Джорджия Боковън
Диви цветя (2)

Втора глава

— Избий си го от главата, Фил! Няма да изоставя всичко и да хукна из горите да снимам някакъв си особняк!

Кели Стюард премести слушалката на другото си ухо и се намръщи, виждайки как котенцата, които се готвеше да фотографира, разкъсват екрана зад тях.

— Фил, трябва да затварям.

— Чакай!

— С нищо не можеш да ме убедиш да променя решението си, така че по-добре се откажи.

— „Рейнхарт травъл“?

Тя се поколеба. Брат й беше намерил вълшебните думички. Повече от година се бе опитвала да пробие в „Рейнхарт травъл“ и да поговори с някого за евентуално сътрудничество с тях като рекламен фотограф. От рекламната агенция бяха отказали дори да погледнат албума й под предлог, че техните сегашни фотографи напълно ги задоволявали.

— Ами „Темпълтънс“?

Това бе най-шикозният магазин за дамско облекло във Финикс.

— Мога да те запозная с някои хора…

— Как?

В гласа й имаше съмнение.

— Преди две седмици решиха да рекламират в три от нашите списания. Обядвал съм няколко пъти с хората от агенцията.

Кели прехапа долната си устна, както правеше винаги, когато бе дълбоко замислена.

— Добре, разкажи ми нещо за този тип.

— Името му е Брайън Робъртсън. Беше ми съквартирант, когато следвах в университета. На тридесет и четири е, фатално привлекателен, динамичен…

— Не ми го обрисувай така, сякаш че ще ходя на любовна среща, Фил. Просто ми кажи защо ще пишеш статия за него.

— Преди две седмици, точно когато трябваше да стане вицепрезидент на „Америкоуст Банк“ и да получи място в управителния й съвет, той подаде оставката си.

Кели направи гримаса.

— Сигурен ли си, че този тип не те премята?

— Абсолютно. За няколко дни беше вкъщи. Имам изключителните права върху историята му. Никога не съм го виждал да изглежда по-добре. Дори и в университета.

— Не те питам как изглежда, Фил.

— Кели, това наистина е важно за мен…

— Толкова важно, че искаш да изпратиш единствената си сестра в пущинаците с някакъв откачен тип?

— Той не е откачен. И между другото, доколкото си спомням, ти не си единствената ми сестра.

— Надявам се, че не го казваш, за да ме успокоиш.

Кели обърна гръб на котенцата, които сега систематично унищожаваха целия декор, отнел й цялата нощ, за да го направи.

— Кажи ми честно защо искаш аз да се заема с това. Какво пречи Дейв да го направи?

Фил изпухтя.

— Дейв е в Таксън, покрива едно родео. Хенри е в Гила Бенд, без телефон е и прави бог знае какво. Ронда е в болницата, ще ражда четвъртото си дете. Нито един от фотографите, които сме използвали, не е свободен! Сега ясно ли ти е защо съм паднал на колене пред теб!?

— И кога трябва да тръгна?

— Днес следобед.

— Колко време ще ми отнеме?

— Четири дни — пет супер фотоса.

— Ще ми отдадеш ли подобаващо уважение за труда? Да не стане като миналия път, когато ми беше нужна лупа, за да си прочета името под снимките?

— Обещавам ти.

— Ами какво ще кажеш да ме споменеш и в заглавието?

— В заглавието!?

— Е, струваше си поне да опитам.

— Кели…

Фил направи пауза, колкото бавно да преброи до десет. После продължи с подозрително спокоен тон:

— Колко дълго смяташ да ме караш да чакам отговора ти?

— Никога не съм ходила на такъв поход. Нямам никаква екипировка.

— Можеш да отскочиш до магазина за спортни стоки „Бродуей“ и да купиш всичко, което ти е нужно. Аз ще ти възстановя парите. Не мога да си обясня защо се притесняваш, че никога не си била на поход. Всеки, който ходи на фитнес три пъти в седмицата, е в достатъчно добра форма за каквото и да било.

— Колко стабилни са връзките ти с рекламната агенция?

— Страшно стабилни.

— Ако се провали работата с „Рейнхарт“ и „Темпълтънс“, ще ми уредиш ли нещо друго?

— Каквото поискаш.

— Нещо ми подсказва, че би било идиотско от моя страна, ако не те поизмъча, за да получа още повече. Мисля, че съм те хванала натясно.

— По дяволите, Кели, ще отидеш ли или не?!

— Ако този Робъртсън се окаже някой побъркан тип, който мрази жени фотографи, смъртта ми ще тежи на твоята съвест.

— Ако искаш, можеш да се върнеш като призрак и да ме измъчваш по цели нощи.

— И за минутка не се надявай, че няма да го направя.

Фил въздъхна дълбоко.

— Благодаря, Кели. Ти си злато. Дължа ти една услуга.

— Дължиш ми много повече, братко мой. Не забравяй как ти спасих врата последния път, когато онзи боксьор дойде в града.

— Ще ти резервирам билет и ще мина да те взема в три. Тогава ще ти дам и всички подробности — рече той, като се направи, че не е чул забележката й.

— Не мога да повярвам — измърмори Кели. — Съгласих се да предприема това идиотско пътуване, а дори не зная къде отивам.

— В Калифорния. Казах на Брайън, че ще се срещне с фотограф в девет часа сутринта при подстъпа към прохода Кеърсърдж.

— И още нещо, Фил…

— Да?

— Защо просто не го снима, докато още е бил тук, в града?

Последва дълга пауза.

— Кога ли пък съм правил нещата по най-лесния начин…

Фил отново замълча.

— Тогава си мислех, че Дейв ще може да отиде с Брайън. Ако знаех, че ще има такива усложнения, щях да организирам да го щракнат няколко пъти, преди да си замине. Както и да е. Статията е предвидена в издателския план, а аз нямам никакви снимки. Материалът наистина е важен за мен, Кели. Искам динамичен фото разказ, който да е толкова добър, колкото текста. Можеш да си сигурна, че снимаш нещо за корицата.

Още вълшебни думички — кориците на списанията изглеждаха впечатляващо, поставени в албум.

— Е, предполагам, че щом ще се захващам с това, не би било лошо да се поразмърдам малко.

Кели остави слушалката, събра кураж и се обърна, за да види какво бяха свършили котенцата с декора. Гледката беше ужасна — резултатите надминаваха очакванията й. На всичко отгоре, малките палавници не се виждаха никъде. Добре поне, че рекламата, която правеше за „Уул Барн“, не беше спешна. Когато се върнеше следващата седмица, можеше да започне всичко отначало.

Наведе се, за да оправи оплетените кълбета прежда, и почувства как настръхва от въодушевление. Да се добере до хората от рекламната агенция, от които зависеше всичко, беше пробивът, който отдавна се опитваше да направи. Това означаваше, че работите й можеха да станат достояние на многобройните фирми, ползващи услугите на агенцията. Една поръчка би довела до втора, после до трета… Можеше да си извоюва име, преди да е навършила тридесет.

Кели поклати глава, загледана в бъркотията наоколо. Беше готова за успеха, но дали успехът беше готов за нея? Почисти набързо студиото, върна двете котенца на дъщерята на съседите и тръгна към магазина за спортни стоки. „Бродуей“ се оказа малко дюкянче, което се посещаваше предимно от студенти. Там предлагаха екипировка за най-различни спортове — като се започнеше от алпинизъм и се стигнеше до гребане. Всички стелажи бяха претъпкани с всевъзможни странни приспособления, които Кели докато чакаше продавача, се опита да отгатне за какво служат, но най-накрая се отказа и започна да разглежда рафта с книги.

Продавачът — младеж със сламено руса коса и тъмен тен — най-сетне се обърна към нея.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кели му обясни затруднението си. Той пъхна ръце в задните си джобове.

— Май ще е по-добре, ако дойдете следобед. Чичо ми е голям специалист по екскурзионните пътувания. Той е човекът, който ще ви помогне да се екипирате.

— Не мога да отлагам, защото следобед трябва да хвана самолета. Сигурно разбирате достатъчно, поне за да ме насочите какво да си избера. Нуждая се от екипировка, с която да изкарам няколко дни.

— Ще е малко по-сложно, отколкото си мислите, мис. Не само раницата трябва да е сполучливо подбрана, но и обувките. Между другото, къде ще ходите?

— В Калифорния.

— В коя част по-точно?

— Не съм сигурна, но мисля, че е някъде близо до Йосемитския национален парк.

— В Калифорния си имат няколко чудесни бързи реки. Това е моят спорт — спускане с каяк. Колкото е по-буйна реката, толкова по-добре. За съжаление, в нашия край няма кой знае какви възможности за тренировка.

Кели се усмихна.

— Ако случайно открия някъде буйни реки, бъдете сигурен, че ще се върна и ще ви разкажа всичко за тях.

Младежът се изчерви.

— Струва ми се, че искахте да ви помогна с избора.

— Ще съм ви наистина благодарна, ако приключим по-бързичко. Имам да свърша още много други неща, преди да отпътувам този следобед.

Той поклати намръщено глава.

— Щеше ми се да можехте да дойдете малко по-късно. Аз само помагам тук за през лятото, а на вас определено ви трябва…

— Престанете да се тревожите. Ще се справите. Чак пък толкова ли е сложно?

Започнаха от краката. След бързата справка в един атлас с топографски карти, която направиха, за да разберат с какъв терен ще се сблъска Кели, решиха, че й трябват изключително стабилни обувки. Когато стигнаха до раницата, тя си избра най-голямата, с оглед на това, вътре да се побира обемистото й фотографско оборудване. Спалният чувал беше пълен с пух, тъмносин на цвят и с качулка за предпазване на главата от студа.

Храната се оказа най-трудното решение. Всичко звучеше ужасно и изглеждаше по същия начин. Кели реши проблема, като за всяко хранене взе по нещо различно. Така само веднъж щеше да й се наложи да яде от най-отвратителното измежду тях.

Когато всичките й покупки — включително чорапи, шорти, преносима палатка, котлонче, газ, медицински комплект за първа помощ и противозмийски серум — бяха струпани на плота, у нея взеха да се прокрадват известни съмнения как цялата тази екипировка ще се побере в раницата.

След като се върна вкъщи и се захвана да приготвя багажа си, страховете й се оказаха основателни. Застанала сред камарите от фотоапарати, обективи и планинарски принадлежности, беше принудена да приеме, че просто не е възможно да вземе всичко онова, което бе счела за абсолютно необходимо. Само че какво можеше да остави и какво — не? Залови се да прави нови купчинки, започвайки от „най-важното“ и свършвайки с „не е лошо да е с мен“. Първото нещо, което щеше да вземе, бяха гримовете й, второто — огромният вълнен пуловер.

Когато приключи с отделянето само на „най-важното“, Кели пристъпи към действие.

Небесносинята раница беше натъпкана до пръсване, когато тя вбесена скочи на крака. Наоколо се търкаляше почти половината от „най-важното“. Погледна към часовника. Времето й застрашително намаляваше. Започна безжалостно да разтваря циповете на отделенията и да вади всичко навън. От шестте комплекта резервно бельо остана само един — просто всяка вечер трябваше да пере. Следващи по ред бяха пакетчетата със снакс — и без друго имаше нужда да свали някой друг килограм. След тях се прости и с медицинския комплект. Беше здрава, никога не бе имала лош късмет и искрено се надяваше, че ако не се закача със змиите, и те няма да я закачат. Стигна до препарата срещу инсекти. Запита се дали насекомите биха могли да се развъждат на височина три хиляди метра над морското ниво. Взе пластмасовата тубичка в ръка. Не беше кой знае колко голяма и тежеше малко повече от опаковка полуфабрикат. Насекомите във Финикс си ги биваше, логично беше и калифорнийските да не падат по-долу. Тубичката отиде обратно в багажа.

Оставаше фотографското оборудване. След внимателно обмисляне, Кели се спря на един апарат, три обектива и двадесет и пет филма със съзнанието, че рано или късно ще се ядосва за всичко останало, което нямаше как да вземе.

Фил пристигна, точно когато затваряше последния цип на раницата.

Кели се настани на предната седалка на микробуса и вдигна буйната си коса, за да може вратът й да се поохлади от климатичната инсталация. Нямаше да е лошо да се измъкне за малко от летните горещини във Финикс.

Брат й седна зад волана и Кели го погледна. По фигура и цвят на косата двамата доста си приличаха, но като характер бяха пълна противоположност. Той беше непримирим, тя — индиферентна. Той не можеше без хора край себе си — тя предпочиташе усамотението на полумрачната стая. Фил се безпокоеше, че сестра му наближава тридесетте, а все още не е омъжена, а Кели се радваше на моминската си свобода.

— Фил, защо не ми дадеш малко повече информация за този Брайън Робъртсън? Като например защо се е отказал от многообещаващата си кариера, какво възнамерява да прави сега — ей такива неща?

— Каза ми, че една сутрин се събудил, запитал се кой е, какво иска и закъде е тръгнал. И тъй като не намерил задоволителен отговор, предположил, че е време да го открие.

— Тридесет и пет години не са ли малко ранна възраст за такава криза?

— Той е на тридесет и четири и не мисля, че това, което е извършил, е плод на криза или нещо подобно. Когато Брайън си науми нещо, никой не може да го спре. Запознахме се като новобранци в университета. Харесах го веднага и станахме приятели. Както всички и той започна следването си малко неуверено — до първите изпити. Доколкото си спомням, успехът му беше добър — нещо, което не е повод за гордост, но и не те кара да се срамуваш. Брайън прекара цели два дни в съзерцание на оценките си и в размишления за тях. Когато започна следващият семестър, ми заяви, че бил приключил с мотаенето насам-натам, и че на един човек, който бил много специален за него, дължал доста повече от общ успех „добър“. Забележителното в цялата тази история са не чувствата или думите му, а това, което направи. Както вече ти казах, ако Брайън Робъртсън си науми нещо, няма какво да го спре.

— Някои хора наричат тази черта „бикоглавство“.

По устните на Фил заигра усмивка.

— В една поговорка не се ли казваше: „Не гледай сламката в окото на ближния си, а виж гредата в своето“?

Кели го стрелна с надменен поглед.

— Не мога да разбера какво се опитваш да ми кажеш.

Той се ухили.

— Ако инатът беше престъпление, ти би трябвало да бъдеш пратена в затвора доживотно още с раждането си.

— Как можеш да говориш така, особено след като капитулирах толкова лесно пред сърцераздирателната ти молба тази сутрин?

— Тази проява на слабост, да не би да означава, че съм освободен от отговорност, ако пропадне работата с рекламната агенция?

Кели също се усмихна.

— Толкова години сме живели заедно, а да не знам, че имаш такова удивително чувство за хумор.

Чак когато зае мястото си в самолета за Лос Анжелис, Кели си спомни, че очарователното чувство за хумор на Фил винаги бе отстъпвало пред коварството му. След като прегледа набързо информацията, която й беше дал, тя се облегна назад и мислено изруга. „Някой ден все някак ще си разчистя сметките с него!“

Фил й бе казал, че трябва да се срещне с Брайън Робъртсън в девет часа на следващата сутрин, но бе „пропуснал“ да спомене колко трудно ще й бъде да стигне навреме. Имаше на разположение само петнадесет минути да смени самолетите и да отпътува за някакво място, наречено Бейкърсфийлд. Щом се озовеше там, трябваше да наеме кола и да следва маршрута, отбелязан върху картата на Калифорния, която беше приложена към свитъка. Червената линия изобразяваше няколко подозрително прави отсечки, но Кели имаше достатъчно разум, за да не се самозаблуждава, че очакващите я двеста и четиридесет километра ще се окажат нищо и никакво тричасово шофиране.

Сгъна картата и листите с инструкциите и се опита да ги пъхне обратно в плика, но не можа. Следващият й опит също пропадна. Обърна плика с отвора надолу и го разклати. В скута й падна някаква бележка.

„Скъпа Кели,

Ако случайно съм пропуснал да ти го кажа, преди да заминеш, нека сега се реабилитирам. Ти си най-чудесната, най-милата, най-умната, най-красивата и най-разбиращата сестра, за която би си мечтал човек. Никога няма да мога да ти обясня колко много означава за мен това, че се съгласи да предприемеш пътуването и да ме измъкнеш от кашата. Сигурно ще ти е приятно да узнаеш колко съм уверен, че ще донесеш изключителни снимки, и вече започвам да пиша статията. Връщай се бързо.

Фил.

П. П. Ако през следващата седмица се случи нещо, което да предизвика гнева ти към мен, просто си спомни за това писмо. Веднага ще се изпълниш с чувство за вина и желанието ти да хукнеш след мен с оръжие в ръка скоро ще премине.“

Независимо от опита й да запази справедливото си негодувание, че Фил тъй безочливо я манипулираше, на лицето й разцъфна усмивка. Никога нямаше да му го признае, но добре знаеше, че само да разполагаше с достатъчно време, Фил можеше да я убеди да направи и най-абсурдното нещо.

Двадесет часа по-късно, изтощена от стотиците километри и няколкото различни инцидента, Кели не чувстваше нищо от топлината към брат си, която бе изпитала в самолета за Лос Анжелис. Не само търпението й бе подлагано на всевъзможни изпитания. Откакто бе прекосила Сиера Невада и бе хванала шосе №395, водещо на север, сърцето й се бе качило в гърлото. Въпреки че упорито се бе опитвала да не поглежда настрани, нищо не се беше получило. Бе прекарала целия си живот в равнината и й се струваше, че планините, които се извисяваха по протежение на пътя, минаващ през долината Оуенс, всеки момент ще се стоварят върху нея.

„И Фил нарича това поход, а! — помисли си. — Походите са нещо, което нормалните хора предприемат за почивка, и то в приветливи, безопасни местности. Човек, който има за цел да се катери по тези планини, сигурно нещо не е наред.“