Джорджия Боковън
След мълнията (13)

Дванадесета глава

Отидоха в малък френски ресторант в подножието на главния ски лифт. Вечерта бе топла, изпълнена с мириса на лято, което тук, в Скалистите планини бе много по-живописно откъдето и да било другаде. Тъй като искаха да се насладят на приятната вечер, Мангас помоли да им дадат маса на терасата. Докато разглеждаха менюто, до тях достигнаха нежните звуци на изключително добре изпълнявана камерна музика.

— Предполагам, че солистите са от музикалното училище — вметна Мангас.

— Вероятно — отвърна разсеяно Ленора, без да вдига поглед от листа. — Училището привлича много надарени младежи. Преподавателите, както и гостуващите диригенти, са все известни имена в музикалния свят.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката им. Мангас и Ленора доволно се усмихнаха един на друг, когато откриха, че и двамата са си избрали бифтек във фолио.

— А ще желаят ли мадмоазел и мосю предястие? — попита сервитьорът.

— Какво ще кажеш за порция стриди? — обърна се Ленора към Мангас.

Той се чудеше как ли би реагирала, ако й разкаже подробно как бе оцелял, когато за пръв път бе избягал от приюта, за да живее по хълмовете над резервата. Бе изял толкова много животинки, подобни на стридите, че оттогава не бе и помислял отново да ги вкуси, колкото и добре да са приготвени.

— Може би някой друг път — отвърна сухо.

Сервитьорът кимна и се отдалечи.

Ленора се пресегна през масата и докосна ръката на Мангас. Изведнъж страшно й се прииска да узнае колкото се може повече неща за него. Искаше да стане неделима част от него — така, както той бе станал част от нея.

— Успя ли въобще да разбереш нещо за индианския вожд, чието име носиш? — нежното попита, опитвайки се да го върне към темата на разговора им следобед.

— Мангас Колорадос е бил вожд на апахите чирикаха — започна той. — В някой от книгите, които съм чел, е наричан още Червената Ръка. Навярно е бил висок, може би почти колкото мен, а също така е бил и изтъкнат воин. Хората от племето чирикаха са били известни с височината си и със своята ненавист към белите. И накрая са платили твърде скъпо за това. Сега няма нито един резерват, носещ тяхното име. Те са напълно забравен народ, споменаван само в старите филми…

— Мислиш ли, че си един от тях? Че навярно затова майка ти е използвала името на един от вождовете им?

Името му бе единствената нишка, която го свързваше с миналото му. Беше му трудно да й отговори.

— Често съм мислил по този въпрос… — Мангас дълго мълча, преди да продължи: — Името Мангас Колорадос би могло да се проследи много по-лесно от фамилията Тейлър…

Ленора не знаеше какво да каже, за да му помогне, затова само слушаше.

— Когато напуснах резервата…

Като видя изненадата в очите й, Мангас осъзна, че все още не й бе казал нищо за годините, прекарани при индианците.

— По-късно ще ти разкажа за него. И така, след като напуснах резервата, аз се върнах в Таос, за да разбера дали ще мога да открия някого с фамилията Тейлър. Имаше много такива… твърде много. Не зная какво съм очаквал, но то така и не се случи. Търсех, докато намеря някой доста висок мъж или някой със сини очи като моите, а после го преследвах известно време. Опитвах няколко пъти. Сигурно съм ги уплашил — някакво си дрипаво момче с доста дълга коса да те следва по петите — страшничко е, така че мога да си представя какво са си мислели… Тъй като не знаех какво всъщност търся, никак не е изненадващо, че винаги оставах разочарован.

Сервитьорът се върна с виното им. Когато Мангас го опита и показа одобрението си, той напълни чашите и дискретно се оттегли.

— Разбрах, че не си била сред любимците на директора, когато си била в училище — подхвърли Мангас, отклонявайки разговора от себе си.

Ленора се разсмя.

— О, не, грешиш. Бях негова „любимка“… Винаги имах проблеми заради някое нарушение на правилата. Как научи това?

— Тайна — отвърна загадъчно той.

Ленора се замиели за миг.

— Барбара! Говорил си Барбара Ардън. Какво друго ти каза тя? Надявам се не ти е разкрила всичко от тъмното ми минало.

— Не всичко. Никога не се уморявам да слушам за теб.

Тя му се усмихна над чашата си.

— Колко хубаво го каза!

— Как така страшилището на долината Салинас се е превърнало в толкова уважаван човек в света на бизнеса?

— Накратко или по-подробно?

— Ако трябва, може и по-подробно — щедро предложи Мангас.

— Все още не съм се утвърдила. Едва наскоро се научих да се държа по-цивилизовано. Осъзнах, че можеш да постигнеш това, което искаш, без да си твърде враждебна или пък конфликтна личност. Научих се също да приемам нещата, които така или иначе не мога да променя. Не можеш да си представиш какво постижение бе това за мен. Животът ми стана много по-лек, след като престанах да се опитвам да превърна всичките си колеги във феминисти. Сега вече мога напълно да се владея, а и да си държа устата затворена на семейните събирания, на които някой от старите ми чичовци заявява, че светът ще бъдел много по-хубав, ако жените просто се върнат в кухнята.

Мангас скептично повдигна вежди и Ленора се разсмя.

— Е, почти успявам да си държа устата затворена. Вече не вдигам скандали, не крещя. А на майка ми не й се налага да слуша скучни лекции относно това, какво е сбъркала във възпитанието ми. Поне така си мисля. Толкова отдавна не съм била у дома, че вече не знам какво става там — добави малко тъжно.

— Добре, тогава нека да те осведомя. Тази година няколко от плажовете бяха опустошени от бурите, но сега ги възстановяват. Нещата около недвижимите имоти постоянно се променят. Понякога единственото ми интересно занимание е да се чудя дали къщата ми е все още на върха на хълма или вече се е свлякла в долината. Ако искаш, може да дойдеш вкъщи заедно с мен…

Преди да успее да му отговори, сервитьорът донесе вечерята. Ленора вдъхна дълбоко аромата на бифтека, затворила очи.

— Как мислиш, дали ще ни дадат да си вземем малко от тази вкуснотия за утре?

— Не мога да си представя някой, способен да ти откаже нещо.

— О, бих искала това да бе истина… Все пак, струва ми се, че от време навреме вършиш доста добри неща.

— Кажи ми едно от тях. Каквото и да поискаш — ще бъде твое.

— Сега? — прошепна прелъстително Ленора.

Мангас се разсмя високо.

— Това май ми харесва. Изглежда винаги забравям, че зад тези ангелски очи се крие дявол.

— Може да стане опасно — предупреди го тя и по устните й заигра изкусителна усмивка.

— Знаеш ли, че почти успя да изключиш възможността да прекарам цялата вечер, без да ми се прииска да съблека тази секси рокля от кадифеното ти тяло и да те любя с дива страст.

Зениците й се разшириха от престорен ужас.

— Наистина ли би направил подобно нещо… тук?! — задъхано попита Ленора.

Без да изчака отговора му, тя престана да се прави на ядосана и започна да се държи предизвикателно.

— Сега, като си помисля по-добре, сякаш има някаква вероятност идеята ти да бъде реализирана…

Мангас се втренчи в нея и бавно започна да се изправя.

Ленора протегна ръка да го спре.

— Добре, предавам се. Тази точка се брои за теб.

След като Мангас отново седна, тя отпи глътка вино.

— Докъде щеше да стигнеш? — попита, любопитна да узнае дали е било необходимо да отстъпва толкова лесно.

Тръпки я побиха, когато видя искрите в очите му.

— Това е нещо, което никога няма да разбереш, така че ще трябва да се примириш — отвърна й дрезгаво.

Твърдо решена да не се оставя да бъде надмината, Ленора го погледна дяволито и многозначително.

— В случай че все пак се престрашиш да го направиш, моля те бъди внимателен с роклята. Струваше ми цяло състояние…

Мангас поклати глава. Чувстваше се ужасно щастлив и в същото време се страхуваше, че щастието му няма да продължи дълго. „Човек просто не може да бъде толкова щастлив.“ Сякаш някакъв зъл пророк се бе появил в най-тъмните кътчета на съзнанието му и бе започнал да предсказва нещастия. Ленора докосна ръката, му.

— Какво става? — попита, разтревожена от промяната в него.

— Винаги ми е било трудно да приемам неща, които за другите са просто даденост. Постоянно съм в очакване да открия своята половинка.

— Понякога наистина не те разбирам, Мангас Тейлър. Първо ме затрупваш с комплименти, а после ми говориш за някаква си половинка… Уморих се да говоря за себе си. По-добре да се върнем при теб.

Мангас погледна часовника си.

— Имаш точно два часа. Тогава времето за говорене ще свърши.

— Как успяваш да казваш нещата толкова приятно?

— Времето ти тече — предупреди я той.

— Добре, добре. Кажи ми кой те научи да свириш на пиано?

— Искаш да кажеш да „дрънкам“ на пиано, нали?

Ленора изцъка укорително с език.

— Скромността никак не ти прилича!

Мангас се отпусна назад в стола си, въздъхвайки дълбоко, за да покаже нежеланието си да се примири с този разпит.

— В един от домовете останах почти година. Тогава бях на около девет години. В този дом се задържах най-дълго. Обикновено „престоят“ ми траеше няколко месеца, а понякога дори само няколко седмици. Директорката на дома, мисис Айрийн Калдикът, преподаваше и пиано. Ако стоях мирно и тихо, тя ми позволяваше да влизам във всичките й часове и да слушам. А когато вечер главата не я болеше прекалено много, ми разрешаваше да се упражнявам на пианото. По-късно да имам собствено пиано се превърна за мен в своеобразен символ на успеха. То бе първото нещо, което си купих, когато най-сетне се сдобих с жилище… Все още го пазя — най-обикновено старо пиано с напукан лак. Бях го открил чрез една обява във вестника. Не искам да го дам за повторно лакиране, защото се страхувам, че това може да развали звука му. Невероятно грозно е, но тоновете, които издава, са прекрасни.

Мангас не можеше да се познае. „Това аз ли съм наистина? Аз ли бърборя за някакво старо пиано, което никой друг не е виждал?“

— Свириш ли въобще пред хора или си винаги така тайнствен, както в колежа?

— Надали някой знае, че мога да свиря.

— Но защо? Ти си добър музикант.

— Музиката е нещо, което никога не съм счел за необходимо да споделя с някого. Освен това — додаде Мангас с усмивка, — мисля, че твоята преценка на способностите ми е донякъде предубедена.

Ленора реши да не спори.

— Защо ми се струва, че твърде малко са нещата, които си споделил с друг човек.

— Никога не е имало друг преди теб…

„Дали е настъпил подходящият момент да му кажа колко го обичам — чудеше се тя. — Дали точно сега да му призная, че сърцето ми прелива от любов и че това чувство става все по-силно и по-завладяващо с всяко ново нещо, което научавам за него? Не. Той не би искал да чуе такова нещо, докато вечеряме в някой ресторант. Не бива да прозвучи така, сякаш е вметнато в разговора между различните ястия, като че е просто поредното нещо за казване.“

Отказаха се от десерта, но се забавиха доста дълго с кафето, докато Мангас отговори на многобройните въпроси на Ленора относно „Апачи Компютърс“. В очите му се четеше голямо вълнение, когато й описваше как в началото той и неговите сътрудници е трябвало упорито да се борят, за да се утвърдят.

— Големите компании не се съгласяваха да се занимават с персонални компютри, защото не искаха да се конкурират. Тази сфера предоставяше широко поле за изява и прекрасни възможности за реализация на продукцията, затова се заех да работя по въпроса. Сега, разбира се, те се опитват да наваксат и в това време отстраняват всички малки фирми, създадени докато те си седяха спокойно и бездействаха. Или поглъщат всеки, който има нещастието да се изпречи на пътя им, или слагат примката около врата му и я затягат все повече и повече. Обикновено се действа подмолно — най-често чрез изкусен саботаж или по-скъпо струващи „методи“, като например натиск върху доставчиците или разрушаване на дистрибуторската мрежа. И можеш да бъдеш напълно сигурна, че тези неща са много ефикасни. Компания като „Апачи“ е страшно уязвима. Ако дори най-малкият компонент не бъде изпратен навреме, цялата верига се разкъсва и ритъмът на работа се нарушава необратимо. Ако най-добрият дистрибутор в района или поне този, с който работиш отдавна, подпише договор с някой друг, ние се принуждаваме да търсим други начини да доставим продукцията си на пазара.

— Точно това ли се случва сега и с вас?

Мангас кимна.

— Все още сме в период на „приятелско“ обсъждане на възможността за сливане, което всъщност означава, че аз продавам — те купуват и тогава ще трябва или да вървя по дяволите и да започна да се занимавам с друго, или да приема някой фиктивен ръководен пост в новосформираното обединено предприятие. Всеки момент очаквам преговорите да прекъснат, след като най-после осъзнаят, че просто печеля време, за да заздравя позициите на „Апачи“ и да я подготвя за предстоящата битка.

— Как смяташ да се бориш с тях?

— По единствения възможен начин. „Апачи“ трябва да се разрасне достатъчно, за да може да предлага добри сделки не само за клиентите, но и за дилърите, дори ако това означава известно време да работим на загуба. Това е нещо като нож с две остриета. Или ще оцелеем, или ще се провалим напълно.

— И тъй като „Апачи“ е частна собственост, това би трябвало да означава, че Мангас Тейлър може да загуби всичко.

— Има такава вероятност, но тя не влиза в сметките ми.

Ленора бавно поклати глава.

— Даде ми прекалено много информация за размисъл, така че, ако щеш ми вярвай, въпросите ми просто се свършиха.

— Тогава нека да отидем там, където свирят музикантите, и да изразим признателността си.

— Идеята ти е прекрасна.

Двамата разговаряха и докато вървяха ръка за ръка по средата на улицата. Тя бе затворена за движението на автомобили, за да се осигури безопасност на туристите и гостите на курорта.

За пръв път в живота си Ленора разказваше на някого за майка си. Мангас слушаше внимателно за трагичното погубване на таланта й и от време на време задаваше въпроси, за да я окуражи. Разбираше, че тя разкрива душата си пред него.

Отдадена изцяло на най-съкровените си спомени, Ленора почти не забелязваше покрай какви сгради минават, нито пък техните фасади, които бяха странна смесица от Викториански стил и ранен Уестърн. Все още имаше музиканти по улиците, запазени бяха фенерите и пейките с храсти около тях, напомнящи за едно отминало време.

Малко по-надолу по улицата вниманието им бе привлечено от тихи нежни звуци на китара. Млада жена седеше на висок дървен стол и свиреше така, сякаш бе потънала в свой собствен свят. В песента се говореше за любов — за споделена любов, за любов, която носи радост. Тя вдигна поглед и им се усмихна. Изведнъж им се стори, че свири само за тях.

Когато мелодията свърши и аплодисментите стихнаха, Ленора и Мангас й благодариха и се промъкнаха през тълпата, за да се върнат в по-спокойната част на улицата. След няколко минути отново се спряха — този път да разгледат витрината на един магазин.

— Толкова много те желая, че вече едва се сдържам — прошепна Мангас.

Ръката й докосна хладното стъкло там, където неговото лице се отразяваше.

— Струваше ми се, че само аз се чувствам така — промълви Ленора. — Мислех, че напълно се владееш.

— Това е само илюзия, любов моя, само илюзия.

 

 

Въпреки че пътуването до вкъщи трая само около петнадесет минути, то им се стори страшно дълго. Сякаш електричество премина помежду им, когато ръцете им се докоснаха. Нямаше никакви думи — те просто не бяха необходими. Всичко, което можеха да си кажат бе изписано в очите им, в нежните погледи, които си разменяха.

Паркираха колата и тръгнаха към входа. Безмълвно се приготвяха за тъй дълго очакваното истинско начало на вечерта. Дори най-обикновеният жест бе многозначителен. Най-сетне затвориха вратата след себе си и Ленора се зае да изключва алармената инсталация. После се върна в коридора и понечи да включи осветлението, но Мангас я спря.

— Няма да чакам нито минута повече, нито дори и секунда, за да усетя тялото ти плътно до моето — заяви с дълбок страстен глас.

Притегли я до себе си и прегръдката му разкри силата на страстта му.

— Дали някога ще ти се наситя?!

— Никога. Аз съм дрога, която трябва винаги да вземаш, иначе ще… — думите й заглъхнаха, тъй като Мангас бе обсебил устата й.

— Вярвам ти — промърмори той, обсипвайки с нежни целувки шията й. — Уверен съм, че ти си наркотик, и то такъв, че никога не ще мога да се откажа. Единствената ми надежда… единственото ми облекчение ще е да прекарам целия си живот заедно с теб.

Като че и двамата осъзнаха едновременно какво се крие зад думите му. Дълго се взираха един в друг в осветения от лунната светлина коридор. Най-после Мангас наруши тишината.

— Сбърках. Не биваше да казвам това сега. Знам, че първо трябва да станем приятели и че ни е нужно за това малко време. То ще бъде истинският съдник дали да останем заедно или не. Но думите ми се изплъзнаха, преди още да съм осъзнал какво казвам. Любовта ми към теб е толкова силна, че просто не мога да мисля за нищо друго.

Леко докосна бузата й, а после повдигна брадичката й, за да я целуне.

— Да обичам, е нещо ново за мен. Не съм сигурен какво трябва да правя. Прости ми, ако сгреша. Искам да те затворя в своя свят и никога да не те пусна. Научи ме как да те обичам, Ленора. Научи ме, за да направя живота ти такъв, какъвто ти направи моя. Искам да ти доставя радост, искам да се чувстваш щастлива, искам…

— А аз искам да престанеш да говориш и пак да ме целунеш… — прекъсна го Ленора, притискайки се силно в него.

— Това ли е всичко, което искаш? Една целувка ще задоволи ли всичките ти желания?

Ръката й се плъзна по бедрото му.

— А твоите?

Тя почувства как роклята й се отваря и чу звука от спускането на ципа.

— Една целувка само би доляла масло в огъня. Не можеш ли да предложиш още нещо?

Мангас смъкна роклята от раменете й и сведе глава до голата й кожа.

Ленора дишаше все по-ускорено.

— Какво имаш предвид?

Нетърпеливо измъкна ризата от панталона му и започна да я разкопчава.

— За мен или за теб?

Мангас успешно се справи със сутиена й.

Ленора го погледна и се усмихна.

— И за двамата.

Той бавно остави роклята и сутиена й върху дивана, след това прибави сакото и ризата си към колекцията от дрехи, седна и я притегли в скута си.

— Точно в този момент за теб съм намислил нещо като това…

Навеждайки се напред, нежно пое между зъбите си едно от вече потръпващите й зърна и погали с език пленената плът, доставяйки й по този начин удоволствие, граничещо с болка. Ленора сведе поглед надолу към главата му, заровена между гърдите й, и я връхлетя такава вълна от нежност, че тя изненадана затаи дъх. Впи пръсти в косата му и го придърпа още по-плътно.

— А какво бе запланувал за себе си?

Сякаш цяла вечност мина, преди Мангас да й отвърне.

— Може би нещо такова…

Колебливо взе ръката й и я насочи към внушителната си ерекция.

— Искам да се науча как да ти доставям удоволствие, Мангас — прошепна Ленора. — Искам да знам как да те накарам да изпиташ същата невероятна наслада, която ти ми даваш.

Учуден, той бавно поклати глава, държейки лицето й между дланите си.

— Как можеш да си помислиш, че не успяваш да го правиш?

Безмълвно се съгласиха, че е настъпил моментът. Също така безмълвно Мангас я поведе нагоре по стълбището. Съблече я напълно едва до леглото. Когато най-сетне изхлузи дантелените й бикини, той леко се отдръпна и се втренчи в нея.

— Краката ти са съвършени… — Отрони тихо. — Очите ти са пълни с такова доверие й красота, че ми дават повод сериозно да се замисля дали те заслужавам. А устата ти… като я гледам такава каквато е сега — подпухнала от целувките й леко разтворена, сякаш очаква още… Тя е страшно съблазнителна, не мога да я опиша с думи…

Отпуснаха се бавно върху сатенените чаршафи.

— Да продължавам ли с гърдите ти? Да ти кажа ли колко много се възбуждам, когато ги обгърна с длани? Може би трябва да ти разкажа за кадифената мекота на вътрешната страна на бедрата ти и за това, какви еротични трусове възбуждат те в мен, когато ги усетя да се притискат в хълбоците ми…

Ленора го погледна в очите.

— А аз да ти кажа ли как ми подейства, докато тичаше? И в каква страстна самка бе успял да ме превърнеш, преди още да се бяхме срещнали? — Тя проследи с върха на пръста си очертанията на устата му. — Искаш ли да разбереш как ме възбуждаш сега, когато се усмихваш по този начин? Или когато докосваш ръката ми? Или шепнеш името ми?

— Ленора… Ленора… Ленора — изтръгна се от гърлото му.

Кракът й се преметна през него и Мангас придърпа бедрото й по-близо до хълбока си. Наместил удобно ръка на ханша й, започна да я обсипва с нежни целувки — клепачите, после носа, брадичката й. Докато я целуваше, ръката му не преставаше да гали копринената й кожа.

Много скоро тялото й стана изключително чувствително и отзивчиво на ласките му. С безкрайно благоговение Мангас я милваше, масажираше я от талията към корема, след това още по-ниско — към съблазнителната топлина на бедрата й. Тихи въздишки накъсваха дишането й, когато той мълвеше любовни слова, топлейки с дъха си шията й.

Ленора почувства как я залива страстна вълна, сякаш някаква буря внезапно се е развилняла над океана. Ставаше все по-нетърпелива, ленивите ласки на Мангас започваха вече да я дразнят. Гърдите й жадуваха за нещо повече. Непреодолимо желание изгаряше слабините й.

Но Мангас я целуваше и галеше само бедрата й. Държеше се така сякаш не забелязваше какво ставаше с нея. Ленора инстинктивно започна да се извива, притискайки бедрата си още по-плътно до неговите. Тялото й бе напрегнато като тетива на лък. Пръстите й блуждаеха по стегнатите мускули на корема му и чу как той рязко си пое дъх. Нежните му целувки ставаха все по-настоятелни, по-жадни. Мангас нетърпеливо завладя устата й, обхвана едрите й гърди и започна да потрива набъбналите им връхчета. Бурята на страстта ги връхлетя с пълната си сила. Двамата потънаха в своя почти нереален свят, подчинявайки се единствено на копнежа, който ги изгаряше.

— Сега, Мангас! — прошепна задъхано Ленора. — Вземи ме сега!

Но той все още изчакваше, продължавайки да я възбужда. И когато Ленора вече чувстваше, че не би могла да издържи повече, Мангас проникна в нея.

Също както и преди, сливането им се превърна в пламтяща лава, подхранвана от преливащата от сърцата им любов. Ленора постепенно бе научила какво доставяше най-голямо удоволствие на Мангас и докато го прилагаше на практика, откри, че то доставя голяма радост и на нея самата. Вече знаеше, че може да го накара да се почувства безкрайно щастлив.

След минута едновременно достигнаха върховния момент на насладата и кулминацията на пулсиращия екстаз, а после бавно се завърнаха в реалността.

Мангас се претърколи до Ленора и я придърпа в обятията си. Положила глава на рамото му и с крак, безжизнено отпуснат върху неговия, тя усети как през нея премина тръпка на неземно задоволство.

— Плашиш ме, Ленора… — прошепна й Мангас.

Тя стреснато го погледна. Бледата светлина на луната подчертаваше острите му черти и това й напомни за малката порцеланова статуетка, която бе видяла във фоайето на „Бродмуър“.

— Защо? Какво те кара да се страхуваш от мен?

— Във всеки момент, в който си мисля, че вече означаваш за мен много повече, отколкото бих могъл да си представя, изведнъж откривам, че ти си успяла да завладееш още някое кътче от сърцето ми. Превърнала си се в толкова важна част от живота ми, че се питам как бих живял без теб, ако нещо се случи с нас.

Ленора целуна леко ключицата му. Думите бяха различни, но мисълта бе същата, която вече се бе опитал да изрази. „Защо — чудеше се тя, — толкова много се страхува да не ме загуби? Не аз съм тази, която си отиде…“ Но тъкмо тогава пред очите й се появи образът на малко, самотно момче, израсло изоставено от света.

— Не се страхувай, любов моя! Никога няма да се наложи да разбереш как би живял без мен — обеща му. — Земята ще трябва да се разцепи, за да ни раздели. Но този щат не се намира в земетръсен район.

Мангас хвана брадичката й и я повдигна така, че устните й да срещнат търсещата му уста.

— Ако си мислиш, че най-обикновен грохот и треперене на земята ще ме държат далеч от теб, жестоко се лъжеш. Все още не знаеш колко силна воля имам и колко съм решителен. Не, любов моя. Ще трябва някоя сила, много по-властна от природата, да се намеси между нас, за да успее да ме откъсне от теб.

Ленора закачливо прекара пръсти по ребрата му.

— Това ми звучи като „Аз съм Тарзан, ти си Джейн“.

— Е, след като съм възвеличан така — промърмори той, — би трябвало да изиграя добре ролята си.

Властно я обърна по гръб и започна да обсипва лицето й с целувки. Устните им отново се сляха… Ленора откликна с нетърпение, което го накара да се отдръпне за миг.

— Какво си намислила, моя малка, буйна красавице?

— Доколкото си спомням, обеща ми нощ, изпълнена със страстни удоволствия… Нали не си забравил?

Мангас грабна ръцете й, вдигна ги над главата й и се взря в нея.

— Знаеш ли, че ме предизвикваш много дръзко?

Очите й се разшириха в престорен ужас, а по устните й заигра дяволита усмивка.

— Така ли? Никога не бих искала да изпусна ръкавицата, която ти не би вдигнал нетърпеливо.

Той започна да покрива шията й с нежни влажни целувки, спускайки се все по-надолу.

— Обещанието си е обещание…

Дрезгаво прошепнатите слова я накараха да потръпне в очакване.

— Май си спомням нещо за „всяка частица от тялото ми“. Това случайно да ти звучи познато?

— Смътно — отвърна Мангас. — Можеш ли да ми подскажеш някои подробности?

Ленора вдигна предизвикателно брадичка.

— Май имаше нещо за докосване или галене или… или целуване…

— О, да! Сега вече си спомних.

Бавно я обърна по корем и започна да масажира раменете й. Големите му силни ръце се плъзгаха по тялото й с удивителна лекота.

С лек масаж Мангас постепенно слезе към стъпалата й. После се зае с прасците, коленете, бедрата й. Все повече се приближаваше до тръпнещата й влажна плът, която самият той бе разпалил отново с търсещите си пръсти.

Мангас спря да я масажира, но отново се върна към познатата територия — този път очертавайки линиите на тялото й с устни, Ленора чувстваше, че не може да издържа повече.

— Мангас… — прошепна, протягайки ръце, за да го привлече към себе си.

Единственият му отговор бе закачлива усмивка. От устните й се откъсна дълбока въздишка, когато той жадно притисна гърдите й и започна да ги гали с бавни кръгообразни движения на езика си. Връхчетата им станаха твърди и Мангас последователно ги пое в устата си. Ленора тихо изстена от удоволствие. Отначало почти неусетно, бедрата и започнаха да се движат, търсейки начин да се освободят от напрежението, ставащо все по-силно с всяка изминала секунда.

— Мангас… — прошепна задъхана отново Ленора. Устните му се спуснаха надолу към корема й. Бедрата й се движеха ритмично с нарастващата страст. Ръцете му търсеха… настояваха. Тих вик се изтръгна от гърдите й, когато Мангас най-сетне се сля с нея и двамата отново изпитаха върховен оргазъм.

Ленора доволно се сгуши в Мангас и го целуна по бузата.

— Ти ме превръщаш в чувствено същество, което копнее за докосването ти…

Той отвори едното си око и примигна.

— Значи ли това, че пак си готова за мен?

Ленора се разсмя щастливо.

— Дай ми още няколко минути да сляза от последното потресаващо летене из облаците.

— Ммм… колко красива картина! Винаги ще си представям нас двамата така — винаги, когато си спомням за това как съм те любил…

— Картината не е нищо в сравнение с прекрасното изживяване.

— Да, така беше, нали? — усмихна се Мангас.

Разговорът им премина в споделяне на мисли — всичките те незначителни и в същото време ужасно важни за влюбените. Кратките паузи постепенно се превърнаха в приятна тишина. Припомнила си внезапно, че все още не му е казала думите, които толкова много искаше да му каже през целия ден, Ленора целуна нежно гърдите му и, както си лежеше сгушена в прегръдките му, прошепна тихо:

— Обичам те, Мангас Колорадос Тейлър!

Тъй като Мангас не отвърна нищо, тя повдигна глава, за да го погледне и да разбере защо. Лицето му сияеше от задоволство и щастие, дори когато бе потънал в сън. Ленора се усмихна, самата тя изпълнена с дълбоко задоволство. Занапред щеше да има достатъчно много възможности да му признава любовта си. Отново притисна нежно устни до гърдите му. „Утре сутринта ще му кажа. Какво значение могат да имат няколко часа?…“