Джорджия Боковън
Диви цветя (14)

Четиринадесета глава

Кели бавно се изтръгна от дълбините на съня и объркано се огледа наоколо. „Защо съм спала на канапето напълно облечена? И какво ме събуди?“

Откъм входната врата се дочу силно почукване.

Тя с усилие се надигна и седна.

— Идвам…

Последва ново почукване.

— Идвам! — повтори нервно. Подпря се с ръка на стената и отвори.

— Брайън?!

Сбърчи вежди озадачено. Нещо не бе наред във вида му. Запита се дали не продължаваше да спи и да сънува.

— Боже мой, Кели! Изглеждаш ужасно.

Ако сънуваше, със сигурност щеше да измисли по-добро начало.

— Е, и ти изглеждаш доста странно… — промърмори. Брайън създаваше впечатление на човек, който не е спал от дни.

— Искаш ли да влезеш?

Въпросът й беше посрещнат с уморен смях.

— Май вече сме водили този разговор и преди.

Кели отчаяно завъртя очи.

— Спомням си. Тогава звучеше също толкова тъпо, колкото и сега…

Внезапно осъзнавайки, че Брайън наистина е във Финикс, че стои пред нея, и че може да го докосне, нададе закъснял вик на радост и се хвърли на врата му.

— Това ми харесва повече.

Той я прегърна здраво и зарови лице в омайно ухаещите й коси.

Кели леко се отдръпна назад, за да го огледа.

— Обръснал си брадата си… — Погледът й се плъзна по лицето му. — Защо? Не, обясни ми първо какво правиш тук?

— Снощи имах необикновеното чувство, че се нуждаеш от мен. Когато не успях да се свържа с теб по телефона, реших, че ще е най-добре да намина насам.

— Искаш да кажеш, че си прелетял всичките тези километри дотук, защото си мислел…

Кели не можа да довърши. Откакто бе станала достатъчно голяма, за да я занимават такива неща, тя си бе мечтала как някой ден ще срещне мъжа, който ще я обича повече от всичко на света — мъж, чувствителен и нежен, който ще споделя тревогите й и ще се радва заедно с нея на победите й, сякаш са негови собствени. Но и за секунда не бе посмяла да се надява, че мечтата й ще се сбъдне.

— Какво има, Кели? — загрижено я попита Брайън. — Какво ти стана?

Тя хвана ръката му.

— Влез.

Брайън я последва в кухнята. Кели отиде до бюфета, извади кафеварката и се залови да приготвя кафе.

— Кели, защо правиш това? Ти винаги пиеш чай, а аз вече съм погълнал цял литър кафе в самолета.

Кели изпусна голямата лъжица, с която загребваше гранулите, и закри лицето си с ръце.

— Той си отиде… И само аз съм виновна… — Гласът й бе пълен с непосилна мъка.

— Кой си е отишъл?

Раменете й се затресоха в задавени ридания.

— Звярът… — най-после успя да каже.

Пое си дълбоко дъх на няколко пъти, опитвайки се безуспешно да овладее хълцането си. Тъй като споменът за Звяра, прекарал нощта бездомен и самотен, бе предшествал кризата й, вече не беше сигурна дали последвалите сълзи бяха за котарака, за самата нея или и за двамата. Всичко, което знаеше, бе, че дълбоко в нея ужасно я болеше.

Брайън ласкаво подпъхна един голям кичур коса зад ухото й. Видя пакет хартиени кърпички на плота и й подаде една.

Кели издуха носа си, подсмръкна и изтри очите си.

— Той изчезна… следобед… от студиото.

— Беше ли подгонил нещо?

— Не…

— А него някой гонеше ли го?

— Не…

— Кели, знам, че ти е тежко да говориш за това, което е станало, но ще трябва да бъдеш малко по-конкретна. Защо ще си отиде така изведнъж, когато всеки ден с готовност върви след теб до колата и обратно?

Тя въздъхна дълбоко.

— Сигурно защото друг път не съм му крещяла, без да е направил някоя беля.

— Защо си му крещяла?

Още щом я попита, Брайън вече знаеше отговора. Имаше само едно нещо, което би накарало Кели да изгуби самоконтрол.

— Говорила си с агенцията.

Това беше заключение, а не въпрос. Тя кимна.

— Какво ти казаха?

— Вече няма значение.

— Хайде, Кели… Обясни ми.

— Изобщо не са имали намерение да използват работите ми. Проектът отдавна е бил възложен на някой друг.

— Така че, без значение е колко добри са твоите снимки…

— От месец са работили по матриците.

— Съжалявам.

Кели сви рамене.

— Е, заслужих си едно: „Аз нали ти казах“. Сигурен ли си, че не желаеш да се възползваш?

Брайън се вгледа в нея, забелязвайки сълзите, блещукащи под клепачите й, и болката в нейните очи.

— Вземам си думите назад. Не съжалявам. Може би се нуждаеше от нещо такова, което да те разтърси достатъчно, за да се махнеш от това място. Единственото, за което ми е мъчно, е, че това ти е причинило ужасно страдание.

— Снощи, когато чаках в колата пред студиото да се покаже отнякъде Звярът, си мислих доста за евентуално преместване. Нищо не се е променило. Ако напусна Финикс, ще изоставя десетки клиенти, които са били с мен от години. Наистина не би било честно…

— Престани!

Върху лицето на Брайън се появи гневно изражение.

— Няма да слушам повече тези глупости! Оставяш на някакъв надут идиот да оценява таланта ти и на всичко отгоре му вярваш. Божичко, Кели, как е възможно?

— Не те разбирам…

— Наистина. Противопоставяш се на моите доводи, а после слушаш оня мухльо от агенцията! Какви методи използва той, че аз да не ги знам? Може би ще трябва да взема от него някой друг урок.

Той прокара пръсти през косата си. Когато отново заговори, гласът му бе възвърнал нормалния си тон.

— Защо неговото мнение е по-важно от моето?

— Защото ти ме обичаш.

Какво изобщо можеше се да отговори на това?

— Би било безполезно да те убеждавам, че съм преценил колко си талантлива много по-критично от всеки друг, така че няма и да се опитвам. Не си въобразявай обаче, че любовта ми към теб ме заслепява за всичко, което става тук.

— Това ни връща там, откъдето започнахме. Любовта ти към мен може да те накара да приемеш за талант нещо, което всъщност е посредственост, и по този начин да поставиш всичко в коренно различна светлина. Ако съм толкова талантлива, защо не съм успяла сама досега?

Кели потръпна от несъзнателното повтаряне на думите на Андрюс.

Брайън бавно поклати глава.

— Себеподценяването е последното нещо, което някога съм очаквал от теб.

Кели се почувства така, сякаш бе я ритнал. „Ами ако е прав? През целия си живот съм отбягвала хората с комплекси за малоценност. Считах ги за отчайващо досадни. Дотам ли се оставих да стигна?!“

Стана и закрачи из стаята, а после се спря и го погледна.

— Дали аз… наистина ли съм…

Тъй като я обичаше, инстинктът му го подтикна да й го спести. Но след това Брайън осъзна, че я обича прекалено силно, за да излъже.

— Да — отвърна тихо.

Приближи се до нея и я взе в обятията си.

Притисна устни към косата й. Нямаше смисъл да насилва нещата. Кели се нуждаеше от време, за да си помисли.

— Ще отида да видя дали не мога да открия Звяра. Остани тук и си почини.

— Почакай малко. Ще се преоблека и ще дойда с теб.

— Може би ще е по-склонен да се покаже от скривалището си, ако съм сам.

Кели потрепери.

— Сигурно си прав.

Той повдигна брадичката й и я целуна.

— Обичам те.

Очите му напълно потвърждаваха тези думи.

Кели обви ръце около врата му и се сгуши на гърдите му.

— Не се отказвай от мен все още…

— В никакъв случай.

Брайън знаеше, че колкото по-дълго останеше, толкова по-трудно щеше да му бъде да тръгне, и все пак не можеше да се откъсне от нея.

В този момент телефонът иззвъня.

Кели вдигна слушалката.

— Ало? Да? Не сте, така ли? Ами, добре, благодаря, че се обадихте… Да, разбира се.

Тя затвори апарата и се обърна към Брайън.

— Беше полицаят, когото срещнах снощи. Обеща ми, че ще следял за Звяра.

— Нямал е късмет, а?

Кели кимна.

— Е, тогава предполагам, че е мой ред да опитам.

Брайън се отби в близката бакалия, за да развали малко дребни, и се насочи към една телефонна кабина, която беше извън обсега на жаркото обедно слънце. Бе решил да започне издирванията си с обаждания във ветеринарните кабинети и приюти за животни и чувстваше, че заради спокойствието на Кели ще е по-добре да не го прави пред нея. Беше изстрадала достатъчно и нямаше защо да й разстройва нервите още повече с непрекъснатото повтаряне на описанието на Звяра.

След около час той се отказа и преди да се върне с празни ръце в апартамента, за всеки случай мина покрай студиото.

Не можа да повярва на очите си — котаракът беше там, търпеливо седеше на прага и очевидно очакваше Кели да дойде на работа. Брайън отвори вратата на колата и го повика. Той се подвоуми, после се затича и скочи на предната седалка. Изглеждаше малко опърпан, но иначе бе здрав и читав. Скоро се сви на кълбо и заспа дълбоко.

Кели тъкмо бе излязла от банята, когато чу гласа на Брайън, който назидателно предупреждаваше Звяра, че ако не се успокоял, лошо му се пишело. Тя бързо нахлузи копринения си халат и хукна към входа, опитвайки се да пристегне колана в движение. Отвори вратата с грейнало лице.

— Ти си го намерил!

Звярът се измъкна от ръцете на Брайън и се стрелна към нея. Щом се озова в прегръдката й, котаракът започна да издава цяла гама от невероятни мяукания, в които се долавяха както груби нотки, така и извинения, та дори и сладникавото: „Обичам те“. После се промъкна нагоре и взе да я ближе по брадичката, все така „говорейки“ й. Очите й се насълзиха.

— Благодаря ти… — обърна се към Брайън.

— Моля.

Кели се надигна на пръсти, за да го целуне. През сълзите от щастие проблеснаха дяволити пламъчета.

— Искаш ли да влезеш?

— Всъщност, всеки път, когато идвам, прекарвам тук отвън толкова много време, че започвам да се чувствам като у дома си.

— Е, няма значение, влизай. Не съм облечена за приказки отпред на верандата. Още повече, че има нещо, което искам да направя с теб… и то насаме…

По тънката й усмивчица Брайън веднага разбра, че тя отлично знаеше какво въздействие му бяха оказали думите й.

— Ще трябва да го направим някой друг път — рече той със съжаление. — Самолетът ми тръгва след по-малко от час.

Кели го изгледа подозрително.

— Какво?

— Ако си спомняш, казах ти, че съм зает през целия уикенд. Дойдох тук, само защото не можах да се свържа с теб по телефона и се разтревожих.

Брайън се опита да остане сериозен, но не му се удаде. Кели се втренчи в него и след няколко секунди съмнението й се потвърди.

— Влизай вътре! — заповяда му, окончателни убедена, че само я поднася.

— Слушам — отвърна той, доволен и същевременно учуден от радостния й изблик.

Бе очаквал, че ще е щастлива да си върне Звяра, но явно имаше и още нещо. Последва я в апартамента, отговаряйки на бързите й като картечница въпроси за това как и къде е открил котарака.

Влязоха в дневната. Кели приготви върху канапето легло за Звяра от един стар плетен шал и след няколко минути той отново заспа дълбоко.

Брайън се приближи зад нея, докато тя стоеше и гледаше спящия си любимец, плъзна ръце около талията й я целуна по бузата.

— Май спомена, че имало нещо, което искаш да ми покажеш… или как беше… да направиш с мен…

Кели се облегна на гърдите му. Той я обърна и обхвана лицето й с длани. Бавно, много бавно устните им се сляха в страстна целувка. Без думи и двамата почувстваха, че завинаги се обричат един на друг.

Брайън прекъсна целувката и я притисна към себе си, вдишвайки дълбоко аромата на тялото й.

— Мисля, че е време да поговорим… истински да поговорим — измърка Кели, изтръгвайки го от унеса му.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Ако ще говорим, смятам, че ще е по-добре да си облечеш нещо друго.

Кели поклати глава и тръгна към спалнята, като му хвърли лукав поглед.

— Ама че си и ти, Робъртсън! Притесняваш се от най-странни неща. Първо — малко дантелки и коприна върху раницата, сега пък — един леко разтворен пеньоар.

Брайън я проследи с поглед как изчезва зад вратата, потискайки порива си да я последва. Реши, че ще е по-добре да си намери някаква работа, докато я чака, и отиде в кухнята, за да приготви чай с лед. После седна до масата и забарабани с пръсти по нея. Кели имаше право — време беше да си кажат всичко в очите и да стигнат заедно до някакво решение. Бяха обсъждали късче по късче нещо, което трябваше да бъде изяснено изцяло и наведнъж. Облакъти се на масата и хвана главата си с ръце. Запита се какво ли щеше да стане, ако Кели не пожелаеше това, което искаше той.

Тя се появи след няколко минути по бели шорти и червено бюстие. Седна срещу него и протегна ръце.

— По-добре ли е така? — нежно му се усмихна.

Брайън хвана дланите й.

— Красива си.

— Знаеш ли, взех наистина да мисля, че в твоите очи съм красива.

— Направо е изумително, че някога си се съмнявала във външността си.

На Кели й хрумна да му разкаже как се отразява върху крехкото самочувствие на едно момиче това, че като отиде на танци, е пренебрегвано от всички момчета, или пък как се чувства в гимназията, когато е тънко като върлина и плоско като дъска. Размисли и реши да остави това за по-нататък.

— Докато лицето ти грейва, както преди малко, винаги, когато ме видиш да влизам в стаята, и през ум няма да ми мине да се усъмня какво изпитваш.

Тя сведе очи.

— Караш ме да се чувствам добре в невероятно много отношения. Когато излезе, замислих се над това, което ми каза… и разбрах, че си прав. Толкова дълго почти боготворях хората, контролиращи рекламата в този град. Бях започнала автоматично да възприемам мнението им като меродавно за всичко — включително и за моите способности. А най-парадоксалното е, че в същото време ясно виждах колко старомодни са схващанията им…

Брайън стаи дъх и напрегнато я зачака да продължи.

— Толкова дълго се вслушвах в оценките на другите за творбите ми. Ще трябва някак да се върна към онази Кели, която се гордееше със страхотните си снимки, и да се науча да не отстъпвам от позициите си.

Кели се усмихна.

— Сигурно ще ти е трудно да повярваш, но в училище бях в състояние да споря с часове в защита на някоя от моите фотографии.

— И решила ли си къде точно трябва да стане тази метаморфоза?

— Тъй като сега съм уверена, че рано или късно мога да постигна това дори във Финикс, вече нищо не ме задържа тук.

— Сигурна ли си?

— Задължена съм към себе си да отида някъде, където хората са отзивчиви към нови таланти — някъде, където успехът или пък провалът ми да зависят само от мен.

— Не смятам, че съществува град без някакви по-малко или повече затворени професионални кръгове, но знам едно място, където има достатъчно работа, за да постигнеш евентуален успех и да осъществиш мечтата си.

— Говориш така, сякаш вече си направил някои проучвания.

— Е, да — отвърна Брайън.

Бе завъртял няколко телефона на старите си делови партньори, за да подпита това-онова.

— И?

— Ню Йорк е най-препоръчваното място.

— Не съм изненадана.

— Не искаш да ходиш в Ню Йорк?

Той бе попарен от липсата на ентусиазъм в гласа й. Някаква буца заседна в гърлото му.

— Не е това…

Кели се втренчи в сплетените им ръце. После бавно вдигна поглед към него.

— Преместването в Ню Йорк ме устройва, но какво ще правиш ти?

Брайън затвори очи и силно въздъхна. Имаше чувството, че бе вървял по тънко въже, опънато над дълбока пропаст, и току-що бе стигнал до отсрещната страна. Когато отново ги отвори, в тях беше отразено безмерното му щастие.

— Ще ти кажа с какво се занимавах през последните две седмици и половина. Но първо…

Той бръкна в джоба си и й подаде един черно-бял филм.

— Ето, подарък за теб.

Кели го разгледа от всички страни и като не можа да забележи нищо, с което да е по-различен от другите, попита лукаво:

— Искаш да го проявя ли?

— Да.

Тя се усмихна.

— Нали знаеш, че в ателието долу зад ъгъла можеш да направиш много по-изгодна сделка? В сравнение с техните, моите цени са направо убийствени.

— Да, но ще ми разрешат ли да се мотая из тъмната стаичка и да се закачам с лаборантката, докато работи?

— Сто процента — не.

— Е, значи си струва парите. Не бих пропуснал такъв шанс за нищо на света.

По пътя към студиото Брайън най-после разказа на Кели какво бе правил в Кънектикът.

— Реших да не давам окончателен отговор на акционерите, докато не говоря първо с теб — заключи той.

Кели премести поглед от лицето му към улицата пред себе си. Вече не се съмняваше в чувствата на Брайън, нито пък в това колко е важна за него, но знаеше, че само любовта й не би била достатъчна за пълното му щастие. Той се нуждаеше от предизвикателствата, които му носеше работата. Беше действен човек и не можеше да прекара остатъка от живота си в скитане насам-натам. Сега, когато бе открила тази негова страна, тя беше трогната от търпението и толерантността, с които бе приел колебанията й.

— Кели, слушаш ли ме?

Тя се усмихна.

— Искаш ли да повторя последните ти три думи?

— По-късно ще го обсъдим — многозначително отвърна Брайън. — Междувременно поне ми подскажи какво мислиш за работата и за Ню Йорк.

— Дали в тази банка имат представа какъв късмет ще извадят, ако отидеш при тях?

— Всъщност, толкова ми го повтаряха, че вече ми се повдига.

— Ами тогава предполагам, че трябва да ти кажа приеми.

Кели отново го погледна.

— Ако тази сутрин бях във форма, щях да отгатна всичко това, още преди да си отворил уста.

— Как…

— Брадата. За какво друго би се обръснал?

След като прояви филма, Кели потисна порива си да прегледа негативите, преди да ги е откопирала. Направи им по едно контактно копие, разгледа ги под лупа и установи, че на всички кадри има една и съща къща.

— Е? Ще ми обясниш ли? — попита, оставяйки лупата настрана.

— Харесва ли ти?

— Не е лоша.

Старата фермерска къща изглеждаше приветлива и добре поддържана. Моравата отпред и градините около нея също бяха в идеално състояние. Звярът би се чувствал отлично там.

— Забеляза ли постройката вляво от къщата?

— Аха.

— Не мислиш ли, че от нея би излязло чудесно студио? Още повече, че до Ню Йорк се стига много бързо с влака.

Кели вдигна контактното копие и се вгледа отблизо в къщата, която щеше да бъде новият й дом. Запита се колко ли дни е прекарал Брайън в търсене на най-подходящото място, където тя би могла да си направи лаборатория. Обля я вълна на бурна радост. Явно мечтата, която бе таила толкова години в себе си, все пак не бе била само фантазия. Действително се бе явил истинският сияен рицар, готов да я отведе в замъка си през девет планини в десета.

Погледна го с блеснали очи.

— Вероятно.

— Вероятно?

— Ужасно много зависи от качеството на водата.

Брайън я привлече в обятията си.

— Нарочно го направи.

Кели го дари с още една нежна и пълна с любов усмивка.

— Разбира се, че нарочно.

— Защо?

— Започва да ми се струва, че ако не те държа поне малко в напрежение, тази твоя напориста индивидуалност направо ще ме премаже.

Той изведнъж стана сериозен.

— Грешиш, Кели. През последните два месеца открих много неща за себе си и най-важното от тях е, че преди да се появиш в живота ми, съм водил само празно съществуване. Никога няма да се върна към човека, който бях. Банковото дело е нещо, с което се занимавам, за да печеля. Доволен съм, че го правя добре. Но никога вече няма да ме обсеби до такава степен, че да пренебрегна всичко останало. Чисто и просто — аз те обичам. Оттук нататък ти си моят голям и единствен идеал.

Кели го целуна по шията.

— Какво щеше да направиш, ако бях казала „не“ на къщата и Ню Йорк?

По лицето му се разля дяволита усмивка.

— Щях да премина към план „Б“.

— Който е?

— Правя те моя заложница и започвам да те омайвам, докато чарът ми не окаже магическото си въздействие.

— А, ясно.

След известна пауза Кели го погледна престорено срамежливо.

— Мислиш ли, че е възможно временно да оттегля предишния си отговор?

— Не само е възможно, любов моя… — прошепна Брайън до устните й. — Смятай, че вече е факт.