Джорджия Боковън
След мълнията (14)

Тринадесета глава

Утрото настъпи, озарено от слънчева светлина и пълно с обещания. Ленора лениво се протегна до вече събудилия се Мангас, а после пак се сви до него.

— Добро утро! — усмихна се той. — Сигурен съм, че си спала добре.

— Като мечка в дълбок зимен сън. А ти?

— Като пън. Чак съм учуден, че толкова добре. Не помня да ми е било така приятно, че деля леглото си с някого, откакто навърших единадесет години.

Ленора прекара ръка по корема му.

— Имам ли някакви предимства?

Мангас се замисли за миг.

— Май последната ми партньорка не хъркаше. Но като изключим това… Ох!

Ленора бе намерила достатъчно свободна кожа по кръста му, за да го ощипе силно.

— Не хъркам!

— Е, не се оплаквам — отвърна той, опитвайки се да укроти гнева й.

— Не хъркам!

Диалогът им бе прекъснат от звънеца на вратата. Спогледаха се учудено. Ленора сви рамене.

— Нямам представа кой може да е.

Мангас отиде да вземе халата си от гардероба. Когато минаваше покрай леглото, Ленора се разсмя и го спря.

— Забравили сме да махнем етикета.

Той го дръпна от ръкава си и го пъхна в джоба.

— Не мърдай оттук!

— Нямам такова намерение.

Мангас все още се усмихваше, когато отваряше входната врата.

Изведнъж усмивката му замръзна. От другата страна на прага стоеше Ейдриън Уинчестър. И двамата се втренчиха учудени един в друг, но скоро изненадата отстъпи пред събудената омраза.

— Ти?! — изломоти Ейдриън. — Какво търсиш тук?

Откакто познаваше Ленора, Мангас мислеше, че всичките му лоши чувства са се стопили, но сега те изплуваха на повърхността с нова сила и го накараха да свие ръцете си в юмруци.

— Здравей, Ейдриън — каза с равен глас.

— Ти негоднико! — процеди Ейдриън. Лицето му започна да почервенява. Въпреки че винаги досега се бе контролирал до съвършенство, този път търпението му изневери. — Какво, по дяволите, правиш в моята къща?!

— Бях наблизо — отвърна сдържано Мангас.

Погледът на Ейдриън се стрелна през отворената врата. Отначало гледаше в недоумение, после сякаш започна да разбира нещо и изражението му стана гневно. Мангас се обърна да разбере какво бе привлякло вниманието му и видя Ленора, която слизаше по стълбите. Златистокестенявата й коса бе разрошена от съня, а самата тя се прозяваше и затова все още не бе забелязала ситуацията.

Мангас се опита да излезе навън и да затвори вратата след себе си, но Ейдриън я блъсна с ръка.

— Не я намесвай в това! — предупреди го Мангас с нисък и заплашителен глас.

Ейдриън бе побеснял от ярост. Или не го чу, или просто предпочете да не обърне внимание на думите му.

Някъде близо зад себе си Мангас чу как Ленора стреснато попита:

— Ейдриън?! Какво правиш тук? Трябваше да си в Европа.

Ейдриън набързо огледа всекидневната. Очите му се спряха многозначително на небрежно разпилените върху дивана дрехи.

— Кучка! — изсъска злобно той. — Напълно ми е ясно какво правиш ти тук. Откога се занимаваш с този мелез? Кажи, откога?!

В съзнанието на Ленора се надигнаха думи на протест и гняв, но не успя да ги произнесе. Мангас бе сграбчил за яката Ейдриън и го избутваше навън.

— Махай се оттук, Уинчестър!

С изкривени от ужас черти Ейдриън отново погледна мъжа, който се бе надвесил над него. И така, както се бе втренчил в него, изражението му се промени. Като че изведнъж бе разрешил дълго безпокоял го проблем.

— Ти… ти си бил! — изрече задъхано и бавно отстъпи назад, сякаш е бил ударен. — Ти си негодникът, който е дал на Бингъм чека.

После погледна Ленора.

— А пък ти си избрала подходящия момент. Участвала си във всичко. Остави ме да си мисля, че колежът ще бъде мой. Убеди ме да похарча цяло състояние за него, а после го грабна. Опита се да ме изкараш глупак в очите на другите…

— Ейдриън… — започна Ленора, но веднага осъзна колко безсмислено бе да се опитва да говори с него точно сега.

Той не й обърна внимание и заслиза надолу по стълбите. Но дори в гнева си не бе забравил застрашителното присъствие на Мангас. Застана на страничната алея и се обърна.

— Уволнена си, Ленора! — изкрещя ликуващо. — Върни се в Колорадо Спрингс. Не искам да те виждам близо до моя комплекс.

Този път наистина си тръгна, Мангас затвори вратата.

— Да се махаме оттук, Ленора — каза уморено. — Мисля, че те подложих на достатъчно унижения днес. Нека си тръгнем, преди да се е наложило да го срещнем отново, в случай че реши да се върне.

— Чакай малко. — Тя се отдръпна от протегнатата му ръка. — Разбираш ли това, което се случи току-що?

— Да — неохотно призна Мангас. — Дяволите да го вземат, така ми се ще да не разбирах.

— Обясни ми тогава! Сигурно имам право да знам.

— Не сега — отвърна той доста по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Ще го обсъдим в колата.

Вече неспособна да сдържа чувствата, които я разкъсваха, Ленора го сграбчи за ръкава, когато се опита да мине покрай нея.

— И още как ще го обсъдим! — извика тя. — Току-що загубих един от най-добрите проекти, с които някога съм се заемала, бях наречена „кучка“ от човек, който някога ме считаше за приятел, и на всичко отгоре бях обвинена за неща, които дори не схващам. А ти ми казваш, че разбираш всичко това. Е, добре, защо аз не разбирам?

Крайно ужасен и потресен, Мангас осъзна, че бе изчаквал твърде дълго. Някакъв вътрешен глас го предупреждаваше през цялото време, че отношенията му с Ейдриън трябваше да бъдат първото нещо, което да разкрие пред Ленора. Но се страхуваше, че би се отдръпнала от него, ако узнаеше как бе възнамерявал да я използва.

— Ленора… — започна умолително, — права си за всичко, което каза. Заслужаваш да знаеш, но сега не е най-подходящият момент да говорим за това.

В очите й блестяха непролетите сълзи на безсилие и гняв. Изведнъж всичко се изясни дълбоко в съзнанието й и това я накара да затаи дъх от изненада.

— Не искаш да ми кажеш, защото се страхуваш как ще го приема?!

Истината в думите й го прониза като остър нож. Ръцете му увиснаха безжизнено.

— Права си — тихо промълви.

— Мангас, какво е това нещо? Моля те, кажи ми! Не може да е толкова зле, колкото си мислиш!

Безполезно бе да отлага нещо, което тъй или иначе щеше да се случи.

— Наблюдавах те в колежа, а и после не те оставих намира, само защото си мислех, че си любовница на Ейдриън. Изглеждаше ми съвършено отмъщение да те отнема от него. Използвах те, Ленора. Използвах те за собствените си извратени цели.

Ленора примигна. Изглеждаше объркана и озадачена, сякаш й бе говорил на непознат език. После, когато думите бавно проникнаха в мозъка й, силна болка раздра гърдите й и я задуши. Мислено се питаше дали наистина бе възможно да се разбие едно сърце. Погледна Мангас и видя страданието си, отразено в очите му.

— Защо? — успя най-сетне да прошепне, преодолявайки буцата, заседнала в гърлото й.

— И аз самият вече не мога да отговоря на този въпрос. Първоначалните причини ми изглеждат безсмислени.

Но той трябваше да й отговори. Сърцето й крещеше за отговор — за нещо, каквото и да било, само да накара болката да утихне.

— Какво е станало? Какво е това, което те е накарало да го намразиш толкова много, за да постъпиш така с мен?

Мангас понечи да протегне ръце към нея, но не успя да си наложи да я докосне. Искаше да изтрие сълзите, стичащи се по бузите й, но ръцете му отказваха да докоснат лицето й. Искаше да я вземе в прегръдките си, но разумът не му позволяваше да го направи. Бе сторил всичко, би заплатил всякаква цена само да можеше да заличи обидата, която се четеше в зениците й.

— Вчера ти говорих за един човек от „Уинчестър колидж“, който ме подкрепи финансово и уреди да получавам стипендията, с която успях да завърша образованието си. Той бе бащата на Ейдриън.

Мангас говореше бавно и замислено. Страшно много му се искаше да й бе разказал това в друго време и на друго място.

— Той бе тих човек, предпочиташе академичния живот пред живота на индустриалец. Когато Ейдриън достигна необходимата възраст, баща му прехвърли всичко върху него… Мистър Уинчестър имаше и друго дете, Жаклин. Тя много приличаше на баща си и винаги, когато можеше, идваше в колежа, за да избяга от майка си и Ейдриън.

Мангас замълча и разтърка врата си. Мъчеше се да намери подходящи думи. Бе разкъсван от спомените, които изникваха в паметта му. Измина още минута, преди да продължи.

Въпреки че бе страшно напрегната, Ленора търпеливо го изчака.

— И така… — той поклати примирено глава, — накратко, ние се влюбихме. Щастливи и наивни, крояхме планове да се оженим. Макар и да бяха доста далечни тези планове, още в мига, в който разбра за тях, Ейдриън побесня. Дойде там, където работех по онова време, и много подробно ми обясни защо не съм подходящ за сестра му. Дори си позволи да ми опише децата, които евентуално биха ни се родили, наричайки ги „мелези“.

Ленора пребледня. Бе чувала безцеремонните забележки на Ейдриън при случайни разговори и сега знаеше, че Мангас най-вероятно смекчаваше много по-грозна сцена.

— Тогава това никак не ме разтревожи. Преди също се бях спречквал с Ейдриън в училище. Вече го познавах твърде добре и не обръщах внимание на обидите му. Но когато вечерта се прибрах вкъщи и намерих писмото на Жаклин, започнах да осъзнавам, че ние не бяхме един за друг. Бе послушала Ейдриън. Той бе успял да я убеди, че с моя произход никога няма да бъдем приети като брачна двойка в обществото на обичния й Югозападен район. Дори споделяше мнението му, че децата ни ще бъдат обречени на унижения и мизерен живот. Вярвах, че Ейдриън я е накарал да напише писмото, и че ако само можех да я видя и да говоря с нея, всичко ще се оправи.

„Колко дълбоко трябва да е бил наранен, за да разказва така безизразно историята си!“ — помисли си Ленора.

— Тръгнах за къщата им в Колорадо Спрингс на автостоп, но бях арестуван за скитничество точно пред вратите на колежа. Шерифът ме държа достатъчно дълго — докато Жаклин бъде изпратена в Европа… Този път разбрах истинската причина, поради която баща й бе предпочел да живее в „Уинчестър колидж“ вместо в Колорадо Спрингс. Той бе не само тих и скромен човек, но също така бе напълно подвластен на жена си и Ейдриън и се страхуваше от двамата. Изслуша ме съчувствено, но ме посъветва дори да не помислям да се боря с тях. Каза, че просто няма начин да победя, затова по-добре да забравя за Жаклин и да продължа живота си без нея. Намекна ми, че Жаклин не тъгувала за мен толкова, колкото аз за нея, но тогава аз не обърнах внимание на думите му. Бяха ми нужни още няколко мъчителни месеца, за да осъзная какво се е опитвал да ми каже.

Мангас започна да крачи из тясното пространство межди стълбите и дивана, върху който Ленора се бе свила на кълбо, докато го слушаше.

— Тъй като нямах възможност да последвам Жаклин в Европа, реших, че мога поне да я чакам, докато се върне в Колорадо Спрингс. Сезонната ми работа свърши и изведнъж открих, че благодарение на широкообхватното влияние на семейство Уинчестър, почти навсякъде отказваха да ме вземат на работа и практически бях безработен. Единствените хора, които се съгласяваха, да ме наемат, даваха минимална заплата.

Горчива усмивка изкриви устата му.

— Ейдриън се появяваше от време на време да ме гледа, когато мия съдовете и да ми припомня колко глупав съм бил — както той се изрази — да се опитвам да се измъкна от калта и да подобря социалното си положение на гърба на семейство Уинчестър. Тогава той бе едно наперено копеле. Беше уверен, че няма да направя толкова глупаво нещо, като например да посмея да отмъщавам. Затова редовно правеше всичко възможно да превърне живота ми в ад.

Мангас се засмя мрачно. Ленора почувства студенината в смеха му с всяка своя клетка.

— Като някой герой от лош роман аз не се отказвах и чаках Жаклин да се върне. По-точно казано, не се отказвах, докато Ейдриън не нанесе последния си решителен удар. Бях нощна смяна — от полунощ до осем сутринта, а той дойде със сутрешния вестник. Без да каже нито дума, прекоси помещението до мястото, където миех съдовете, и хвърли пред мен част от вестника. В него имаше снимка на Жаклин и съпруга й. Текстът под снимката обясняваше, че те наскоро са се върнали от Европа. На следващия ден напуснах Колорадо и не се върнах до деня, когато те срещнах.

Ленора стана от дивана и като в транс се запъти към стълбите. Опита се да ги изкачи, но разбра, че няма толкова сили. Чувстваше се като нападната от гигантска граблива птица. Всичко, което й бе останало, бе отчаяно чувство за самозащита и точно това чувство не й позволяваше да мисли за Мангас или за страданията му, причинени от Ейдриън. Не би могла да понесе повече от това. Бе съкрушена от предателството на Мангас.

Заговори с нарастващо напрежение, като че излизаше от някаква гъста мъгла.

— И дори след всичките тези години все още го мразиш толкова много, че искаш да си отмъстиш? Годините не са ли успели да уталожат гнева ти поне малко? Когато откри, че още търсиш възмездие, не ти ли бе достатъчно да му отнемеш земите на колежа? Предполагам, че Ейдриън е бил прав… ти си „тайнственият благодетел“, нали?

— Да.

— Това не ти ли бе достатъчно?

Ленора шепнеше дрезгаво, а дълго сдържаните сълзи пареха в очите и.

— Трябваше ли да използваш и мен?

— Беше… — Мангас въздъхна. Нямаше никакво оправдание. — Не — продължи тихо. — Не биваше да те използвам. Нямах право да те използвам.

— Ейдриън бе прав — заключи Ленора, загубила битката със сълзите. — Ти си негодник. Да ме използваш хладнокръвно, както би използвал пионка върху шахматна дъска…

— Ленора, недей да…

— Какво? Да не се чувствам наранена? Или ядосана? Какво да не правя, Мангас?

— Не затваряй вратата между нас.

— Как бих могла да затворя нещо, което никога не е било отворено?

Тя отблъсна протегнатите му ръце и изтича нагоре по стъпалата.

 

 

Пътуването обратно до Колорадо Спрингс бе цяло мъчение и за двамата. Мангас шофираше, а Ленора гледаше втренчено през прозореца, без да вижда нищо. Тишината се бе издигнала като грозна бариера помежду им и никой от тях не можеше да я преодолее. Когато пристигнаха пред жилището на Ленора и паркираха, тя веднага понечи да отвори вратата. Мангас хвана ръката й.

— Трябва да поговорим.

— Какво още има да си кажем?

— Няма значение какви думи използваме. Трябва да намерим начин да уредим това, което се случи с нас.

— За това просто няма достатъчно думи.

— Ленора, моля те…

— Добре — съгласи се уморено тя.

Някъде дълбоко в сърцето си усещаше, че все още се надяваше Мангас да й каже нещо, което да накара болката да изчезне — нещо, което да им позволи да се чувстват отново така, както се чувстваха преди. Безмилостно изтласка тази надежда вън от мислите си. „Няма да играя ролята на глупачка! Два пъти ми бяха достатъчни — трети път е недопустим!“

Мангас остави багажа до вратата, а Ленора прекоси всекидневната, за да дръпне завесите. Когато се обърна, изражението й бе сдържано, а очите студени.

— Казвай, каквото имаш да кажеш, Мангас, а после си върви.

— Не мога да повярвам, че ще изоставиш така лесно всичко, което имаме.

— Всичко, което имаме? — иронизира го тя. — Тогава нека да видим какво имаме… Имаме връзка, изградена върху лъжи и измама. Имаме приятелство, основано на полуистини. Имаме любовна афера, която е просто една измислица.

Въпреки че си бе обещала да остане спокойна, неволно повиши тон:

— Имаме толкова общо, колкото един от твоите компютри и някое сметало.

— А любовта? — попита тъжно Мангас.

Ленора се втренчи през прозореца, надявайки се, че не е забелязал болката й.

— Не може да обичаш някого, от когото се страхуваш.

Тези думи накараха сърцето му да натежи от мъка и жестоко унищожиха надеждите му.

— Защо се страхуваш от мен?

— Откакто се срещнахме, все се опитвам да убедя себе си, че не си по-различен от другите. Но не е така. Опитвах се да си представя какво бих преживяла като дете, ако бях на твоето място… След това как бих продължила, как бих се справила в колежа, ако минех по твоя път. После… какво би станало с Ейдриън и Жаклин… Как си успял да се измъкнеш от тази дупка и веднага да започнеш изграждането на „Апачи компютърс“, сякаш нищо не се е случило? Предполагам, че никога не си имал нужда от някого, Мангас, но аз не съм такава. Ако си бях позволила да те обикна, щях да се нуждая от теб, както се нуждая от въздух да дишам. А ти нямаше да се нуждаеш от мен. Точно това щеше да ме унищожи. Не мога да позволя такова нещо да се случи.

Ленора продължи да гледа през прозореца към малкото дворче, защото знаеше, че ако се обърнеше с лице към Мангас, той щеше да разбере лъжата, която бе изрекла. Скривайки собствената си реакция, тя не можа да види колко тежък удар му бе нанесла.

„Как може да си е изградила толкова погрешна представа за мен?!“ — питаше се Мангас. — Този път нямаше как да се защити. Пламенно бе отворил сърцето си за Ленора и сега то нямаше да се затвори. Щеше да има нужда от нея, щеше да страда за загубата й всеки миг от живота си.

— Надявах се, че ще имаме време да се опознаем като приятели и че това ще прерасне в любов, която ще продължи през целия ни живот. Но май не се случиха твърде много неща…

— Да — промърмори тя. — Не можем да се върнем назад, а аз не искам да продължавам.

Победен, Мангас отпусна тежко рамене.

— Интуицията ми подсказва, че трябва да остана и да се боря, но не мога… Не си права в преценката си за мен, Ленора, но трябва да призная, че няма думи, с които бих могъл да те убедя в това. Утре, когато си помислиш по този въпрос, попитай се също дали е възможно страхът ти от мен да е донякъде, всъщност, страх от самата теб. Вероятно истинската причина да напуснеш своя дом и никога да не се върнеш там е, че се страхуваш от това каква и коя си. Съдейки по нещата, които узнах за теб от разговорите ни, струва ми се, ти си си внушила, че всички в семейството ти са те учили, че жената трябва да се подчинява на мъжа. Толкова много ли си обсебена от тази идея, та чак си си наложила да повярваш, че да обикнеш един мъж означава рано или късно да станеш просто негова сянка? Възможно ли е да не си позволяваш да се обвържеш, защото се страхуваш, че не си достатъчно силна, за да успееш да запазиш собственото си „аз“? Или пък се страхуваш, че някъде дълбоко в теб се крие жена като майка ти? Не можеш ли да приемеш мисълта, че дори и да е имала възможността да промени живота си, майка ти просто не е поискала да го направи? Мисля, че страхът ти е свързан не толкова с това колко силен съм аз, а по-скоро колко слаба си въобразяваш, че си.

Ленора го изгледа гневно.

— Мислех, че си следвал за инженер. Не знаех, че си специализирал и психология.

— Сарказмът не е…

Думите му бяха прекъснати от иззвъняването на телефона.

Ленора взе слушалката, послуша за момент и му я подаде. Отиде до камината и го зачака да свърши разговора си.

Когато вдигна очи видя колко съкрушен изглежда, едва се сдържа да не се приближи и да обвие ръце около врата му. Мангас стоя и слуша доста дълго, като само от време на време правеше кратки забележки, от които Ленора нищо не можеше да разбере. Затвори апарата и се обърна към нея.

— Трябва да тръгвам. Искам да знаеш, че бих останал колкото е необходимо, ако имаше някаква надежда за нас.

— Да те закарам ли до летището?

Тя се опитваше да бъде вежлива, въпреки че целият й свят бе рухнал. Тъжна усмивка се появи на устните му.

— Дойдох с колата си, не помниш ли? Ще я оставя на летището и по-късно ще изпратя някой да я докара:

— Надявам се, че всичко е наред…

Ленора не искаше да каже точно това. Звучеше като учтиво и подходящо нещо за казване — без никакъв определен смисъл и съвсем неангажиращо.

Вместо да й отвърне с нещо също толкова безсмислено, Мангас тръгна към вратата. После спря и се обърна. Дълго остана загледан в нея, запечатвайки образа й в паметта си. Знаеше, че той винаги щеше да го преследва неотлъчно.

— Един ден — каза й тихо, — когато погледнеш назад, спомни си колко много те обичах.

— И аз теб… — прошепна Ленора, но преди думите да се бяха отронили от устните й, той вече бе излязъл.