Джорджия Боковън
Диви цветя (4)

Четвърта глава

Сутринта Кели се събуди от миризмата на овесена каша. Объркана, отвори широко очи и се огледа. В главата й мигновено звъннаха въпросите: „Къде съм?“ и „Защо?“, а „С кого?“ направо изгърмя като камбана. Сърцето й се присви, когато видя Брайън да стои до езерото гол до кръста с блестяща на слънцето влажна коса. Въздъхна отчаяно: „Ето, озова се близо до един полугол мъж, който изглежда като Аполон, и съвсем забрави колко раздразнителен може да бъде той“. Как лесно рухваше имиджът й на „жена над тези неща“, за който бе напомняла на Фил всеки път, когато се опиташе да й уреди със среща с някого като Брайън Робъртсън. „Някой като Брайън Робъртсън? Невъзможно!“ — каза си, осъзнавайки, че няма друг, който поне малко да прилича на него. Е, няколко филмови звезди се доближаваха донякъде, но ракурсът на камерата можеше да направи истински чудеса с всеки профил. Вече от опит знаеше, че както и да насочеше обектива към Брайън, дъхът й неизменно секваше.

Обходи с поглед мястото, където бяха пренощували. Забеляза, че той вече бе прибрал спалния си чувал, което означаваше, че веднага след като хапнеше и се измиеше, ще бъде готов за тръгване. Обзе я паника. Обърна се по гръб и от гърдите й се изтръгна болезнен стон. Никога, нито веднъж през живота си не се бе чувствала така зле — дори и след четиридесет и осемчасовото пътуване с фургони по време на акцията за събиране на пари за детското отделение на болницата „Св. Антоний“, в което племенницата й я бе убедила да участва преди две години.

Направи плах опит да свие краката си и с учудване установи, че те й се подчиняват. Повтори още няколко пъти мъчителните движения, стараейки се отчаяно да преодолее вдървеността си, преди Брайън да се е върнал, за да закуси. След като вечерта нееднократно бе парадирала с физическата си издръжливост, да го моли сега за намаляване на темпото означаваше да преглътне по-голяма доза гордост, отколкото би й се искало. „Изобщо някога ще се науча ли да държа устата си затворена?!“

Когато Брайън започна да се изкачва обратно по склона, Кели вече бе успяла да се поразкърши и да седне. Наблюдаваше го как се движи с широки бодри крачки. Носеше червена карирана риза с небрежно навити ръкави и джинси. Кели направи опит да си го представи в стилен костюм зад внушително бюро и остана изненадана, че това не й се удава.

Брайън срещна погледа й и се усмихна.

— Добро утро. Как спахте? — Гласът му сякаш я погали.

Тя отвърна на усмивката му, като извика в съзнанието си всички причини, поради които трябваше да пренебрегне факта, че Брайън я караше да се чувства поласкана, задавайки й такъв банален въпрос.

— Непробудно. Не съм усетила кога съм заспала.

— И аз също. Боя се обаче, че днес ще си платя за това. Чувствам се като страдащ от артрит старец, прекарал нощта на някоя пейка в парка. Боли ме на такива места… Нямах представа, че и там можеш да получиш възпаление.

Забележката му беше интересна за размисъл, особено при наличието на едно „по-развинтено“ въображение. Кели усети, че бузите й пламват.

— Не съм сигурна… как трябва да отговоря… — заекна смутено.

Той се разсмя високо.

— Говоря за тила си. Сигурно вчера не съм наместил добре раницата си, защото там, където самарът се издига над врата ми, имам охлузване.

— О!…

Каквото и да кажеше, щеше само да влоши и без това конфузната ситуация. Кели реши да смени темата.

— И днес ли ще бродим из същите пущинаци?

Очите му блеснаха многозначително.

— Да. Но изкачването ще е по-лесно. Няма да ходим толкова надалеч и ще имаме повече време.

— Не е необходимо да намалявате темпото заради мен.

„Какви ги дрънкам?“ — мина й през ума.

— Не го намалявам — успокои я Брайън. — Преходът за всеки ден е съобразен с мястото, което съм избрал за нощуване. Понякога това означава непрекъснато ходене, друг път — само няколко часа.

— О!… Разбирам.

„Значи, все пак не ме проверява, а просто се придържа към програмата си“ — реши Кели.

Размърда се в спалния чувал и се измъкна наполовина.

— Не зная как точно да се изразя, но… благодаря за това, че снощи сте ме сложил да си легна…

— За мен беше удоволствие.

— А също така искам да ви се извиня, че заспах, докато ми разказвахте историята на живота си…

— Няма нищо. Освен че с хъркането си от време на време прекъсвахте разказа ми, заспиването ви никак не ми попречи.

Кели се усмихна.

— Е, докато не спрях монолога ви…

— Не се тревожете, нищо не сте пропуснала. Забелязах кога точно клюмна главата ви и се постарах да запазя за довечера най-интересното — годината, която прекарах в Европа в изучаване на финансовата структура на швейцарските банки.

— Чудесно! — изпъшка тя. — Швейцарските банки винаги са били моя любима тема.

Брайън й подхвърли навитата си на руло ватирана постелка. Кели я хвана и се втренчи в нея за момент.

После не издържа на изкушението, мушна се обратно в чувала и я подложи под главата си като възглавница.

Той й обърна гръб и отиде да разсипе овесената каша в канчетата. Поръси я с малко захар и канела и наля кафето. Остави закуската на Кели върху един плосък камък и се отдръпна засмян.

— Заповядайте, щом станете готова.

Тя го изгледа.

— Започвам да схващам как действате, Робъртсън. Удряте хората там, където са най-слаби.

Усмивката върху лицето му изразяваше самата невинност.

— Не забравяйте, че тази сутрин е ваш ред да почистите всичко.

Кели неохотно се измъкна от чувала. Настанявайки се край импровизираната трапеза, тя поднесе чашата с кафе до носа си и вдиша дълбоко. Като отвори очи, установи, че Брайън я гледа със странно изражение. За няколко секунди погледите им се срещнаха.

— Ако има нещо нередно във вида ми тази сутрин — рече хладно Кели, — би било изключително неучтиво от ваша страна, ако не намерите подходящ начин да ми го кажете.

— Просто забелязах как от светлината около косата ви се е образувал ореол.

Тя му отправи дяволита усмивка.

— Това е „контражур“ — трик, който ние фотографите прилагаме много често. Използва ли се умело, може да се получи така, че и най-противното дете да изглежда ангелски.

— Или една невероятно красива жена — още по-хубава…

Когато осъзна, че не я занася, Кели се затрудни как да му отговори и смутена прикри объркването си, като се съсредоточи в овесената каша.

— Добра е… — вметна между хапките тя, опитвайки се да не се издава какво чувства.

В действителност мразеше овесена каша. Напомняше й за Оливър Туист и за сиропиталищата.

— Такова нещо ям само, когато съм на поход — отвърна Брайън.

— Колко често ви се случва това?

— Не толкова често, колкото би ми се искало.

— О? И колко често все пак?

— Ако говорим за последните петнадесет години…

— Защо не.

— Два пъти.

— Два пъти?! — задави се Кели. — Имахте безочието да ме направите на бъзе и коприва за това, че съм начинаеща, а за последните петнадесет години сте излизал в планината само два пъти!?

— Не съм чак толкова зелен, колкото звучи, Кели. Преди това съм ходил на поход най-малко тридесет пъти.

— Щом като походът вече не е обичайно занимание за вас, защо сега сте тук?

— Стори ми се добър начин да обмисля кой съм и какво искам да правя с живота си по-нататък. А колкото до Калифорния… баща ми планираше да предприеме този поход, но така и не успя. Реших, че е крайно време да го направя заради него.

— Явно, пътешествието означава много за вас. Не разбирам как изобщо сте се оставил Фил да ви убеди да вземете някого със себе си.

Брайън се усмихна.

— Все още не съм сигурен. Но и не съм изненадан, Фил винаги е бил способен да ме склони да върша неща, за които никой друг не би успял да ме проагитира.

— Значи и вие сте като мен, а? Колкото вие сте искал някой да ви придружава, толкова и аз желаех да дойда.

— Но сега, когато вече дойдохте, на какво мнение сте?

Ако бе я попитал вчера, отговорът й щеше да бъде категоричен. Тази сутрин обаче не беше толкова сигурна.

— Първо вие ми кажете какво мислите за моето присъствие.

За да спечели малко време, Брайън отпи от кафето си. Инстинктивно усещаше, че ще я изплаши, ако й разкриеше колко бързо бе променил мнението си за нейната компания.

— Понеже след като си тръгнете, ще имам още цял месец за самостоятелен поход, да прекарате с мен няколко дена вече не ми се струва така катастрофално, както в началото.

— Благодаря.

— Ами вие?

Кели се усмихна.

— Ще ви кажа довечера. Смятам, че дотогава ще знам кой е истинският Брайън Робъртсън.

Той погледна часовника си.

— Е, май че си изяснихме всичко. Кога мислите, че ще бъдете готова за тръгване?

Кели си представи всичко, което би й се искало в момента — да полежи в топла вана, да измие косата си, да се погрижи за лицето, после — масаж, сауна…

— Два часа?

— Нека да са петнадесет минути.

— Половин час?

— Времето ви вече тече.

След около тридесет минути Кели закрета нагоре по склона от езерото към лагера. Независимо от усилията й да върви нормално, не можа да скрие куцането си, заради болката, пулсираща в краката й. Вчера бе разбрала, че й стават пришки, и бе усетила смъденето по петите и пръстите, но не бе подготвена за това, което бе видяла тази сутрин, събувайки чорапите си, за да ги изпере заедно с бельото. Почти навсякъде краката й бяха осеяни с големи, пълни с течност отоци.

Замисли се дали да не каже на Брайън, но осъзнавайки, че той не би могъл да направи нищо, реши да си трае. Щом като предишния ден бе изтърпяла това мъчение, щеше да се справи и днес, и утре… Пък и в края на краищата, нима имаше друг избор. Тук беше невъзможно да спре първото появило се такси и да си отиде вкъщи. Благодари на Бога, че от малка умееше да понася силни болки — умение, създадено и развито от братята й. Бе установила, че те не я допускаха да играе с тях, ако заплачеше, когато се удари.

Брайън вдигна поглед от книгата, която четеше.

— Добре ли сте? — попита я, забелязал накуцването й.

Кели се усмихна с усилие.

— Всичко е наред… Просто малко съм се схванала.

Той затвори книгата и я пъхна в раницата си.

— Искам нещо да ви попитам…

— Давайте.

— Наистина ли вдигате тежести?

— Два пъти в седмицата, когато съм заета, три — когато не съм.

— Имате ли определени планове за по-нататък… ъъъ… искам да кажа…

— Знам какво имате предвид. Искате да узнаете дали възнамерявам да участвам в състезания по бодибилдинг.

Изглежда, че рано или късно всеки й задаваше този въпрос.

— Е… каните ли се?

Кели застана с гръб към него и зае класическата поза на състезател по културизъм. После се изви леко, за да може да го погледне през рамо, и му намигна.

— Как ви се струва? Ще се справя ли?

Брайън скръсти ръце на гърдите си.

— Доколкото си спомням, на демонстрациите участниците обикновено носят по-малко дрехи. — Той сви рамене. — При това положение едва ли ще мога да отсъдя справедливо.

Кели поклати тъжно глава.

— А аз си мислех, че сте човек с въображение.

Думите й го накараха да стаи дъх, защото ясно си я представи как би изглеждала без фланелената риза и плътно прилепналите джинси. Още в мига, в който се бяха срещнали, бе забелязал нежния овал на гърдите й и чувствените извивки на бедрата й. А снощи бе вкусил от страхотното усещане да я държи в ръцете си, носейки я до спалния й чувал.

— Мисля, че ще е по-добре да не намесваме моето въображение — рече най-сетне.

Разбирайки колко двусмислено е прозвучала забележката й, тя отвърна смутено:

— Вижте… аз не… Имах предвид, че…

Брайън я хвана за ръката.

— Кели, престанете да приемате толкова на сериозно всичко, което казвам. Не съм виждал друг да се изчервява така лесно като вас.

— Просто още една от многото ми привлекателни черти — разсмя се някак прекалено весело Кели, опитвайки се да преодолее притеснението си. — Какво ще кажете да се явя на състезанието под псевдонима Срамежливата културистка?

Той пусна ръката й и се наведе, за да вдигне раницата си. Когато се изправи, в очите му бляскаха дяволити пламъчета.

— Предполагам, че това прозвище ще е татуирано на подходящо място?

— Ами че да изберем някое, а? — подсмихна се закачливо Кели.

Брайън избухна в смях.

— Ах, сладка Кели! Започвам да си мисля, че вие сте много по-добро лекарство от планината.

За да прикрие неимоверното удоволствие, което изпита от думите му, тя мина покрай него и се зае да прибира в раницата си измитите съдове и прибори, както и биоразлагащия сапун, с който бе изпрала прането си. След като приключи със стягането на багажа, закачи чорапите и бельото си на въженцата, опасващи раницата, и отново се усмихна на необичайното съчетание между сивата вълна и розовата, обшита с дантела коприна.

Когато отново се върнаха на темата за вдигането на тежести, слънцето вече се бе издигнало над хоризонта. Кели с радост се възползва от възможността да престане да мисли за мъчителната болка в ходилата си. При всяка крачка отправяше молитви за завръщането на безчувствеността, която бе обхванала вчера краката й, защото пулсиращите вълни на болката ставаха все по-силни и по-силни. Като си наложи да се съсредоточи в разговора, тя заобяснява на Брайън колко й помагали редовните тренировки, за да може сама да носи оборудването си. Не само че било прекалено скъпо за фотографите да си наемат асистенти, но и добри асистенти във Финикс не се срещали често. Тъкмо когато описваше доста тежката осветителна техника, за носенето, на която обикновено били нужни двама човека, Брайън, който вървеше пред нея, внезапно се спря и Кели едва не се блъсна в тялото му.

— Ето, това е — каза тихо той. — Не е ли красиво?

Кели надникна иззад рамото му и зяпна от възхищение.

Пътят им беше пресечен от буйна разпенена рекичка, спускаща се в див устрем надолу по планинския склон.

— Мили боже! — прошепна тя. — Какво ще правим сега?

— Първо, ще спрем за една-две минути, колкото да си кажем, че от тази гледка би излязла страхотна пощенска картичка. После ще преминем от другата страна и ще продължим нататък.

— Ще пресечем тази бясна река? И как?

— Кели, тази „река“ е толкова малка, че едва ли може да се нарече и поток.

— В Аризона на това му казваме река.

— А в Калифорния това е само една вада. В случай, че не сте забелязала, по една случайност ние сме в Калифорния.

Кели скръсти ръце на гърдите си.

— И как предлагате да пресечем тази вада?

Брайън хвана ръка й.

— Хайде, ще ви покажа.

Тя стисна зъби и потисна вика си от болка, опитвайки се да запази равновесие.

Като стигнаха до брега, Брайън й нареди да си събуе обувките. Кели се отдръпна и го погледна в очите.

— Не говорите сериозно, нали? Погледнете течението. Една погрешна стъпка — и ще ни завлече надолу.

Той повдигна брадичката й и завъртя главата й така, че погледът й да проследи пътя на водата.

— Ако тази неприятност се случи, най-много да бъдем „завлечени“ в онзи вир ей там долу, дето е на десетина метра оттук.

— Е, добре — предаде се неохотно Кели.

Съвсем сигурно бе, че нямаше да се върнат назад, а й липсваше кураж да се катери нагоре към извора. Потърси място къде да седне, за да се събуе. Когато свали обувките и чорапите си, установи, че почти бе стигнала предела на необикновената си издръжливост на болка. Като се стараеше да не гледа към краката си, съсредоточено нави крачолите си и завърза обувките за връзките им, за да може да ги носи с една ръка.

Болезнено усещайки с ходилата си всяко камъче, внимателно се приближи до Брайън. Той се извърна и я погледна. Ведрото му изражение помръкна.

— Абсолютно ли сте сигурна, че сте добре?

Кели си пое дълбоко дъх.

— Това, което виждате, изписано на лицето ми, Робъртсън, си е чист страх. Гледката не е много приятна, нали?

Брайън поклати глава.

— Започвам да си мисля, че сте избрала погрешната страна на фотоапарата, за да правите кариера.

Погледът му изостави лицето й, насочвайки се към нещо на гърба й. Той отново се намръщи, но този път чертите му изразяваха и раздразнение, последвано от скръбен стон. Внезапно се пресегна и взе нещото от раницата й.

— Брайън, какво има?! — попита Кели, като инстинктивно отскочи назад, убедена, че той я спасява от нападението на някое отвратително създание.

— Това!

От начина, по който бе изрекъл: „Това!“, Кели заключи, че се кани да й покаже нещо дори още по-лошо от първоначалното й предположение. Но Брайън й показа шепата си, която беше пълна с дантела и коприна.

— Всеки път, когато погледна към вас, виждам тези работи — избоботи той, докато отваряше един от страничните джобове на раницата, за да пъхне вътре бельото й.

— Меко казано, моя сладка Кели, то ме побърква.

— Тези малки нещица?

Брайън поклати глава.

— Наистина е изумително как можете да ме питате с такива невинни очи.

— Не мога да повярвам, че досега не сте виждал дамско бельо.

Той впери поглед в нея.

— Смятам, че обсъдихме достатъчно обстойно въпроса за вашето бельо. А сега ми подайте ръката си.

Гласът му, начинът, по който я гледаше, думите му — всичко това, взето заедно, накара гърба й да настръхне. Забележката му й се бе сторила като интимна ласка и я бе разтърсила цялата.

Кели стисна дланта му.

— Гледайте къде стъпвам и, когато отместя крака си, слагайте вашия на същото място. Щом един камък издържа мен, със сигурност ще издържи и вас.

Брайън отново бе станал хладен и делови. След като се обърна, за да огледа буйните води, Кели се запита дали не бе си въобразила това, което току-що се бе случило между тях.

Той внимателно изпробва устойчивостта на първия камък и направи крачка.

— Хей, почакайте! — извика Кели.

Брайън се спря озадачен.

— Не правете такива големи крачки… — тихо каза тя.

Брайън погледна към разстоянието между ходилата си, а след това към краката й.

— Извинявайте.

После стъпи на един плосък камък, намиращ се по-близо до брега, но вместо да направи втора крачка напред, отново се обърна към Кели. Очите му бяха пълни със съчувствие.

— Защо просто не прехвърля раниците на другия бряг, а после да се върна и да ви пренеса?

На върха на езика й беше да се съгласи, но гордостта не й позволи.

— Не ставайте глупав… Само се заяждах. Не ме е страх… Наистина.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Кели разтегли устни, надявайки се, че се е получила убедителна усмивка.

— Добре тогава… хайде да тръгваме.

Концентрирайки се върху камъка, който беше издържал тежестта на Брайън, тя пристъпи напред. Студената вода я преряза като с нож. Дъхът й секна. Погледът й се замъгли от зашеметяващата болка. Олюля се, като отчаяно се бореше да не припадне. Ударите на сърцето й я оглушиха, гърдите й конвулсивно се стегнаха.

Брайън внимателно я теглеше след себе си и Кели го следваше, без да вижда нищо пред себе си. На два пъти се опита да му извика да спре, но от устата й не излезе нито звук. Замъгленото й съзнание не регистрира момента, когато се озоваха на отсрещната страна.

— Видяхте ли? — рече Брайън, стъпвайки на брега. — Не беше толкова… — Думите му секнаха, когато я погледна. — Кели! — прошепна й. — Кели!… Какво ви става?

По бузите й се стичаха сълзи и тихи ридания разтърсиха раменете й.

— Ккк… — изхриптя тя.

Брайън я издърпа на брега и я прегърна, търсейки като обезумял лицето й с поглед.

— Кели, не разбирам. Какво има?

Кели се опита да успокои дишането си.

— Ккк… краката ми — най-после успя да промълви.

Той коленичи и веднага разбра каква е работата. Големи ивици кожа висяха като парцали от раздраните мехури по ходилата й. Брайън се вцепени от гняв. „Защо не ме предупреди!? И защо, по дяволите, сам не се досетих?!“

Тъй като се страхуваше от това, което би могъл да каже, предпочете да замълчи. Изправи се, смъкна раницата си, а после свали и нейната. Вдигна Кели на ръце и тръгна нататък по пътеката. Скоро откри една плоска скала и я положи на нея. После разкопча ризата си, хвана нежно краката й и ги допря плътно до гърдите си, за да ги стопли.

Тя изтри сълзите си и се опита да се овладее.

— Не трябва да… правите това — изхълца. — Вече съм добре…

— Млъкни! — изръмжа Брайън.

Кели рязко надигна глава и го изгледа.

— Как смееш… да ми заповядваш да мълча… ти, голям…

— Е, какъв е проблемът? — избоботи заплашително той. — Не ти идва на ум как по-гадно да ме наречеш? Добре, ще ти предложа няколко думички. Да започнем с „глупак“, а?

Очите й отново се напълниха със сълзи. Кели прехапа устни, мъчейки се да ги възпре, но не постигна кой знае какъв успех. Безсилна да гледа повече гневното му изражение, сведе очи към скута си. От малка не се беше чувствала толкова уязвима, толкова наранена физически и душевно. Сега повече от всякога се нуждаеше от топлина и нежност. Но нямаше кой да й ги даде и затова не й оставаше нищо друго, освен да се потопи в огромно, смазващо самосъжаление, резултатът, от което обикновено беше избухване в истеричен плач, а последствията — запушен нос и страхотно главоболие.

— Върви по дяволите, Брайън Робъртсън! — задъха се тя. Брадичката й потрепери. Преди още да осъзнае следващите си думи, тя ги изрече: — Имам нужда от прегръдка, а не от крясъци.

Брайън се вгледа в разплаканото й лице, в устните й, изкривени от болка. Ако бе възможно едно сърце наистина да се разтопи, то неговото току-що бе направило това. Той внимателно отмести краката й от гърдите си и протегна ръце към нея. Взе я в обятията си започна лекичко да я люлее, докато Кели се отдаде на безутешни ридания. Брайън притисна устни към косата й, шепнейки неспирно неразбираеми успокоителни думи.

Постепенно риданията на Кели стихнаха до редки въздишки.

— Дължа ти извинение… — поде тя, стараейки се да говори нормално. — Обзалагам се, че и в най-лошите си очаквания не си допускал, че ще се озовеш тук с една истеричка…

Брайън извади от джоба си носна кърпичка и се зае да бърше бузите й.

— Така е — съгласи се той. — Само че, ако си спомняш, аз изобщо не предполагах, че ще имам за спътник жена.

— Чувствам се така, сякаш съм предала цялото женско съсловие.

Брайън се усмихна.

— Не знаех, че си делегирана да го представяш.

— Всяка жена е… винаги жена… във всичко, което прави.

— Носиш голям товар. Нищо чудно, че краката ти не издържаха.

— Трябваше да се досетя.

— Какво? Че ще те направя на пух и прах заради нещо толкова…

— Откога пришките са обект на дискусия за равноправието между половете?

— Не пришките, а това да плачеш заради тях.

Брайън повдигна брадичката й и я застави да го погледне в очите.

— Кели, тъй като сега е ясно, че ще прекараме заедно повече дни, отколкото си мислехме в началото, струва ми се, че няма да е лошо, ако приберем шпагите и се успокоим. Можеш да преустановиш опитите си да ми докажеш, че си силна като мен — усмихна се той, — а аз мога да спра опитите си да ти доказвам, че не си.

— Наистина ли правеше такива опити?

Брайън кимна.

— Чувствам се дяволски неудобно. — В погледа й проблесна пламъче.

Той обхвана коленете й, наведе се и я целуна по челото.

— Приятели ли сме?

— Да… Би ми се искало.

— И на мен. — Брайън се изправи. — Чакай ме тук. Ей сега се връщам.

Донесе раниците и ги подпря на камъка, където бе седнала Кели. След няколко минути търсене, откри якето й и свали от него качулката, а после направи същото и със своето. Като използва шнуровете за пристягане, измайстори нещо като чифт чехли — единият чехъл тъмносин, а другият — яркочервен.

— Няма да можеш да ходиш с тях, но поне ще стоплят краката ти — оповести, оглеждайки творенията си.

— Симпатични са. Сигурно ще въведа нова мода.

— Сред мармотите ли?

Кели се престори, че обмисля сериозно идеята.

— Определено тук има големи възможности. Помисли си само за печалбата — мармотите имат по четири крака.

Брайън изпъшка.

— Тъй като явно вече се чувстваш по-добре, ще те оставя за малко и ще се изкача по пътеката, за да видя дали ще намеря някое по-удобно място, където да останем през нощта.

Кели го проследи с поглед как се отдалечава и не откъсна очи от него, докато не се скри зад една гранитна скала. Почувства, че гърдите й се стягат от пробождането на усещане за загуба. Пое си дълбоко въздух и тъжно въздъхна.

За да си убие времето, насочи вниманието си към величествената природа, която я заобикаляше. Когато погледът й се плъзна по острите чукари, ненадейно я връхлетя чувството, че окончателно и безвъзвратно е останала сама. От това необичайно и смазващо усещане я побиха студени тръпки. Стана неспокойна. Мястото я плашеше. Беше сурово и застрашително. Дори боровете, които храбро се бореха за живот на тази надморска височина, бяха израснали изкривени и чепати, сякаш наказани за усилията си да останат тук. В процепите на голите скали се белееха малки глетчери.

Кели не можеше да разбере какво толкова намира Брайън в тази пустош и защо точно в нея търсеше усамотение и спокойствие.

Изведнъж се случи нещо почти невероятно — една жълто-черна пеперуда долетя от нейде и кацна на снежната пряспа, която проблясваше в сенчестата паст на близката скала. Смайващата поява на нещо толкова крехко в тази среда — тъй негостоприемна към всичко, което не се вписва в нейната жестокост — накара Кели да стаи дъх от изненада. Ръцете й автоматично посегнаха към фотоапарата.

Погледна през визьора към контраста между ярките багри на пеперудата и белотата на снега. После насочи обектива към величествената природа около себе си. Кой знае защо, всичко й се стори коренно различно. За първи път откакто бе навлязла в тази планина почувства как нейната девствена, сурова красота я изпълва с възторг вместо със страх. Тук ефимерните, дребните неща губеха смисъла си и дори преставаха да съществуват. Нищо не беше в състояние да разклати царството на вечността. Грохотът на пенливия поток не беше вече заплаха, а вълшебна музика, създадена от падащите води по пътя им към някоя река. Бръснещият вятър се превърна в буйна ласка и престана да я кара да се свива от студ.

Когато Брайън се върна да я вземе, Кели почти бе потушила неприязънта си към планините Сиера Невада, които бе считала за диви и негостоприемни. Макар че все още не усещаше техния зов така както Брайън, то поне вече не се чувстваше нежелана.

Нетърпеливо го наблюдаваше как се приближава по пътеката. Най-после не издържа и извика високо:

— Какво откри?

Той се усмихна.

— Изненада.

Кели също му се усмихна, зарадвана, че отново го вижда.

— Е, и аз имам изненада за теб. Внимавай, защото ще я изплашиш.

— Нея?

— Гледай.

Тя гордо посочи пеперудата, сякаш беше нейно създание.

Брайън бегло погледна към насекомото и се обърна към Кели. Очите му блестяха.

— Радвам се да видя, че е успяла.

— И какво означава това?

— Срещнахме се на пътеката и аз я помолих да намине насам, за да ти прави компания.

Показателен за промяната на отношението й към Брайън беше фактът, че една частица от нея повярва, че това наистина се е случило.

Кели реши да приеме играта.

— Колко мъдро сте постъпил, уважаеми господине.

— Това беше просто израз на моите дълбоки чувства към благородната лейди Кетлийн. А сега, благородна лейди, мога ли да ви покажа вашите покои, преди прекрасното ви задниче да замръзне и да остане залепено за този камък?

— Колко мило. Благодаря ви покорно.

Кели се примъкна напред, за да слезе от скалата.

— Започнах да усещам леко изтръпване.

— Какво правиш?

— Ще извадя маратонките си от раницата. Стигнах до извода, че с тях ще ми е по-лесно…

Брайън подпря ръце от двете й страни и се наведе толкова близо до нея, че се озоваха почти нос до нос.

— Да се разберем още отсега — докато краката ти не престанат да изглеждат като суров бифтек, аз ще съм на твое разположение. Не се съмнявам, че каквато си вироглава и упорита, като нищо можеш да тръгнеш да вървиш, но когато в края на краищата припаднеш от болка и се наложи да те нося, ще ми увиснеш на ръцете като дроб. Така че ако започнем още оттук, за мен ще бъде много по-лесно.

— Преувеличаваш. В никакъв случай не смятам да припадам. Никога през целия си живот не съм припадала. Не съм от този тип жени.

— Така ли?! — възкликна той и се отдръпна назад. — Я слез долу.

Кели стъпи на земята. Въпреки че го направи колкото се може по-предпазливо, остра болка прониза краката й. Дъхът й секна, причерня й пред очите и тя залитна, протягайки ръце към него.

— Май не разбираш колко много ти пречи манията да бъдеш „мъжко момиче“ — нежно каза Брайън, като я сложи да седне отново върху камъка.

Досега не се бе случвало тялото да не се подчинява на командите й. Беше абсолютно безпомощна и това я накара да се почувства много неловко. Откакто бе напуснала родителите си, никога не бе била изцяло зависима от някого и за нещо. Сегашното й състояние я попари като слана.

Брайън побърза да я успокои.

— След два-три дена отново ще можеш да тичаш като сърничка.

Той отметна едно кичурче коса зад ухото й и добави закачливо:

— Така като гледам, има само някакви си, да кажем, тридесет или четиридесет процента вероятност да не се оправиш напълно и тогава ще трябва да се установим тук за постоянно. Но няма страшно, благородна Кетлийн, аз ще проявя твърдост и ще остана до теб, докато най-накрая твоят изключителен инат не те довърши.

— О, благодаря! Това наистина ме кара да се чувствам далеч по-добре.

— Винаги можеш да разчиташ на помощта ми.

Напълно непринудено, сякаш бяха приятели от дълги години, Брайън се приведе и я целуна.

Устните им се срещнаха само за миг, съвсем лекичко, така както сутрин мъж по навик целува съпругата си, бързайки за работа. Но това се оказа съвсем достатъчно тялото му да потръпне от силен копнеж за взаимност. Поразен, той прикри вълнението си, като застана с гръб към нея.

— Хайде, мятай се.

Кели се втренчи в широките му рамене и докосна устните си с ръка. Очите й се разшириха от изненада. Зарадва се, че Брайън се бе извърнал и не можеше да види колко е потресена от невинната му целувка. Поклати глава, опитвайки се да прогони странните чувства, които затрептяха в гърдите й. Съзнанието й застана нащрек. Очевидно това, че беше изморена, гладна и изранена, бе намалило съпротивителните й сили и я бе направило податлива към обичайния за мъжете стремеж да се правят на галантни рицари. Реши, че няма друго логично обяснение за начина, по който се бе почувствала от една бегла целувка.

— Хайде — подкани я Брайън, откъсвайки я от вглъбеността й.

— Ами раниците?

— После ще се върна за тях.

Кели се дотътри по-близо до него и когато той повдигна краката й към кръста си, обви ръце около врата му. След като се намести удобно върху гърба му, Брайън бавно тръгна нагоре и пътьом кимна към пеперудата.

— Сега вече можеш да си отлиташ.

Изведнъж стана някакво чудо. Последните слънчеви лъчи позлатиха билото на скалистия връх и в същото време жълто-черните крила започнаха да се движат. Пеперудата литна, направи един кръг над главите им и се изгуби в далечината. За момент Кели повярва, че малкото нежно създание действително се е подчинило на Брайън. Но постепенно разумът й надделя и тя реши, че дори и на насекомите им влияят промените в температурата, че сигурно не са толкова глупави, та да не се преместят, когато почувстват хлад, и че „чудото“ си е чисто и просто едно съвпадение.