестър е дошъл да ви се оплаква, че спя с някой мъж, докато съм в Аспен?! Не ви ли е идвало наум, че вероятно се е разстроил, защото е имал свои собствени планове за мен? Или може би така е по-удобно за „Мейсън, Лангли и Мейсън“? Предполагам, че би било уместно да спя, с когото и да е, стига само той да е добър клиент.

— Губите контрол над нервите си, мис Рандолф!

— Дяволски прав сте, мистър Мейсън, наистина губя контрол! Дадох на тази компания някои от най-добрите проекти от години насам, без дори веднъж да изискам пълно признание. Участвах във всички тъпи игрички на компанията ви и винаги в съответствие с тесногръдите ви правила…

— Сега вече говорите несвързано, мис Рандолф. Каквото и да казвате, няма да ме убедите да променя решението си. Съгласих се да работите за нас по толкова важни проекти, само защото другите упражниха огромен натиск върху мен. Настояваха да имаме жена с по-висок служебен ранг, за да докажем, че сме компания с напредничави възгледи. Е, добре, нека ви призная каква сладка победа е за мен да докажа най-накрая колко прав съм бил. Нямате работа в тази сфера и считам за моя привилегия — не, да го наречем удоволствие — да ви го кажа.

Ленора се изправи така, че да може да го гледа от възможно най-голяма височина, и бавно произнесе:

— Искам да сте сигурен, че сте запомнил името ми… Дейвид. Ще дойде ден, когато то ще започне да ви преследва постоянно.

Завъртя се на пети и излезе.

Преди да стигне отново в кабинета си, вече трепереше. Минавайки покрай секретарката, без да обърне внимание на озадаченото й изражение, затвори вратата след себе си. Облегна се на нея и се втренчи в прозореца, през който така често бе гледала навън. От гърдите й се изтръгна сподавено ридание, въпреки че бе решила да погребе всичко вътре в себе си.

Никога не бе си и представяла, че е възможно толкова много да я боли заради уволнението.

Бе отдала цялата си енергия на тази компания, надявайки се, че усилията й не само се одобряват, но и се ценят от отговорните лица. „Как може да съм била толкова сляпа?! Хайде, стига, Ленора — безмилостно се укори тя. — Къде ти е закалката? Не си ли спомняш, че ти бе тази, която искаше да положи основите на феминизма в една изцяло доминирана от мъже компания. Никой не те е карал да го правиш. Нямаш право да се учудваш, че това се случва. Случвало се е със стотици жени преди теб и пак ще се случва с още много други… Освен това, какво толкова оставяш след себе си? Колко истински приятели си спечелила? Не могат да ти отнемат таланта и опита. Макар че повечето ти проекти са реализирани от името на компанията, все пак ти започна да добиваш известност в проектантските среди на Колорадо Спрингс. Сигурно няма да е трудно да започнеш работа в друга компания…“

Въпреки че се опитваше да направи справедлива преценка на нещата, въпреки решимостта си да не позволява на случилото се да я нарани, половината час, докато си събираше нещата, й дойде повече отколкото можеше да понесе. Дори старият й навик да използва гнева, за да се измъква от трудни ситуации, този път й изневери. За миг размисли и върху възможността да даде фирмата под съд, но после бързо се отказа от тази идея. Знаеше, че в съдебната зала би могла и да спечели дело за полова дискриминация, но това би означавало да привлече общественото внимание върху връзката си с Мангас. Пресата веднага щеше да подеме темата, репортерите щяха да започнат да го следват по петите и да превърнат живота му в ад. Не би могла да го жертва, за да докаже правотата си, нито дори за да защити принципите си. По-скоро би се отказала от мечтата си, отколкото да го нарани по този начин.

С ръка на бравата се огледа за последен път. Искаше да си спомни добрите времена, радостта си, когато някой клиент бе особено доволен или когато във въображението й се появеше много оригинална идея, и то толкова внезапно, че едва успяваше да я нанесе върху хартия, преди да е изчезнала. Часовете, прекарани тук заедно с Пол Шонеси, се бяха сраснали като едно неделимо цяло с хубавите спомени от този кабинет. Страшно много щеше да й липсва — с бързите си справки по проектите, със споделените проблеми, съчувствената усмивка, когато нещо сякаш не е наред, с кратките прегръдки, когато се поздравяваха за някой успех. Щяха да си останат приятели, но вече нямаше, да го има онзи всекидневен контакт с него.

„Стига вече! — укори се отново. — Сантименталните мисли няма да ти помогнат да изминеш по-лесно тридесетте метра до асансьора. Слава богу, че поне е понеделник й все още е рано. Вероятно ще мине още час, преди клюката да се е разпространила навсякъде, а това ще ми бъде достатъчно да се измъкна с колкото се може по-малко шум.“

Трябваше да се спре за малко при Джаки и да й благодари, че бе толкова добра секретарка и вършеше много неща извън задълженията си, без да се оплаква. Но знаеше, че ако го направеше, сълзите парещи в очите й щяха да бликнат, колкото и да се опитва да ги задържи. Бе решена да си тръгне с достойнство, каквото и да й костваше.

Но едва не наруши това свое решение, когато излезе и видя Джаки открито да плаче.

— Виждам, че тази сутрин клюките са плъзнали по-рано от обикновено — каза Ленора с въздишка и отиде до бюрото й. — Мислех да ти се обадя по-късно… и може би да те поканя на обяд… Малко ми е трудно да изразя благодарността си точно сега…

— Разбирам, мис Рандолф… — едва промълви Джаки иззад смачканата си кърпичка.

— Оставих някои неща за теб в кабинета — акварела на Черния Каньон от Ганисън и репродукцията с маите на Смит. Помня, че няколко пъти им се възхищава. Това е твърде скромен начин да ти благодаря за всичко, което направи за мен…

— Не мога да си представя да работя за някой друг… — Нови сълзи заблестяха в очите на секретарката й.

— Не плачи, Джаки! — нежно я сгълча Ленора. — И без това ми е достатъчно трудно да напусна.

Сбогуваха се и Ленора тръгна по коридора. Когато приближи ъгъла, зад който завиваше, за да отиде в отдела на Пол, забави крачките си, но само след миг отново се забърза, тъй като прецени, че вече се бе подложила на достатъчно много изпитания. Въпреки че страшно много й се искаше да поговори с някого, а както винаги, Пол бе най-подходящият за целта човек, не можа да си наложи да остане в сградата дори минута повече. „Ще му се обадя по-късно. Може би ще отидем някъде заедно и ще изпием бутилка вино, докато обсъждаме несправедливостите в живота…“ Ленора изведнъж пребледня, осъзнавайки, че всъщност не Пол бе този, с когото искаше да бъде в момента. Пол нямаше да я накара да се почувства по-добре и да погледне трезво към бъдещето си. Имаше нужда от друг и много добре знаеше кой е той.

Когато пристигна в празното си жилище, усети как затъва още по-дълбоко в онзи нереален свят, който я заобикаляше, откакто се бе върнала от Аспен. Изглеждаше толкова просто да се върнеш вкъщи, но Ленора откри, че не може да се ориентира в тази толкова позната територия. Да се намира тук по средата на деня в понеделник бе напълно объркващо. Всичко изглеждаше не на място. Чакаше сълзите да се появят, но очите й си оставаха сухи. Чувстваше само някаква смразяваща вцепененост. Дълго се лута из стаите като звяр, хванат в капан. Изведнъж видя куфарите си в ъгъла, където Мангас ги бе оставил. Докато ги замъкваше в спалнята, й мина през ума, че разопаковането им поне ще я накара да върши нещо.

Отвори капака и ужасена затисна устата си с ръка, когато видя какво имаше най-отгоре. Бе забравила, че им се наложи да сложат дрехите на Мангас при нейните, тъй като той нямаше свой куфар. Тази малка частица от мъжа, когото обичаше, й причини повече болка, отколкото си бе представяла, че може да изпита.

Най-после сълзите бликнаха.

 

 

Седмицата, както и следващата, изминаха в търсене на работа. След като отиде на шест събеседвания и всеки път надменно или пък притеснено й бе заявявано, че няма свободни места, Ленора най-сетне призна пред себе си, че Дейвид Мейсън се бе погрижил да няма никакви шансове да си намери работа в Колорадо Спрингс. А щом не можеше да си намери работа тук, където хората я познаваха, тогава какво би станало, ако се преместеше в друг град. Все още имаше няколко фирми, към които да се обърне, но никоя от тях не се занимаваше с това, което тя искаше да работи.

Докато приготвяше вечерята, Ленора размишляваше върху възможностите за избор. Поне не бе във финансово затруднение. От години живееше, отдадена единствено на професията си и нямаше почти никакво време да харчи пари за нещо. По-голямата част от заплатата й бе внасяна в банката и въпреки че лихвите бяха ниски, не бе потърсила други възможности за инвестиции. Затова бе доволна, че сега парите й бяха на разположение.

Чу стъпки по страничната алея. Погледна през прозореца и видя Пол Шонеси, който се приближаваше с някаква чанта в ръка. Изтри ръцете си и отиде да го посрещне на вратата.

— Идваш тъкмо навреме за вечеря — усмихна му се тя.

— Облечи се. Ще те водя да вечеряме навън.

— Сигурен ли си, че искаш това? Приготвям салата и пиле по китайски и има достатъчно много.

— Добре. Успя да ме убедиш, че е за предпочитане да празнуваме тук, отколкото в някакъв си скучен ресторант.

— Ще се радвам, ако имаме повод за празнуване. Влез и ми разкажи всичко.

Пол мина покрай нея и влезе в кухнята, където с елегантен жест извади от чантата бутилка „Дом Периньон“.

— Охо! — възкликна Ленора одобрително. — Не знам какво празнуваме, но то трябва да е наистина нещо много специално.

— Няма да разбереш, преди да сме вдигнали чашите си за тост.

Тя отиде до шкафа и извади две красиви чаши. Като видя колко дълго Пол се занимава с отварянето на бутилката, изцъка с език раздразнено.

— Защо се бавиш?

— Имай търпение!

Неговата възбуда вече бе започнала да я заразява и Ленора откри, че става все по-любопитна да чуе новината.

— Дай аз да я отворя — предложи с шумна въздишка.

— Какво?! Искаш да завземеш тази последна крепост на мъжкото превъзходство?

— Превъзходство? — засмя се тя.

— Разбира се, че можеш и да успееш да извадиш тапата на бутилката по-бързо от менено това не означава, че ще го направиш със същия стил. Нека да се разберем — всеки да си знае задълженията. Има неща, които само един мъж може да направи добре. Ние…

Думите му бяха прекъснати от тихото изпукване, когато най-сетне тапата излезе от бутилката.

Пол тържествено наля от искрящата течност и приготвените чаши и подаде едната на Ленора.

— За „Шонеси и Рандолф“. — Той й смигна закачливо. — Или ако все пак си така твърдоглава, че да настояваш да си първа, за „Рандолф и Шонеси“.

Ленора се втренчи в него.

— За какво говориш? — прошепна тя уплашено.

— От този следобед аз съм безработен. И тъй като винаги съм мечтал да имам страхотен шеф… Избрах себе си и, разбира се, теб. Но мисля, че след като ти ще си твърде заета да вършиш всичко онова, с което се справяш толкова добре, и няма да имаш време да ме контролираш, ще трябва, така да се каже, да контролирам сам себе си.

— Пол, какво си направил? — попита Ленора, макар вече да знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Напуснах — отвърна кратко Пол.

Лицето й помръкна и тя остави чашата си на барплота.

— Как разбра?

Пол сви рамене. Изведнъж стана сериозен.

— Не бе трудно да разбера какво става. С твоя талант ти вече би трябвало да отказваш на настоятелни работодатели. И тъй като не го правеше, предположих, че или Уинчестър, или Мейсън, или пък и двамата ти погаждат мръсни номера. Просто няма начин да се бориш с тях в този град.

— Щом го знаеш, тогава какво те кара да мислиш, че заедно ще успеем?

— За разлика от теб, Ленора, аз никога не съм бил щастлив в „М, Л и М“. Да работя самостоятелно е мечта, която тая откакто завърших, но имах достатъчно ум в главата си, за да осъзная, че не съм готов за самостоятелна работа. Понякога решенията не зависят от нас. Не бих казал, че съжалявам. Напротив, страшно съм доволен… — Пол замълча и стеснително добави: — Твоето нещастие се оказа сбъдване на мечтите за мен. Но не позволих на възторга си да надделее. Доста дълго размишлявах върху тази идея и реших, че бихме могли да оцелеем на първо време, докато всичко утихне. Имаме достатъчно добри връзки с фирми, на които не им пука за Уинчестър или Мейсън, и които ще ни помогнат да преживеем трудните времена. Няма да ни направят богати или известни, но и няма да умрем от глад. А веднъж отворим ли си отново пътя към висшите кръгове… — Гласът му стана заплашителен. — Ще изритаме онези кучи синове от „Мейсън, Лангли и Мейсън“ вън от бизнеса.

Ленора се усмихна. Ентусиазмът му я накара да повярва, че това може да стане реалност.

— Звучи ми така, сякаш се готвим за битка на живот и смърт.

— Ммм… Това ми харесва, съдружник. Да пием за това!

 

 

На следващата сутрин Ленора откри, че скъпото вино причинява същото главоболие като евтиното. С Пол бяха стояли до късно през нощта, за да обсъдят плановете и надеждите си за фирмата, като всеки от тях се опитваше от време на време да се противопостави на идеята и да намери някакви причини за евентуален неуспех. В рамките на няколко часа научиха един за друг много повече, отколкото бяха научили през цялото си досегашно приятелство. Споделиха както мечтите, така и страховете си. Завършиха, дискусията със здраво ръкостискане, топла прегръдка и големи надежди за общото си бъдеще. А след като хвърлиха монета, решиха да нарекат фирмата „Рандолф и Шонеси“.

Стиснала главата си с длани, Ленора се залута из кухнята за чаша вода и аспирин, преди да се осмели да излезе на твърде ярката за нея слънчева светлина, за да вземе вестника от терасата. След като си направи кафе, отново се промъкна в леглото и подложи възглавницата зад гърба си. Скоро откри, че с няколко глътки кафе и решително усилие на волята би могла да се концентрира върху дребния шрифт на обявите за недвижими имоти във вестника. Сама бе изявила желание да потърси офис, докато Пол подготвяше документите, необходими за получаването на разрешително за работа и за сключване на договор за съдружие.

Да се захванеш със собствен бизнес при съществуващите условия на пазара бе лудост, невероятно дръзка постъпка, но също и единствено спасение. За пръв път от две седмици насам Ленора бе наистина развълнувана. Ако нещо можеше да я накара да забрави Мангас, то това начинание със сигурност ще успее да го направи. Дните и нощите й щяха да са изпълнени с работа и споменът за него вероятно щеше да избледнее. Болката, която сега разкъсваше сърцето й, скоро вече щеше да е минало.

Сложи вестника в скута си и се втренчи през прозореца. „Какви глупави игри се опитвам да играя!“ Според майка й като дете била обичала най-много играта, в която е трябвало да се прави на друг човек. Явно още не я бе забравила. Само че сега бе в ролята на щраус, пъхнал главата си в пясъка. Въобразяваше си, че може лесно да забрави Мангас Тейлър, но той бе навлязъл дълбоко в душата й, бе станал частица от нея и бе невъзможно да го изтръгне от сърцето си. Никога нямаше да спре да мисли за него. „Мога само да се надявам болката да се притъпи, с времето да…“

Телефонът иззвъня.

— Откри ли вече някакво място? — попита Пол в отговор на нейното „ало“.

— Има три или четири възможности. Ще се обадя на агенцията, веднага щом главата ми спре да пулсира.

— Е, не се преуморявай. Току-що намерих два билета за благотворителния бал „Фаундър“, който ще се състои довечера. Време е да навлезем в обществото, за да можем да осведомим всичките си потенциални клиенти, че в Колорадо Спрингс се е появила нова проектантска фирма и офисът й скоро ще бъде открит.

Решиха кога да тръгнат и какво да бъде облеклото им и завършиха разговора си.

Ленора се облегна на възглавницата и затвори очи. Толкова хубаво бе отново да има с какво да се занимава. Макар да се опитваше да го отрече, беше й пределно ясно, че бе започнал да я завладява страх, когато разбра, че шансовете да си намери работа намаляват все повече. Прекрасно бе, че тя и Пол можеха да си предложат нещо един на друг. Не искаше да я съжаляват.

Най-сетне бе приятно изненадана и че главоболието й е изчезнало. Тъкмо когато се измъкна от леглото и тръгна към душа, телефонът отново иззвъня. Този път бе Саманта.

— Как върви? — попита весело братовчедка й. Обаждаше се всеки ден, откакто Ленора бе уволнена. Този въпрос звучеше по-скоро като покана за Ленора да сподели проблемите, ако иска, разбира се.

— Всичко е наред.

— Намерила си работа?!

— Ами… не съвсем. Може да се каже, че работата намери мен. Да се срещнем за обяд и ще ти разкажа по-подробно.

 

 

Есента се промъкна почти незабелязано, докато суматохата около откриването на офиса продължаваше. Успяха да намерят подходящи помещения, както и мебелировка. Направиха си и фирмена емблема с много оригинални по форма букви „Л“ и „Ш“ и веднага я дадоха да бъде отпечатана върху визитни картички и канцеларски принадлежности. Накрая наеха художник да изпише със специален шрифт имената им на вратата на офиса. Заемът, документите по съдружието и разрешителното бяха подготвени невероятно бързо и без каквито и да било пречки. Това им даде възможност да започнат работа много по-рано, отколкото бяха посмели да се надяват.

Най-сетне големият ден дойде. Ленора и Пол се срещнаха пред входната врата, за да отпразнуват случая. Местният вестник бе обещал да им отдели колона или две в бизнес страницата, но фотографът щеше да дойде едва след около два часа.

Залата за съвещания, която се намираше между кабинетите им, скоро се изпълни с аромата на прясно сварено кафе. Приготвиха си закуска с портокалов сок и кроасани. Когато всичко бе готово и двамата седнаха, Ленора вдигна чашата си със сок.

— За нас, Пол. Нека да успеем с бизнеса, както сполучихме с приятелството си. Ти си страхотен човек и аз съм ти много задължена.

Пол се усмихна топло.

— Просто направих, каквото можах.

По средата на закуската той отново стана сериозен.

— Ленора, искам да знаеш, че досега избягвах да казвам каквото и да било, защото мислех, че не е моя работа. Опитвах се също да се убедя, че макар и да сме съдружници, това не ми дава правото да се бъркам в личния ти живот. Но явно нито един от аргументите не е успял, защото сега ще направя точно това, което знам, че не трябва да правя. Не очаквам да ми кажеш какво се е случило. Дори не съм сигурен, че искам да знам…

— Пол, стига си увъртал, ами по-добре изплюй камъчето.

— Може ли да се направи нещо, двамата с Тейлър отново да се съберете? — Тъй като не получи отговор, Пол продължи: — През повечето време успяваш да се владееш, но понякога виждам много ясно болката и самотата ти. Може би се меся, защото преди да го срещнеш, никога не си била такава. Мислех, че нещата ще се пооправят, но няма никаква промяна. Не ме разбирай погрешно, Ленора. Справяш се много добре и не мисля, че личните ти проблеми биха пречили на работата на фирмата — просто не мога да издържам да те виждам толкова… толкова…

„Наистина ли депресията ми е толкова явна?“ Ленора доста дълго време мълча замислена.

— Добре, Пол — каза най-после. — Предполагам, че трябва да поговорим за това.

— Не е задължително да…

— Знам. Не съм си и помисляла, че се бъркаш в живота ми. Не потърсих съвета ти, защото знаех, че всякакво обсъждане е безпредметно. Все едно непрекъснато да строиш пясъчни замъци на брега на океана… С всеки прилив или отлив мечтите, надеждите биват отмивани от вълните. Вече не искам да си пилея силите. — Тя се усмихна тъжно. — А сега да отговоря открито на въпроса ти. Не, нищо не може да се направи. Всичко с Мангас Тейлър е свършено, така както е свършено и с „Мейсън, Лангли и Мейсън“.

— И той ли мисли така?

— Не зная… Но това няма значение. Ние сме толкова различни, че ще е невъзможно да се преодолеят несъответствията между нас… и по-добре да не се опитваме.

— Сякаш не говориш ти.

Веждите й се повдигнаха въпросително.

— Никога не съм чувал да признаваш нещо за невъзможно. Мислех, че в речника ти просто няма такава дума.

— Напоследък научих много нови думи.

— Това звучи зловещо.

Ленора видя мъката, проблясваща в очите му.

— Не исках да прозвучи така… — Замислено си отчупи парче кроасан и отхапа от него.

— Сигурно през двадесет и седемте си години живот си срещнал някоя, която много си харесвал, но по-късно си открил, че тя въобще не е твой тип.

Пол кимна.

— Единствената разлика е, че не преживях така трудно раздялата. Бях ужасно благодарен, че връзката ни не продължи… и че имах достатъчно ум в главата си да се измъкна точно навреме, както и направих.

— Може би ми трябва повече време да го преодолея.

— Обзалагам се, че няма да успееш.

Ръцете й издайнически трепереха. Страшно й бе дори да си представи такава вероятност. Засега успяваше да преживее всеки един ден, само защото се надяваше, че следващият ще бъде по-добър.

— Няма никакво значение. Ние сме разделени завинаги.

Пол се опита да каже нещо, но се отказа и се заслуша. После хвърли салфетката си на масата и стана.

— Мисля, че има някой на вратата.

Ленора погледна часовника си.

— Твърде рано е за фотографа.

Минавайки покрай нея! Пол я потупа окуражително по рамото. Докато го чакаше да се върне, тя събра трохите от покритата със стъкло маса и ядосано ги хвърли в блестящото месингово кошче за хартиени отпадъци.

„Да върви по дяволите! — мислено изруга спомена за Мангас, който постоянно я преследваше. — Няма ли някога да се отърва от него?!“ Той бе почернил едно утро, което трябваше да й донесе непомрачена радост.

Звукът от повишаващи се гласове привлече вниманието й.

— Съжалявам — повтори Пол с почти изчерпано търпение. — Днес няма да интервюираме. Елате отново утре и тогава ще се радваме да приемем молбата ви.

Ленора се усмихна. Ако жената, която говореше с Пол, вярваше, че молбата й ще стигне по-далеч от кошчето, жестоко се лъжеше. В случай, че Пол решеше да направи списък на нещата, които най-много го ядосваха, той би поставил на първо място в списъка си „нахалите“.

— Всичко ще се уреди веднага, стига само да ме оставите да се срещна с мис Рандолф!

Ленора се размърда на стола си, опитвайки се да си спомни чий е този така странно познат гневен глас.

— Мис Рандолф не приема днес. Неразположена е.

Този път Ленора се усмихна на старомодния израз, който Пол никога досега не бе използвал.

— Ленора! Излез, моля те, и ме отърви от този идиот!

Ленора тръгна към вратата. Когато я отвори, не можа да се сдържи и избухна в смях при вида на Пол и Саманта, застанали един срещу друг, също като героите от хумористичните комикси, имащи намерение да се сбият.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Саманта.

Пол се намръщи.

— Познаваш ли тази жена?

— Да, разбира се — отвърна Ленора и се обърна към Саманта. — Какво правиш тук толкова рано? Откриването няма да стане преди десет. Освен това, как се освободи от работа? Мислех, че сте в разгара на сезона.

— Реших, че може да ти потрябва някой и друг човек в повече.

Тя стрелна с поглед Пол и пристъпи демонстративно покрай него.

— И така, взех си свободен ден. Не знам защо, но този глупак си помисли, че търся работа.

Ленора едва успя да задържи смеха си, когато видя как Пол остана със зяпнала уста при тази унищожителна оценка на братовчедката й.

— Преди нещата съвсем да са се влошили, скъпа, нека да ти представя моя съдружник. Саманта, това е Пол Шонеси, собственик на „Рандолф и Шонеси“. Пол, това е моята неудържима братовчедка от Калифорния.

Двамата си стиснаха ръцете, гледайки се кръвнишки.

— Все пак любезно ли смяташ да се държиш с всички посетители? — попита сладко Саманта.

— Само с тези, които нахълтват неочаквано — отвърна Пол със същия язвителен тон.

— Надявам се да сте добавили тази информация във визитните си картички. Цяло нещастие ще бъде да губите клиенти, само защото са имали неблагоразумието да не се обадят, преди да дойдат, и затова не са допуснати в офиса ви.

— Клиентите са добре дошли.

— А какво те накара да си помислиш, че не съм клиент?

— Открих, че хора, които могат да си позволят да наемат архитект; обикновено се държат по-изискано — изсъска той.

Ленора слушаше бързата размяна на хапливи забележки и не можеше да повярва на очите си. Те не й обръщаха никакво внимание, сякаш бе някаква мебел.

— Това е най-просташкото нещо, което някога съм чувала да ми казват, откакто дойдох в Колорадо Спрингс!

— Сигурно е така, защото си държала устата си затворена и не си предизвиквала никого — отвърна студено Пол.

— Какво става с вас двамата? — намеси се Ленора и застана помежду им от страх да не би пререканието да прерасне в размяна на удари.

Погледнаха я така, сякаш бе щракнала с пръсти и ги бе събудила от някакъв хипнотичен сън. Пол заговори пръв, нарушавайки неловката тишина:

— Да започнем ли отначало? — попита той и изгледа засрамено Саманта.

Тя премести поглед от Пол към Ленора, а после отново се втренчи в Пол. От притеснение по бузите й се разля руменина, която я направи да изглежда много по-млада от нейните двадесет и шест години.

— Предполагам, че или ще трябва да започнем отначало, или да избираме оръжията.

Бурният им смях разсея напълно и последните частици от напрежението, витаещо във въздуха около тях.

— Закусвала ли си? — попита Ленора и хвана Саманта под ръка.

— Да, но мога лесно да бъда убедена да добавя нещо към студената закуска, която се разкарва самотно из стомаха ми.

Саманта надзърна през рамото си и отново се изчерви, когато установи, че Пол я гледа внимателно. Ленора се усмихна при тази размяна на погледи. Никога не бе виждала подобно озадачено изражение по лицето на Пол. Но пък и той сигурно не бе срещал жена като Саманта.