Джорджия Боковън
Диви цветя (8)

Осма глава

Денят, в който Кели се завърна във Финикс, беше най-тъжният в живота й. Пристигна в апартамента си посред нощ, захвърли екипировката си в антрето, мина накуцвайки през хола, изхлузи дрехите си и се тръшна в леглото. На сутринта настоятелният и пронизителен звън на телефона я изтръгна от дълбокия й сън.

— Ало… — измърмори тя, като се претърколи по гръб и разтърка очите си.

— Къде, по дяволите, се губи толкова време!?

— Здрасти, Фил — отвърна, без да обръща внимание на лошото му настроение. — Как си?

— Направо ми изкара акъла! Откога трябваше да си се прибрала! Ако не беше вдигнала слушалката, следващото ми обаждане щеше да е в полицията.

— През цялата седмица ли е било такава жега? — Снощи бе пропуснала да включи климатичната инсталация и сега леглото й се струваше като пещ.

— За бога, Кели… какво стана с теб? Къде беше?

— Изчакай за секунда, окей?

Докато оставяше слушалката на възглавницата, Кели дочу как Фил крещеше нещо.

— Ей сега се връщам — извика тя и преметна крака през ръба на леглото.

Остана седнала за малко, за да проясни главата си, после се затътри към дневната и щракна бутона на термостата. Когато стигна обратно до леглото, от вентилационната решетка над главата й бе започнал да струи задоволително хладен въздух.

— Колко е часът? — попита, долепяйки отново слушалката към ухото си.

— Шест — отвърна троснато Фил.

— Шест часа! Ама че отвратително време да се обадиш на някого.

— Шест часа вечерта, Кели!

От устните й се отрони тихо стенание. „Как е възможно да съм все още толкова уморена, след като съм спала близо петнадесет часа?!“

— Знаеш ли, че ми крещиш, Фил?

— И ти щеше да крещиш, ако беше прекарала последните няколко дни обезумяла от тревога за…

— Това е много мило — прекъсна го Кели. — Наистина ли се притесняваше за мен?

— Хайде не се занасяй! — Фил тежко въздъхна. — Направи ли снимките?

— Аха! Ето, че истината лъсна. Изобщо не си се безпокоил за мен, а за снимките.

— Е? Направи ли ги?

— Да…

— И?

— Добри са.

— Колко добри?

— Вероятно най-върховното нещо, което съм правила някога.

— Кели, иска ми се да те цункам!

— Можеш да оставиш сантименталностите. Просто изпълни обещанията си.

— Утре сутринта в девет как ти звучи?

Очите й блеснаха.

— С кого?

Кели се пресегна към бележника и молива, които винаги държеше на нощното си шкафче.

— „Темпълтънс“.

— Тяхната агенция или само магазина?

— Агенцията.

Всички следи от изтощението й изчезнаха. Въпреки че решението й да напусне Брайън се бе оказало правилно, тя чувстваше странна смесица от еуфория и тъга.

— Благодаря ти, Фил… — прошепна задавено.

— Няма защо. — Последва кратка пауза. — Не смятах, че беше уместно да ти го споменавам преди поради разбираеми причини, но все пак искам да знаеш, че бях планирал да кажа по някоя добра дума за теб навсякъде, където мога.

— Така си и мислех.

— Кели, много добре знаеш, че не е лошо от време на време да ме оставяш да се чувствам великодушен. Ние, по-големите братя, държим на такива неща.

— Предполагам, че просто съм разглезена. Тъй като винаги си преливал от загриженост към мен, научих се да очаквам разни работи.

— Е, как се разбираме за утре?

— Ще проявя филма веднага след събеседването и ще ти го донеса направо в офиса.

Кели понечи да затвори апарата.

— Не ми каза какво мислиш за Брайън — извика Фил. Буцата в гърдите й стана огромна — усещане, което бе изпитвала така често през последните дни, че бе започнала да свиква с него.

— Ще ти кажа някой друг път…

— Не го ли хареса?

— Сега не ми се говори за това, Фил.

— Толкова бях сигурен, че ще си паснете.

Изведнъж я връхлетя съмнение.

— Дейв наистина ли се беше запилял в Таксън, за да снима родеото?

— Да не би да ме обвиняваш, че съм нагласил всичко?

— А така ли е?

„Ако е, няма да ти го простя лесно!“ — закле се мислено тя.

— Не… Кълна се, че цялата работа беше или-или. Когато от нейна страна не последва отговор, Фил добави: — Можеш да попиташ Дейв. — Отново настъпи мълчание. — Кели? Добре ли си?

Кели си пое дълбоко дъх.

— Не бих могла да съм по-добре. Само съм малко объркана от всичко, което се случи. Но така или иначе, утре е голям ден за мен. Може да се окаже, че съм направила своя дългоочакван пробив.

— Не съм убеден, че трябва чак толкова много да се уповаваш на тези събеседвания. Но независимо дали ще стигнеш донякъде с онези типове, това няма да промени факта, че си страхотен фотограф. Срамота е да оставяш на някого да бъде окончателният съдия на таланта ти.

— От месеци не си ми говорил по този ободряващ начин. Приятно ми е да разбера, че не губиш форма.

— Не се увличай — отговори Фил, връщайки се към обичайния закачлив тон на техните разговори. — Това беше запис. Винаги държа касетофон в готовност близо до телефона. С такава маниакално депресирана сестра никога не знам кога ще ми потрябва.

— И аз те обичам, Фил. Сега затваряй и бягай да помагаш на Алис с чиниите.

— Аз наготвих!

— Дочуване, Фил.

— Сигурна ли си, че не искаш да си поприказваме още малко?

— Вече затварям.

— Не ми остава нищо друго, освен…

— Чао, Фил.

Кели остави слушалката, изтегна се по гръб и се втренчи в тавана. Ако бе останала в планината с Брайън, сега вероятно щяха да подготвят лагера си. Някакво странно чувство се надигна в гърдите й. Появи се една нова и завладяваща мотивация, поради която утре трябваше да се представи добре в агенцията. Ако нямаше нещо, което да я погълне изцяло, преходният период на заличаването на Брайън от съзнанието й можеше да се превърне в дълга агония.

 

 

Събеседването с вицепрезидента на „Алегзандър ейджънси“ мина почти безпроблемно. Кели загуби дар слово, когато той прегледа отгоре-отгоре албума й и каза, че щял да й даде пробна поръчка за „Темпълтънс“, като бил съгласен да й заплати обичайния хонорар за работата, а ако решели да използват снимките в рекламната кампания, ще й изплатели и премия.

Докато шофираше от центъра на Финикс към студиото си, което се намираше в предградията, Кели внезапно осъзна, че няма никакъв спомен за това как е излязла от агенцията и как е стигнала до колата си. Обяснението беше много просто — намираше се в шок. А когато шокът изчезна, на негово място се появи неописуемо вълнение. Бе почукала на вратата и тя се бе отворила.

Веднага щом влезе в студиото, прелисти бележника с ангажиментите си, размествайки мислено дребните си поръчки, за да вмести „Темпълтънс“. Тези четири-пет дена, които бе планирала за похода, не бяха чак толкова фатални за разписанието й, но извънредното време, прекарано в лечение на пришките, почти я поставяше в безизходица.

След един час усилен труд най-после нагоди графика си така, че да й остане пролука и за малко сън. Облегна се в стола си и се загледа в листа. Вместо очаквания стон на отчаяние от мисълта за цялата тази предстояща работа, тихичко въздъхна с облекчение. И преди бе използвала работата като средство да избяга от проблемите си, но никога с такъв ентусиазъм. Преодоляването на кратката връзка с Брайън щеше да бъде по-лесно, отколкото бе имала смелостта да се надява.

По-късно същия следобед, проявявайки филмите, Кели се поздрави за определено неемоционалното си отношение към това, което би могло да се превърне в ужасен проблем. Но силите й стигнаха само, докато свали първия филм от сушилнята в лабораторията, за да го разгледа на светлинния плот. Дори и без лупата, която обикновено използваше, когато работеше с 35-милиметров материал, очите й се фокусираха върху образа на Брайън, който изпълни цялото й зрително поле. Малката фигурка отприщи спомените и мисълта за него завладя не само съзнанието, но и сетивата й.

Лентата, която случайно бе избрала да прегледа първа, се оказа заснетата след деня, когато се бяха любили. Погледът й се плъзгаше от кадър на кадър, следвайки пътя на Брайън през разкошната, изпъстрена с цветя, поляна при връщането му в лагера с прясна вода. После сцената се смени с блестящата синя повърхност на езерото, в което той, почти гол, скачаше с грациозен плонж.

Очите й се премрежиха, след като си спомни колко студени бяха били устните му, когато й бе дарил една бърза, целомъдрена целувка, сядайки до нея. Толкова ясно го видя в съзнанието си, сякаш отново бяха заедно.

През краткото време, което бяха прекарали в планината, Брайън бе придобил златистокафяв тен, прескачайки фазата на нормалните при слънчево изгаряне розови и червени петна. Всеки ден брадата му бе пораствала по малко и постепенно някак неспретнатият му външен вид бе станал суров и неподправен. Мъжът, който леко я бе докоснал с устни по бузата на сбогуване, не беше същият, когото бе видяла да преминава пред колата й преди седмица и половина.

Във всеки случай, драматичната промяна я бе смутила. Винаги, щом започнеше да обмисля изоставянето на живота, който познаваше, и впускането в непознатото с Брайън, Кели си напомняше колко много той вече се е променил и колко очевидно е, че това е само началото.

Отърси се от спомените и изгаси светлината зад матираното стъкло. Изведнъж се почувства страшно уморена. Потърка очите си и опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си, за пореден път се запита дали е трябвало да остане с Брайън. Дали бе намерила като Робърт Фрост най-правилния път? Колко трагичен би бил животът й, ако някога почувстваше, че съжалява за посоката, която бе избрала.

„Не, по дяволите! — каза си. — Няма да се оставя да падна в този капан. Животът се състои от решения. Вземаш ги и продължаваш. Да гледаш назад е глупаво, безполезно…“

Познаваше Брайън малко повече от седмица. В сърцето си таеше мечтата да впечатлява хората с таланта си, която беше далеч по-стара от копнежа й по един мъж. Наистина, неговото присъствие я караше да забрави за всичко, може би щеше да дойде ден, в който би си спомнила с тъга за него, но никога не би си позволила да се съмнява в правилността на решението си.

Когато след няколко часа отиде в офиса на Фил, за да му покаже диапозитивите, той без никакво подсказване или настояване от нейна страна избра за корицата онзи кадър, на който Брайън стоеше край езерото при залез-слънце.

— Е, справила си се добре, малката! — прегърна я сияещ.

— В този плик, който така небрежно си поставил встрани — отвърна тя, сядайки на масивното му орехово бюро, — сигурно се намира хонорарът ми.

— Кели, как можеш да говориш за нещо толкова прозаично в този момент?

— То върви ръка за ръка с моята примитивна нужда от хляб и подслон. А и оборудването за твоето „малко приключение“ доста разстрои финансите ми. Трябва да ми възстановиш разходите възможно най-бързо.

Кели побутна с пръст един от диапозитивите.

— Между другото, какво да правя с цялата тази планинарска екипировка?

— Провери ли дали не е можело да я вземеш под наем?

— Не. Доколкото си спомням, клауза да мина евтино не беше включена в сделката.

— Предполагам, че не би искала да задържиш всичко като част от хонорара?

Тя се огледа наоколо. Макар и не от най-разкошните, в които някога бе попадала, офисът на Фил беше далеч над нивото на нейния собствен, който бе пълен с мебели втора употреба и имаше протрит килим.

— Какво смяташ, че ще каже мама, ако й спомена, че искаш аз, твоята малка сестричка, да приеме използвана екипировка вместо дневни и пътни?

— Би трябвало да отида и да си прегледам главата. Как изобщо съм си въобразил, че между нас биха могли да съществуват чисто бизнес отношения!

— О! И кога се каниш да си запазиш час при психиатъра? Преди или след поредната фотографска криза, от която пак ще се наложи да те измъквам?

Фил й отправи сладникаво-кисела усмивка.

— Хайде, изчезвай оттук. Ще се погрижа да си получиш парите до края на седмицата.

— Ами „Рейнхартс“?

— Звънни ми утре сутринта. Ще се опитам да ти уредя среща тези дни.

Кели слезе от бюрото и тръгна към вратата.

— И не забравяй… името ми — с едри букви под снимките.

— Чакай малко. Все още не си ми казала дали си паснахте с Брайън.

Тя се спря с ръка върху дръжката на бравата.

— Някой друг път, Фил. Имам да върша хиляди неща този следобед.

— Не те карам да ми изнасяш цял трактат. Просто ми кажи хареса ли ти или не ти хареса?

— Не мисля, че „хареса“ е точната дума — отвърна тихо и неопределено Кели.

— Ама че красноречие!

— Ей, аз само правя снимки. Ще трябва да си наемеш някой друг да ти измисля текстове.

— Нали не си направила нищо, с което да го обидиш…

— Дявол да го вземе, Фил! Какво те кара винаги да приемаш толкова бързо, че аз бих направила нещо? Откъде знаеш, че Брайън не е…

— Защото той не е от този тип.

— А аз съм?

Любопитното изражение на Фил прерасна в гримаса.

— За едно и също ли говорим?

Той неспокойно се размърда в стола си, наклони се напред и опря лакти на бюрото.

— Кели, той да не би…

— Не — въздъхна тя. — Брайън не се опита да ме изнасили или нещо подобно.

Фил видимо си отдъхна.

— Не това имах предвид. Просто си помислих, че може би…

— Довиждане, Фил.

— Защо не дойдеш на вечеря в събота?

— Нека аз да те поканя, а?

Той кимна и посегна към диапозитивите.

На излизане Кели си помисли, че ако не намереше някакъв начин да го накара да я остави на мира, нямаше да й бъде толкова лесно да забрави Брайън, както първоначално бе възнамерявала.

 

 

На път към студиото си тя се отби до приюта за животни, за да си избере коте, което да използва в рекламата за „Уул Барн“. Докато търсеше някое с дълга козина и благородна осанка, леко се подразни от настойчивите движения на един оранжево-бял котарак с войнствен вид, който протягаше лапи към блузата й всеки път, щом минеше покрай клетката му. Когато най-после я докопа и Кели се опита да махне лапата му от ажурната дантела на ръкава си, той веднага се противопостави, вкопчвайки се в китката й. Кели изпъшка, усещайки как острите му като игли нокти се впиват в кожата й.

Една от работничките забеляза затруднението й и се приближи.

— Дайте да ви помогна.

Кели се усмихна с усилие.

— Като че ли изгаря от желание да си намери нов стопанин.

Възрастната жена погледна картона, прикрепен към клетката.

— Ако бях на негово място, сигурно и аз щях да съм доста нетърпелива.

— Какво имате предвид?

— Колкото и да искаме да ги задържим всичките, просто нямаме достатъчно място. Освен ако не са наистина ценни, обикновено могат да останат само за няколко дена.

Кели усети някакво присвиване в стомаха си и въздъхна. Загледа се в котарака, който от своя страна също я наблюдаваше с муцунка, притисната към решетките. Оранжевите петна от двете страни на носа му придаваха самодоволен и надменен вид. Когато Кели протегна ръка, за да го погали по главата, той артистично хвана пръста й с лапа, приближи го до устата си и го облиза с влажния си розов език.

— Е, добре — измърмори примирено Кели, съзнавайки, че ще трябва да положи значителни усилия, за да накара това високомерно същество да изглежда „мило“. — Печелиш.

После се обърна към жената до себе си.

— Ще го взема.

Тъй като нямаше намерение да позволи на котарака да заеме в сърцето й повече място, отколкото беше абсолютно необходимо, реши да не му дава име. Веднага след като свършеше работата си за „Уул Барн“, щеше да пусне обява във вестника и да намери на животинчето истински дом. Във всеки случай, така би било най-честно спрямо него.

По-късно през седмицата, докато стоеше на вратата на студиото си, загледана във втория декор, който Звярът бе унищожил за тези няколко дни, Кели почувства първите зараждащи се съмнения за това, че едва ли би успяла да пробута животното на някого. „Ами ако човекът, който отговори на обявата ми, притежава безценни старинни мебели или пък лесно се ядосва? Ами ако има деца? Може ли едно дете да се справи с котарак, обичащ да предприема неочаквани атаки към крака му — особено, ако това дете не носи дълги панталони?“

Звярът като че ли имаше шесто чувство и изглежда разбираше кога търпението й се е изчерпило. Тогава той се държеше подозрително кротко и Кели отстъпваше, обезоръжена от магичния му чар. Без значение дали неочаквано се сгушваше в скута й или наклоняваше глава настрани и сякаш й говореше с жалното си мяукане, котаракът неизменно уцелваше точния момент.

Като се увери, че вратата е плътно затворена зад нея, Кели предпазливо тръгна през стаята. Все още не забелязваше никъде познатата оранжево-бяла козина и затова избягваше да минава покрай любимите му скривалища, надявайки се да стигне до съблекалнята, където би могла да свали чорапогащника си, преди Звярът да е имал възможността да я докопа.

Срещата й със собственика на „Рейнхартс тревъл ейджънси“ бе била разочароваща, но не и неприятна. Той поне бе разгледал албума й с далеч по-голямо внимание, за разлика от беглото прелистване, с което го бяха удостоили в „Алегзандър ейджънси“. А и коментарите му бяха били компетентни, задълбочени, а също и пълни с комплименти. Само че имаше един проблем. Точно тази седмица в „Рейнхартс“ били решили да не използват повече снимки за рекламите си и да се върнат към рисунките. С обещанието, че ще й се обадят непременно, ако някога агенцията отново реши да се насочи към фотографията, шефът й бе посочил вратата.

Така й оставаше да се съсредоточи единствено върху „Темпълтънс“. Възнамеряваше веднага щом приключи с „Уул Барн“, да размести всичко в студиото, да струпа редовните си поръчки в единия ъгъл и да освободи останалото пространство за този проект. Изгаряше от нетърпение да започне. Въпреки че не бяха й определили твърда дата, на която да предаде снимките, със сигурност нямаше да получи втори ангажимент, ако първият не беше готов навреме.

Лицето й грейна в широка, възторжена усмивка, сърцето й се изпълни с радост и в този миг Звярът се вкопчи в глезените й.