Джорджия Боковън
След мълнията (11)

Десета глава

Ленора още веднъж огледа набързо шкафчето в банята, за да се увери, че не е забравила нещо от личните си вещи, които щяха да й бъдат необходими да поддържа добър външен вид през десетте дни на престоя си в Аспен. Макар да знаеше, че там има много магазини, откъдето би могла да купи всичко, което е забравила, това не я успокояваше. Винаги се чувстваше по-уверена, когато опаковаше багажа си внимателно.

Перспективата да прекара известно време далеч от Колорадо Спрингс и от натрапчивите спомени за Мангас бе примамлива. Бе се оказало, че „услугата“, за която Ейдриън бе намекнал преди няколко седмици, изискваше от нея да се настани в къщата му в Аспен и да работи с предприемачите по комплекса му. Когато Ейдриън й бе направил предложението, отначало едва не му бе отказала, но щом той беше споменал, че през това време щял да бъде в Европа, Ленора бе размислила. Това, което окончателно я бе убедило, че иска само услуга, а не нещо с по-смущаващ подтекст, бе фактът, че бе предложил същото и на другия архитект по проекта. Пребиваването десетина дни в местност с толкова живописна природа, която би накарала всичките й проблеми да изглеждат, незначителни, би й подействало като лек за сърцето. Нямаше търпение да тръгне. Бурята в душата й след раздялата й с Мангас никак не се бе уталожила с времето, макар че два месеца би трябвало да са достатъчни за някакво облекчение на тъпата болка, която я преследваше навсякъде.

 

 

Затвори чекмеджето на шкафчето и се върна в спалнята. Докато сгъваше един пуловер, дочу тихо почукване на входната врата.

„Дяволите го взели!“ В момента никак не и трябваше посещение от досадната й съседка, която никога не ползваше звънеца. За миг си помисли да се престори, че не е чула почукването, но се отказа, защото знаеше, че ако я срещне по-късно на паркинга, обяснението щеше да й отнеме два пъти повече време.

Готова да се впусне в светкавичен разяснителен монолог, Ленора просто онемя, когато отвори и видя на прага Мангас. Изглеждаше ужасно. Великолепният му здрав вид сега бе изместен от болнава бледност. Бузите му бяха хлътнали дълбоко, а наболата брада правеше очите му да изглеждат още по-блуждаещи, сякаш гореше от треска.

— Съжалявам, Ленора — каза бавно той. — Опитах, но не можах да остана далеч от теб.

Сякаш изведнъж някакъв обръч стегна гърдите й. Едва си пое дъх.

— Не те искам тук… — успя да каже най-сетне.

„О, Господи, помогни ми! — помоли се отчаяно. — Помогни ми да бъда достатъчно силна, за да го отблъсна!“

Някакъв вътрешен глас я караше да избяга. Но краката й отказваха да се подчинят. Разумът й изискваше да изкрещи, да се освободи от гнева и невероятната болка, която отново й бе причинил с внезапното си появяване на вратата, но от устните й не се откъсваше нито звук. Изведнъж осъзна, че й се иска да го докосне, да отмести кичура коса от челото му и да изтрие умората от лицето му, но ръцете й висяха като оловни.

— Моля те — рече тихо Мангас. — Нека да вляза и да поговорим. Нека се опитам да ти кажа колко много те обичам.

„Как смее да ми говори такива неща?! Как може да ме зареже така безцеремонно, а после да очаква от мен да го приема отново, за да разкъса напълно сърцето ми? Няма да позволя да се върне в живота ми! Не бих могла — твърде много загубих, докато възстановя душевното си равновесие…“

— Не — прошепна най-после Ленора. — Мисля, че в писмото си казал всичко, което си искал да ми кажеш. Прав беше… не сме подходящи един за друг. Би било грешка да…

Като на забавен кадър видя как Мангас протегна ръка към нея. Имаше достатъчно време да избяга, да се отдалечи от него или просто да се извърне. Но тялото й не помръдна. Разумът й крещеше, че не иска той да я докосва, но в същото време ръцете й отрекоха това и започнаха бавно да се увиват около врата му… С дълбока въздишка Мангас я притегли към себе си и я прегърна.

— Не! — изхлипа Ленора на гърдите му. — Не те искам отново в живота си. Искам само да те забравя. Искам да забравя, че въобще сме се срещали…

Той внимателно я вдигна и я отнесе във всекидневната. Тъжно забеляза, че много е отслабнала. „Ще мога ли някога да изкупя вината си за това, което й сторих? Има ли думи, които да й покажат колко съжалявам?“

Седна на дивана и я задържа в скута си.

— Остани при мен, моля те… Имам нужда да те докосвам, да те чувствам до себе си, когато говоря с теб.

— Точно това не искам да правиш.

Ленора грубо го отблъсна, стана и отиде до камината.

— Не зная как или защо се случи, но ще бъда глупачка, ако отрека, че между нас имаше нещо, макар и само за кратък миг преди толкова много време. Слава богу, то бе само физическо. Бих съжалила всяка жена, която е имала неблагоразумието да се обвърже с теб, Мангас Тейлър. Разбира се, ако не й харесват безчувствените егоцентрични мъже. Но аз определено не съм от този тип жени. За мен вече не си интересен. Отсега нататък с теб нямаме нищо общо.

Тя вирна брадичка и постави ръце на хълбоците си.

— А сега се махай оттук! — заповяда му, опитвайки се да прикрие лекото треперене на долната си устна. — Всичко, което сме имали да си кажем, вече е било казано.

— Между нас има още страшно много неизказани неща, Ленора — отвърна Мангас с нежен, но непоколебим глас. После се наведе напред, опря лакти върху коленете си и разтърка парещите си очи. — Това е нещо ново за мен, въпреки че тази мисъл ми е също толкова близка, колкото и чувството, което извиква. Но все пак се страхувам, че ще прозвучи донякъде странно, като я кажа гласно…

Ленора го гледаше напрегнато и объркано.

— Обичам те.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Върви по дяволите! — изстена тя.

— Обичам те! — повтори Мангас. — Сега знам, че това е нещо, което никога няма да спра да изричам или чувствам, Ленора.

— Проклет да си… — отвърна Ленора с хриплив шепот.

Ръката й се протегна към него, сякаш нямаше друг избор. Той стана и я пое толкова нежно, че дъхът й секна.

— Грешиш, Ленора. Случилото се между нас не беше само физическо. Дори поради някакви причини никога вече да не се любим, знам, че чувствата ми към теб не ще се променят. Няма да отрека, че това, което изживяхме преди два месеца, ми достави удоволствие, каквото не съм изпитвал с никоя друга, но чувствата, които питая към теб, са много по-дълбоки от това…

Ленора усети, че политва към него. Думите, които така болезнено бе желала да чуе, я омайваха. Но припомняйки си, че Мангас може да й причини ужасна болка, тя положи усилие да се противопостави на привличането му.

— О, така ли?… И кога за пръв път откри това прекрасно чувство? Докато пишеше „нежното“ си писмо за сбогуване? Или може би, когато го оставяше на вратата?

Издърпа ръката си от неговата, захапа вече съвсем очебийно треперещата си устна и се обърна.

Мангас я хвана за рамото и я застави да го погледне. Като видя как очите му я молеха да го изслуша, Ленора омекна.

— Всъщност, беше в нощта, преди да напиша писмото… — призна с болка той.

Дъхът й секна от изненада.

— Това ли имаше предвид, когато писа, че си влияем по твърде странен начин? — Очите й се разшириха от ужас. — Какво ли би могъл да си помислиш, че ще ти причини любовта към мен? Да не си ме взел за някоя вещица прелъстителка като Цирцея? Или Медуза?

— Дали съм те взел за зла чародейка? Ами да, за бога! Как иначе бих могъл да си обясня чувствата, които изпитвах? Но не това ме отблъсна. Онова, което ме накара да си тръгна, бе съзнанието, че любовта ми към теб ще промени живота ми завинаги.

Тя онемя. „Как не се досетих, че е бил под влиянието на същите страхове, които преследваха и мен?!“

— А сега? Искаш да кажеш, че нещо те е накарало да промениш решението си? — попита колебливо.

— Сега вече знам, че каквото и да направя, колкото и да се опитвам да го отричам, животът ми ще е празен без теб. Ти ми отвори очите, накара ме да разбера, че нещо винаги ми е липсвало. Доста време ми отне, докато го осъзная, но колкото и да се мъчех да убедя сам себе си, че липсата е била незначителна, все не успявах. — Мангас погали леко бузата й. — Макар никога да не си идвала в дома ми, през последните два месеца стаите изглеждаха някак пусти без теб. Открих, че протягам ръце да те достигна в легло, което никога не си споделяла с мен. — Усмихна й се нежно и продължи: — Вечер стоях на дървената тераса, която обхваща цялата задна част на къщата и съзерцавах залеза зад планините Санта Крус. После влизах отново вътре и се изненадвах, че не ме чакаш.

Болката и обидата в сърцето й се стопиха и отнесоха заедно със себе си гнева. Но това, което не искаше да си отиде, бе страхът да не би отново да бъде наранена, ако си позволи да му повярва.

Сякаш прочел мислите й, Мангас сложи пръст върху устните й.

— Шшт. Няма нужда да ми казваш. Знам. Веднъж загубено, доверието трудно се печели отново. За това съм дошъл. Ще отделя толкова време, колкото е необходимо да си възвърна доверието ти. Искам да ми отдадеш любовта си безрезервно… Но първо трябва да повярваш в едно-единствено нещо. Това, което аз ти давам, не съм го давал на никого. Никой не знае кой съм или откъде идвам. Просто никога не съм могъл да споделя нещо относно миналото си. Дори сега, въпреки че толкова много те обичам, пак ще ми е трудно да го разкрия и може би ще го направя много пестеливо.

Той направи пауза.

— Трябва да ти го кажа, макар че ще ми бъде трудно. Това е единственият начин да те направя истинска частица от себе си. Но не сега… Ако ти го кажа тази вечер, няма да е така, както искам да го направя. Мислите ми са страшно объркани… Само любовта ми към теб е достатъчно голяма, за да ме крепи. Животът ми ще бъде празен без теб…

Ленора протегна ръка и докосна лицето му.

— Говоря несвързано, нали?

Тя прокара пръсти по наболата му брада, а след това бавно проследи малките бръчици около очите му. Нейните блестяха от сдържаните сълзи. Притегли го по-близо. Отговаряше му по най-добрия начин, който знаеше. Отначало целувката им бе леко колеблива, като че ли и двамата не знаеха какво ще последва. После, когато Мангас усети, че Ленора разтваря устни под натиска на неговите, дълбок стон разтърси гърдите му — стон, който разкриваше достатъчно красноречиво чувствата му. Притисна я до себе си. Най-сетне успя с огромно усилие на волята да спре да я целува и зарови лице в косата й. Вдъхвайки дълбоко познатия аромат, той се олюля при спомена за нощта, когато се бяха любили. Стомахът му се сви на топка от силата на обзелото го желание. Тъй като знаеше, че няма да може да се пребори със страстта си, ако Ленора останеше в обятията му, леко я оттласна от себе си.

— Мисля, че ще е най-добре да си намерим друго занимание. Вече едва се овладявам…

— Мангас… — Гласът й прозвуча като милувка и го заля с топли вълни. — Не бих могла да ти откажа.

Той плъзна ръце по раменете й.

— Зная. Ако не чувствах, че от това, което става между нас сега, зависи нашето бъдеще, бих те любил, докато не ме помолиш да спра. — Пръстите му докоснаха китките й, а после ги сграбчиха. — Искам те повече отколкото съм си представял, че мога да желая някоя жена въобще. Но сега по-важно от всичко е да положим основите на нещо, което ще остане завинаги. Ако това означава, че трябва да чакам, ще чакам.

Поднесе ръцете й към устните си и целуна дланите й.

— Бих искала да можех да ти кажа, че не си прав — прошепна Ленора. — Тялото ми е жадно за любовта ти, но част от мен все още се колебае.

Плахо докосна лицето му и за пръв път усети почти физически умората му. Поклати глава учудено и тъжно се усмихна.

— Ела тук! Седни и ми кажи защо дойде в такъв ужасен вид.

Мангас седна на дивана и тя се отпусна спокойно в скута му.

— Вчера си тръгнах от работа рано следобед… Бях изминал половината път, когато мисълта, че пак се връщам в пуст дом, стана непоносима… и ето ме тук.

— Тръгнал си вчера? Карал си хиляда и четиристотин мили без прекъсване?

— Трябваха ми два месеца, за да се реша да дойда, но когато най-сетне го направих, не исках нищо да ме забави.

— Не спря ли поне да хапнеш?

— Не бях гладен.

Ленора се вгледа в него. Постъпките му показваха много по-красноречиво от думите колко му е липсвала. Склони глава на рамото му.

— Въпреки че изглеждаш ужасно и че това, което си направил е страшно глупаво, все пак много се радвам, че не си спрял. Защото ако бе спрял, нямаше да съм тук при пристигането ти. — Мисълта за това я накара да потрепери. — След още десет минути щях да съм тръгнала.

Мангас я притисна към себе си и я целуна по челото.

— Такива неща могат да ме принудят да повярвам в съдбата. И къде щеше да се наложи да те потърся?

— В Аспен. Ходил ли си някога там?

Лека усмивка заигра по устните му.

— Не, любов моя, никога не съм бил в Аспен. Страхувам се, че докато живеех в Колорадо, той бе прекалено скъп за мен. Беше в края на списъка ми от места, които трябва да посетя.

— А сега?

— Изглежда изведнъж е придобил притегателна сила. Защо отиваме там, ако мога да попитам?

— Някои от жилищата, проектирани от мен, се строят в момента, затова имам малко работа с предприемача. Това ще ми отнеме само по няколко часа до обяд, а през останалата част от деня ще съм свободна.

— Звучи обещаващо…

— Можеш ли да дойдеш? Ще имаш ли толкова време?

Мангас я гледа дълго, сякаш цяла вечност.

— Казах ти, че ще отделя толкова време, колкото е необходимо. В живота ми няма нищо по-важно от теб.

Натовариха багажа на Ленора в нейната кола, тъй като тя бе по-голяма, и решиха да купят за Мангас най-необходимите неща, когато пристигнат в Аспен.

Ленора шофира по виещия се път до курорта, докато Мангас геройски се опитваше да остане буден и да й прави компания. Когато най-после стигнаха до къщата на Ейдриън, вече отдавна бе минало полунощ. Мангас се събуди при тихото щракване на изгасващия двигател на мерцедеса й и бързо се огледа, за да се ориентира.

— Съжалявам, Ленора, нямах намерение да заспивам. Ще се реванширам.

— Не се безпокой. Всеки, който е прекосил половината континент, за да ме види, може да сгреши — усмихна му се тя.

Дълбоките трапчинки, които помнеше толкова добре, отново се появиха на бузите му.

Изведнъж по тялото й премина топлина, носеща със себе си спомени, които я накараха да потръпне.

— Искрено се надявам, че обетът, който даде, няма да продължи дълго…

Мангас се наведе и я целуна сдържано.

— Само ако знаеше колко затрудняваш нещата, когато казваш подобни неща.

— Помни, че идеята не беше моя — поне не изцяло — отвърна Ленора, преди да го целуне на свой ред.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не си съгласна.

— Когато се чувствам така, както в този момент, нямам капка мозък в главата си. Едно нещо обаче знам със сигурност — и то е колко много искам да се любим.

— Когато му дойде времето.

Бързата целувка по върха на носа й накара Ленора да разбере, че Мангас отново се владее. Изпускайки разочарована въздишка, тя излезе от колата и тръгна към къщата. Осветлението, изкусно скрито в храстите от двете страни на пътеката, даваше възможност късият склон да се изкачи безпрепятствено, въпреки тъмнината на нощта. Ейдриън сигурно бе наел някой да се грижи за къщата. Градината бе поддържана, а алеята за коли и пътеките бяха изметени съвсем скоро.

Ключът влезе съвсем лесно в ключалката. Тежката врата се отвори само с леко побутване. Ленора отиде до нишата зад нея и набра цифрите, които Ейдриън й бе дал, за да изключи алармената инсталация. Мангас я последва в коридора с куфар в ръка.

— Хубаво е! — каза той, след като се огледа в безупречно обзаведената всекидневна. — Къщата на компанията ли е?

— Сигурно се шегуваш! Обикновените служители отсядат само в евтин мотел. Собственост е на един приятел, който притежава също така и жилищата, заради които съм тук. Когато разбра, че съм изпратена в Аспен, той ме помоли да отседна в тази къща. Само каква услуга, а? Искаше да се увери, че всичко е все още в изправност, преди да паднат снеговете. Вече не му се удава възможност да идва често тук, затова се вкопчва във всеки, за когото разбере, че е изпратен наблизо.

Обръщайки се назад, за да види дали Мангас върви след нея, Ленора се изненада от намръщеното му изражение и поклати глава в недоумение.

— Ако си мислиш за това, за което предполагам, че мислиш… е, по-добре недей.

Намръщеният му поглед се смени с объркване.

— Какво каза?

Ленора смутено осъзна, че не е изтълкувала правилно изражението му.

— Няма значение. Не си струва да го повтарям. — Спря и се облегна на дъбовия парапет на стълбището.

— Имаме малък проблем. Спалнята е само една.

Мангас се обърна и огледа всекидневната.

— Диванът изглежда достатъчно удобен.

— Мангас, аз…

Той се усмихна, забелязал притеснението й.

— Престани да се тревожиш. Повярвай ми, спал съм и на по-лоши места. Някой път ще ти разкажа за тях.

Откриха допълнително спално бельо, напълно достатъчно, за да превърнат дивана в сравнително удобно легло. Когато привършиха, Мангас изпрати Ленора до стълбите и я прегърна. Застанала върху първото стъпало, тя бе висока почти колкото него и можеше да го погледне право в очите. Стресна се от това, което видя в тях. Освен болката и любовта, стори й се, че мярна проблясъци и от страх. Той като че ли прочете мислите й.

— Открих, че не ми се иска да заспя. Страхувам се, че когато се събудя, ще се окаже, че те няма.

Това бяха думи на обич, които й показваха колко много е копнял за нея и колко често се е явявала в сънищата му.

— Докосни ме, Мангас… — прошепна Ленора. — Виж, че съм от плът и кръв и че наистина съм тук.

Целуна го с безкрайна нежност.

— Всичко това е толкова непознато за мен. Прости ми, ако греша.

Пръстите й галеха косата на тила му.

— Аз също не съм добре запозната с тия неща. — Устните им отново се сляха.

— Знаеш ли, Мангас, не е нужно да пренощуваш долу… Леглото в спалнята е достатъчно голямо, за да спим, без дори да се докоснем.

— Прекалено много ми вярваш. Не се контролирам чак толкова добре.

Ленора не успя да отвърне нещо, тъй като той жадно обсеби устните й… Нямаше ги вече леките закачливи целувчици — те бяха заместени от дълбока, страстна целувка… С голямо нежелание Мангас смъкна ръцете й от тила си и промърмори:

— Мисля, че и двамата трябва вече да си лягаме.

Тя понечи да му каже, че го обича, но реши да изчака по-подходящ момент. Въпреки че бе поспал няколко часа в колата, Мангас изглеждаше ужасно уморен, а доколкото го познаваше, нямаше да я остави просто така да си отиде, след като му е признала нещо толкова важно. По-късно щяха да имат много време — цял един живот. Изпрати му въздушна целувка, обърна се и се заизкачва по стъпалата.

Той дълго гледа след нея. Проклинаше се, че бе постъпил като глупак, че бе я оставил да си тръгне. Когато най-сетне изчезна от погледа му, Мангас се върна до дивана и започна да се съблича. Умората забавяше все повече и повече движенията му, но не успя да замъгли разума му. Макар и да се опита да ги забрави, думите на Ленора упорито се прокрадваха в съзнанието му:

„Къщата е собственост на един приятел… той ме помоли да отседна тук.“

Блестящите златни инициали по чашите в бара изключваха всякаква вероятност собственикът на къщата да е някой друг, освен Ейдриън Уинчестър.

„Винаги ли ще застава като стена между Ленора и мен?! — помисли си гневно. — Ще успея ли някога да го отстраня от живота си?“

Изгаси осветлението и се отпусна в импровизираното легло. Бяха му необходими огромни усилия да не помоли Ленора да отидат някъде другаде — където и да е. Скръсти ръце под главата си и се загледа в силуета й зад стъклото. Тя се движеше безшумно, докато се приготвяше за лягане. Когато вдигна ръце, за да съблече блузата си, Мангас затаи дъх при спомена за красотата на гърдите й. Дланите му копнееха да ги докоснат, устата му жадуваше да вкуси твърдите им зърна. Копнееше да я чува как тихо стене от удоволствие — удоволствие, което той й е доставил.

Решително стисна зъби. „Няма да позволя на Ейдриън да унищожи всичко, което постигнах с толкова усилия. Трябва да намеря начин да забравя всичко случило се някога. Горчивината и болката трябва да останат в миналото.“ И все пак не можа да прогони злия дух, спящ от толкова години в душата му. Дух, събудил се за злокобно отмъщение. Ако не бе внимателен, той щеше да унищожи любовта му към, Ленора…

Тя лениво довърши приготовленията си, сякаш някак усещаше, че Мангас я наблюдава, и искаше да му покаже от какво се е отказал.

Докато я гледаше, изгаряща страст сви на топка стомаха му — страст, ставаща все по-силна, защото знаеше, че би го приела пламенно, стига само да изкачеше стъпалата, които ги разделяха.

Покри с ръка очите си и се опита да изтрие от съзнанието си тази картина.

„Може би утре ще е нашият ден. Ден, в който да се отдадем един на друг, и ще забравим миналото…“