Джоун Брамш
Накажи ме с целувка (8)

Осма глава

Плановете им за следващия ден вече бяха готови. Пропътуваха с кола седемдесетте мили до Фелпс Мил — живописна стара мелница, която сега бе напълно възстановена. Построена преди повече от двеста години, тя в продължение на десетилетия бе служила на фермерите от околията, когато са имали нужда да смелят своето зърно. И въпреки че бе прекратила работа в 1930 г., мелницата сега беше популярна като туристическа атракция.

По време на разходката Джени и Джон бяха изключително внимателни в думите и действията си. Ако единият случайно бутнеше другия, веднага следваше смутено извинение. Не успяха да се отпуснат чак до момента, когато се покатериха на двете водни колела, поставени легнали в потока.

— Не бях виждал водни колела, които да не стоят изправени над водата — сподели Джон, докато помагаше на Джени да излезе от кабинката с предавките.

— Сигурно са осъзнали, че по този начин ще извлекат от водата повече енергия — предположи тя. — Или пък майсторът, който е построил мелницата, е бил мъртвопиян!

Джон я прегърна и я притисна към себе си. После зашепна в ухото й:

— Ако по негово време е имало някоя жена като теб, мога да си представя в каква безизходица се е намирал. Опивам се само като те гледам, Джени. — Леко се отдръпна, за да надникне в дълбоките й сини очи, да разбере отношението й към думите му. Накрая взе своето решение.

— Ще те целуна, Джени.

— И аз го желая, Джони — тихо отвърна тя.

Устните му нежно докоснаха нейните, но тя усети познатите искри на страстта. Притисна се към него и усети, че коленете й омекват. Усещаше, че той започва да губи самообладание, но нейното отдавна се бе изпарило. Езикът му нежно докосна ъгълчето на устните й и в нея нещо се пречупи.

Тя изстена и отвори уста, за да го приеме в себе си. Целувката ставаше все по-дълбока и ръцете му започнаха да я галят по гърба. Тя също не стоеше неподвижно. Пръстите й преоткриваха здравите мускули на гърдите му и сякаш на своя глава се опитваха да разкопчаят ризата. Забравили къде се намират, двамата се поддадоха на желанието си, което ги понесе като буйна река във водовъртежа на страстта.

Внезапно от стълбите, които водеха до втория етаж, се изсипа цяла група единадесетгодишни хлапета. Джени и Джон, задъхани и зачервени, се отдръпнаха един от друг, а малките скаути ги наобиколиха.

— Хванахме ви! — изграчи едно луничаво червенокосо момченце.

— Ей, мистър, не знаеш ли, че това е публично място — викна друго.

— Ама тя наистина те е възбудила, а, мистър? — с глас на познавач се обади трето хлапе.

Неспособен да сдържи усмивката си, Джон се обърна към скаутите и безпомощно се ухили, като придърпа изчервилата се Джени към себе си. Вдигна ръка.

— Какво да ви кажа, приятелчета? Няма да мине много време и някоя красива жена ще завърти и вашите глави! — Той поведе Джени нагоре по стълбите.

Преди да разменят и дума, двамата чуха как ръководителят слиза при момчетата.

— Какво е ставало тук?

— Нищо, мистър Бекер — отвърна невинно гласче.

— Просто си говорехме с една симпатична двойка — дрезгаво додаде червенокосото.

До двамата долетя шумното му „Хм!“. Те се спогледаха и избухнаха в смях.

— Тези малки чудовища! — задъхано рече Джон. — И момиченцата ли са същите?

— Аха — изкикоти се Джени. — Но момиченцата обикновено не се занимават с тези неща, преди да са поне с две години по-големи.

— Права си. Явно еволюцията се е ускорила. Ами аз бях най-малко на тринадесет, преди да започна да мисля за такива неща.

— А това беше толкова отдавна!

— Внимавай, Ларсон! Пак започваме!

— Добре, Маккалъм. Да похапнем.

Следобедът премина в приятен и игрив разговор. Никой не спомена за инцидента с целувката, нито се опитаха да си обяснят какво бяха изпитали в хладното подземие на мелницата. И двамата чакаха удобен момент.

Когато се прибраха, поплуваха и се пекоха на слънце. Джон целуна Джени няколко пъти, а тя също даде своя цял от ласки и докосвания, но и двамата нямаха желание отново да бъдат прекъснати. По-късно Джени се разтревожи, защото усети как Джон става все по-мълчалив.

— Има ли нещо, Джони? — Започна да масажира раменете му. — Преследват ли те все още онези кошмари? — Той поклати глава, все още загледан в далечината. Несъмнено нещо го тревожеше, но какво? — Искаш ли да поговорим за това?

— Не. — Той бързо се изправи и с едно движение вдигна и нея. — Не мога да говоря. Не сега. Просто съм намислил нещо. Предстои ми важно решение, което се отнася до бъдещето.

Сърцето на Джени се сви. Сигурно се опитваше да намери смелост, за да й каже, че си тръгва. Да, това беше.

Сякаш не забелязваше тревожното й изражение, Джон започна да привежда плана си в действие.

— Поканена си на официална вечеря в лятната ми вила.

— Колко официална? — попита Джени с надеждата, че ще го поразвесели.

— Ами не можеш да дойдеш по бикини — сериозно отвърна той.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да нося истинска рокля ли?

Джон си каза наум, че би й се зарадвал много повече, ако дойдеше в евино облекло, но въздъхна и продължи:

— Надявам се да носиш най-официалните дрехи, които имаш. Ще бъде много особена вечер. Аз, хм, имам намерение да те попитам нещо, Джени.

Можеше да каже милион други думи, но изборът на точно тези доведе Джени почти до припадък. Тя пое дълбоко въздух, за да превъзмогне замайването, и не забеляза златистите искрици в очите му.

— Кога да дойда, както обикновено ли?

— Не, мисля, че най-подходящо ще бъде един час по-късно. Около седем и половина, ако това не те затруднява. Ще имам доста работа по приготовленията за вечерта.

— А този твой въпрос, който смяташ да ми зададеш… дали ще ми хареса? — попита тя, като по чудо успяла да събере смелост.

Ако погледите наистина можеха да затоплят сърцата на жените, то сърцето на Джени сигурно би се превърнало в зачервен парен котел веднага след като очите на Джон се спряха върху нея. Той пристъпи към нея и повдигна брадичката й. После се приведе и нежно я целуна по устните, след което се усмихна на учуденото й изражение.

— Искрено се надявам, че ще ти хареса, мила — промълви многозначително. После внимателно я обърна и я побутна към дома й. — Хайде, тръгвай, Джени! Ще се видим довечера.

Тя закрачи към своя остров. Опомни се чак когато седна в стария си люлеещ се стол! Внезапно осъзнала как стоят нещата, прошепна:

— Та той ще ме попита дали искам да се омъжа за него! — Разстроена от начина, по който Джон бе успял да я манипулира, тя започна да се люлее все по-бързо и по-бързо, усещайки, че гневът й нараства успоредно със скоростта. — Добре! Значи го очаква голяма изненада. Защото отговорът ще бъде не.

Обидена и ядосана, тя реши просто да не отива. После, като се поуспокои, се запита защо е толкова разстроена? Реши, че ще отиде. Просто трябваше да обсъдят този въпрос като двама цивилизовани зрели хора — това беше всичко.

Изтича по стълбата, водеща към спалнята й, и започна да рови в дъното на килера, където държеше няколко чанти с неразопаковани дрехи.

— Щом ме иска официална, значи официална и ще бъда! — зарече се тя, докато изваждаше любимата си къса вечерна рокля — от лека коприна, оцветена в аквамарин. Останалата част от следобеда прекара в дребни удоволствия. Първо отиде в банята и дълго време лежа в почти препълнената с ароматни мехурчета вана. После изми косата си с шампоан и я изсуши на слънце. За пръв път от месеци насам си направи истински маникюр и педикюр. Бледорозовият цвят на лака си подхождаше с този на роклята й.

Облече си копринен комбинезон без презрамки, а върху него роклята, която също беше с голи рамене. После седна, за да се погрижи за лицето си. Трябваше да внимава, защото отдавна не се бе гримирала, а нямаше желание да прилича на клоун. Не и тази вечер! След като довърши сребристосините сенки, тя добави още малко руж на скулите и повтори червилото, за да придаде по-силен блясък на устните си. После пръсна във въздуха с любимия си дезодорант и мина през облака от микроскопични капчици, които обгърнаха цялото й тяло с опияняващ аромат.

Погледна се в огледалото и внимателно нагласи роклята около бюста. Одобрително се усмихна на отражението си.

— Бях забравила колко оскъдна е всъщност тази рокля! — Взе сребристите си сандали с високи токове, но за из път обу мокасините. Смяташе истински да шашне Джон Маккалъм, но нямаше никакво намерение в усилието да си счупи крака. Щеше да си обуе сандалите, докато стигнеше достатъчно близо до къщата.

Джон вече я очакваше и видя как се изкачва по брега като Венера, която се издига от пяната на вълните. Обхвана го отчаяние, когато забеляза как изящно се носи със сребристите си сандали. Красивата рокля блещукаше около стройното й тяло, а лъчите на залязващото слънце се процеждаха през клоните на дърветата.

— Господи! — промълви той. — Откъде ще взема сили да съблека това нещо довечера? Вече съм напълно неадекватен! — Но трябваше да се справи. Цялото им бъдеше зависеше от изпълнението на плана му за тази вечер. Пое си въздух и се помоли да успее да запази самообладание. После отиде да посрещне омайното видение, което се носеше към него.

— Джени! — Той хвана протегнатите й ръце. — Великолепна си!

Джени одобрително отвърна на възхитения му поглед. Тя също го бе наблюдавала. Беше в перленосиви панталони, които подчертаваха стройните му бедра, и с копринена риза в същия цвят. Тази вечер се бе превърнал в олицетворение на дискретната елегантност чак до проблясващите черни мокасини.

— Тази вечер си много красив, Джони.

— Парфюмът ти е опияняващ — каза той, след като я целуна по двете бузи, давайки й възможност да усети мускусния аромат на неговия. Златистият му поглед се плъзна по тялото й, като се спря в горната част на предизвикателната рокля, където закръглените форми на откритите й гърди проблясваха на светлината на залеза. Осъзна, че избродираната лента над бюста й е като че ли единственото, което задържа роклята на мястото й. После сведе поглед към ръба на полупрозрачната материя, който се развяваше около коленете й. Забеляза кокетния розов лак на обутите й в сребристите сандали крака. — Като сребърна богиня, излязла от океана, ти си създание на морска пяна и великолепие. — Вдигна замъглен поглед към очите й. — Тази вечер си прекрасна, Джени. Главозамайваща!

— Благодаря — тихо отвърна тя и пристъпи до него. Вътре дневната беше изпълнена с дългите мамещи сенки на нощта, които отстъпваха пред ярките пламъци на свещите. Имаше няколко големи свещника — върху камината, на ниската масичка за кафе и на малката кръгла маса поставена пред пращящия огън, а една тънка свещ осветяваше малък букет от нежни диви цветя и папрат. Пламъчетата трепкаха и хвърляха отблясъци в кристалните чаши и среброто на приборите.

— Надминал си самия себе си, Джони — похвали го тя, докато той й помагаше да седне зад застланата с бяла покривка маса. Той нежно повдигна косата й и я целуна по тила.

— Просто един от многото ми скрити таланти, любима. — Отвори бутилка изстудено шампанско и напълни две чаши, след което й подаде едната, а другата вдигна за наздравица. Когато чашите се докоснаха с нежен звън, той улови учудения й поглед и прошепна: — За началото на една вълшебна вечер. Нека докрай се насладим на нашия празник!

Докато отпиваха мълчаливо, Джени развълнувано осъзна, че тостът му има няколко възможни подтекста. Може би бе сбъркала, като бе предизвикала съдбата. Тази вечер той щеше да й зададе своя въпрос. Но как щеше да намери сили, за да му откаже, след като така красиво бе подготвил сцената? А и Бог й беше свидетел, че дори Джони да не го знаеше, тя го обичаше. Обичаше го достатъчно, за да поеме риска.

След втората чаша Джон почувства, че настроението на Джени става по-благосклонно и започна своето откровено кулинарно съблазняване. Първо поднесе стриди. Джени беше много впечатлена, когато разбра, че е поръчал да ги доставят със самолет от един прочут ресторант в Минеаполис.

— Сигурно струват цяло състояние! — възкликна тя. Но когато й отвърна, че наистина е така и трябва да ги яде с чувство, тя не можа да сдържи смеха си, породен от странното усещане в гърлото след първата хапка.

— Толкова по въпроса за еротичното въздействие на морските специалитети — разочаровано измърмори Джон, а тя се разсмя още по-силно.

Следващото блюдо беше студена салата от аспержи с гарнитура от винегрет. Придружено естествено от още една чаша шампанско. Всяко ястие бе придружено от тих разговор. Джени бе напълно очарована от красивия си домакин. В девет часа поднесе прекрасно телешко филе, приготвено със съвършено умение и подправено с пикантен сос. В десет часа той галантно я отведе до канапето пред камината. След като й помогна да се настани, той тихо премести масата и изгаси свещта. После натрупа върху еленовата кожа куп разноцветни възглавнички и я подкани да събуе сандалите си и да се разположи по-удобно. И когато тя доволно полегна, Джон взе кристалната бутилка с отлежало бренди и две големи чаши и седна до нея, след което изрита обувките си настрана.

Наля малко от кехлибарената течност, подаде едната чаша на Джени, а другата запази за себе си. Двамата лежаха на възглавниците и мълчаливо отпиваха от брендито, загледани в играта на огъня. Пламъците се отразяваха в сънливите им очи, а златистият алкохол ги сгряваше отвътре. Джон скришом погледна Джени и забеляза, че гледа като хипнотизирана огъня. Дишането й беше дълбоко и отпуснато, а лицето й доволно грееше, издавайки задоволен апетит и леко замайване от виното.

Е, това е, старче. Хайде сега да те видим — каза си той и незабелязано изтри потни длани в бедрата си, след което постави чашата си до камината. Бавно се обърна към Джени, взе нейната чаша и я постави до своята.

— Джени?

— М-м-м-м?

— Спомняш ли си каква беше причината да те поканя на вечеря?

— Смътно. — Тя въздъхна, намести се на възглавниците и се сви до него. — Като че ли искаше да ме попиташ нещо?

— Да, и е много важно да внимаваш. Джени? Джени! Моля те, седни, за да можем да си поговорим.

Като разбудена котка, тя бавно се надигна до седнало положение и впери замъглените си сини очи в Джон, като откровено му показваше, че желае да бъде целуната. Но той успя да се сдържи, макар и с цената на огромни усилия.

— Да, Джони? — измърка тя. — Какъв е въпросът?

В продължение на почти пет минути Джон увърташе, за да се увери, че Джени е напълно будна и го слуша внимателно.

— Това, което ще ти кажа, може да те свари неподготвена, Джени — предупреди я той. — Трябва да призная, че тази идея ми хрумна едва вчера, но все пак трябва да те попитам. Ти си единственият човек на този свят, на когото искам да задам този въпрос.

Напълно погълната от срамежливото му поведение, Джени се усмихна окуражително и се приготви да чуе предложението му. Ако той изобщо се наканеше да го каже — тогава щеше да настъпи моментът да го обсъдят като зрели хора.

— Джони, ще трябва да произнесеш думите, защото иначе не мога да разбера за какво говориш — подкани го тя. — Хайде, поеми си въздух и изплюй камъчето!

— Добре. Нуждая се от теб… много се нуждая от теб. — Гласът му звучеше като на смутен младеж. — Трябваш ми за моето изследване… за нещо като морско свинче. Не мога да продължа работата си, освен ако не се съгласиш да участваш в опитите. Моля те! Зная, че не си очаквала толкова ангажираща молба, но, честно, Джени, трябва да получа помощта ти. Кажи, че си съгласна! Иначе ще се чувствам като пълен глупак, когато ми се наложи да помоля някоя непозната. В края на краищата ние сме приятели… и се надявам, че винаги ще си останем такива. Така че ми се наложи да помоля най-добрия приятел, който имам и който за щастие е жена, и, надявам се, скорошен сътрудник в моите експерименти.

Реакцията й беше точно такава, каквато бе очаквал. Седеше и го гледаше така, сякаш току-що е изпълзял от летяща чиния. Тоталното й слисване я накара да зяпне, а очите й бяха изгубили съблазнителния поглед и сега бяха пълни с изненада. Той продължаваше да се прави на притеснен. Взе ръката й в своята и продължи с молбите:

— Виж, Джени, ти си единствената, която бих могъл да помоля. Ох… Моля те, не ме гледай така! Проклятие! Знаех си, че не трябваше да намесвам приятелството ни. Направих грешка. Остави… Забрави за молбата ми. — На лицето му се появи умърлушено изражение, въпреки неудържимото желание да избухне в победоносен смях.

— Това ли си искал да ме попиташ? — успя най-накрая да проговори Джени. — Трябвам ти за морско свинче?

— Че какво друго? — Сега беше негов ред да изглежда изненадан.

— Ама наистина, какво друго? — разкикоти се тя, а наум се обяви за „Глупак на годината“.

— Е? — подкани я той, предвкусвайки победата. — Ще го направиш ли? Ще помогнеш ли на приятел в нужда?

— Чакай, чакай! Я ми кажи, за какви експерименти, става дума? — Очите й подозрително се присвиха… точно както бе очаквал.

— Ами за целувки естествено! — възкликна той. — И двамата имаме добро въображение! — Джени мислено си удари шамар. — А лекарският опит ще ни помогне да анализираме чувствата в дадена ситуация. Искам да започнем с първата целувка между неопитни момче и момиче и да продължим към зрелостта. Планирал съм всички проверки и телесни реакции, които трябва да бъдат наблюдавани. Дори съм отделил време, за да напиша по няколко въвеждащи реплики за всеки от случаите. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че това е най-слабата реплика, която някога съм чувала! — Тя стана, за да си обуе обувките.

— Нима бих те излъгал?

— Да!

— Ето — честен кръст и ако лъжа, гръм да ме удари! — Той не забрави да преплете пръстите на другата ръка зад гърба си, докато я гледаше с най-невинния си поглед.

— Виж, Джони. Двама души, за които се предполага, че са зрели хора, не могат да се върнат към дните, когато са експериментирали с непохватни ласки. Просто няма да се получи.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Дори самата мисъл да целуне Джони по какъвто и да било начин й причиняваше сърцебиене, а умът й се изпълваше с еротични видения. — Няма да се получи.

— Няма ли поне да се съгласиш да опиташ, Джени? — замоли се той. — Дай ми тридесет минути от времето си и ми докажи, че не можем да се справим. Лично аз мисля, че можем. Разработил съм цялостна теория, но ако не получа сътрудничеството ти, значи съм изгубил стотици часове в напразен труд.

Противно на разума си, но пък точно според плана на Джон, тя промени първоначалното си решение.

— Ох, добре! — неохотно се съгласи. — На само половин час. Просто ще ти докажа колко много грешиш, това е всичко.

— Благодаря ти, мила. — Джон радостно я целуна по устата. — Почакай тук, а аз ще донеса инструментариума. — Скочи на крака и забърза към спалнята си.

— Инструментариум! — В главата й започнаха да се появяват странни картини. — Чакай малко! Хич не си падам по перверзните!

— … За какво, по дяволите, си мислиш, Дженифър? — попита я той с най-снизходителния си тон и я погледна отвисоко. — Инструментариумът, от който имам нужда, се състои от стетоскоп, уред за измерване на кръвното налягане, датчици за температурата на кожата и така нататък. Наистина ме изненадвате, сестра Ларсон!

— Аз ли те изненадвам? — сопна му се тя и се изчерви от неудобство. — Отивай! Отивай да си донесеш нещата, докторе. Нямам търпение да ти докажа колко грешиш!

Джон забърза към другата стая, доволен, че може да спре да крие усмивката, която трептеше на устните му.