Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Gift Of Wild Flowers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 44гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
Dani(2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013 г.)

Издание:

Джорджия Боковън. Диви цветя

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1997

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954 439 476–1

История

  1. —Добавяне

Трета глава

Когато Кели стигна до град Индипендънс, където трябваше да изостави главния път и да измине още петнадесет километра до подстъпа към прохода, пръстите й толкова здраво стискаха волана, че едва ги разтвори, за да може да включи мигача. Като напусна долината, която се намираше на хиляда и двеста метра над морското равнище, пътят започна стремително да се изкачва нагоре. Докато стигне до туристическия паркинг — с хиляда метра по-високо — трябваше постоянно да отваря устата си и да преглъща, опитвайки се да отпуши ушите си.

По средата на една особено широка прозявка Кели намери свободно място, спря, вдигна глава и видя, че някакъв смръщен мъж минава пред колата й. Очите им се срещнаха. Тя затвори устата си с такава сила, че зъбите й изтракаха.

Стори й се, че вече цяла вечност стоят така и продължават да се гледат. Светлокафявите очи на мъжа, подчертани от гъсти, сбърчени заплашително вежди, излъчваха неописуемо лошо настроение.

Инстинкт? Прозрение? Или чисто и просто — лош късмет? Нямаше значение как ще го нарече: беше сигурна — сякаш сърдитият здравеняк пред нея имаше светещ неонов надпис около главата си — че той не може да е никой друг, освен Брайън Робъртсън.

Зрителният им контакт приключи, когато мъжът се извърна, погледна надолу към пътя, по който тя току-що беше минала, и се намръщи още повече. Кели забеляза как устните му се движат в ясно доловима ругатня. Връхлетя я някакво мрачно предчувствие, от което кожата по ръцете и врата й настръхна. Притвори клепки в изнемога и изстена вътрешно. Очевидно денят й не се очертаваше като един от най-добрите. Първо — планински вериги, които биха накарали всеки човек да размисли поне два пъти, преди да се реши да ги изкачи, а сега и спътник, който изглеждаше толкова подходящ за компания, колкото някоя горила.

Приготви се да излезе от колата. „Хайде, Кели — насърчи се тя, — не забравяй за новите поръчки. Мисли за парите и славата“. Ако всичко вървеше по план, само след няколко години щяха да я търсят клиенти както от щата, така и от цялата страна. А ако помечтаеше по на едро — дори от целия свят! „Разбира се, че такава голяма цел оправдава средствата: за една седмица работа с човек, дето и пет пари не струва — шанс да стана име в рекламната фотография. Все пак, който не рискува, той не печели…“

Кели въздъхна. Не беше лошо да се поразмърда, преди да е изчерпала клишетата. Раздвижи стегнатите си в дънки бедра, измъкна се от купето и се протегна, за да спечели още малко време. От устните й се отрони тих стон — мускулите й си отмъщаваха за мъчението, на което ги бе подложила в продължение на ден и половина.

Брайън Робъртсън отново я погледна.

В съзнанието й прозвучаха думите на брат й: „Той е фатално привлекателен…“. Една малка част от нея откликна на тази привлекателност, но останалата — разумната част — видя в непознатия мъж само огромно препятствие, което трябваше да преодолее, за да получи слава и финансова стабилност.

Нещо й подсказа, че перспективата да бъде придружаван от жена фотограф нямаше да му хареса. Налагаше се бързо да предприеме нещо, за да го убеди да я вземе със себе си. Изправи рамене, пристъпи напред и се усмихна възможно най-очарователно.

— Вие ли сте Брайън Робъртсън?

— Да… аз съм — отвърна той, като бързо я обгърна с тежък поглед, настояващ за обяснение.

Кели игнорира студения му отговор и протегна ръка.

— Здравейте, казвам се Кели Стюард. — Разбра, че името й не му говори нищо и добави:

— Сестрата на Фил Стюард.

Брайън сякаш все още не можеше да направи връзката.

— Аз съм фотографът, когото очаквате.

Това, че ноздрите му леко се разшириха, когато най-после схвана коя е, засили опасенията й много повече отколкото хладното му ръкостискане.

— Фил е изпратил вас? — попита я с опасно спокоен глас. — Сестра си? Вие ли сте фотографът с наградите, който работел сред природата?

Кели се опита да прикрие изненадата си с една прикачена усмивка, „фотографът с наградите, който работи сред природата?! Какви ли ги е надрънкал Фил на този тип?“ Доколкото знаеше, това определение не подхождаше не само на нея, но и на колегите й, които обикновено сътрудничеха на брат й. Единственият път, когато бе снимала нещо, свързано с природата, бе по време на втората година от следването й в университета. Тогава бе напръскала някакъв нещастен паяк с вода, опитвайки се да направи ефектна снимка на паяжината му.

Имаше две възможности да поправи недоразумението — да излъже или да каже истината. Избра нещо средно.

— Ако това има значение за вас… да, получавала съм няколко награди…

Не беше точно лъжа. За работата си в училищния вестник бе получила като награда три сини и две бели панделки.

Вирна брадичка.

— Мога да ви ги изредя… но ще е доста отегчително.

— Ами щом списъкът с наградите ви отегчава, нека не се занимаваме повече с него и да преминем към нещо, което живо ме интересува. Надявам се, че нямате нищо против да ми обясните защо, по дяволите, закъсняхте толкова?! Трябваше да сте тук в девет, а вече наближава дванадесет и половина!

Ако беше я попитал малко по-учтиво, щеше да му разкаже за грешката с багажа й, който бе отправен за Сакраменто, и за дългото, изнервящо чакане на летището, докато раницата й бъде намерена и върната обратно. А после, когато бе решила, че все още има шанс да стигне навреме за срещата, ако шофираше през цялата нощ, й се бе наложило да сменя спукана гума, и то в неудобната канавка на планинския път.

Високомерието му я накара да покаже бодлите си.

— В един от градовете, през които минах сутринта, видях малко индианско магазинче — истинско бижу — с една огромна табела „Разпродажба“ на витрината… И нали знаете какви сме ние, жените… Не можах да устоя на изкушението и спрях.

Кели вдигна рамене.

— Просто изгубих представа за времето.

Брайън пъхна ръце в дълбоките джобове на жълтеникавокафявите си къси панталони.

— Май си го изпросих.

— Така е.

— Работата е там, че…

Погледът му за пореден път бързо се плъзна по нея.

— Вижте, не знам как по друг начин да ви го кажа… Вие не сте това, което очаквах.

Той направи пауза, сякаш за да подреди мислите си, преди да продължи.

— Когато Фил отвори дума за фотограф, кой знае защо забрави да спомене, че сте жена. Честно казано, очаквах да дойде някой мъж.

Кели сведе поглед. Усложненията идваха едно след друго и прекалено бързо, за да може да се справи с тях. Налагаше се да признае, че е изпратена като заместничка.

— Мисля, че може би ще е по-добре да…

Брайън я прекъсна.

— Първо искам да си изясним нещо. Този поход означава много за мен. Съгласих се да ме съпровожда фотограф, единствено защото цели три дена Фил ме увещава, че ще изпрател някого, който не само бил първокласен майстор, но и опитен планинар.

Той прокара пръсти през късо подстриганата си коса, понечи да каже още нещо, но замълча. Втренчи се в нея, после погледна надолу към настилката на паркинга и с усилие продължи:

— Смятам, че трябва да съм откровен с вас. Ако Фил беше ми казал, че сте жена, нямаше да се съглася да дойдете с мен, без значение колко сте опитна.

Отново я погледна и срещна широко отворените й очи.

— Но тъй като и без друго вече сте тук… Е, ако сте поне наполовина толкова добра, колкото твърди Фил, няма да имаме особени проблеми.

Ако можеше да докопа брат си за врата, Кели би го удушила моментално. „Защо не ме предупреди какво ме очаква!?“

На лицето й се появи някакво бледо подобие на усмивка.

— Да… Е, поне няма да се мотая покрай вас повече, отколкото е абсолютно необходимо. Бързам да се върна към работата си, също както и вие бързате да ме разкарате оттук.

— Чудесно, тогава да тръгваме. Много е важно да преминем през прохода Кеърсърдж и да направим първия си лагер, преди да е паднала нощта.

Кели вдигна очи към стръмните гранитни скали и преглътна.

— Колко далеч е този проход?

— На около шест километра.

Тя си отдъхна. Преди време, когато се бе запалила по джогинга, сутрин бе пробягвала двойно по-голямо разстояние.

— Не е чак толкова далеч — отбеляза с нарастваща самоувереност.

Брайън й отговори само с една лека усмивка и се отправи към раницата си, която бе подпрял на едно дърво. Не знаеше какво да мисли за тази Кели Стюард. Изглеждаше достатъчно подготвена, но имаше нещо обезпокоително в начина, по който поглеждаше към планината.

Инстинктът му подсказваше, че би трябвало да я накара да направи всички снимки, нужни на Фил за статията, още тук на подстъпа към прохода. Така щеше да има възможност да предприеме похода сам, както първоначално го бе планирал. Да е придружаван от някого, би означавало вмешателство в целебното усамотение, което търсеше в тези планини. А да има жена до себе си беше не само вмешателство — този факт усложняваше нещата и го караше да се чувства някак неловко. Но нямаше как, бе длъжен да спази уговорката, защото Кели просто си вършеше работата.

Метна двадесет и шесткилограмовата раница на гърба си и се върна при нея. Тя бе седнала на един камък и се мъчеше да напъха краката си в туристическите обувки. Очите му се присвиха подозрително. Точно когато се канеше да й каже колко е глупаво да се тръгва с нови обувки на поход като този, Кели вдигна поглед и му отправи такава ослепителна усмивка, че критичната му забележка си остана тъй и неизречена. Брайън за първи път по-внимателно се вгледа в нея и осъзна колко е красива. Косата й беше сплетена в тежка плитка, а дълбоките й синьо-сиви очи излъчваха изключителна интелигентност. Беше по-различна от жените, които бе срещал през последните десет години, когато вместо из планините, бе бродил между небостъргачите на Чикаго.

Тя стана рязко, изтупа праха от панталоните си, в които очевидно се криеше прекрасно задниче, и се отправи към колата. Отвори капака на багажника и изчезна за момент от полезрението му.

Устните на Брайън се разтегнаха в лукава усмивка, която обаче бързо изчезна, когато Кели затвори капака и заобиколи колата, пременена в новата си екипировка. Очите му блеснаха заплашително.

— Хич не си въобразявайте, че ще тръгнете с мен — каза сухо той, овладявайки нервите си с усилие. — За да ме заблудите, че и друг път сте ходила на поход, трябваше да проявите малко повече находчивост и да наемете екипировката си. Така поне щяхте да носите нещо използвано. В никакъв случай няма да прекарам следващата седмица като бавачка на някого, който е имал глупостта да реши, че може да участва в такъв поход, без да знае с какво всъщност се е захванал.

Обърна се и тръгна, но се спря и отново я погледна. Знаеше, че просто трябва да си хване пътя и в спокойствието на планината да забрави всичко, което се бе случило тук тази сутрин, но ядът му беше станал неудържим.

— Когато се върнете във Финикс, кажете на братчето си, че ако някога отново се опита да ме изиграе…

Кели усети как лицето й пламва. Агресивният му тон я накара да избухне.

— Сигурно сте луд, ако си мислите, че съм пропътувала на вятъра всичките тези километри. Трябва да си свърша работата и точно това възнамерявам да направя, независимо дали ви се харесва или не!

Не можеше да повярва, че бе казала това. Най-разумно би било да използва възможността да се откаже от похода и да отпраши към Финикс, натискайки докрай педала на газта.

— Луд ли!? — кресна Брайън. — Ще ви кажа кой е луд! Една лекомислена блондинка, която си мисли, че е жената чудо, само защото може да подскача по-дълго от останалите във фитнес клуба — ето кой е луд!

Това вече беше прекалено.

— Грешите, Робъртсън. Аз изобщо не „подскачам“. По една случайност се занимавам с вдигане на тежести.

Кели демонстративно го огледа от главата до петите.

— Нещо, което би могло да ви е от полза.

„Кого се опитвам да забаламосам?“ — рече си мислено.

— Без да броя слънчевите бани, които правя от време на време — продължи саркастично. — Когато си легнете вечер, сигурно е трудно да се различи докъде свършват тези ваши крака и откъде започват чаршафите. Прекалено бели са за човек, който претендира, че е в постоянен контакт с природата, не мислите ли?

Брайън понечи да й отвърне нещо, но Кели явно не беше приключила тирадата си.

— Впрочем, как така си вадите заключения, че ми липсват туристически способности само по вида на екипировката ми, когато и вашата е нова?

Тук го бе хванала натясно. С изключение на обувките, запазени от майка му, която, слава богу, никога нищо не изхвърляше, всичко друго по него също беше купено наскоро.

Той прекоси няколкото метра асфалт, които ги разделяха.

— Е, добре… Та колко пъти сте ходила на поход?

Кели вирна брадичка.

— Дайте ми поне едно разумно обяснение какво значение има това и ще ви кажа.

— Ето ви го.

Брайън я хвана за раменете и я отмести от пътя си.

Разбирайки какво става, Кели извади ключовете от джоба си, заключи колата и забърза след него. Вече бе напуснала паркинга, когато осъзна, че все още държи маратонките си в ръка. Ако се върнеше, за да ги остави, той щеше да натрупа значителна преднина. Вместо просто да ги хвърли край пътеката, Кели ги напъха в постелката, привързана отгоре на раницата и леко се затича, за да го догони. След като изминаха неколкостотин метра, Брайън се извърна към нея и заплашително сключи вежди.

— Хайде да не си играем на детински игрички, госпожице Стюард. Този поход е от голямо значение за мен и не искам да бъде провален от някоя лъжлива, шикалкавеща…

— На ваше място бих била по-внимателна с епитетите, господин Робъртсън. Предстои ни да прекараме няколко дена заедно, а аз мога да бъда страшно неприятна, ако ме предизвикат — тросна се тя.

— Защо ли това никак не ме изненадва?

— Вижте какво, господин Голяма клечка. Още отсега трябва да си набиете нещо в дебелата глава. Властните ви маниери може и да са стряскали персонала в банката, но на мен изобщо не ми пука. Аз съм най-малкото от общо шест деца в семейството. Обработвана съм от истински експерти.

Кели се приближи до него и за да подсили думите си, притисна показалеца си към гърдите му.

— Просто нещата са такива, че следващата седмица е много по-важна за мен, отколкото би могла да бъде за вас. Няма да ви позволя да ми провалите работата. Когато си тръгна, можете да си трамбовате във величествено усамотение и до Северния полюс — не ме е грижа. Но засега аз съм част от картинката.

Брайън безмълвно отмести пръста й от гърдите си, обърна се и продължи напред.

 

 

Седем часа по-късно, след двадесет и два километра мъчително ходене, пътеката започна да се спуска надолу покрай малко езеро, по което все още плаваха ледени късове. Дори през смазващата умора сетивата на Кели доловиха омаята на голите потънали в сянка чукари и на обраслите с трева извивки на брега. Където и да погледнеше, светлина и полумрак се преплитаха в удивителна мозайка. Тя посегна към фотоапарата си и го откачи от ремъците, с които бе прикрепен плътно до гърдите й.

При щракването на блендата Брайън се обърна.

— Няма защо да бързате. Ще останем тук да пренощуваме.

Кели преглътна саркастичния си отговор. Щеше й се да го попита какво го е накарало да се откаже от намерението си да стигнат до следващата пътека, но последното нещо, което искаше сега, бе да го подтикне да промени решението си за лагеруване. Не се съмняваше, че би могла да се справи с още един-два километра, докато падне мракът — това, от което наистина се страхуваше, беше дали на следващата сутрин ще бъде в състояние да се помръдне.

По средата на склона, водещ към прохода Глен — „приятна малка разходка от около шестстотин и петдесет метра“, както небрежно бе подхвърлил Брайън — тя се бе спряла, усещайки да тръпне всяко нервно окончание по краката й. После бе я обхванала някаква блажена вдървеност, дала й възможността да се наслади на най-приятното нещо, случило й се през този ден. Когато стигнаха билото и Брайън я бе попитал дали иска почивка, бе го изгледала високомерно и бе отвърнала: „Не. А вие?“.

Постепенно през дългия следобед първоначалното съмнение в очите му се бе заменило с неохотно одобрение. Промяната в отношението му и глупавото й възгордяване от това я бяха накарали да продължи и след като тялото й бе възнегодувало срещу прекомерното натоварване.

Тъй като бе спечелил няколко метра преднина поради спирането й, за да го снима как върви, Брайън първи стигна до мястото за нощуване. Остави раницата си на земята, сложи длани на кръста си и се изпъна назад, извивайки грациозно тялото си. После рязко се изправи и започна да се пляска по ръцете и врата. Щом Кели се приближи, веднага разбра причината за това. Върху нея се нахвърлиха рояци нахални и хищни комари. Тя откачи ремъците на раницата си и бързо се освободи от нея. След това бръкна в страничния джоб, където бе поставила тубичката с препарата против насекоми, и мислено се благослови за решението си да го вземе. За предпочитане бе да „дарява“ кръвта си за по-благородни каузи.

Мазното вещество, което изстиска върху дланта си, миришеше ужасно и дразнеше кожата й, но свърши това, което се обещаваше в надписа на опаковката. Комарите я оставиха на мира, но за сметка на това се нахвърлиха с удвоени сили срещу Брайън. Той облече пухеното си яке, вдигна яката му, сложи качулката и като я пристегна плътно, се зае с подреждането на лагера. Комарите съсредоточиха набезите си върху лицето и незащитените му ръце. Кели объркана наблюдаваше действията му. Най-накрая любопитството й надделя.

— Защо не използвате препарата си?

Брайън измърмори нещо неясно под носа си.

— Моля?

Той се обърна към нея и бавно отвърна:

— Забравих да го взема със себе си.

Кели прехапа устни, защото усети, че неволната й усмивка заплашва да се разтегли до ушите. Успя да се сдържи да не се ухили, но погледът й издаваше колко много се забавлява. Вдигна тубичката от камъка, където я бе оставила току-що, и му я подхвърли.

— Заповядайте… обслужете се.

Очите му грейнаха благодарно.

— Трябва да ви призная, че съм впечатлен.

— И то много, а?

Кели обхвана коленете си и се облегна на скалата. Той й подаде тубичката.

— Няма ли да ме попитате защо съм впечатлен?

— Нещо ми подсказва, че е по-добре да предоставя отговора на въображението си, но все пак ще се възползвам от предложението ви. Е, кажете ми, защо сте впечатлен?

— Имахте чудесната възможност да ме направите на пух и прах за това, че съм забравил препарата срещу насекоми, и все пак не го сторихте.

— А аз си мислех, че се каните да кажете нещо хубаво за физическата ми издръжливост.

На лицето му се появи топла усмивка.

— И това също — рече тихо.

Кели почувства, че би се справила значително по-лесно с Брайън Робъртсън, когато е заядлив, отколкото когато й се усмихва по този начин. Побърза да прибере тубичката в раницата си.

— Не че беше кой знае какво… — отвърна, прикривайки с усилие обзелото я смущение от проявеното самохвалство.

Когато отново вдигна очи, видя, че той вече приготвяше котлончето си. Опита се да прецени дали скоро ще се стъмни. Стомахът й къркореше от глад, но можеше да почака още малко. Трябваше да използва светлината, за да направи няколко снимки.

Помоли Брайън да застане на една от скалите, които се врязваха в езерото като разперени пръсти. Почакаха няколко минути и това, на което Кели се надяваше, се случи. Залязващото слънце подпали небето, разливайки се в ярко оранжево сияние, и езерото се превърна в гладко златисто огледало. Тя снима Брайън в контражур, небрежно пъхнал ръце в джобовете си.

Получи се идеален кадър, символично загатващ историята на мъжа, заменил златото на един свят с това на друг — перфектна снимка за корица на списание. Кели бавно отпусна апарата и се вгледа в Брайън. За пръв път видя в него личност, а не само обект на професионален ангажимент. Запита се каква ли криза бе преживял, какво ли го бе принудило да се откаже от многообещаващата си кариера.

Той срещна втренчения й поглед.

— Това ли беше всичко?

Кели премигна.

— Моля? О… да.

Сега, след като бе приключила работата си за този ден, почувства, че краката й са натежали така, като че ли са от олово. Остави апарата близо до раницата си, за да може по-късно, когато си ляга, да го вземе в спалния си чувал. Предпазването му от студа беше единственият начин на сутринта да превърти или да смени филма веднага. Посегна към страничния джоб, където беше сложила част от хранителните си припаси и забеляза, че ръцете й се тресат. Тъй като треперещите й пръсти не можаха да се справят с найлоновото пакетче изсушени и замразени ябълки, Кели използва зъбите си. Облъхна я опияняващ аромат, от който устата й се изпълни със слюнка. В припряността си тя изтърва пакетчето и цялото му съдържание се разсипа по гранитната скала. Кели напъха в устата си едно от жълтеникавокафявите резенчета, без дори да си направи труда да го изчисти. Очите й се затвориха, докато дъвчеше блажено хрущящата ябълка, която поради специалната обработка вече нямаше нищо общо с истинския сочен плод. Въздъхна доволно. Дори пържола с пържени картофки никога не бе й се услаждала така.

— Гладни ли сме? — подхвърли Брайън.

Кели вдигна поглед към него и кимна.

— Меко казано. В състояние съм да изям всичко, което подскача, пълзи, пъпли или се гърчи около мен.

Смехът му — жизнерадостен, дълбок и топъл — я изненада. Изобщо не бе очаквала от него такова нещо. Всъщност, това беше в пълно противоречие с представата за Брайън Робъртсън, която бе формирала в съзнанието си. Щом можеше да се смее по този начин, едва ли беше такъв задръстен дървеняк, за какъвто бе го смятала досега. Очевидно трябваше да приеме още една неподозирана негова черта.

— Доколкото си спомням, повечето от тези дехидратирани храни на вкус са такива, че могат да бъдат отнесени към всяка една от изброените категории.

Брайън погледна към вечерята си, която къкреше на котлона.

— Ако имате куража да рискувате с тази съмнителна манджа, готов съм да я споделя с вас.

Кели понечи да му откаже, но в този момент вятърът смени посоката си и към нея се понесе най-апетитната миризма на света.

— Сигурен ли сте, че имате достатъчно? — попита тя, борейки се със стържещия си стомах.

— Ако не стигне, ще отворим още нещо.

Беше твърде изморена и гладна, за да се повлияе от факта, че му беше ядосана.

— Благодаря. Как така изведнъж станахте толкова мил с мен?

Брайън се усмихна иронично.

— Да не ви е страх, че ще ви завлека в храстите и ще ви изнасиля?

— Вие го казахте.

Той разбърка „творението“ си.

— Може би по този начин се опитвам да ви се извиня за държанието си днес.

Кели се замисли над предложението му за мир.

— Е — най-после каза тя, — предвид обстоятелствата, това със сигурност е по-добро от поднасянето на цветя.

Брайън взе тенекиеното й канче и започна да го пълни с яхния.

— Предполагам, че щом променихте отношението си към мен — продължи Кели, — трябва да се реванширам, като на свой ред ви поднеса моите извинения.

— О?!

— Не съм фотографът, когото очаквахте.

Брайън й подаде канчето и се зае да пълни своето.

— Разбирам — промърмори той, взрян в един сбръчкан морков.

Кели внезапно почувства, че е много важно Брайън да не остане с погрешно впечатление за нея.

— Вижте, „заместник“ невинаги е синоним на „посредствен“. В работата си съм много добра. Само защото никога не съм правила подобно нещо не означава, че няма да се справя както трябва.

— Защо не ми казахте това по-рано?

— И сам можете да се сетите.

Той помисли малко и кимна.

— Знам за какво намеквате. Не ви дадох кой знае каква възможност, нали?

Кели опита яхнията. Макар че не беше добре сварена, можеше да я постави наравно с всяко ястие, което някога бе опитвала в ресторант „Гранд Мейсън“ във Финикс.

— Комплименти за готвача… — успя да промърмори между няколко хапки, решила, че ще е най-добре да насочи разговора към по-неутрална тема.

Брайън сви рамене.

— О, нищо особено, мадмоазел.

— О, прекалено скромен сте, мосю. Та вижте къде чак съм дошла, само и само да имам възможността да вкуся от това великолепно блюдо. Какво по-голямо признание бихте желал?

— А какво ще кажете за миенето на съдовете?

— Тъкмо се канех да се заема с това.

Кели понечи да стане, но той я хвана за ръката.

— Те могат да почакат. Защо първо не ми кажете коя сте, след като не сте тази, която първоначално мислех, че сте?

— С изключение на частта за фотографа с наградите, който работи сред природата, всичко останало, казано от мен, е истина.

— Наистина ли сте сестра на Фил?

— По-малката от двете му сестри.

Брайън сбърчи чело.

— Спомням си, че когато бяхме съквартиранти, Фил надълго и нашироко ми е разказвал за семейството си, но никога не е споменавал за сестра на име Кели.

— Ами за Кетлийн?

Веждите му се повдигнаха.

— Ужасната Кетлийн?! Страшилището на гимназията „Талман“?

— Е, виждам, че сте чувал за мен — сухо каза тя. — За да се защитя, длъжна съм да поясня, че обидното прозвище „Страшилището на гимназията Талман“ беше измислено и използвано само от няколко много близки приятели.

— Доколкото си спомням — отвърна Брайън с напрегнато изражение, — Фил твърдеше, че директорът ви бил нарекъл така публично на някакво общо училищно събрание. И че това определение много ви било подхождало.

Кели го изгледа възмутено.

— Вече ви казах… само няколко близки приятели… Трябва да сте страшно добър в дребнавите игрички. Когато прекараш доста дълго време на някоя служба, няма начин да не ги изучиш добре.

— И какво толкова сте направила, за да си спечелите този прякор?

— Кога по-точно?

— Било е повече от един път?

— Повече от дузина. Любимият ми случай е този, който ми донесе и най-много неприятности.

Тя сведе поглед към изпънатите си крака. В гимназията опитите й да привлече вниманието на околните бяха варирали в диапазона от смешното до великото.

— Училищните власти заявиха, че нямало достатъчно средства, за да може отборът по плуване да отиде на състезание в другия край на града с автобус, но аз знаех — защото ходех с едно от момчетата в отбора по футбол — че футболистите са били закарани до същото училище по-късно вечерта. В изблик на негодувание откачих всички жици от двигателя на автобуса и не ги върнах до следващата сутрин.

— Представям си колко са се раздразнили някои хора.

— Меко казано. Нямах представа до каква степен тази ми изява ще разбуни кошера. Всички — от клуба на мажоретките до родителския комитет — свикаха събрания, на които настояха да узнаят защо футболният отбор е бил привилегирован. Въпреки това, гласността с нищо не намали наказанието ми. Трябваше всеки следобед в продължение на цял месец да чистя училищния двор.

— Бас държа, че ако наказанието ви е зависело от футболния отбор, вероятно срокът би бил до края на годината.

Кели преметна плитката си през рамо.

— Излишно е да споменавам, че това беше последният път, когато излязох с онова момче.

Брайън стана и се протегна. Небето съвсем бе потъмняло, изпъстряйки се със звезди.

— Сигурен съм, че веднага се е появил някой друг, който е пожелал да заеме мястото му.

— А, ласкателство! Любимият ми начин за проява на остроумие — въздъхна тя. — Но не стана така… поне не в гимназията. Придобиеш ли веднъж репутацията на бунтарка, момчетата мислят, че е забавно да се познават с теб, но лудост — да те поканят на среща.

Кели потисна прозявката си. Чувстваше се като котка, налокала се с мляко. Единственото, за което копнееше сега, беше да се свие някъде и да заспи.

— Щом като сте била толкова дива в гимназията, не смея да си представя каква сте била в университета.

— Всъщност, бях доста кротка. През първата година минах курс по фотография, защото това ми се стори много лесен начин да получа „отличен“. След това бях толкова заета да снимам и проявявам негативи, че не ми оставаше почти никакво време за нещо друго.

— Дори и за момчета?

Очите на Кели се затваряха. Наложи си да ги държи отворени, осъзнавайки, че ако не направи усилие, след няколко секунди ще е заспала дълбоко.

— Имах само един приятел, с когото отношенията ни бяха горе-долу сериозни. Един такъв… на приливи и отливи. Казваше се Ерик Уорнър… Искаше да стане военен кореспондент.

По устните й се плъзна тъжна усмивка.

— Чувствах се странно — аз, пацифистът номер едно в света, да съм свързана с човек, който се ужасява от мисълта, че докато се дипломира, вече няма да има нито една война.

Опасявайки се, че е създала погрешна представа за мъжа, когото някога бе обичала, Кели добави:

— Не че Ерик беше войнолюбец. Той… просто копнееше за силни усещания, които да разчупят стереотипа на средностатистическия му живот.

Спомените приглушиха гласа й.

— Мислеше, че от нас двамата ще излезе страхотен екип — аз правя снимките, той пише статията. Това, че не исках да фотографирам как хората се избиват, изобщо не го бъркаше или по-скоро не го обезкуражаваше. Казваше, че с времето ще съм свикнела с гледката.

Тя погледна към Брайън, но в мрака не можа да различи изражението му.

— Нима може да се свикне с такова нещо?

Кели не си направи труда да добави, че с Ерик бяха били заедно през четирите години от следването й в университета, нито пък, че когато той най-после бе открил своята война в една държава от Централна Америка, бе убит седмица след пристигането си.

— Не… не мога си го представя — отговори Брайън и започна да прибира приборите и съдовете. — Вкъщи са ме учили, като хвана буболечка, да я пускам невредима.

— Хей! — запротестира Кели, забелязвайки, че той започва да мие канчетата. — Аз трябва да свърша това. — Направи вял опит да стане и да му помогне.

— Не необходимо — спря я Брайън. — Утре можете да наваксате двойно.

При отпадналостта, която чувстваше, Кели реши, че е глупаво да спори.

— Ето че разкрих душата си пред вас — каза тя и се прозина. — Сега е ваш ред да ми разкажете нещо за Брайън Робъртсън.

— Какво бихте искала да чуете?

— Като за начало, любопитна съм да разбера как сте се издигнал толкова бързо до върха на „Америкоуст Банк“.

Ако не можеше да го накара да заговори откровено за себе си, щеше да й бъде достатъчно за предстоящата работа поне да се докосне до личността, скрита от публиката зад бляскава фасада.

Брайън изсумтя.

— Ама че досадна тема избрахте. Сигурна ли сте, че не искате да чуете нещо за лудите ми години в университета?

Кели поклати глава. От това, което й бе разказал Фил за студентските години на Брайън, знаеше, че те са били равномерно разпределени между библиотеките, лекционните зали и общежитието. За да получи някаква представа за него като човек, едва ли бе достатъчна една справка за пътя му към науката. Пък и тази справка малко трудно би я задържала будна.

— Хайде да запазим „лудите години“ за утрешното бъбрене край огъня.

Брайън поде неохотно, без да разбира как може някой, който стои толкова далеч от тези неща, да се интересува от това как някой друг се е издигнал в служебната йерархия. Разказа й за назначаването си на работа веднага след дипломирането и за трудните години в началото, когато се бе чувствал просто като още едно колелце в огромната машина — години на непрекъсната борба и търсене на пътя към върха.

Докато го слушаше, Кели храбро водеше неравната си битка с умората, като от време на време събираше достатъчно сили, за да зададе някой уместен въпрос, окуражавайки го по този начин да продължава с историята си.

Когато стигна до онзи момент, в който трябваше да реши дали да каже на Кели за Пола или не, Брайън направи пауза и безпогрешно различи звуците на дълбоко дишане. Надвеси се над лицето й и като се убеди, че е заспала, устните му се разтеглиха в широка усмивка.

Разкопча качулката от якето й, сгъна я и я подложи под главата й. После довърши почистването на импровизирания лагер. Когато всичко беше готово, лекичко докосна Кели по рамото, за да я събуди. Тя изстена и се сгуши към скалата.

Брайън извади спалния чувал от раницата й и го разпъна до своя. После коленичи пред Кели и събу обувките й. „Мили боже, никак не е чудно, че е толкова изтощена!“ — мина му през ума, когато прецени теглото им. Сигурно само едната тежеше около два килограма. Загледа се в дебелите подметки и яката им кожа. Бяха прекрасно изработени и достатъчно здрави, за да издържат на всякакви терени. Такива бе мечтал да си купи като тийнейджър, спестявайки от парите за автобус. Отново ги претегли на ръка и поклати глава. Със същия ефект Кели би могла да носи раница, натоварена допълнително с още тридесет и пет килограма камъни. Огледа я на лунната светлина. Беше удивително уязвима. Видът й породи у него отдавна забравени чувства — на момченцето, което не си бе лягало, преди да нахрани няколкото осиротели червеношийки; на тийнейджъра, който за цяла година се бе отказал от другите си приятели, за да може да бъде само с едно момче, умиращо от левкемия. Толкова време бе минало откакто за последен път бе почувствал нужда да протегне ръка на някого. Бе се примирил с мисълта, че вече е неспособен на това. „Защо сега отново съм изпълнен с желание за близост — запита се, — и защо причината е Кели Стюард?“

Докосна светлокестенявата й плитка. Вгледа се в спокойното й лице, сякаш очакваше да намери отговора на въпроса си там. Едно мускулче трепна в ъгълчето на устата й. Тя се намръщи и инстинктивно вдигна ръка, за да го отблъсне.

— Да… — промълви Брайън — дори и в съня си искаш да ме държиш на разстояние.

И тогава разбра — поне донякъде — какво го привличаше в тази жена. Кели беше първото човешко същество от толкова години насам, издържало сблъсъка с него. Искаше да бъде считана за равна. Не отдаваше никакво значение на това кой е той или какъв е бил. Можеха да общуват, да станат приятели, без да се съобразяват с ограничаващите правила и норми на живота, които действаха в Чикаго.

Понякога Брайън се чувстваше така, като че ли не бе успял наистина да избяга, подавайки оставката си, а само бе отключил вратата. Вече трябваше да я отвори и да излезе на свобода.

Едно тихо стенание отново насочи вниманието му към Кели. Погледна я и забеляза следите от невероятното изтощение, което я бе потопило в толкова дълбок сън. Откакто бе открил какъв товар беше носила на краката си през целия ден, се чувстваше гузен за думите си, че не е достатъчно подготвена физически, за да издържи на неговото темпо. А тя бе издържала и далеч бе надминала очакванията му.

Подпъхна едната си ръка под коленете на Кели, с другата обхвана врата й и внимателно я вдигна. Беше изненадващо лека за ръста си. Брайън се усмихна. Очевидно всичко при нея беше илюзорно. Човек, който никога не я е виждал и току-що е изслушал една от нейните тиради по телефона, сигурно би решил, че е висока най-малко метър и осемдесет.

Опита се да извика в съзнанието си някои от разговорите, които бе водил с Фил за „Кетлийн“, но спомените му бяха мъгляви и примесени с данни за останалите членове на семейството. Съжали, че за толкова години, прекарани заедно в една стая, не се бяха опознали по-добре с Фил. Не годините, а той сам си бе бил виновен за онова, което бе допуснал да се случи после. Трябваше да оправи доста неща в живота си — да навести приятелите, да се сближи с племенниците си, отново да почувства сигурността на сплотеното семейство.