Джорджия Боковън
Диви цветя (1)

Първа глава

Брайън Робъртсън застана под пулсиращата струя на душа и остави горещата вода да облива напрегнатите мускули на врата му.

Вероятно, днешният ден щеше да бъде „най-големият“ в живота му, както гръмко бе обявено в сутрешния вестник. Бавно вдигна глава и щом водата взе да се стича по гъстата му кестенява коса, направи усилия да се откъсне от реалността на един свят, в който вече му беше противно да живее. Нямаше я радостта от успеха, нямаше го и удовлетворението, което би трябвало да изпитва. Стомахът му се бе свил на топка и нещо стягаше гърдите му. С отвращение завъртя хромираните ръкохватки на кранчетата, пресегна се за хавлията и започна да се бърше. Когато приключи, по широкия му гръб и по къдравите косъмчета на гърдите му все още блестяха ситни капчици.

Излезе от банята, оставяйки върху студения, покрит с плочки под, мокри отпечатъци от ходилата си. Мина покрай трапезарията, където на масата още стояха остатъците от закуската му и сутрешният вестник с неговата снимка, поместена на първата страница от бизнес приложението, и влезе в дневната. За да поразсее мрачните си мисли, отиде до прозореца и се загледа в тъмносините води на езерото Мичиган, озарени от раждането на новия ден. Машинално повдигна хавлиената кърпа, започнала да се смъква от кръста му. На тридесет и четири имаше същия тънък и стегнат кръст, както и по времето, когато бе участвал в отбора по борба на Харвард.

Телефонът рязко иззвъня. Брайън стреснато се извърна към апарата и кестенявите му очи се изпълниха с досада. Тази сутрин не му се говореше с никого и затова реши да го остави да си звъни. Успя да издържи само до четвъртия път и вдигна слушалката.

— Да?

Макар че се опита да бъде учтив, гласът му прозвуча грубо. Пола Майкълсън не обърна внимание на тона му.

— Здрасти, сладурче. Татко ми поръча да ти напомня за довечера.

През десетте години, откакто се познаваха, Роджър Майкълсън нито веднъж не беше го оставил да забрави за уговорена среща или за парти.

— А аз исках да те подсетя за обяда — продължи сластно Пола. — Мисля си, че бихме могли да отскочим до Ийстърбрук и да отпразнуваме твоето повишение по много специален начин. Резервирала съм апартамент за нас двамата. — Тя замълча за момент. — Това звучи ли ти така приятно, както на мен?

Брайън затвори очи и изстена вътрешно.

— Пола, още миналата седмица ти казах, че днес ще обядвам с управителния съвет в административната трапезария. Като нов член не ми е възможно да отсъствам.

— Искаш ли да се помъча да накарам татко да те извини?

Този път той не можа да сдържи стенанието си.

— Не, Пола… Няма да ми е приятно, ако говориш с баща си за това.

От опит знаеше, че точно сега Пола е нацупила перфектно начервените си устни.

— Ами тогава как ще ти дам подаръка?

Брайън потърка очите си.

— Ще се видим довечера… Защо не дойдеш в офиса, след като свърши срещата ми със съвета? Ще уредя да останем сами за няколко минути. Ако няма как да ми дадеш това, което си ми приготвила, то поне би могла да ме поздравиш, като ме целунеш.

— Видя ли! — възкликна тържествуващо тя. — Просто си знаех, че ще измислиш нещо.

— Вече трябва да тръгвам, Пола.

— Брайън…

— Да?

— Казах ли ти колко много, много се гордея с теб?

Брайън се усмихна.

— Не, струва ми се, че досега не си споменавала подобно нещо.

— Ах, ти, негоднико! Още след първия мъгляв намек за твоето повишение, съм ти го казвала поне по десет пъти на ден!

— Е, сега като се позамисля, май наистина един-два пъти си ми споменавала за това. Трябва да тръгвам, Пола. Затваряй или аз ще прекъсна.

Брайън изчака да чуе отсрещното изщракване и чак тогава остави слушалката. Пола имаше манията да затваря първа. Заплахата да бъде изпреварена беше единственият сигурен начин да я откъсне от телефона.

От Пола Майкълсън щеше да стане идеална съпруга — истински плюс за кариерата му. Прекарала целия си живот сред елитната прослойка на висшите бизнес среди в Чикаго, тя се чувстваше комфортно и напълно естествено в тях.

Натрапникът беше Брайън. Син на строителен работник и счетоводителка от Денвър, щата Колорадо, на него му бяха много по-близки празненствата с барбекю в задния двор, отколкото следобедните партита на моравата. Влизането му в Харвард и в префинения свят на харвардските възпитаници не бе нито планирано, нито дори предвиждано. Ако след неочакваната смърт на баща му не бяха му дали парите от застраховката, никога не би бил в състояние да си позволи това обучение и вероятно щеше да отиде в някой местен университет. Но дали нямаше да бъде много по-щастлив като управител на банков клон някъде в Колорадо? Това беше въпросът, който твърде често си задаваше тези дни.

Вземайки парите от застраховката, бе поел огромната отговорност да се справи добре. И така, в курса си се бе наредил сред десетте процента, завършили с отличен успех — нещо, което му бе дало правото да избира измежду „каймака“ от предложенията за работа. Неговият първи избор бе паднал върху „Америкоуст Банк“ — едно наистина разумно решение. Или така поне би трябвало да изглеждат нещата днес. В десет часа той щеше да стане най-младият вицепрезидент с пълни права в историята на банката. Заедно с повишението вървеше и креслото в управителния съвет, както и поредната порция засилено внимание от страна на местните медии, чиито представители изглежда бяха започнали да смятат, че Брайън им принадлежи, че могат да го търсят, да го интервюират и снимат винаги, когато е останало място за запълване в бизнес приложенията.

Издигането му към върха бе станало с главозамайваща бързина. При своите кратки спирки по служебната стълбица Брайън не бе имал достатъчно време да опознае хората около себе си. И ето че напоследък, в тихите часове на ранните утрини, той бе започнал да си дава сметка за ужасяващата цена, на която бе постигнал успеха си. Беше богат откъм познати и страшно беден откъм приятели. Сега, при последното му повишение, се бе появила Пола. Забавляваше го големият брой на хората, които си мислеха, че именно на нея се дължи шеметното му изкачване в йерархията на четвъртата по големина банка в страната. За разпространяващите клюките това, че допреди една година изобщо не бе я познавал, нямаше никакво значение — достатъчен им беше самият факт, че тя е дъщеря на председателя на управителния съвет, и следователно, няма как да не е оказала силен натиск в негова полза.

Странно, но ухажването и последвалият годеж само смътно се бяха запазили в паметта му. Безпокоеше го не това, че е постигнал нещо, което сам не би могъл да направи. В безсънните си нощи се терзаеше от мисълта, че е възможно да е избрал Пола, защото тя би го довела по най-лесния път до върха.

Брайън разтърка врата си и замислено се втренчи в блестящата повърхност на езерото Мичиган. Несъмнено, имаше всичко. Защо тогава не беше щастлив? Колко мъже на тридесет и четири всяка сутрин поглеждаха към света с чувството, че радостта и всичките предизвикателства на живота са останали зад тях? Толкова различен ли беше?

Отърси се от вглъбеността си, хвърли един последен поглед към позлатените от слънцето води, обърна се и тръгна към спалнята. Не беше сигурен какво ще направи, за да промени положението. Знаеше само, че е абсолютно необходимо да предприеме нещо. Болезнено осъзнатата истина за чувствата, които го терзаеха, правеше решението му още по-твърдо.

„По дяволите! Животът е прекалено къс, за да продължавам да живея така, както досега!“

След по-малко от половин час, облечен с дънки и сако от туид, вече беше готов да тръгне към високата сграда на „Америкоуст Банк“. Тъмносивият костюм на „рибя кост“ — неофициалната униформа на банката — който бе носил цели дванадесет години, остана захвърлен до леглото. Мъжът, който излезе от стаята, не беше предишният Брайън. Лицето на този нов човек беше огряно от лъчезарна усмивка, заменила доскоро изопнатите му от напрежение черти. Вървежът му беше лек и бодър, в очите му проблясваше решителност. Също като мечка, събуждаща се от дълъг зимен сън, той се беше отърсил от летаргията, която през последното десетилетие бе обхванала душата му. Чувстваше, че отново може да диша свободно, да поема въздух с пълни гърди, а не едва да вегетира в душните офиси и заседателни зали на „Америкоуст Банк“.

Ако беше танцьор, би се разиграл от радост, ако беше певец — би се опитал да вземе горно до. Но понеже беше Брайън Робъртсън — всепризнатият гений на банковия свят, за чиито действия се твърдеше, че са предсказуеми като изгрева — той освободи чакащата го лимузина и тръгна пеша, наслаждавайки се с цялото си същество на свежия въздух, който не беше изкуствено контролиран от климатична инсталация. Колко малко му бе трябвало. Как бе допуснал толкова да се отдалечи от това, което беше всъщност — човек, израснал сред кристалночистия планински въздух?

Пристигна на работа с петнадесет минути закъснение.

Когато отвори големите дъбови врати на заседателната зала, във всички очи, които се насочиха към него, се четеше много повече от раздразнение — те бяха шокирани. Брайън издържа погледите им, без да трепне, щастлив от мисълта, че се налага да прави това за последен път. Той кимна за поздрав.

— Господа.

Трима от членовете на съвета с най-малко влияние кимнаха в отговор.

Бавно и отмерено, като се наслаждаваше на всеки враждебен, но и пълен с любопитство поглед, отправен към него, Брайън се насочи към празния стол от другата страна на масата.

Роджър Майкълсън нетърпеливо се покашля.

— Тъй като би било малко неприятно да ви изчакаме, за да си отидете вкъщи и да се преоблечете, господин Робъртсън, бъдете така добър да побързате и седнете на мястото си, за да можем да започнем с дневния ред.

Брайън стисна облегалката на стола.

— Преди началото на насроченото заседание бих искал да кажа нещо.

— Не може ли да почака! — Леденият тон на Роджър Майкълсън изразяваше не въпрос, а заповед.

— Моля ви само за няколко минути. Мисля, че е справедливо, като се имат предвид дванадесетте години без отпуск, които отдадох на „Америкоуст Банк“.

Роджър Майкълсън се облегна назад и нервно започна да почуква с тънката си златна писалка по масата.

— Давайте, но колкото е възможно по-накратко!

Брайън се усмихна. Методичното почукване имаше за цел да го сплаши, но той знаеше, че усмивката, която отправяше в отговор, щеше да вбеси бащата на бъдещата му съпруга. Бавно обходи с поглед всеки един от присъстващите. Когато накрая отново срещна очите на Роджър Майкълсън, леко кимна.

— Казано възможно най-накратко, господа… аз напускам.

Изявлението му беше последвано от всеобщо ахване. Дори и Роджър остана със зейнала от изненада уста.

През цялата си кариера в „Америкоуст Банк“ Брайън никога не се бе чувствал по-удовлетворен. Докато всички бяха твърде зашеметени, за да могат да кажат нещо, той заобиколи дългата маса и излезе от залата.

Взе асансьора и се спусна два етажа по-надолу. Спря се да целуне секретарката си, с която бе работил осем години, и влезе в офиса, за да освободи бюрото си.

Ако не схващаше бързо, Барбара Халстед не би останала секретарка на банковия гений толкова години. Трябваха й не повече от тридесет секунди, за да оцени ситуацията, да изтълкува правилно първата целувка, която бе получила от своя шеф, да стане от мястото си и да го последва в кабинета му. Понеже работеше вече година и половина след датата, на която можеше да се пенсионира, тя нямаше да изгуби много, ако му кажеше какво мисли. Това беше едно от нещата, които Брайън харесваше у нея. Дори и преди да навърши пенсионна възраст, Барбара никога не бе говорила със заобикалки, не се бе подмазвала и не си бе позволявала държание, недостойно за такава опитна и ефективна секретарка, каквато си беше. Като отплата за прикриването от нейна страна на многобройните му грешки, когато бе бил още млад и зелен, Брайън се бе постарал да уреди нещата така, че когато той получи повишение, заплатата й да се вдига заедно с неговата, превръщайки я по този начин в най-високоплатената секретарка, работила някога в банката.

И ето че сега Барбара — олицетворение на ефикасността и интуицията — бе застанала пред него с гръб, опрян на затворената врата.

— Е?

Брайън вдигна поглед от бюрото си и на лицето му разцъфна усмивката, която не можеше да сдържа повече.

— Напускам.

Очите й се разшириха.

— Какво?!

— Напускам — повтори той.

Барбара скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в него. След няколко секунди поклати глава.

— Е, браво.

Брайън й намигна.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Аз съм може би единствената, която може да те разбере.

— Ти и майка ми. От години ми повтаря, че тази моя работа без удоволствия само ме състарявала.

— Майка ти е умна…

В този момент вратата се блъсна в гърба на Барбара. Преди тя да успее да се отдръпне, последва втори удар.

— Брайън! — пронизително изкрещя Пола. — Знам, че си вътре, Брайън! Не се опитвай да ме спреш, като затискаш…

Тя влетя в кабинета.

Барбара я заобиколи и дискретно излезе. Притиснала ръка към гърдите си, Пола изглеждаше така, сякаш току-що бе участвала в маратонско бягане.

— Как… можа?! — задъха се тя. — Как можа… да направиш… това… без да поговориш с мен… Или поне да кажеш първо на татко!?

— Пола…

Брайън протегна ръце към нея, но Пола отстъпи назад.

— Реших да напусна едва преди около час…

— Как можа да ми погодиш това?! — изхлипа тя.

— На теб ли?

— Да, по дяволите, на мен! — Брайън за пръв път я видя да плаче. — Как въобще бих могла да обясня на приятелите си?!

Той се облегна на бюрото.

— Ако изобщо се наложи да обясняваш на някого каквото и да било, можеш просто да кажеш, че съм се уморил от тази въртележка и съм решил да сляза от нея.

От гърлото й се изтръгна сърцераздирателен стон.

— Хората ще си помислят, че съм сгодена за някой умопомрачен.

Пола понечи да прокара пръсти през лъскавата си руса коса, но се спря, осъзнавайки, че прическата й може да се развали.

— Пола, престани да хленчиш и ме чуй! Кога най-после ще разбереш, че в живота има неща, много по-важни от това какво мислят и говорят другите за теб?

— Грешиш, Брайън. Няма нищо по-важно за един човек от доброто мнение на другите за него.

— Ако наистина смяташ така, излиза, че ние с теб имаме голям проблем.

Тя го погледна с насълзените си сини очи, около които се бяха очертали тъмни кръгове размазан грим.

— О, Брайън! Ти разби сърцето ми!

Прие носната кърпичка, която й предложи, и след няколко подсмърквания отново вдигна очи, изпълнени с надежда.

— Все още имаш шанс… — умоляващо хвана ръката му. — Би могъл да им кажеш, че е станала ужасна грешка. Те сигурно са много ядосани, но в края на краищата ще ти простят. Татко може да се погрижи за това.

Когато от реакцията му стана ясно, че Брайън няма намерение да изпълни молбата й, Пола се притисна плътно към тялото му.

— Моля те, Брайън, направи го заради мен… заради нас!

— Съжалявам, Пола…

Тя се отдръпна.

— Това ли е последната ти дума? — попита хладно.

— Да.

— Тогава нямам друг избор, Брайън.

Пола посегна към крушовидния диамант на лявата си ръка.

— Дълго време чаках, преди да се реша да избера звездата си. Когато срещнах теб, си помислих, че най-после съм открила тази, която ще се издигне най-високо и ще свети най-ярко. Но очевидно съм сбъркала.

Тя му подаде пръстена.

— Твърде много се ценя, за да позволя това да ми се случи. Не искам да се проваля заедно с теб.

Преди да го поеме и да го пусне в джоба си, Брайън остана загледан в нея няколко секунди. След това я хвана за раменете, притегли я към себе си и леко я целуна по челото.

— Не съм сигурен как да ти благодаря за този великодушен жест, Пола — рече саркастично, за да прикрие болката си. — Много мило от твоя страна, че ме освобождаваш. Ако мога да направя каквото и да е в замяна…

— Напусни Чикаго! — изсъска Пола и го изгледа унищожително. — Омитай се оттук колкото се може по-бързо!

— Ах, моя прелестна Пола! Как можа да изречеш нещо толкова жестоко след всичко, което означавахме един за друг?

Истината, съдържаща се в иначе язвителния му отговор, го опари.

— Това, което направи тази сутрин, доказва, че никога не си ме обичал истински!

— Пола, опитай се да разбереш, че постъпката ми няма нищо общо с теб. Просто днес дадох израз на това, което ме терзае от години.

„Как бих могъл да й опиша тази празнота в душата си и вътрешната си необходимост от решителни действия?“ — мина му през ума.

— Нещо в мен беше започнало да умира. Трябваше по някакъв начин отново да намеря себе си… Щом като не можем повече да сме любовници, поне да се разделим като добри приятели, а?

— Върви по дяволите, Брайън Робъртсън! Последното нещо на този свят, от което имам нужда, е приятел като теб!

Очите й отново се наляха със сълзи.

— Надявам се, че никога, докато съм жива, няма да те видя пак! — Пола се обърна и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

Брайън безуспешно се опита да извика у себе си съжаление за раздялата. „Как не съм я преценил що за човек е тя. Какво е станало с мен? Защо съм бил толкова сляп?…“

Лекичко почукване го откъсна от мислите му.

— Да?

Вратата се открехна и Барбара надникна през процепа.

— Какво ще кажеш за малко компания?

— Чия?

— Моята.

Брайън уморено се усмихна.

— Влизай. Едно приятелско лице винаги е желана гледка.

— Доколкото разбирам, нещата с красивата госпожица Пола не вървят добре?

— Изглежда тя смята, че блестящите доспехи на нейния рицар са се превърнали в купчина ръждясало желязо.

— Неуместно ли ще бъде, ако ти кажа „честито избавление“?

Той прокара ръка през косата си.

— Не ми беше лесно да го приема, но и аз стигнах до същия извод. Предполагам, че просто не исках да си призная до каква степен се бях оставил да ме носи течението.

— Е, ще ти кажа още нещо — връщането ти на твърдата земя стана с гръм и трясък. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че вестта вече е сигналът до медиите. Получиха се три заявки за интервю с теб. Казах им, че ще отидеш да се срещнеш с тях колкото е възможно по-скоро.

— Мислиш ли, че някой ти е повярвал?

— Не чак дотолкова, че да не тръгнат незабавно насам. Ако искаш да се измъкнеш, предлагам ти да побързаш.

Брайън погледна към бюрото си.

— Аз ще свърша останалото — успокои го Барбара. — Това ще бъде и последното нещо, което ще направя като твоя секретарка… и като служителка на „Америкоуст Банк“.

Той я изгледа укорително.

— Не мислиш, че ще остана тук без теб, нали? Имам цял куп внучета, на които поради липса на време не съм се нарадвала както трябва. А и ме чака околосветско пътешествие, което съм си обещала, че ще предприема, преди да съм станала прекалено стара, за да му се насладя.

Брайън бръкна в джоба си и извади диамантения годежен пръстен, който Пола му бе върнала само преди минути.

— Ще ми направиш ли една последна услуга?

— На теб? Каквото пожелаеш.

Той се усмихна.

— След години, когато в мислите си се върна към всички тези събития и споменът изплува пред очите ми като огромен облак, единственият светъл лъч ще бъде твоето лице.

Брайън хвана ръката й и сложи в дланта й скъпия пръстен.

— Искам да го приемеш като подарък за сбогом. Носи го, продай го, направи с него, каквото пожелаеш. За мен е достатъчно да знам, че си използвала това късче въглерод за собствено удоволствие.

Барбара погледна диаманта и в очите й блесна влага.

— Можеш да разчиташ на мен — нежно каза тя и го целуна по бузата. — А сега изчезвай оттук.

 

 

Късно вечерта, докато Брайън стоеше в апартамента си с питие в ръка, загледан в светлините на Чикаго, еуфорията му започна да избледнява. Обзе го ужасяващото усещане за тъга, чиито пипала пролазиха и в най-закътаните ъгълчета на съзнанието му. Терзаеха го и мъчителни въпроси: „Кога изгубих вярната посока? В кой момент от живота си замених свободата си със стремеж към повишение, чувството си за красота — с жаждата за власт?“.

Подаването на оставката бе само първа стъпка към преоткриването на неговото собствено „аз“. Щеше му се да знае каква би трябвало да е втората. Имаше усещането, че е като кораб без платна, без рул и радар, оставен на произвола на съдбата. Живееше в Чикаго, но без работата и контактите си беше само един чужденец в този огромен град. Не искаше да потърси никого от многобройните си познати, защото никой от тях не би могъл да разбере мотивите му. Днес бе извършил нещо много повече от напускане на службата — бе скъсал с начина си на живот. Замяната на фалша с истинския живот несъмнено си струваше.

Брайън остави полупразната чаша на масата, протегна се и тръгна към спалнята. Разсеяно смъкна златните бутнели с гравирана отгоре им буква „Б“ в класически романски стил и ги сложи на тоалетката. Те бяха единствените скъпоценности, които баща му някога бе притежавал. Брайън бе ги наследил от него.

Погледна към старата фотография на своето семейство. Беше направена една година, преди да се случи нещастието с баща му, по времето на последната им екскурзия из дивата пустош на Колорадо. Спомни си колко горд бе бил тогава, защото най-после бе настигнал баща си по височина. Майка му, обвила влюбено ръка около кръста на съпруга си, бе била особено щастлива този ден. На обяд бяха я изненадали за рождения й ден с една посмачкана торта и съответните свещички.

Брат му, Том, който на снимката изглеждаше само с четири-пет сантиметра по-нисък от батко си, след навършване на осемнадесет също бе израсъл до метър и деветдесет. Бяха изминали почти пет години, откакто Брайън за последен път се бе видял с него и съпругата му — морски биолог — които живееха с четирите си деца в Анкоридж, Аляска.

Следваше Сали, родена около седем години преди Брайън. Тя бе предизвиквала двамата си братя да дават винаги най-доброто от себе си, бе ги научила да се борят и им бе била най-полезният треньор. Сали се бе омъжила за ученическата си любов веднага след завършване на университета и за четири години бе станала майка на три деца. Сега живееше в Мериленд, работеше за правителството и продължаваше да се обажда на Брайън най-малко по два пъти на година.

Някога бяха били чудесно семейство и животът им бе бил пълен с любов и смях. След загубата на баща им смехът бе изчезнал. Бяха им нужни месеци, за да се научат отново просто да се усмихват. И всичко това се бе случило заради някого, който се бе опитал да поспести малко пари чрез съкращаване на разходите за железобетонни крепители на строящата се висока административна сграда. Току-що завършената конструкция се бе сгромолясала, точно когато бригадите бяха пристигнали на работа. Бащата на Брайън бе един от дванадесетте загинали.

Колко ли често човек трябваше да се връща към дадено събитие от живота си, за да може да заяви уверено, че би бил коренно различен, ако то не се бе случило? Ако сам не беше си наложил да успее, да постигне нещо заради паметта на баща си, Брайън никога не би се стремил така целенасочено към дипломата и кариерата си. Чак сега разбираше в какво се състоеше цялата трагедия. В представата на баща му за успял човек се включваше и наличието на свободно време за удоволствията на живота. За него да поседи при залез с приятел би било далеч по-ценно отколкото спечелването на място в управителния съвет на „Америкоуст Банк“.

Брайън прекара следващите няколко дни предимно в отбягване на репортерите и подреждане на мислите и чувствата си. Когато в края на третия ден се почувства готов да поговори с някого, първият, за когото се сети, бе Фил Стюард. Той беше единственият му приятел от университета, с когото все още си правеше труда да се среща. Когато работата на Фил го довеждаше в Чикаго, което се случваше поне два пъти годишно, той обикновено отсядаше в апартамента на Брайън. Двамата подновяваха старата връзка, щастливи да открият, че въпреки годините, тяхното приятелство продължаваше да е все така стабилно.

След два неуспешни опита, най-накрая Брайън успя да открие Фил в дома му във Финикс, щата Аризона.

— Защо не вдигаше слушалката досега? — започна без предисловия Фил. — Какво, по дяволите, става там горе?

— Не знам. Напоследък не обръщам голямо внимание на новините.

— Говоря за теб!

— Чул си нещо за мен чак там долу?

— Не забравяй, че и тук долу си имаме кабелна телевизия. В някои определени среди ти си гореща тема.

Брайън въздъхна. В университета се бе сблъсквал с журналистиката, дори една лятна ваканция бе работил във вестник, така че уважаваше тази професия. Но просто беше ужасно изморен да бъде „гореща тема“.

— Фил, можеш ли да приемеш вкъщи гост за няколко дни?

— Знаеш, че винаги си добре дошъл. Не съм ли те канил предостатъчно?

— Е, най-после ще се възползвам от поканата ти.

— Брайън…

— Да?

— Трябва да те предупредя…

— Знам.

Работата на Фил като редактор в няколко списания на авиокомпании беше естествено продължение на вроденото му любопитство. Независимо дали ставаше дума за приятел или враг, ако имаше интересна история, той щеше да разпитва докрай.

— Когато пристигна, ще ти разкажа всички досадни подробности. Обещавам ти, че ще се разочароваш.

— Съобщи ми кога каца самолетът ти. Ако не мога аз, ще те посрещне Алис.

Брайън го увери, че ще му се обади, веднага щом резервира билета си. След като остави слушалката, обходи с поглед апартамента си, осъзнавайки, че вероятно го прави за последен път. „Може би — помисли си тъжно, — след време ще ми липсват тези стаи, които никога не съм считал за свой дом…“

Само че искрено се съмняваше в това.