Джорджия Боковън
Диви цветя (12)

Дванадесета глава

Десетината дни, които Брайън прекара в Аляска с брат си Том и неговото семейство, само засилиха болезнения му копнеж по Кели. Щастието на Том, радостта и веселието, царящи в дома му, обичта, с която го даряваха съпругата и децата му, накараха Брайън да пожелае същото и за себе си. Накрая това желание стана толкова неудържимо, че не можеше да мисли за нищо друго. Резервира си билет за самолета, за да отиде при Сали и да поиска от нея сестрински съвет.

Когато пристигна в Мериленд, беше типичен августовски ден — горещ и влажен. Почувства се така, сякаш бе попаднал в оранжерия.

Сали го посрещна на аерогарата с широко разтворени обятия.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук! — извика смеейки се тя.

— Нито пък аз.

Брайън я прегърна, а после се отдръпна леко.

— Дай да те огледам.

Сали бе прибавила към теглото си един-два килограма и изпитото й лице леко се бе заоблило. Кестенявите й коси се бяха примесили с тънки сребърни нишки, а големите й сини очи бяха все така блестящи и разкриваха изключителния й интелект.

— Изглеждаш фантастично!

— Е, значи вече сте двама на това мнение. Мартин непрекъснато ми повтаря, че след като съм понапълняла, съм била станала най-сексапилната жена по Източното крайбрежие.

— Само по Източното?

Сали се изкикоти.

— Кой знае.

Тя го хвана под ръка и го поведе към линията за багажа.

— Как са Том и Барбара?

— Добре са… децата също. Пращат ти целувки и покана да им погостуваш.

— А мама?

— И тя е добре. Поне беше преди две седмици.

— Ами ти? Как я караш?

На Брайън не му се искаше да говори за проблемите си във фоайето на летището.

— Не мога да се оплача…

— Никакво самосъжаление или шок след напускането?

— Досега — не.

— Когато решиш да предприемеш решителна крачка, правиш го бързо и безвъзвратно.

— Това беше единственият начин.

— По-добър от вземането на отпуск?

Брайън зарея поглед към поточната линия.

— Тогава бях отчаян и затова предприех отчаяни действия.

— Ти обичаше банковия бизнес. Какво се случи? — Както обикновено, Сали биеше право в целта.

— Горе на върха въздухът стана прекалено разреден. — Брайън забеляза куфарите си и отиде да ги вземе.

После, за да насочи разговора в друга посока, я попита за Мартин и децата. Когато тя приключи разказа си за мъките и страданията да бъдеш майка на три тийнейджърки, вече паркираше колата пред една двуетажна тухлена къща в колониален стил.

— Ето, това е — обяви Сали, отваряйки вратата на колата.

Брайън се огледа наоколо. Прецени, че дворът е най-малко два хектара, а къщата — над четиристотин квадратни метра. Сали и Мартин очевидно се бяха устроили доста добре.

— Впечатляващо е — каза той, като се насочи към входа.

— Ако бе приел поне една от поканите ми през изминалите десет години, нямаше да си изненадан, че живеем в хотел.

— Това е хотел?

Сали се засмя.

— Винаги си бил припрян с въпросите. Просто се пошегувах с размерите на този хамбар и с множеството хлапета, които непрекъснато щъкат навън-навътре. Запомни думите ми — скоро и ти ще си мислиш за това място като за хотел. Или най-вероятно, след като толкова време си живял съвсем сам, ще решиш, че тук е зоологическа градина.

В този момент входната врата се отвори и едно красиво момиче срамежливо пристъпи навън.

— Това да не е Марги?

— Опитай пак — смъмри го Сали.

— Кристин?

— Позна.

— Не може да бъде! Та тя беше бебе!

— Явно не си се вглеждал внимателно в снимките, които ти изпращам всяка година.

— Не е вярно. Пазя ги в скрина.

— Толкова бързо растат. Сякаш беше вчера, когато им се карах, че си пъхат картофено пюре в ушите, а сега се побърквам от страх, че могат да се изкушат да натъпчат носовете си с бял прашец.

— Те нали не…

— Не… Слава богу, засега нямаме този проблем.

На верандата Брайън се спря, пусна куфара и разтвори ръцете си. Кристин сякаш само това бе и очаквала. След една силна прегръдка и звучна целувка, Брайън я информира, че е първата дама със скоби на зъбите, която е имал удоволствието да целуне. Тя грейна при думата „дама“ и с негодувание възропта срещу „тези релси“. След минута стеснителността й се бе изпарила и Кристин го придружи до стаята за гости.

Сали се появи на вратата.

— Хайде, скъпа, остави вуйчо си на мира, за да се освежи и си почине преди вечеря.

Тя отстъпи встрани и направи път на дъщеря си, без да обръща внимание на умолителния й поглед.

— Ние ядем в седем. Ако искаш, подремни си дотогава. Ще накарам някое от децата да те събуди.

— Имам ли вид на човек, нуждаещ се от сън?

Сали го огледа критично.

— Не съм съвсем сигурна какво точно ме притеснява във вида ти…

— Убеден съм, че ще ми кажеш веднага, щом разбереш.

Тя вдигна рамене и в погледа й блеснаха закачливи пламъчета.

— Че за какво друго са по-големите сестри?

Вечерята беше трогателно завръщане към шумната семейна атмосфера край масата, която събуди у Брайън спомени за детството му. Няколко часа по-късно, тъй като не му се спеше, той слезе по стълбището и се насочи към кухнята да си налее чаша мляко. Беше много изненадан, когато в дневната завари Сали да седи с книга в ръка на дивана.

Тя я затвори и я остави настрана.

— Чаках те.

— Мен?

— Прекалено много мисли се въртят из главата ти, за да заспиш. Знаех, че е въпрос на време да слезеш и да си потърсиш нещо за пиене или ядене.

— Старите навици умират трудно.

— Искаш ли да хапнеш, преди да ми разкажеш какво те мъчи, или би предпочел да се задоволиш с чаша шери?

— По-скоро бих си направил гаргара с бензин.

Сали се засмя.

— Хайде, ще те изчакам.

Когато Брайън се върна след няколко минути, търпеливо се въздържа от въпроси, докато той не погълна кейка и млякото. После се втурна в атака.

— Ще ми обясниш ли веднага защо гледаш така отнесено или ще трябва да ти вадя думите с ченгел от устата?

Брайън се втренчи в нея за момент, след това се облегна назад в стола си и вдигна крака на тапицираното с кожа канапе.

— Най-просто казано, аз съм влюбен.

Сали за секунда изгуби обичайната си самоувереност.

— Изобщо не предвидих тази възможност. Коя е тя?

— Какво те кара да си мислиш, че не е Пола?

— Ти би могъл да се ожениш за онази жена, но да я обичаш — никога. Поне не чак толкова, че да гледаш с такова изражение.

Сали подви крака и подпря лакти на коленете си.

— Е, разкажи ми за нея. Искам да чуя всички подробности.

И Брайън започна, без да пропуска нищо, без да се щади, без да представя държанието си за по-добро, отколкото бе било всъщност. Разказа й колко немотивиран се чувства, колко е объркан, че не знае какво да прави с живота си оттук нататък, и че е наясно единствено с любовта си към Кели Стюард.

Сали го слушаше внимателно, като съвсем рядко вметваше по някоя бегла забележка. Зададе му няколко уточняващи въпроси, но иначе беше необичайно тиха. Когато Брайън най-после завърши изповедта си, тя изчака няколко секунди и каза:

— Мисля, че малко попресилваш нещата с пренебрегването на таланта на Кели. Вярно, държал си се като истинско магаре, но пък поне си достатъчно честен, за да се почувстваш зле от това. Никой не очаква да започнеш да се самобичуваш или да носиш монашеско расо до края на дните си. Трябва да се учиш от грешките си и да продължаваш напред.

Сали направи пауза, опитвайки се да събере мислите си.

— Как реагира Кели, когато й разказа за терзанията си?

— Не съм… Поне не всичко.

— О, разбирам.

— Докато бяхме в планината, един от нейните най-силни аргументи срещу любовта й към мен беше, че не я познавам добре. След като й заявих колко много греши, по никакъв начин не можех да приема нещо, което би доказало, че е права.

— А не е ли възможно тя да е права? — тихо попита Сали. — Ами ако просто си бил афектиран след напускането на „Америкоуст Банк“, нуждаел си се от утешение и тя ти се е оказала единствената под ръка?

Брайън механично подръпна брадата си.

— Ако това беше вярно, животът ми със сигурност нямаше да е толкова оплетен.

В съзнанието му изникна образът на Кели и той се усмихна.

— И сутрин щях да ставам много по-лесно.

— Този път ми е трудно да ти помогна, Брайън.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си загубила вълшебната си пръчица? И няма да я размахаш и да направиш така, че всичко да си дойде на мястото?

— Пръчицата ми изчезна в деня, когато ти влезе в истинския живот, само че беше твърде зает, за да го забележиш.

Сали се пресегна към шкафчето до себе си, бръкна в горното чекмедже и му подаде връзка изрезки от вестници.

— Ето. Събирах ги за теб през последните две седмици. Помислих си, че могат да се окажат интересно четиво преди заспиване.

Брайън ги взе и погледът му веднага се плъзна по заглавието на първа страница: Банка „Кънектикът“ загази. После изгледа въпросително сестра си.

— Не се ли интересуваш какви ги е надробило едно от твоите другарчета състуденти?

Той бързо прочете първия абзац и откри името Хауърд Уитън. Някъде дълбоко в съзнанието му нещо прещрака. Пред очите му се мярна неясният образ на арогантния и неприятен дебелак, който бе успял да се задържи в отбора по борба за не повече от година.

— Благодаря — рече с крива усмивка. — Нямам нищо против малко клюки от време на време.

Целуна Сали по бузата и се зачете в следващата изрезка.

— Утре не мога да се освободя, така че ще имаш съмнителното удоволствия цял ден да бъдеш развличан от племенничките си.

Сали стана и се протегна.

— Надявам се да харесваш рок музиката. Убедени са, че не могат да живеят без нея.

Брайън я слушаше с половин ухо, защото мозъкът му вече преработваше късчетата информация, извлечена от бързия преглед на статиите.

— Откъде знаеш, че съм учил заедно с Уитън?

— Това беше само предположение — сви рамене Сали. — Уитън завърши през същата година, през която и ти. Специалността му беше мениджмънт. Помислих си, че може да сте се срещали по лекциите.

Тя загаси лампите и го последва в хола.

— Проста дедукция, скъпи ми Уотсън.

Брайън обгърна раменете й и я притисна към себе си.

— Удивително, уважаеми Холмс. Както винаги, аз съм поразен от вашия гениален ум.

— Кажи го на децата ми. Те смятат, че съм изкуфяла.

— Дай им още няколко години и ще започнат да те ценят.

— Ще ми се да доживея дотогава.

Пред спалнята си Сали лекичко отвори вратата, обърна се и прошепна:

— И не чети цялата нощ.

Брайън поклати глава и по устните му се плъзна усмивка.

— Не мога да си представя как съм оцелял през всичките тези години без теб.

— Честно казано, и аз не мога — засмя се тя и му намигна, преди да затвори след себе си.

Докато вървеше по коридора към своята стая, Брайън почувства някакво голямо облекчение. Времето, което бе прекарал в планината с Кели, а после и сам, както и гостуванията у близките му, се бяха оказали подходящо и ефективно лекарство. Неговият свят, преди безнадеждно килнат на една страна, отново се бе изправил. И освен това, бе получил най-чудесния си подарък — Кели.

Дълго след като ранното лятно слънце бе обагрило небето в бледовиолетово, Брайън все още крачеше из стаята. Изрезките, съдържащи твърди факти за проблемите на „Фърст Кънектикът Либърти Банк“, бяха подредени в идеален ред, а останалите бяха разхвърляни по леглото. Четейки внимателно и попивайки, както самия текст, така и онова, което се прокрадваше между редовете, той бе успял да възстанови картината на дълбока финансова криза на банката.

Верен на характера си, Хауърд Уитън за по-малко от пет години почти бе съсипал една стара институция, която бе оцеляла и през най-лошите икономически сривове в страната. С предлагането на невероятни премии за служителите, уредили даването на нови кредити, Уитън бе поощрил надвишаването на кредитния таван, което бе достигнало до катастрофалното си процентно съотношение в момента. Без ефективна управленска система за проверка и баланс, за да се следи всеки отделен кредит, в края на краищата, всичко се бе разпаднало.

Брайън бе виждал подобни неща да се случват много пъти преди, но рядко се бе стигало до бедствената ситуация, в която бе изпаднала сега „Кънектикът Банк“. Нормално би било да се определи конкретен период от време за такива „състезания“ — от три до шест месеца най-много. Ръководството би трябвало да установи строг контрол върху всеки браншов кредит със съзнанието, че създадената атмосфера може да подтикне към отклонения от обичайната процедура за даване на заеми.

Само че в „Кънектикът Банк“ обстановката на надпревара бе била неудържима, а премиите — все по-сладки. Неизбежно е било в един момент хора, които никога не биха получили кредит заради своята ненадеждност, да бъдат класифицирани от служителите като допустим риск и да си излязат с негарантирани кредити. Било е само въпрос на време плащанията да започнат да закъсняват, а после — да секнат съвсем.

Пердетата се полюшнаха от бриза, нахлул в стаята, и привлякоха вниманието на Брайън. Той се приближи до прозореца, за да погледа избледняващите багри на утринното небе и настъпването на новия ден. Поразиха го пълната липса на умора и напливът на енергия, който почувства. Да вдигне „Кънектикът Банк“ отново на крака, се очертаваше като истинско предизвикателство. Ако бе открил нещо през безсънната нощ, която току-що бе отлетяла, то беше, че предизвикателствата не само правеха живота му интересен, но и му бяха ужасно необходими.