Джорджия Боковън
След мълнията (10)

Девета глава

Мангас захвърли наполовина изядения си сандвич на бюрото и Барбара Ардън едва не подскочи от изненада. Изгледа го мрачно.

— Няма никакъв вкус! — оправда се стой.

— Сандвичите от бюфета никога не са били добри на вкус, но това не ти е пречило да ги ядеш. Ако го бе изял на обяд, а не чак сега, нямаше да е толкова изсъхнал.

Мангас я стрелна с поглед.

— И какво значи всичко това?

Изпускайки шумна въздишка, Барбара сложи на бюрото папката, която бе държала досега, отпусна се назад в креслото и го погледна в очите.

— Ами просто значи, че до днес винаги, когато ядеше някой сандвич от бюфета, или не му обръщаше никакво внимание, както впрочем и на всичко, друго, което ядеш, или пък не забелязваше недостатъците му. Как така нещо, което от край време си е било безвкусно, изведнъж става още по-безвкусно? Честно казано, напоследък не те разбирам. От няколко седмици се държиш като съвсем друг човек — като някой, който носи огромен товар на плещите си. Да не би да ти оказват натиск за сливане и ти да не си казал на никого от нас? Ако е така, мисля, че имам право да знам.

Мангас потърка с обичайния жест врата си.

— Не. Не е сливането. Тия дни не мисля за това. Всъщност ние се справяме много по-добре, отколкото смеех да се надявам. Все още съм убеден, че имаме шанс да спечелим… ако ли не, ще загинем, докато се опитваме да го направим.

Той се засмя мрачно. Бе избягвал Барбара и бе правил всичко възможно да не се среща с нея вече почти месец. Знаеше, че не е честно. Тя и не подозираше, че дори само бегъл поглед, докато се разминават в коридора, събуждаше у него страшно болезнени спомени, които не го оставяха да свърши каквато и да било работа през останалата част на деня. Откакто се бе върнал от Колорадо Спрингс, Барбара бе за него връзка с Ленора — мъчителна връзка, постоянно напомняща за някого, когото отчаяно се мъчеше да забрави. Тя се изправи.

— В такъв случай, какво има, Мангас? Явно нещо те тревожи. Не само че с всеки изминал ден кръговете под очите ти стават по-тъмни, но ти дори си по-кисел от обикновено, ако нещо не стане както трябва. Накратко, не си същият човек, с когото по цели нощи стоях в един стар, студен склад. Тогава поне бе весело, ако си наблизо.

От всичките му приятели и сътрудници Барбара Ардън го познаваше може би най-добре. Донякъде, защото се знаеха от толкова дълго време и бяха прекарали много перипетии заедно, донякъде, защото тя беше човек, който много обича приятелите си. Мангас често твърдеше, че е сбъркала професията си, и че би станала изключителен търговски посредник. Впрочем, в ранните години от разрастването на „Апачи“ Барбара бе работила и като търговски посредник, но това не й бе харесало и се бе зарекла да не го прави никога повече.

Беше ниска и набита, с мека червеникава коса и лице, обсипано с лунички. Имаше обезоръжаваща усмивка. Справяше се с инженерни проблеми, считани от другите за страшно трудни, дори непреодолими. Огромният успех на „Апачи“ се дължеше до голяма степен на нея и затова Мангас й даваше най-големия дял от печалбата.

— Има стара поговорка — каза тихо тя. — Споделената мъка е половин мъка.

— И ти смяташ, че трябва да стоваря на твоите плещи това, което ме тревожи?

— Нещо такова — усмихна се Барбара насърчително. — Само помни, че съм по-издръжлива, отколкото изглеждам.

— Барбара, ти си по-издръжлива дори и от мен.

— И така?

Мангас завъртя стола си настрана и се втренчи през прозореца. Барбара чакаше търпеливо. След няколко минути той най-после започна:

— Помниш ли жена на име Ленора Рандолф, с която си ходила на училище?

— Разбира се. Въпреки че бях с две години по-голяма и учех в по-горен клас, ние си останахме добри приятелки през цялото това време. За съжаление, не сме поддържали връзка, но все още мисля за нея като за близък човек.

— Срещнах я, когато бях в Колорадо Спрингс… — Настъпи неловка пауза.

— Е, и?

— И… се влюбих в нея — изрече бавно Мангас с тих, монотонен глас.

Барбара неволно изпусна друга въздишка.

— Никога не бих се досетила какво ти е тежало, Мангас. Съжалявам. Трябваше да бъда по-тактична. Това, предполагам, значи, че е вече омъжена?

— Не.

— Е, тогава не разбирам.

— Обвързана е с човек, с когото някога си имах работа.

— Изненадана съм, че позволяваш нещо такова да те спре… Не, мисля, че „смаяна“ е по-точната дума в случая. Смаяна съм, че въобще оставяш нещо да те спре. Трябва да ти е страшно близък приятел…

— Не разбираш, Барбара, просто не разбираш. Познанството ми с този човек е много старо. За да не те отегчавам с подробности, ще ти кажа само, че то е основано на взаимна омраза, която никак не е намаляла през последните десет години, откакто за последен път се срещнахме. Дори нещо повече — чувството е станало по-силно.

— Ако беше приятелство, мисля, че бих могла да те разбера, но въобще не мога да осъзная защо позволяваш на омразата да победи любовта!

Мангас трепна.

— Нещата са доста по-сложни, отколкото изглеждат. В тях от моя страна са замесени поведение и мотиви, от които не съм особено горд.

Барбара се размърда в креслото, изхлузи обувките си и подви крака под себе си.

— Искам да знаеш, Мангас, че не вярвам в това, за което ще те попитам. Но трябва да го зная, преди да продължа нататък. — Тя прочисти гърлото си. — Не те притеснява фактът, че този мъж познава Ленора… Защо, по дяволите, да преиначаваме думите? Не те притеснява, че тя е спала с него, нали?

— Първото ми желание е да отрека, че такова нещо въобще е възможно, но това е лъжа. Ако наистина вярвах, че Ленора и този мъж са интимни приятели, тогава страшно бих се раздразнил. Но съм убеден, че не са и никога не са били. Дори и да бяха любовници от дълго време, това не би променило чувствата ми към нея.

— В такъв случай трябва да призная, че нищо не разбирам.

— Там е работата, че аз също не разбирам. Единственото нещо, което осъзнавам, са чувствата… Чувствата и мисълта, че това, което ме откъсна от нея, е станало толкова незначително, че всеки ден се проклинам за глупостта си.

— Ами тогава защо не се върнеш?! — раздразнено повиши, глас Барбара.

— Донякъде, заради начина, по който си тръгнах… Донякъде, защото всяка сутрин очаквам да се събудя и да открия, че чувствата ми са били точно толкова преходни, колкото съм се опитвал да се убедя, че са. И донякъде, защото се страхувам от силата на любовта си към нея… и от това колко властна е тази любов. Почти успях да си внуша, че е по-добре всичко да свърши сега.

— Не е възможно искрено да вярваш, че ще престанеш да я обичаш, така както би могъл да спреш да харесваш даден вид кафе, нали? Е, добре, гарантирам ти, че няма да успееш. Не и ако наистина я обичаш толкова силно, колкото си мислиш. Ако някога имаш достатъчно късмет болката най-накрая да се притъпи, тогава само ще се проклинаш за това, което не се е осъществило.

Мангас се вгледа изпитателно в лицето й, опитвайки се да проумее смисъла на гневните й думи. В очите й проблясваха сълзи.

— Някога обичах по същия начин — отвърна тихо тя на неизказания му въпрос. — Няма нужда да ми разказваш за тежките часове на самотата. Но за разлика от теб, аз нямах такъв избор. Мъжът, когото обичах, загина във война, срещу която бях протестирала, и го бях нарекла глупак за това, че отива да се бие. Не ми даде възможност да му кажа колко съжалявах или колко много го обичах, или каквото и да било…

Самотна сълза се стече по бузата й…

— Не искам да си мислиш, че не обичам Питър. Той е и винаги е бил повече, отколкото съм смеела да се надявам, че ще бъде. Но това не е същата любов, която някога имах; и никога няма да бъде същата. Знаех, че само веднъж в живота си бих могла да оцелея след такава загуба, след такава болка, и ето защо следващия път избрах сигурността. Никога не съм съжалявала за този избор, освен някой път, когато почувствам, че в мислите ми се прокрадва далечен спомен за онази любов… И от нейната загуба още боли.

— Смъртта…

— Тя ми попречи да променя нещата. Смъртта превърна загубата в нещо непоправимо… за разлика от твоята…

Прекъсна я звънът на телефона за вътрешна връзка. Мангас натисна бутона.

— Да?

— Искахте да ви напомня да не задържате мисис Ардън след пет часа, мистър Тейлър.

— Благодаря.

Барбара повдигна въпросително вежди.

— Не бих искал да ти дам дори най-малкия повод да напуснеш. „Апачи“ се нуждае от теб повече от всякога. Сега си върви вкъщи и целуни бебето.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен. Питър е чудесен баща. Така че двамата ще се справят сами за няколко часа.

Мангас се облегна на бюрото.

— Мисля, че вече достатъчно ти наговорих. Дори със сигурност повече, отколкото възнамерявах. Защо не си пожелаем приятна вечер?

Барбара го изгледа непоколебимо, докато се наместваше по-удобно в креслото.

— Може би не си имал намерение дами кажеш какво става с теб, но все пак го стори. Така ти ме направи съпричастна и няма да си тръгна, докато поне в общи линии не завършим разговора си.

— И какво, според теб, би трябвало да бъде логичен завършек на нашия разговор?

— Още не съм решила.

— О, разбирам. Ще се наложи ли да поръчвам сандвичи за вечеря?

Барбара се усмихна закачливо.

— Не е лоша идея.

— Слушай, довечера имам съвещание…

— Аз също, ако, разбира се, помниш. И не се опитвай да ми се оправдаваш, че имаш нужда от време, за да се подготвиш за нея. Случайно знам, че ще си там само да наблюдаваш.

Тя махна някакво мъхче от сивата си пола и изведнъж изтърси:

— Кажи ми, косата на Ленора къса и къдрава ли е като моята?

— По дяволите, Барбара! — избухна Мангас. — Какво се опитваш да докажеш?

— Че само се залъгваш. Хайде, продължавай! Опитай се да ме убедиш, че безобидният ми въпрос за приятелка, която не съм виждала от години, не те е изненадал. Всичко е изписано по лицето ти, Мангас. То ми казва много повече, отколкото трябва да зная.

Мангас я изгледа гневно.

— Откога се интересуваш от личния ми живот?!

— Аха! Поредната ти остра реакция. Винаги се опитваш да се скриеш зад старата си ръждясала броня. Да не би да си въобразяваш, че ще ме отпратиш, като ми кажеш, че не е моя работа? Това някога да ме е възпирало? Ако наистина мислеше така, никога не би ми споменал за Ленора. Сега престани да се държиш като някой, който е осъден да живее в самота, и се поотпусни.

Настъпи тягостна тишина, прекъсвана само от шума на напускащите сградата и тръгващи към домовете си служители. Отново взрян през прозореца, сякаш загубен в някакъв друг свят, Мангас най-сетне проговори:

— Сега е с дълга коса, спускаща се на меки вълни до раменете й.

— Още ли изглежда като навита пружина, готова всеки момент да скочи?

Лека усмивка озари лицето му, но в същото време в очите му се появи болка.

— Първия път, когато я видях, си спомних за новородените жребчета, за които се грижех, когато работех в едно ранчо. Светът изглеждаше толкова омаен за тях, бе изпълнен с обещания и те се хвърляха в прегръдките ми с такава невинност…

— Успяла ли е в живота?

— Много близко е до успеха. Проектите й често преминават през различни комисии и тя се самоубеждава, че това е необходимо за оценяването на таланта й и за оцеляването й като архитект. Но звездата й започва вече да блести самостоятелно… за голямо разочарование на мъжете в ръководството на компанията, за която работи. Предприемачите и техните заместници, работили с нея по различни проекти, много я уважават.

— Струва ми се, че си се интересувал за нея. Защо?

— Причините звучат сега толкова глупаво и безсмислено. Не ме е грижа колко ще ме подпитваш, защото тъй или иначе, няма да ти кажа какви бяха те.

Барбара се разсмя.

— Приличаш ми на петгодишния ми племенник, който така, както си бил с изцапани от шоколад устни, казал на майка си, че дори да го хвърлела в морето, пак нямало да й каже кой е отхапал от тортата, която е направила за гостите.

— Благодаря — разсмя се на свой ред Мангас. — Това вече оправя нещата. Но не съм сигурен какво се опитваш да кажеш — може би, че поведението или пък мотивите ми са детински?

— Е, тъй като все още не си ми казал нещо повече за мотивите си, ще се въздържа от забележки. Колкото до поведението ти, мисля, че децата не са способни да си причиняват толкова голяма болка. Те обикновено са по-егоистични и по-бързо намират начин да се измъкнат от нещастието си.

— Ако имаше някакво решение, Барбара, бих го приел с цялото си сърце. — Мангас млъкна за миг, а после продължи, сякаш говореше на себе си. — Понякога през мъчителните нощи, когато се опитвам да си представя живот без Ленора, осъзнавам, че това няма да е никакъв живот…