Джорджия Боковън
Диви цветя (5)

Пета глава

Докато очакваше пак завръщането на Брайън, Кели си мислеше за неговата целувка. Опита се трезво да анализира грешките си, да сложи ред в обърканите си чувства. Всеки път, когато това почти й се удадеше, тя се сещаше за облелите я горещи вълни и за събудилия се копнеж в тялото й. Стори й се, че ще полудее. Но от друга страна, ако добре преценеше всичко, може би положението не беше чак толкова отчайващо. Брайън беше мъж, който би накарал сърцето на всяка жена да забие ускорено, просто като я погледнеше мимолетно дори в асансьор, претъпкан с хора. Защо тогава трябваше да се изненадва от реакцията си? С усилие на волята си наложи да мисли за нещо друго.

Брайън я бе оставил на едно тревисто възвишение, откъдето имаше възможност да наблюдава пътеката, по която той щеше да се върне обратно. Оттук се откриваше и панорамна гледка към боровете и езерото. Мина й през ума, че би могла да сложи вариообектив и да използва престоя си тук, за да направи снимки на дивите цветя. Може би щеше да си докара допълнителни хонорари, продавайки фотосите на някои издатели, занимаващи се с картички и календари.

Колкото повече се опитваше да се концентрира върху местността и чисто техническата страна на заснемането на дивата природна красота, толкова по-често поглеждаше към мястото, откъдето очакваше да се появи Брайън. Най-после чакането й бе възнаградено — той изникна иззад завоя и й помаха с ръка. Кели ентусиазирано му отвърна по същия начин. Вече не усещаше студа, нито пък се чувстваше самотна.

Брайън бързо измина разстоянието, което ги делеше, и пусна раниците на земята.

— Липсвах ли ти? — попита я с блеснали очи.

— Нима си отсъствал?

— Ах, моя сладка Кетлийн! Как изобщо бих могъл да открия път към сърцето ти?

— Нахрани ме.

Той се засмя.

— Значи това е тайната, а?

— По-скоро — един от преките пътища.

— Ами останалите?

— Ах, мой сладки Брайън! — имитира го Кели. — Нима желаеш да изгубя своята загадъчност?

— Да… така е.

Брайън започна да рови из раницата си.

— Възнамерявам, докато напуснем това място, да съм научил всичко, което може да се узнае за Кетлийн Стюард.

— Кетлийн Морийн Стюард.

Той седна пред нея, отвори походната си аптечка и посегна към краката й. Когато свали импровизираните й чехли, Кели изстена.

— Хайде, започвай да говориш, Кетлийн Морийн Стюард. Разкажи ми за себе си. Къде си родена… за какво си мечтаеш вечер… кои са любимите ти кинозвезди…

Тя веднага разбра целта му. Номерът беше стар и изпитан. Вършеше добра работа, както при изваждането на трески от кутретата, така и при почистването на ожулените колене от набитите в тях камъчета. Като отвличаше вниманието й, карайки я да говори за себе си, Брайън сигурно се надяваше, че тя няма да обърне внимание на действията му. Но на Кели малко й бе попреминало времето, за да се хване на този трик, прилаган при децата.

— Брайън… каквото и да си намислил, сигурна съм, че мога да го направя сама.

Тя се опита да издърпа крака си от ръцете му.

— Ти си чудесен и аз високо ценя всичко, което стори за мен, но…

Забеляза как упорито е стиснал челюсти и разбра, че нямаше никакъв ефект от думите й.

— Изобщо не ме слушаш, нали?

Брайън поклати глава.

— Значи говоря на вятъра?

Той кимна мълчаливо.

— Ами ако ти кажа, че се притеснявам да си играеш с крака ми?

— Не си играя, а го лекувам.

— Няма значение! Това е нещо, с което смятам да се справя сама.

— Защо?

Брайън явно не възнамеряваше да се предава.

— Мисля, че краката ми са изключително непривлекателни и предпочитам да не ги…

Той подпря петата й на бедрото си.

— Тъй като знам, че няма смисъл да се препирам с теб колко са или не са привлекателни краката ти, не се и каня да го правя. Но понеже трябва да се погрижа за тези пришки, можеш да се отпуснеш назад и да се успокоиш.

— Брайън, пак започваш да ставаш брутален!

По лицето му пробяга дяволита усмивка.

— Веднага щом приключа, отново ще стана нежен и любещ.

„По дяволите!“ — изруга мислено Кели. За пореден път по бузите й бе избила гъста руменина. Само от една двусмислена забележка цялата пламваше като божур. Отказа се да спори с него и отпусна крака си върху твърдите мускули на бедрото му. В края на краищата, не се намираше на някакъв тъп конкурс за красота, където той е председател на журито. Когато свършеше с ангажимента си тук, вероятно никога повече нямаше да се видят.

— Родена съм във Финикс и сигурно там ще си умра — започна с въздишка на примирение. — Освен разбира се, ако не се случи така, че да се спомина преждевременно в Калифорния.

— Няма такава опасност.

Брайън извади от аптечката малка ножичка и започна да изрязва висящата кожа.

— А кинозвездите?

— Мерил Стрийп, Джесика Ланг, Робърт Редфорд, Харисън Форд… ох!

— Извинявай. Давай нататък.

— Няма други. Сега за мечтите…

Кели се замисли. Мечтите й бяха скрити в едно отдалечено ъгълче на съзнанието й, където напоследък тя все по-рядко и по-рядко надникваше. Може би щеше да й се отрази добре, ако ги извадеше на бял свят и ги поизтупаше от праха.

— Иска ми се да правя снимки, които да са толкова ефектни, че да карат хората да се спират пред тях и после да се върнат, да ги разгледат отново.

— В коя област по-конкретно?

Брайън отвори една тубичка, изстиска някакъв жълт гел върху пръстите си и започна да маже крака й.

— Рекламата.

Той върна походната аптечка в раницата си и извади чифт чорапи. Когато й ги нахлузи, те стигнаха почти до коленете й.

— И какво те спира? — попита я, плъзвайки длани по прасците й.

— Във Финикс се разпореждат няколко фотографа, които се занимават с тази работа от години. Опитите ми да накарам някого от тях само да погледне моите работи завършиха с поредица от разочарования.

— Защо не отидеш в друг град, по-отворен за нови таланти?

„Наистина, защо?“ — помисли си Кели.

— Имам цял куп отговори, които ми хрумват винаги, щом си задавам този въпрос, но всеки път, когато поразсъждавам над тях, те ми се струват незадоволителни.

Кели се поколеба. Никога досега не бе изричала на глас това, което сега се канеше да му каже.

— Започвам да се питам дали не е по-лесно да стоя във Финикс и да имам сто причини за неуспеха, отколкото да се преместя някъде другаде и да имам само една за провала си.

— Звучи така, сякаш твоят истински враг е в самата теб.

— Продължавам да се надявам, че една сутрин ще се събудя и ще разбера, че е време да го направя. Ще си стегна багажа и ще замина.

— А дотогава?

— Ще работя по поръчките, до които мога да се добера, и ще овладея занаята си толкова добре, че когато настъпи решителният ден, да съм готова.

Брайън бе споходен от онзи трепет, който не бе усещал, откакто бе бил новобранец в банковия бизнес. Мечтата й му припомни за неговата собствена — да бъде най-добрият, да се издигне до върха по-бързо от всеки друг във финансовия свят. „Кога мечтата ми се превърна в кошмар?“ — запита се мрачно.

Кели забеляза унесеността му.

— Да не съжаляваш, че ми зададе този въпрос, а? — подразни го тя.

Брайън се отърси от спомените си.

— Иска ми се да можеше да ходиш.

— Вече ти дотегна да си вързан към мен, така ли?

Тя си наложи да изрече това със сравнително нормална интонация, за да прикрие внезапно обзелата я необяснима болка.

Брайън игнорира думите й.

— Ще ми се да те хвана за ръката и цял следобед да се разхождаме бавно край езерото.

След кратко мълчание той продължи:

— Не си спомням кога за последен път съм хващал някого за ръка и съм го водил на разходка.

— Е, поне наполовина си прав в избора си на партньор. Може и да не съм в състояние да ходя, но идеално пасвам на другата част. Всичките ми племеннички и племенници твърдят, че не мога да пресека улицата, ако няма някой с мен.

Кели се пресегна и стисна огромната му ръка. В мига, в който пръстите й се обвиха около дланта му, разбра, че бе направила ужасна грешка. Напрежението, възникнало между тях вчера сутринта, когато за първи път си бяха разменили гневни реплики, стана почти физически осезаемо.

След като ръката му бавно плени нейната, докосването предизвика у Брайън верижна реакция на копнеж и желание. Завладя го споменът за бедрата й, обвити около кръста му, и за натиска на гърдите й към гърба му.

„За какво, по дяволите, си мисля? Бих ли могъл наистина да желая да се любя с Кели Стюард — сестрата на най-добрия ми приятел?!“

Той пусна ръката й.

— Не е зле да ти приготвя нещо за хапване — каза рязко. — Не бива да оставяме тялото ти да измършавее, докато чакаме да заздравеят краката ти.

Кели се бореше с непреодолимия, но безсмислен порив да избяга. Чувството, разгарящо се между тях, бе толкова първично и завладяващо. Не биваше да позволява то да я обсеби. Освен че беше изключително непрофесионално, хлътването й по Брайън щеше да доведе до всевъзможни последици. А да обърква живота си с усложнения, свързани с мъж, определено беше последното нещо, което й трябваше в този момент.

— Не си спомням да си избиран за главен готвач и мияч на съдове — отвърна, стараейки се гласът й да звучи естествено. — Защо не ме оставиш да приготвя яденето и не идеш да се поразходиш?

Брайън наистина имаше нужда да се откъсне от нея и да помисли над това, което току-що се бе случило.

— Някога работила ли си с такива котлони?

— Не, но в моя има упътване. Ще се оправя.

Той като че ли не бе съвсем уверен в това и се поколеба.

— Хайде, тръгвай — настоя Кели. — Всичко ще е наред.

— Сигурна ли си?

— Да.

Брайън се изправи. Погледна я и осъзна, че да се отдалечи поне за малко е единственият начин да спре задълбочаването на това, което ставаше с тях. Трябваше да остане насаме със себе си, да се стегне и да охлади главата си, за да не направи някоя глупост.

— Е, добре — промърмори. — Няма да се бавя. — Тръгна, но се сети за нещо и се върна. Извади от джоба на ризата си лъскава свирка и я подхвърли на Кели.

— Ако ти дотрябвам, само свирни.

Тя я окачи на врата си.

— Значи си стар киноман, а?

Брайън поклати глава.

— Страхувам се, че бъркаш.

— Искаш да кажеш, че неволно цитира репликата на Лорън Бекъл към Хъмфри Богарт в…

— Май не ме разбираш, Кели. Аз дори от новите филми не мога да възпроизведа нищо, а за старите да не говорим. Единствените, които съм гледал през последните десет години, са тези, прожектирани в Чикаго с благотворителни цели. Имам телевизор, но не си спомням кога за последен път съм гледал нещо друго, освен новините. Водил съм толкова затворен живот, че ако попадна на някое парти, бих могъл да участвам в общия разговор що-годе равностойно само при положение, че темите не се различават от това, което всяка седмица се старая да получавам като информация от „Таим“ или „Нюзуик“. Животът ми беше абсолютно егоцентричен — пренебрегвах и приятели, и семейство.

Той пъхна ръце в джобовете си. Не беше в състояние повече да гледа изуменото й изражение и сведе очи към полюшващите се треви до нея.

— Дошъл съм тук, в тези планини, за да открия човека, който бях някога… — От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. — Не съм сигурен какво ще направя, ако не успея, защото никак не харесвам човека, в който съм се превърнал.

Брайън се обърна и тръгна надолу, без да дочака отговор. Когато наближи езерото, земята започна да става мочурлива и при всяка негова стъпка избиваше вода. Спря се, за да убие един комар, и вдигна яката на ризата си. Откакто за последен път се бе намазал с препарата против насекоми на Кели, бяха изминали няколко часа — достатъчен срок, за да добият кураж по-нахалните от тях.

Положи усилия да отвлече вниманието си и да го предпази от окончателното пропадане в бездната на отчаянието, зейваща пред него всеки път, когато разсъждаваше за живота си и за това колко много години бе пропилял напразно.

Необичайната му реакция към Кели беше потвърждение на опасенията му, че не е готов да се върне отново в „реалния“ свят. Отчаяно се нуждаеше от човешко присъствие, от общуване с някого, който нищо няма да спечели от познанството си с него и нищо няма да загуби, ако не го харесва. Толкова дълго се бе движил в обществото на хора, свикнали да използват другите, че почти бе забравил какво представляват нормалните взаимоотношения.

„О, да, аз имам нужда от Кели — помисли си. — Но дали, по дяволите, на нея й трябва такъв като мен?!“

 

 

След десет минути упорит труд с упътването в едната ръка и частите на котлончето в другата Кели се усмихна триумфално на своето постижение. Блестящата алуминиева тенджерка, поставена върху сглобения уред, чакаше само решението й какво да сложи вътре. Тя започна да преглежда опаковките със замразена дехидратирана храна и най-после се спря на макарони със сирене. Яркооранжевата смес стана готова за учудващо кратко време.

Кели хвърли поглед към Брайън и обра с пръст гъстия сос, залепнал по стените на тенджерата. Макароните със сирене не бяха нещо, което я изкушаваше, и обикновено без никакво усилие можеше да се въздържи да ги опита. Но точно тези или бяха изключително вкусни, или просто беше много гладна.

Скоро уж случайните бръквания за някое обвито в сирене макаронче прераснаха в дълбоки загребвания с лъжица. Тя реши, че ако изядеше всичко, всъщност щеше да направи услуга на Брайън. Щом забележеше, че той се връща, можеше да приготви нещо друго и за него също щеше да има топъл обяд. И през ум не й мина, че бе използвала последните запаси от вода.

След време, когато видя, че Брайън се обръща и тръгва към лагера, осъзна какво бе направила, и й се прииска да потъне в земята. Почувства се ужасно. Вече бяха преодолели първоначалната си неприязън, той се бе държал направо чудесно и се бе погрижил да не й липсва нищо. И сега, когато бе имала шанса да се реваншира, се бе проявила нейната лакомия.

Изведнъж Брайън се спря и се наведе.

Кели се опита да разгадае какво бе привлякло вниманието му.

„О, не! — изстена мислено. — Моля те, Брайън, не прави това! Не бери цветя за мен, аз не го заслужавам!“

Но той го направи и когато се приближи, в ръката си стискаше букет от лавандула.

— Обядът готов ли е? — извика бодро.

— Д-да… — заекна Кели. — В известен смисъл… поне беше…

— Знам, дължа ти извинение, че толкова се забавих. Изгубих всякаква представа за времето. Всичко ли отиде на кино?

— Зависи как ще го погледнеш…

Брайън недоумяващо сбърчи чело. Обходи с поглед лагера и забеляза празната тенджерка с изобличаващата лъжица, която стърчеше от нея.

Върху лицето на Кели бе изписано виновно изражение.

— Измори се да чакаш, нали? — усмихна се широко той.

— По-скоро попрекалих с опитването. Знаеш как става… Една хапка води до втора, после до още една… и до още една… и още една…

Кели сви рамене.

— Страшно ми е неудобно, наистина.

— Вярвам ти. Заповядай. — Брайън й подаде цветята и добави: — Ще отида да налея малко вода.

Върна се усмихнат, извади някаква тенекиена кутийка от раницата си и пусна в пластмасовите бутилки по една таблетка.

— Защо правиш това? Водата тук не може да е замърсена.

— За съжаление, е. И както ми казаха в горската служба онзи ден, специалистите се опасяват, че оттук нататък ще става все по-лошо.

— Как е възможно? Мислех си, че езерата могат да се само пречистват след определено време.

— Обикновено е така. Но вече не и тук. Проблемът се е разраснал и не е свързан само с това място. Животните в този район са се заразили с някакъв нов вид бактерии. Те са основните им преносители. Сега дори и най-изолираното поточе не е безопасно.

— Но аз не сложих нищо във водата, която използвах снощи!

— Аз го направих вместо теб.

Кели поклати глава.

— Ти си като брат ми. За кого си се грижил, преди да се появя?

— От толкова дълго време не съм се грижил за никого, че чак не искам да си спомня.

— Затова ли сега ме обграждаш с внимание? Заради всичките тези чувства на по-големия брат, които са се натрупали в теб и си умират да излязат на повърхността, а?

— Възможно е — намигна й той. — Само че дори не съм се и надявал, че ще намеря някого, толкова нуждаещ се от тях.

— Ние двамата сме чудесен екип. Благодарение на теб изявявам най-лошото от себе си и се оказва, че това идеално съвпада с твоите потребности.

— Наистина ли предизвиквам проявата на най-лошите ти черти?

— Не си мисли, че винаги съм такава.

— Кели, изглежда не разбираш какво се опитвам да ти кажа цял следобед. Като те погледна, всичко, което виждам, ми харесва ммм… страшно много.

Ето че бузите й отново пламнаха. Тя се опита да прикрие притеснението си.

— Ей, момко, ако сега ти изглеждам добре, да беше ме видял, когато цялата се белех и трябваше да спя на закачалка — сигурно щеше да се побъркаш.

— Кели…

— Случи се така, че както се печах на слънце съвсем гола, неусетно съм заспала. Цяла седмица можех само да стоя права или да лежа по корем.

— О?! — ухили се Брайън.

— Не казвай „о“ с такъв тон. Всичко си беше съвсем невинно. Бях на гости у единия от братята ми. В задния двор на къщата му има много дискретен басейн.

— И какво те събуди в крайна сметка?

Кели се подвоуми.

— Съседът просто взел, че погледнал през оградата и ме видял. Увери ме обаче, че за първи път…

Брайън се изкиска. Кикотът му премина в гръмогласен смях, който не спря, докато не му потекоха сълзи. Приближи се и седна до нея. В очите му имаше съмнение.

— Макар че не му повярвах… — добави тя.

Брайън обхвана с длани лицето й и я целуна по върха на носа.

— Кели…

От неговите уста името й прозвуча като нежна ласка.

— Не си спомням откога не съм се смял така. Не мога да ти опиша колко добре ми действаш.

— Това означава ли, че ми е простено изяждането на всичките макарони със сирене?

— Да.

— Има и още нещо, Брайън… — срамежливо поде Кели. — От доста време събирам смелост да те помоля по подходящ начин… Всъщност, започвам да се страхувам, че може би съм чакала прекалено дълго…

Той притисна устните й с пръст.

— Не казвайте нищо повече, благородна лейди. Трябваше много по-рано да помисля за това.

Стана и се вря в нея.

— Оставям на теб да решиш как да бъдеш пренесена.

Кели се потупа по джоба, за да се увери, че тоалетната хартия, която предварително бе сложила там, все още е на мястото си.

— Вземи ме на ръце, моля те. И много, много внимателно.

Брайън я отнесе до едно закътано местенце сред боровете и й каза да му свирне, щом стане готова. Когато чу сигнала, веднага отиде при нея. Държеше се с такова разбиране към деликатната ситуация, че Кели не почувства неудобство от неговото присъствие. Благодари му и той й отвърна с топла усмивка.

Върнаха се в лагера и Брайън се зае да си приготвя нещо за ядене, а Кели легна по корем и се подпря на лакти, за да снима дивите цветя, полюшващи се под лъчите на следобедното слънце. След известно време ръцете й се измориха да държат неподвижно фотоапарата и тя реши, че трябва да прекрати работата си.

Брайън мълчаливо бе я наблюдавал как лежи в тревата, съсредоточена в снимането. Очите му се бяха любували на нежния овал на стегнатото й задниче и на грациозните извивки на бедрата й. Но унесът й, докато работеше, бе предизвикал у него още по-голямо възхищение от външния й вид. Съвсем явно бе, че Кели обичаше това, с което се занимаваше. Зениците й блестяха от въодушевление пред предизвикателството да намери коренно различен ракурс и да запечата на филм нещо, снимано толкова често. Не му оставаше нищо друго, освен да си зададе неизбежния въпрос как ли тези светлосини очи биха гледали мъжа, който я люби. Опита се да си ги представи замъглени от страстта, а после — сияещи в блажена леност. В резултат на всичко това слабините му реагираха мигновено. Надигна се малко нервно.

— Да ти помогна ли?

Кели му подаде апарата.

— Благодаря… Да се правиш на змия не е така лесно, както изглежда. Но смятам, че резултатът ще възнагради усилията ми.

Тя изтупа полепналите по ръкавите й тревички.

— Сега следва неизменното чакане — най-трудното нещо за мен. С фотография се занимавам от доста дълго време, така че обикновено нямам неприятни изненади, когато проявявам негативите. Но въпреки това, всеки път, когато една снимка стане готова, се чувствам толкова развълнувана, че и най-ужасният ден ми се струва чудесен.

— Аз се чувствах по същия начин, когато направех някой наистина труден счетоводен баланс. Беше ми много приятно да знам, че съм помогнал на някого — особено ако се е отнасяло за някоя фирма, нуждаеща се помощ, за да не спре работа и много работници да останат на улицата.

— И каква беше причината да изгубиш това усещане?

— Като че ли не работех с хора, а с машини. Колкото повече се издигах, толкова по-малко общувах с някого извън банката. Когато достигнах до високия си пост, разбрах, че всичките ми контакти, свързани или не с работата ми, са се превърнали… в нещо още по-официално от контакти. Стана ми ясно, че тези фалшиви взаимоотношения отиват към естествения си край.

— Колко печално.

— Да, така е…

— От това ли бягаш?

— Предпочитам да си мисля, че бягам не от, а към нещо. Звучи ми някак си по-добре.

— Струва ми се, че съм извадила късмет. Във Финикс имам голямо семейство, което се увеличава с всяка година. Дори и да се опитам, те никога няма да ме оставят да се изолирам така, както ти си направил.

— Да разбирам ли, че никога не си била омъжена?

— Е, веднъж… почти…

— Военният кореспондент?

Кели кимна.

— И какво стана?

— Той намери своята война и тя го уби.

— И оттогава не си имала друг?

— Нищо сериозно. Понякога излизам с един мъж, който работи във „Финикс газет“, или с един друг, който е архитект. Но повечето от уикендите си прекарвам в лабораторията.

— Някога била ли си отчайващо самотна, Кели? — попита Брайън, без да осъзнава колко много й казваше за себе си, задавайки й този въпрос.

— Не — автоматично отговори тя. Но беше лъжа. — Да… — промълвиха след малко устните й. — Особено, когато гледам моите братя и сестра ми със семействата им. Дори когато се карат помежду си, любовта им винаги надделява. През повечето време това не ме притеснява… самотата, де… но завръщането в празния апартамент винаги се превръща в невероятно мъчение. Мисля си колко хубаво би било, да ме чака някой…

Кели сви рамене.

— Сигурна съм, че ще чуеш същото от всеки, който живее сам. А какво ще кажеш за себе си?

— Празният апартамент никога не е представлявал проблем за мен. Прибирах се там, за да се възстановя от другия свят, в който живеех. Нещо като завръщането на диво животно в пещерата си…

Брайън се поколеба, преди да продължи.

— Най-самотен се чувствах, когато бях сред хората.

— И си нямаш никого? Съпруга, приятелка?

„Как бих могъл да й кажа за Пола Майкълсън?“ — запита се той.

— През последната година до часа, в който напуснах, бях сгоден за една жена, считана от мнозина за най-голямата красавица на Чикаго.

Кели прехвърли плитката си през рамо. Искаше й се да беше малко по-хубава и същевременно се мразеше заради тази мисъл.

— Вие двамата трябва да сте били страхотна двойка.

— Наистина бяхме редовна храна за жълтите страници на вестниците, ако това имаш предвид.

Кели присви колене, за да опре на тях брадичката си. Дори и при това невинно движение силна болка прониза краката й. След като тя отново ги изпъна, Брайън посегна към едното й ходило.

— Време е за малко лечение — оповести той. Промяната на тона му недвусмислено подсказваше, че е приключил с интимния разговор. Но Кели не се предаде.

— Тя чака ли те?

Можеше да й отговори по дузина различни начини, които варираха от сарказъм до истинска печал. Брайън избра най-простия.

— Не. Не можа да понесе факта, че подадох оставката си.

— О!… Разбирам.

Той вдигна поглед от раните на крака й.

— Така ли?

— Вероятно е решила, че си я предал.

— Доколкото си спомням, думите й бяха, че отказва да се провали заедно с една „падаща звезда“.

Кели трепна. Не проумяваше как този Брайън Робъртсън, когото бе опознала през последните два дни, е могъл да бъде обвързан с някоя толкова безчувствена особа. Гърдите й се присвиха от силна болка, която накара дъха й да секне. Осъзна, че го ревнуваше от жената, която някога бе обичал и вероятно все още обичаше. Наложи се да се усмихне опрощаващо на нелепата си реакция. Чувстваше съжаление към него, това беше всичко. Искаше да го утеши, да му предложи рамо, на което да се облегне. Той бе направил толкова много за нея… Но някъде дълбоко в съзнанието й отекна един глас, който я запита дали наистина на Брайън желае да помогне срещу болката от самотата… или на себе си.

Ранната сутрин и късния следобед на следващия ден Кели прекара в правене на снимки — на Брайън, на дивите цветя и на няколкото елена, които дойдоха и останаха за известно време на тяхната полянка. Изщрака цял филм, за да снима как Брайън лови риба, хвърляйки умело въдицата със закачена изкуствена муха в езерото, гъмжащо от златна пъстърва, която подскачаше във въздуха и ловеше прелитащите комари, фотографира го от всички възможни ъгли и при всякаква светлина. Наблюдаваше как по лицето му се изписва тъга, веселие, закачливост. Виждаше как устните му се разтягат в усмивка, а после се свиват замислено. Очите му я очароваха — най-изразителните, които някога бе виждала. В един момент излъчваха примамлив зов, а в следващия — хладна резервираност.

Гледаше, слушаше го и усещаше как неумолимо и безвъзвратно се влюбва в един мъж, за когото знаеше, че вероятно никога нямаше да го види отново.